История на България

Новини на турски - СТОП !

2009-04-06T00:01:00.000-07:00

Бойкот на канал 1.Новини на турски език,що за глупост е това.В турция да има новини на български ?Нека всеки сам да си направи сметката!

пп:Нищо против никой етнос,религия и тн.!

Фердинанд за княз на България

2009-03-29T01:18:00.000-07:00

В тази ситуация Великото народно събрание започва да търси изход от положението, избирайки тричленна делегация, на която се възлага да намери княз. Във Виена на делегатите е предложена кандидатурата на австрийския офицер Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. След разговори в Германия, Великобритания, Франция и други страни кандидатурата на австрийското правителство е приета. В началото на юли 1887г. Великото народно събрание избира Фердинанд за княз на България.
Докато българската делегация обикаля европейските дворове, политическата обстановка в страната остава крайно нестабилна и напрегната. Част от водачите на опозицията успяват да отидат в чужбина и оттам водят енергична кампания срещу правителството. Някои от емигрантите дори подават молби до султана с искане Турция да се намеси с войски и да защити българския народ. В същото време Стамболов, в качеството си на пръв регент, предлага на султана да бъде провъзгласен за цар на българите. Той издига старата идея на туркофилите от възрожденската епоха за дуалистична турско-българска държава. Турция обаче се страхува от война с Русия и не приема направените предложения. Тъй като се опасява от руската политическа и военна мощ, и румънския крал отказва предложението да приеме българския престол.
Особено опасни за бъдещето на България са военните бунтове и заговори. С тях в политическия живот на България се внася една традиция, която в бъдеще заплашва да бъде продължена. Най-мащабни са военните бунтове в Силистра и Русе през февруари 1887г. Правителството взима решителни мерки и частичният успех на заговорниците в Силистра не е закрепен. Важно е да се отбележи, че на чело на военните бунтове стоят изтъкнати военни като майор Атанас Узунов, Олимпи Панов, майор Филов, кап. Кръстев и др.
След рещаването на кризата и изборът на Фердинанд Сакс-Кобург-Готски за български княз в лагера на управляващите се получило известно двувластие. Единият център на властта се оказал кръгът около бившия регент Стефан СТамболов, а другият – около министър-председателя Васил Радославов. Това положение разбира се не можело да продължи дълго. На 28 юни 1887г. била извършена правителствена промяна. Съставен бил нав кабинет на чело с Константин Стоилов. Това правителство управлявало за кратко време и подготвило посрещането на новоизбрания княз, който на 2 август същата година пристигнал в Търново. На 21 август 1887г. Стефан Стамболов бил назначен за министър-председател и сформирал новия кабинет, в който влизали и другите двама регенти Сава Муткуров и Георги Живков (заменил Петко Каравелов), както и водачите на консерваторите Константин Стоилов и Григор Начович и един от лидерите на Либералната партия в Източна Румелия – Георги Странски. Новото правителство било съставено от хора, търсещи сближение със западните държави и Турция.

Княжеската криза в България през 1886-1887г.

2009-03-10T04:58:00.001-07:00

Княжеската криза в България през 1886-1887г. показала, че българите са пълни с решимост сами да определят своята съдба. Събитията дали възможност ярко да се отличи личността на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, чиито били главните заслуги да бъде преодолян опитът на Русия да диктува волята си в България. Процесите около детронирането на Александър Батенберг довели до преструктуриране на българския политически живот. През следващите 30 години русофилството и русофобството заемали значителен периметър в политическите борби. Последиците от кризата изцяло променили и българо-руските отношения. Може да се приеме, че опиянението от Освобождението и романтичното отношение към Русия постепенно били преодолени. Мнозина от българите съзирали в руската политика желание Русия да заеме мястото на Турция. От друга страна подкрепата, която дала Англия на Съединението, засилила убеждението, че българите могат да разчитат за реализация на националните си идеи вече не само на Русия. До голяма степен определена роля за това преориентиране на българските политици имало и икономическото развитие. Голяма част от българската търговско-промишлена буржоазия укрепила своите позиции в Западна Европа. Идването на княз Фердинанд в България изиграло също определена роля за преориентирането на българската политика.
Княжеската криза завършила с пълен успех за Стамболов и неговите привърженици, което дало и тласък на навлизането в управлението на новата политическа формация, създадена по време на кризата и известна като Народно-либерална партия, на чело със Стефан Стамболов. Действията на тази партия във външен и вътрешен аспект, както и управлението на Константин Стоилов дават основание края на XIX в. да се определи като специфичен период в новата българска история, който се характеризира с бурно развитие на икономиката и оформяне на външнополитическите приоритети на Княжество България.

Стефан Стамболов

2009-03-02T04:16:00.000-08:00

Повечето от предложените в кабинета политически дейци отказали да приемат министерските постове, а Стефан Стамболов, който по това време се намирал в Търново, като председател на Народното събрание, призовал българите на борба срещу самозваните управници. Било образувано и наместничество в състав Стефан Стамболов, Петко Славейков, Георги Странски. На негова страна преминали и силните гарнизони в Пловдив, Видин и други градове. Организиран бил поход на военни колони към София. Това принудило сформираното на бързо от превратаджийте правителство, на чело с митрополит Климент, да подаде оставка. Стефан Стамболов изпратил телеграма до княз Батенберг с молба да се върне на българския престол. По същото време било съставено ново правителство, на чело с д-р Васил Радославов. Княз Батенберг изпратил телеграма до Александър III, в която го молел да даде съгласието си той да се върне на престола. Отговорът на руския владетел обаче бил отрицателен, което принудило княз Батенберг повторно да абдикира на 25 август 1886г. За регенти в България той оставил Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров.
Събитията слад 25 август водят до изостряне на борбата между русофили и русофоби. Русофилите били дезорганизирани, което довело до тяхната политическа изолираност. Те били преследвани, т.к цялата полицейска и военна машина била в ръцете на Стамболов и неговите съмишленици. Все пак с оглед нормализирането на обстановката в България регнтството изпратило писмо до руския император Александър III, в което настоявало от Петербург да бъде изпратен в София специален комисар, който да работи за нормализирането на българо-руските взаимоотношения. В руската столица тази стъпка била разгледана като признак на слабост, което дало възможност Русия да търси пътища да наложи свое протеже в София. В Петербург също така много добре разбирали, че за да се осъществи тази цел било необходима в Третото Велико народно събрание да преобладават депутати русофили. Това определя и главната цел на Русия да бъдат отложени изборите за Велико народно събрание, като целта била ясна – русофилите да се организират и да преодолеят кризата след преврата. За свай пратеник в българската столица Александър III изпратил ген. Каулбарс (руско военно аташе във Виена), който бил известен сред дипломатическите среди със своята твърдост, безкомпромистност и бруталност. Този избор показва с какви средства Русия смятала да наложи волята си в България. В Петербург обаче не дооценили личността на Стефан Стамболов и неговата решителност да извоюва на всяка цена независимостта на България.

Русофобството в България

2009-02-24T00:02:00.001-08:00

Не бива да се забравя, че сред русофобите се включват болшинството от организаторите на Съединението и голяма част от участниците в националните борби през Възраждането като Захари Стоянов, Димитър Петков, Стефан Стамболов и др. Би могло да се приеме, че русофобството е стимулирано и от желанието на тези политици България да се интегрира в модерна Европа. Лозунгът на русофобите около Васил Радославов бил “Има Батенберг, има България”.
Наред с оформянето на тези две крайни политически течения възникнала и една по-компромисна групировка около министър-председателя Петко Каравелов. Това била една група от уверени русофили, които смятали, че добрите отношения с Русия могат да се запазят при условие, че княз Батенберг остане на българския престол. Такъв е и девизът на тази групировка : “И с Русия, и с Батенберг”.
Още в началото на 1886г. станало ясно, че нито в парламента, нито сред народа съществуват предпоставки за детронирането на княз Батенберг по законен път. При това положение в руската столица било решено това да стане посредством военен преврат, осъществен от офицерите русофили от българската войска. С организирането на преврата било натоварено руското военно аташе в София полк. Василий Сахаров. Той успял да обедини около себе си група офицери в столицата, оглавени от началника на военното училище в София майор Груев, заместника на военния министър кап. Бендерев, кап. Радко Димитриев и др. С помощта на кап. Бендерев били извършени размествания на военните части в София, като верните на княза части били изведени извън столицата. Към София бил придвижен Струмския полк. През нощта на 8 срещу 9 август 1886г. юнкерите от военното училище, подпомогнати от полка, завзели София. Княз Батенберг бил принуден да подпише прокламация пред българите, с която се отказвал от престола. Той бил изпратен от конвой до гр.Оряхово на р.Дунав, откъдето с парахода “Голубчик” заминал за гр.Рени, намиращ се на дунавската делта на руска територия. Няколко дни по-късно той отпътувал за своето имение в Германия.
Събитията, които се развили в България след 9 август 1886г., показали, че извършителите на преврата не могат да се задържат на власт. Индикация за това било сформирането на правителство от враждуващи помежду си партии – Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Васил Радославов, Драган Цанков, Тодор Бурмов и др. Според превратаджийте така щели да се преодолеят противоречията и да се сформира едно своеобразно правителство на “народното единство”.

Драган Цанков

2009-02-20T20:35:00.000-08:00

Първоначално Петербург имал намерението да реализира тази своя политика, като използва влиянието на русофилите в България, разчитайки на силните русофилски настроения сред българите. Тази руска инициатива довела до коренни промени в политическия живот на България. Около Драган Цанков се оформила група от крайни русофили, в която влизали бившите “лъжесъединисти” от Източна Румелия, както и крайни русофили измежду консерваторите и либералите в княжеството. Тази група си поставяла за цел да съдейства на Русия в политиката й срещу княз Александър I, което се вижда и от техния девиз : “С Русия без Батенберг”.
Наред с групата на крайните русофили още през пролетта на 1886г. се оформила и групировка, която се обявила в защита на княза. Тази групировка не прикривала своите русофобски настроения и за много от изследователите на политическия живот в България появата й представлява един парадокс на фона на крайното русофилство сред българите. Всъщност оформянето на русофобите като политическа сила е напълно закономерно, т.к. е предизвикано от политиката на Русия и особено на голяма част от нейните дипломати в България. Честа практика било руските генерали да се отнасят грубо и нетактично с представителите на българския политически елит, което автоматично предизвиквало антируски настроения. В най-голяма степен русофобството се утвърдило, след като руското правителство отказало да признае Съединението. Когато през пролетта на 1886г. руското правителство открито дало да се разбере, че има намерение да отстрани княз Александър I редица патриотечно настроени политици възприели тази инициатива като знак, че Русия иска да подчини България на своите интереси и дори да я превърне в своя заддунавска губерния. Затова княз Александър I за русофобите олицетворявал суверенитета и независимостта на Княжество България, до колкото може да се говори за такива понятия, имейки предвид, че по силата на Берлинския договор България е трибутарно княжество в рамките на Османската империя. Като лидери на русофобите се изявили д-р Васил Радославов, Захари Стоянов, Димитър Тончев и др. Някои историци причисляват към тази група и Стефан Стамболов, но според повечето специалисти като противник на Русия той започва да се изявява чак след преврата от 9 август 1886г.
Дълго време в изследванията, посветени на този период, по чисто конюктурни съображения защитниците на княз Александър I се представяха като недоброжелатели на България, което е твърде далеч от истината.

Политическо и социално развитие на България в края на XIX в.

2009-02-18T21:53:00.001-08:00

Съединението на Източна Румелия и Княжество България през есента на 1885г. и защитата на този акт създават благоприятни предпоставки за едно ускорено стопанско и културно развитие на България. Тази перспектива обаче на първо време не се осъществила поради намесата на Русия във вътрешните работи на княжеството. До голяма степен тази намеса предизвиква радикално преструктуриране на политическия живот в България и за дълго време партийните страсти доминират в обществените отношения и подлагат на изпитание устоите на младата българска държава. Тези процеси обуславят динамиката и напрежението в политическите отношения след признаването на Съединението чак до края на управлението на Народно-либералната партия през 1894г.
Динамиката на процесите в българското общество обяснява и големия интерес в научните изследвания. Внимание заслужава книгата на Радослав Попов “България на кръстопът”, в която се изследват причините и последствията от кризата от 1886-1887г. и политиката на Стефан Стамболов, както и проучванията на Андрей Пантев върху личността и управлението на Стамболов. Внимание заслужава и изследването на Стойчо Грънчаров “България на прага на двайстото столетие”, както и публикациите на Симеон Дамянов, посветени на външната политика на България в разглеждания период. Друг кръг от проблеми в изследванията са свързани с икономическото розвитие на България при управлението на Стефан Стамболов. В този смисъл трябва да бъдат посочени изследванията на Любен Беров и Петър Цонев. Що се отнася до културната политика на Стамболовото правителство, интерес представляват изследванията на Мария Радева.
Още през пролетта на 1886г. намесата на външни фактори в българската външна политика не дава възможност да се осъществи напредък след признаването на Съединението. В този смисъл особено активна е политиката на Петрбург. Руската дипломация си поставя за цел да детронира княз Александър Батенберг, т.к със своята политика той се явявал пречка пред амбициите на Русия да обвърже България със своята балканска стратегия. Пред другите Велики сили руското правителство обосновавало своя натиск над българите с това, че указът, с който княз Александър Батенберг признава Съединението от 8 септември 1885г., представлява дръстично нарушение на Берлинския договор. Това според руската дипломация била достатъчна причина той да бъде отстранен от власт.

Истинско общонародно дело

2009-01-29T21:43:00.001-08:00

Победите дават самочувствие на българите, увереност в собствените им сили. Съединението на двете български области е истинско общонародно дело. Под знамето на обединението на разпокъсаното отечество застават както бивши революционери, сподвижници и сътрудници на Васил Левски и Христо Ботев, така и политически и обществени дейци с по-умерени и дори консервативни убеждения. Съединението се подкрепя от най-бедните до най-заможните слоеве на българското общество, без разлика в тяхната политическа ориентация. Замълчават, за да не навредят на великото дело, дори и онези, които смятат, че условията са неблагоприятни и прибързани действия биха могли да го компрометират. Такова единение по-късно българското общество не познава. Успехът на Съединението е осигурен както от умелите действия на източнорумелийската милиция, така и от въоръжените отряди, изпратени от местни комитети. Подкрепа на съединисткото движение дава и младият български княз. Тази рядка проява на единодушие допринася не само за успеха на Съединението, но и за неговата защита.
Съединението от 1885г. е едно от най-великите събития в новата българска история. То помита последните остатъци от турското владичество в Южна България и прави първата голяма крачка по пътя на националното единение на българския народ и на разпокъсаната българска земя. България става една от най-големите и силни държави на Балканския полуостров (96 345 км² площ и над 3 150 000 души население). Тя добива възможности да оказва ефикасна морална, материална и дипломатическа подкрепа на българите в новоосвободените територии. Създават се предпоставки за бърз икономически и духовен напредък на българския народ и българската държава.
Съединението обаче има и своите сенчести страни. То довежда до остър сблъсък между България и Русия. В тежката борба за освобождение на Македония и Тракия се оказва, че България може да разчита само на собствените си сили в противоборството с много и силни противници. Това в значителна степен предопределя успеха на българската политика по националния въпрос, но и сериозно пречи на така желаното обединение на българския народ.

Победата над Сърбия

2008-11-26T21:12:00.000-08:00

Победите на българската армия спасяват извършеното на 6 септември 1885г. велико дело и разнасят славата на българското оръжие по целия свят. Те внушават уважение на всички към България и българския народ. Българската държава получава възможност да се развива по-сигурно и по-спокойно през следващите десетилетия.
След победите на българската армия пред Цариградската конференция не остава друга възможност освен да намери формула за признаване на Съединението. По съветите на Великобритания Високата порта влиза в пряк контакт с правителството на България. След интензивни преговори на 20 януари 1886г. е постигнато споразумение, което предвижда княз Александър Батенберг да се назначи за генерал-губернатор на Източна Румелия за пет години, румелийската админидтрация да се слее с тази на княжеството, а румелийската милиция да влезе в състава на княжеската войска, да се оказва отбранителна помощ при необходимост, княжеството да остъпи на Турция Кърджалийската околия и да се задължи да плаща редовно румелийския дълг. Правителството на Русия се обявява против тази спогодба. То иска да не се споменава името Батенберг, а да се запише само българският княз. Отхвърлени са и пунктовете за военна помощ и за отстъпването на Кърджалийската околия. След нови диплометически усилия и борби споразумението е постигнато. На 24 март (5 април) 1886г. е подписан така нареченият Топханенски акт, чрез който се урежда Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Управлението на Източна Румелия се поверява на българския княз. Срещу това България отдава на Турция Кърджалийската околия и селата по долината на р.Въча, заселени предимно с мохамедани.Успехът на България в Сръбско-българската война не е случаен. Той ясно демонстрира възможностите и потенциала на един народ, неговата решимост да отстоява свободата, която току-що е добил.

Сръбско-Българската война 1885г.

2008-11-21T21:53:00.000-08:00

За да излезе от ситуацията, българското правителство предприема енергични дипломатически постъпки както в столиците на Великите сили, така и в Белград. Положените усилия обаче не дават видим резултат. При тази обстановка на 24 октомври 1885г. Великите сили свикват своя конференция в Цариград, на която искат да решат съдбата на Съединението. Сърбия отхвърля опитите на българите да постигнат споразумение с нея. Тя не желае и да изчака резултатите от конференцията в Цариград. На 2 ноември 1885г. крал Милан обявява война на България и сръбските войски започват военни действия.
Войната заварва българската държава в тежко положение. Армията е съсредоточена на южната граница с Турция, откъдето се очаква нападение. Западната граница се охранява от малобройни отряди. Руското правителство изтегля от България своите офицери и цялата тежест по управлението на войската пада върху младите български командири. Сръбските войски са разделени на две армии. Главната от тях, Нишавската, настъпва към София, а Тимошката армия има за задача да превземе Видинската крепост. Българските войски са организирани в два корпуса – източен, командван от майор Николаев, и западен, на чело с майор Гуджев. Северозападна България се защитава от отряда на капитан Узунов.
Обявената от Сърбия война предизвиква изключителен патриотечин подем сред всички слоеве на българското общество. В цяла България се организират доброволчески отряди. Своите усилия в подкрепа на армията присъединяват хиляди бежянци от Македония, ученици от горните класове на гимназиите и т.н. Крал Милан и правителството в Сърбия са убедени, че войната срещу България ще бъде само една “военна разходка”. Така мислят и в европейските столици. Те не отчитат патриотизма, енергията и волята на един народ, който след петвековно чуждо иго е готов да защитава с всички сили своето отечество.
Още през първите дни на войната на сръбската армия е даден сериозен отпор. Слабите български отряди, намиращи се по западната граница, се сражават саможертвено и задържат настъплението на цели дивизии. Съдбата на България решават тридневните боеве край Сливница. Те започват на 5 ноември, когато все още прииждат, като извършват невероятни преходи, войските от Южна България. При височините Мека цръв, Три уши, Гургулят и Комшица сръбските войски са напълно разбити. Българските войски преминават в решително настъпление. На 10 ноември те превземат Драгоман, преминават сръбската граница и продължават преследването. Последен отпор сърбите дават при Пирот, където са сразени и повече не могат да зъдржат мощния напор на българската армия. Сръбските войски не постигат успех и в Северозападна България. Отрядът на капитан Узунов успешно отбранява Видин и не позволява на противника да превземе града. Сърбия е изправена пред пълен военен разгром. За да я спаси, Австро-Унгария се намесва бързо и решително. Тя заплашва, че ако не бъде спряно настъплението, българската армия ще срещне австро-унгарскигте войски. При така създаденото положение на 7 декември 1885г. България и Сърбия подписват примирие. Мирният договор, сключен в Букурещ на 19 февруари 1886г., възстановява положението от преди войната.

В защита на Съединението

2008-11-17T21:10:00.000-08:00

Така той постъпва не като чиновник на султана., а като български патриот. Пред народа и войската е прочетена прокламация, написана от Захари Стоянов. Съставено е и Временно правителство, на чело с д-р Странски. За главнокомандващ е назначен майор Николаев. Обявено е военно положение и е извършена мобилизация. С помощта на руски военни офицери е разработен план и започва подготовка за евентуална война с Турция. От околните на Пловдив градове и села пристигат въоръжени отряди, коита подкрепят Съединението и се подготвят да го защитят.
Временното правителство изпраща още на 6 септември телеграма до българския княз, с която иска от него да признае Съединението. На 8 септември Александър I Батенберг, очакващ събитията при свиканите на учение свои войски, издава манифест в Търново, с който обявява, че приема Съединението. На следващия ден, придружен от министър-председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, тържествено посрещан по селата и градовете на Южна България, от където преминава, князът пристига в Пловдив.
Обявяването на Съединението между Княжество България и Източна Румелия засяга сериозно интересите на Великите сили. Срещу него се обявяват всички, които са подписали Берлинския договор, с изключение на Великобритания. Голямя изненада сред българите представлява позицията на Русия. Руското правителство се намира в конфликт с Александър Батенберг и се опасява, че Съединението, извършено под неговия скиптър, ще укрепи позициите му в България. Като следват своите интереси Германия, Франция и Австро-Унгария също се обявяват срещу нарушаване на Берлинския договор. Великобритения подкрепя Съединението въпреки първоначалните си колебания, т.к. тя се опитва да отслаби руското влияние в България и да укрепи тук своите позиции. Британската дипломация все повече обръща поглед към младите балкански държави, на които принадлежи бъдещето пред рухващата Османска империя.
Срещу обединението на двете български части се обявяват почти всички съседи на България, страхувайки се от създадената голяма и силна българска държава, която нарушавала равновесието на силите на Балканския полуостров. Най-непримирима позиция сред тях заема Сърбия, която се опасява, че след Съединението България ще отправи своя поглед към Македония, спрямо която сърбите отдавна предявяват претенции.

Македонските комитети

2008-11-09T07:30:00.000-08:00

През 1884г. в различни градове на Княжество България се формират така наречените Македонски комитети, чиято цел е освобождението на Македония и присъединяването на Източна Румелия към княжеството. Инициатори при формирането на тези комитети са Димитър Петков, Димитър Ризов, Георги Живков, Коста Паница и др.
В началото на февруари 1885г. по инициатива на Захари Стоянов група бивши революционери образуват в Пловдив таен комитет, който не след дълго се нарича БТРЦК с председател Захари Стоянов. Комитетът възстановява мрежата от комитети в Южна България, а неговият печатен орган в.”Борба”, редактиран от Захари Стоянов, оказва голямо влияние за развитието на идеята за съединение. На 25 юли 1885г. в с. Дермен дере (Първенец) е проведено заседание и е формиран централен комитет в състав Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянов, Димитър Ризов и Коста Паница. Взима се решение временно да се преустанови дейността в Македония и всички сили да бъдат съсредоточени към обединение с Източна Румелия. За целта БТРЦК отделя голямо внимание за привличане на милицията от Източна Румелия, като се установяват трайни връзки с офицерите Данаил Николаев, Сава Муткуров и др. БТРЦК се нуждае и от подкрепата на княза и за да установи връзки с него в княжеството са изпратени Димитър Ризов и майор Муткуров. Княз Батенберг приема идеята за Съединението.
Предварителният план предвижда Съединението да бъде провъзгласено на 15 септември 1885г., но последвалите събития довеждат до промени в плана. На 2 септември избухват вълнения в Панагюрище. Въстават и други селища. В село Голямо Конаре ръководителят на местния комитет Продан Тишков свиква резервистите. Пловдивският префект П. Димитров е арестуван.
Събитията в провинцията подтикват БТРЦК към решителни действия, за които благоприятстват и някои други условия. Предстоят военни учения и под знамената са свикани резервистите, повечето от които са бивши “гимнастици”. За началник на въоръжения лагер край Пловдив е назначен привърженикът на съединисткото движение майор Данаил Николаев. На 6 септември 1885г. вечерта източнорумелийските дружини, командвани от Данаил Николаев и други офицери съединисти, обкръжават конака на главния управител. Гаврил Кръстевич, макар и добре информиран за подготвените събития, не се възползва от правото си да повика турски войски в Източна Румелия.

Oпитът за Съединение през 1880г.

2008-10-29T23:28:00.000-07:00

Избира се централен комитет в състав Константин Величков, Иван Евстатиев Гешов, свещеник Тилев, д-р Странски и д-р Ханков. Поставена е задачата да се образуват комитети във всички околии на Източна Румелия и да се възстанови дейността на “гимнастическите дружества”. Правителството на Гладстон обаче не възприема идеята за Съединението. Против него се обявява и Русия, а очакваната война на Османската империя с Гърция и Черна гора така и не избухва. Това принуждава дейците на Съединението да го отложат.
Въпреки че опитът за съединение през 1880г. приключва без успех, той е твърде показателен за това, че сред обществеността на Източна Румелия е на лице идеята за обединение. За това свидетелства и опитът за обединение през 1883г., както и обстоятелството, че в програмите на партиите на Източна Румелия идеята за обединение с княжеството заема приоритетно място.
Що се отнася до политическия живот в Източна Румелия, съкрушителната победа на българите в изборите остава на заден план между етническите противоречия. Сред обществените и политическите дейци постепенно се формират две основни движения – умерени и крайни. Представители на умерените са екзарх Йосиф, митрополит Панарет, Иван Евстатиев Гешов, Г. Вълкович и др. Умерените не приемат Берлинския договор, но са и против революционното действие. В политическо отношение те се стремят да убедят Великите сили да направят отстъпки. Крайните от своя страна, към които принадлежат Константин Величков, свещеник Тилев и др., са за радикално решаване на Съединението посредством въоръжена борба. Постепенно през следващите години сред българите се формират и две политически партии – Народна и Либерална. В Народната партия влизат Иван Вазов, Константин Величков, Маджаров и други и тя води политика за незабавно обединение. Ръководството на тази партия изгражда близки връзки с Русия. От своя страна Либералната партия също не е против Съединението, но счита, че моментът още не е дошъл. Тя се сближава с главния управител, поради което е наречена казионна. Ръководна роля в нея играят д-р Странски, Стоян Чомаков, Тодор Кисеков и др.
В Източна Румелия политическата обстановка дава възможност за намеса на турското правителство, което с английска помощ организира бунт в Източни Родопи, целта на който е да се присъедини района към Турция. Метежът е потушен, но двайсетина села по течението на р.Въча, населени предимно с български мюсюлмани, отказват да признаят властта в Пловдив. Те се обявяват за независими, а районът под името Тамръшка република просъществува до началото на 1886г.

Княжество България и Източна Румелия

2008-10-27T22:28:00.000-07:00

До голяма степен те се надявали, че Източна Румелия няма да се оформи като българска област, а като една многоетническа област, в която ще бъдат представени българи, турци и гърци. Това е и причината Учредителната комисия да реши депутатите по право в Областното събрание да бъдат равен брой турци, гърци и българи. Всъщност тези представи на европейските дипломати били формирани най-вече от представите им за етническия състав на град Пловдив, където освен българи живеели още гърци, турци, арменци, евреи и др. Това дало погрешната представа, че тези етнически групи преобладават и в цялата област.
Първите законодателни избори на областта, състояли се на 17 октомври 1879г., опровергали възгледите на европейската дипломация. От избраните 36 депутата 31 били българи, 3 гърци и 2 турци. От този резултат станало съвършено ясто, че Източна Румелия на практика представлява едно формирование, в което преобладават българите, а това до голама степен обезсмисля границата с Княжество България. Всъщност процесите в Източна Румелия от самосебе си подсказвали какви трябва да бъдат териториалните параметри на първия етап от политическото обединение на българите. В този смисъл не е случайна и една статия в английския вестник “Таймс” от 1880г., в която се предупреждава Европа да не се учудва, ако в скоро време последва обединение на българите от двете страни на Балкана.
През 1880г. възникват благоприятни обстоятелства за обединението на Княжество България с Източна Румелия. В Англия на власт идва либералното правителство на Уилям Гладстон, който е доброжелател на българите от 1876г. Между Османската империя, Гърция и Черна гора назрява конфликт поради неуредени гранични спорове. Инициативата за предприемане на конкретни стъпки по посока Съединението идва от Областното събрание на Източна Румелия. През април 1880г. то изпраща в София депутатите Константин Величков и Димитър Наумов с цел на преговори за конкретни действия, целящи обединението. Решено било в Южна България да бъде създаден централен комитет, който да оглави движението. Предвижда се също и свикването на народно опълчение в княжеството, отпускане на специален кредит и съгласуване на всички действия между Източна Румелия и Княжество България. Тази програма е одобрена и от княз Александър Батенберг.
Към средата на месец май 1880г. в Сливен се провежда събрание, в което участват представители на повечето населени места от Южна България.

Нов проект

2008-10-27T01:37:00.000-07:00

Преди дни пуснах в интернет пространството мой нов проект свързан с историята на България.Този път обаче проекта е на английски език и се намира на Bulgarian History .

Заповядайте всички и дано съм Ви бил полезен.

Източна Румелиа

2008-10-26T23:34:00.001-07:00

Предвижда се функциите на Министерски съвет да се поемат от специален Директорат, състоящ се от 6 души при главния управител на областта. Най-влиятелната фигура в този Директорат е главният секретар, който е и директор на вътрешните работи. В административно отношение Източна Румелия е разделена на 6 департамента и 28 кантона. Департаментите се управляват от префекти, а кантоните от околийски началници. За седалища на департаментите са определени градовете Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Хасково, Сливен и Бургас.
Европейската комисия налага в областта използването на три официални езика – български, турски и гръцки. Областта получава и правото да има собствени въоръжени сили, съставени от милиция и жандармерия. През 1879г. милицията е в състав от 12 души, а жандармерията от 12 пеши роти, 1 конна полицейска рота и 1 полуескадрон. В главния щаб на въоръжените сили се назначават предимно чужденци. Едва през 1883г. в щаба е изпратен на служба първият български офицер майор Сава Муткуров.
Въпреки своята относителна самостоятелност областта е обвързана с Турция. В нея се запазват всички права и привилегии на Великите сили съобразно договорите с Високата порта. Източна Румелия е задължена да изплаща годишен данък в размер на 240 000 турски лири, а султанът трябва да одобрява законите, гласувани от Областното събрание, да назначава офицерите от милицията и жандармерията, като по този начин до голяма степен Източна Румелия е лишена от възможността за самостоятелен политически живот.
За пръв главен управител на Източна Румелиа е назначен Алеко Богориди (Александър) (1823-1910г.). Той е роден в Котел. Баща му , Стефан Богориди, е висш турски сановник, губернатор на о.Самос след Одринския мир. Той взима активно участие в църковно-националното движение. Алеко Богориди получава висше образование в Париж и заема място на дипломатически чиновник. Преди да бъде назначен за главен управител той е посланик на Високата порта във Виена. Алеко Богориди пристига в Пловдив на 15 май 1878г. и веднага съставя своя Директорат (частен съвет). В него са включени четирима популярни български политици – Гаврил Кръстевич, Тодор Кесяков, д-р Вълкович и Йоаким Груев. Султанът назначава за директор на милицията В. Виталис – грък по произход, а Европейската комисия налага за директор на финансите А. Шмидт.
В монографията си, посветена на Източна Румелия, Елена Стателова отбелязва, че болшинството от делегатите на Берлинския конгрес не са имали ясна представа каква е етническата картина в областта.

2008-10-25T00:01:00.001-07:00

Формират се и складове с боеприпаси. Мъжете са организирани в “Гимнастически дружества”, където те се обучават да боравят с оръжието. Тази дейност се ръководи от ген. Скобелев, който изработва и план за отбраната на Южна България в случай на изпращане на турски войски.
Създадените по този начин от руското командване реалности в Източна Румелия не дават възможност на турското правителство да изпрати войски и да превърне областта в обикновен турски вилает. Тези руски действия на практика подготвят в един по-далечен план и Съединението на Южна България с Княжество България.
Европейската комисия, която трябвало да изработи Органическия устав на Източна Румелия, започва своята работа в началото на септември 1878г. в Цариград. На 21 октомври тя се установява в Пловдив, който е избран за столица на Източна Румелия. Още при пристигането на комисията, тя е посрещната от местните градски първенци, които в специален мемоар протестират срещу широките правомощия на султана в провинцията. В отговор на мемоара членовете на Европейската комисия успокояват населението, като заявяват, че те няма да допуснат провинцията да се превърне в турски вилает, а членът на комисията от Англия Хенри Лоуф се опитва да убеди султана да се откаже от мисълта да изпрати войски в Източна Румелия.
Изработването на Органическия устав се съпътства с остри противоречия между руските представители полк. Шепелев и княз Церетелев и делегатите на Англия, Австро-Унгария и Турция. Руските представители се опитват да защитят максимално интересите на българите, но са принудени да правят и компромиси. В общи линии Органическият устав повтаря решенията на Берлинския конгрес. Управлението на областта е съсредоточено в ръцете на главен управител, който трябва да осъществява изпълнителната власт, но същевременно е отговорен за действията си пред султана. Важно място в управлението на областта има Областното събрание, което трябва да приема законите. Неговият състав е определен на 56 души, като 10 се посочват от главния управител, 10 влизат в него по право и 36 трябва да се избират пряко от жителите на областта. Членовете по право са главите на петте етнически християнски общности, мюфтията, равина, главният контрольор на финансите, председателят на Върховния съд и председателят на Върховните съдилища за административните разходи.
Между сесиите на Областното събрание неговите функции трябва да се поемат от постоянен комитет от 10 души, който изпълнява ролята на Сенат.

Из Кресненско-Разложкото въстание.

2008-10-23T21:49:00.001-07:00

Османската империя имала право да строи военни укрепления в тази област и да държи в нея свои гарнизони. Султанът се задължавал обаче да не използва башибозушки отряди и черкези при формирането на гарнизоните. Според Берлинския догов трябвало да се състави Европейска комисия, в която трябвало да бъдат представени всички Велики сили и Османската империя и която трябвало да изработи Органически устав на Източна Румелия.
Временното руско управление в българските земи след подписването на Берлинския догов взима енергични мерки, за да изгради автономната област. Руското правителство дава указания на генералния консул в Пловдив княз Церетелев да положи усилия, за да не бъдат прекъснати връзките между двете части на българските земи. Руското правителство оценява създаването на Източна Румелия като едно ненормално положение, но въпреки засягането на руските интереси Русия е принудена да се съобрази с решенията на Берлинския конгрес. Временното руско управление прави всичко възможно да назначи във формираните държавни институции в Източна Румелия българи, верни на Русия. В тази посока действа и назначеният началник на администрацията в Южна България руският ген.-лейтенант Аркадий Столипин. Благодарение на неговата енергична дейност става възможно и формирането на въоръжени сили. Руските офицери в милицията остават само по по-високите длъжности, докато по-ниските са заети изцяло от българи. Още през пролетта на 1878г. руският императорски комисар нарежда да бъде въведена обща военна повинност, като първият набор е от около 9 000 войници, от които 3 000 са от Пловдивската и Сливенската губерния. Подготвени и обучени от руски офицери, тези войници са включени в източнорумелийската милиция. Малко след подписването на Берлинския договор е свикан вторият набор, който дава възможност да се засили милицията, като почти целият й състав е от българи. Формирането на източнорумелийската милиция е от особено значение, т.к. в граничните райони на областта с Османската империя са се съсредоточили хиляди мухаджири (бежанци) и башибозушки отряди, които с нетърпение очакват изтеглянето на руските войски, за да навлезнат в областта. С цел да охлади желанието на Високата порта да изпрати войски в Източна Румелия командващият руските войски на Балканите ген. Тотлебен изработва план, който е одобрен и от руския император Александър II. Според този план оръжието, което е излишно за руската армия в следствие на превъоръжаването й, е предадено на българите, като по този начин над 80 000 пушки са раздадени за кратко време.

Кресненско-Разложкото въстание

2008-10-22T02:33:00.000-07:00

Друг кръг от проблеми са свързани със Сръбско-българската война, като тук трябва да се спомене изданието на генералния щаб “Сръбско-българската война”, както и изследванията на Георги Георгиев, посветени на войната, и на Горан Тодоров, Радослав Мишев и Симеон Дамянов, в които се разглеждат и външнополитическите аспекти на Съединението.
Протестното движение срещу решенията на Берлинския договор достига своята кулминация през есента на 1878г., когато избухва Кресненско-Разложкото въстание. Комитетите “Единство” на практика ясно формулират общонационалната идея за осъшествяване обединението на българите. Формира се и една своеобразна програма, целта на която е с помощта на едно всенародно въстание българите на зъставят Великите сили да възстановят границите на българската държава, предвидени в Санстефанския предварителен мирен договор. Така формираните идеи на създателите на комитетите “Единство” са повече от утопични. Това означавало българите сами да се противопоставят на Великите сили и на своите съседи, което предварително обрича на неуспех обединението. Неуспехът на Кресненско-Разложкото въстание на практика е доказателство за невъзможността да се реализира програмата на комитетите “Единство”.
Българският национален въпрос постепенно се оформил като една тежка за разрешаване задача пред младата българска държава. На практика нямало друга разумна алтернатива освен създаването на една програма за обединенито на българските земи, като първоначално вниманието на българската общественост било съсредоточено към Източна Румелия, която обхващала Южна България без Софийското поле.
Формирането на Източна Румелия става по настояване на Англия и Австро-Унгария, т.к. според тях, ако се запазят границите на Санстефанска България, на юг от Балкана щели да останат да живеят много гърци. Истинската причина обаче за това е друга. Двете Велики сили се опасявали, че Русия се доближава твърде много до Средиземноморското крайбрежие, а това засягало интересите на Англия и Австро-Унгария. Съгласно Берлинския договор от южнобългарските земи се създава една област под името Източна Румелия под пряката политическа и военна власт на султана, но с административна автономия. Управлението на тази област се възлагало на главен управител, който трябвало да бъде християнин, назначаван от султана и одобряван от Великите сили.

Съединението на Източна Румелия и Княжество България

2008-10-15T00:03:00.000-07:00

20. Съединението на Източна Румелия и Княжество България
от 1885г.
Решенията на Берлинския конгрес от 1878г. определят границите на Княжество България и решават съдбата на земите, населени с българи, извън княжеството. Може да се приеме, че българските земи са разпокъсани на пет части. Северна Добруджа остава в границите на Румъния въпреки факта, че по-голямата част от населението на областта е българско. Нишко и Пиротско с население около 30 000 души българи (болшинството на населението) е присъединено към Сърбия като компенсация за участието на Сръбското княжество в освободителната война. Що се отнася до Македония, Одринска и Егейска Тракия, те останали в границите на Османската империя. Според проучването на Васил Кънчов през втората половина на XIX в. в тези провинции живеят около 2 милиона българи, което прави близо половината от цялото население там. Това е и причината на Берлинския конгрес да се вземе решение за предоставяне на административна автономия на християнското население от тези провинции (Берлински договор – чл. 23 и 62). Въпреки тези изисквания на всички било ясно, че турското правителство няма да изпълни тези членове на договора.
В териториrте между р.Дунав и Стара планина и върху Софийския санджак се формирало трибутарно българско княжество с широка автономия и на практика на тези територии се възстановява българската държавност.
На юг от Стара планина се формирала още една административна единица с преобладаващо българско население под името Източна Румелия. Българите не се примирили с това политическо разпокъсване и още след Освобождението започват борби за възстановяване на Санстефанска България.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия и неговата защита в Сръбско-българската война до голяма степен обяснява и големият научен интерес към тази проблематика. Проблемите, свързани със Съединението, присъстват във всички по-големи изследвания, посветени на новата българска история като между тях се откроява това на Йордан Митев, в което се проследява подготовката и осъществяването на Съединението, изследването на Елена Стателова за политическото развитие на Източна Румелия, както и съвместният труд на тази авторка с Андрей Пантев, посветен на Съединението.

Възстановяване на българската държава (1877-1879г.)

2008-10-09T00:27:00.000-07:00

19. Възстановяване на българската държава (1877-1879г.)

Възстановяването на българската държавна традиция през втората половина на седемдесетте години на XIX в. с основание се приема за едно от най-значимите събития в новата българска история. Може да се приеме, че възстановяването на Княжество България предстявлява един закономерен резултат както от възрожденските процеси, довели до признанието и еманципацията на българската възрожденска нация, така също и от действията на българските революционери, подготвили и осъществили Априлското въстание.
Интересът към проблемите, свързани с формирането на българските държавни институции, е напълно оправдан, т.к. формирането на българската държава представлява един сложен комплекс от различни фактори от външно и вътрешно естество. Тези проблеми присъстват в мемоарната литература, като би могло да се спомене част от творчеството на Захари Стоянов, спомените на Константин Стоилов, епистоларното наследство на Петко Каравелов и Васил Друмев. Единодушно обаче е мнението, че с най-голяма научна стойност от онова време е трудът на Симеон Радев “Строители на съвременна България”.
Най-значителните научни приноси по тази тема са през последните трийсетина години, като трябва да се спомене книгата на Константин Косев “Бисмарк, Източният въпрос и освобождението на България”, проучването на Горан Тодоров върху Временното руско управление, създадено в началото на освободителната война и продължило до пролетта на 1879г., публикациите на Евлоги Бужашки за създаването на българските държавни институции след Освобождението, поместени в сборника “1300 години български държавни институции". Значителни приноси имат Андрей Пантев, Елена Стателова и др.
Възстановяването на българската държавност е пряко следствие от освободителната Руско-турска война. Намесата на Русия на Балканите цели заличаването на негативните резултати от Кримската война (1853-1856г.). В резултат на Парижкия мирен договор Русия е лишена от черноморски флот, губи Южна Бесарабия, като по този начин е откъсната от р.Дунав и възможността да оказва влияние на Балканите. За дълго време след Кримската война Русия няма възможност да се намесва на Балканите, но промените в Европа засилват стремежа за реванш.
През седемдесетте години на XIX в. набира сили една нова държава в Централна Европа – Германия. Благодарение на далновидната политика на Ото фон Бисмарк и успехите във войните срещу Дания, Австро-Унгария и Франция Германия успява да постигне своето обединение. Бисмарк много добре разбира, че за да има успехи, то тя трябва да осигури неутралитета на Русия. При това положение Бисмарк сполучливо залага на противоречията между Великите сили и в крайна сметка успява да “взриви” Източния въпрос. Целта на Бисмарк е на всяка цена Русия да бъде ангажирана с война на Балканите, което дава основание на руската дипломация да действа по-енергично за решаването на Източния въпрос. Всичко това довежда до изостряне на Източната криза с обявяването на Априлското въстание и последвалата го сръбско-турска война. Ангажиментът на Русия към събититята на Балканите става непредотвратим. В противен случай Русия за дълги години би изгубила позициите си на Балканите. Избухналата руско-турска война (1877-1878г.) приключва с успех на руското оръжие, но не бива да се мисли, че българите са чакали да получат на готово освобождение си – те взимат активно участие в освободителната война, като достатъчно е само да се споменат сраженията на българските опълченци при Стара Загора и Шипка, както и сформираните чети, които давали информация за турските войски и тяхното придвижване. В този смисъл българското участние трябва да се разглежда като доказателство за желанието на българите да възстановят своята държавност.
Още в края на 1876г. руското правителство създава “Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунава земи”. На чело на канцеларията бил поставен княз Владимир Черкаски, който бил добре запознат с Източния въпрос и със състоянието на Османската империя. Княз Черкаски имал богат административен опит, натрупан при провеждането на аграрната реформа в Русия през 1861г. Назначаването му показва, че Русия цели с войната да бйде възстановена българската държавност. Първите действия на канцеларията били да се свърже с българските емигрантски среди. Черкаски получил автентична информация за политическите тенденции сред емиграцията и българското общество, а това му позволило да събере около себе си екип от изтъкнати руски и български дейци, познаващи добре Османската империя. В канцеларията влезли Сергей Лукиянов, Александър Пипин, Марин Дринов, Найден Геров. Била създадена и специална комисия, оглавявана от полковник Соболев, която заминала за Букурещ със задачата да събира сведения за политическото, стопанското, културното положение на българите. По настояване на Черкаски Одеското българско настоятелство му изпратиро списъци на онези българи, които той трябвало да привлече на работа в канцеларията за гражданско управление. В помощ били привлечени и 80 руски офицери, които трябвало да сформират управлението в освободените български земи.
След форсирането на р.Дунав през месец юли 1877г. Свищов станал първият освободен български град. Сформирана била така наречената Свищовска губерния с губернатор Найден Геров и вицегубернатор Марко Балабанов. До подписването на Санстефанския мирен договор били създадени още осем губернии, на чело на които застанали висши руски офицери. Възстановени били съветите на старейшините в селата и градските административни съвети. Под ръководството на Черкаски се формирала и полицейска стража и въоръжени караули, които трябвало да следят за реда. Взели се мерки за обезоръжаването на мюсюлманите. Положили се грижи за ранените и болни войници и офицери. Големи затруднения създали десетките хиляди бежанци, които прииждали най-вече от селата и градовете на Южна България, подгонени от жестокостите, извършени от армията на Сюлейман паша. Княз Черкаски им позволил да приберат реколтата от изоставените турски ниви, като по този начин им осигурил частично прехраната. Големите затруднения, които среща управлението, на чело с Владимир Черкаски, произтичали от това, че по време на военните действия се преселили значителни маси население, които трябвало да бъдат осигурени. В общи линии обаче в Северна България били положени основите на гражданското управление.
През зимата на 1877-1878г. руските войски преодоляват Стара планина и на 3 март 1878г. в с. Сан Стефано (дн. квартал на Истамбул) бил подписан предварителен мирен договор, според който България се възстановява на територията на трите исторически и етнически български области – Мизия, Тракия и Македония с площ около 170 000 км.² България станала автономно княжество, като князът се избирал свободно от населението и в съгласие с Великите сили. Турция нямала право да държи войски в новото княжество, а руският окупационен корпус можел да остане в продължение на две години. Това бил срокът, в който трябвало да се изградят напълно държавните институции и да се формира българската войска. Извън възстановената държава оставала Северна Добруджа, населена с българи. По силата на Санстефанския мирен договор тя била отстъпена на Румъния, срещу което Русия получила Южна Бесарабия. С този акт всъщност се слага началото на Добруджанския въпрос.
За участието си във войната на страната на Русия Сърбия била възнаградена и получила част от окупираните от нейните войски западни български земи – Нишкият санджак. Извън територията на Санстефанска България останала Беломорска Тракия и част от Централните Родопи, населени предимно с българи. Въпреки факта, че в границите на Санстефанска България не влизали всички земи, населени с българи, то по силата на този договор България ставала най-голямата балканска държава, като най-голямата част от българските земи били включени в пределите на държавата.
С изключение на Русия нито една от другите Велики сили не признала Санстефанска България. Това е така защото още в подготовката на войната Русия се задължила да не създава голяма славянска държава на Балканите, а позицията на Англия била, че всички промени на границите при евентуален успех на Русия ще стават на единно заседание на Великите сили. Всичко това, както и страхът, че Русия ще се настани завинаги на Балканите, довели до свикването на конгрес на Великите сили през юни 1878г. в Берлин. Конгресът продължил един месец и на него били определени новите граници на Балканите. Санстефанска България била разделена. Мизия и Софийският санджак образували самостоятелно и трибутарно княжество под суверенитета на султана. Предвидено е княжеството да се управлява от християнско правителство и трябва да създаде народна милиция. Българският княз трябвало да се избира свободно от народа, но със съгласието на турското правителство и одобрението на Великите сили. Всъщност на Берлинския конгрес до голяма степен се повтаря идеята на Цариградската конференция за формиране на две независими области, населени с българи, както и формата на управление. За разлика обаче от Цариградската конференция втората област, обхващала териториите на юг от Стара планина, наречена Източна Румелия, придобива право само на адмимистративна автономия в рамките на Османската империя. Македония и освободената част от Одринска Тракия са върнати на Турция, а по силата на два члена – 23 и 62, в първата провинция султанът е задължен да проведе реформи и да даде по-голяма религиозна свобода и самостоятелност на християнското население.
Благодарение на Берлинския конгрес Сърбия получава Пирот и Враня заедно с десетки български села около тях, а Румъния се разширява в Добруджа.
Териториалното разпокъсване на българската държава на практика предопределя бъдещото й политическо и икономическо развитие. Проблемът за обединението на българите в едно отечество предизвиква по-нататък включването на България във войните и последвалите национални катастрофи. Оценявайки резултатите на Берлинския конгрес, трябва да се има предвид това, че благодарение на международната санкция става възможна появата на Княжество България, което е разположено в средата на Балканите и обхваща 63 752 км.² площ. То е по-голямо от Сърбия и Гърция. В този смисъл въпреки негативните резултати от Берлинския конгрес трябва да се посочи, че действително на Балканите се саздава една млада държава, която има всички шансове да се превърне в хегемон в региона.
След смъртта на княз Черкаски (3 март 1878г.) канцеларията за гражданско управление се премахнала. Назначен бил специален руски императорски комисар – княз Дондуков-Корсаков, който поемал цялата отговорност по управлението и уредбата на освободените територии. Според Берлинския договор руските войски не можели да останат по-дълго от 9 месеца, което наложила на императорския комисар да бъдат дадени широки правомощия. Той веднага създал централно управление (министерски съвет) в който важна роля играел Марин Дринов, който ръководел отдела за народното просвещение и духовните дела. На 31 март 1878г. били положени основите на българската армия. Въвела се задължителна военна служба за мъжете между 20 и 30 години, като още през април 1878г. бил събран първият набор от около 9 000 войници. А вторият набор, който е свикан няколко месеца по-късно обхваща 20 400 души. Руското командване предоставило необходимото оръжие и всичко, което е необходимо за войската от своите складове. Били положени грижи и за подготовката на български офицери. На 8 юли 1878г. в София е открито военно училище и за курсанти са приети 200 души и 55 доброволни слушатели. През пролетта на следващата година излиза и първият випуск от 102 офицери на новата българска армия.
Едновременно с формирането на армията се изградила и българската полиция, като голяма част от нейните кадри са набирани от средите на бившите опълченци. На полицаите било определено сравнително добро възнаграждение с цел да се избегне корупцията и да се издигне престижа на полицията. Разработен бил и проект за ново правно устройство. Създаден бил съдът като независима от изпълнителната власт институция.
Проведена била и реформа в образованието. Училищата са поставени под единно управление. Въведено е светско образование, задължително и безплатно в началния курс. Възстановени са закритите през войната училища и са открити шест гимназии - 2 класически в София и Габрово и 4 реални в Лом, Русе, Пловдив и Сливен. В София е открита Народната библиотека. Започват да се издават местни вестници, а на 23 май 1879г. се поставят основите на Българската народна банка.
Може да се приеме, че Временното руско управление слага началото на основните институции, необходими за нормалното съществуване на една независима държава, въпреки условията на Берлинския договор, който създава васално Княжество България.
Териториалното разпокъсване на българската държава и разединението на българите са причина за недоволството и многото протестни писма на българите извън Княжество България. Княз Дондуков-Корсаков получил многобройни петиции и адреси с молби за присъединяване към освободеното отечество. Съпротивата се организирала посредством създаването на комитетите “Единство”. В тях влизали бивши участници на националноосвободителното движение, представители на висшето духовенство и патриотично настроени български чорбаджии. За кратко време комитети “Единство” били създадени в цяла Северна България, като важна роля играели и комитетите в София, Кюстендил, Горна Джумая, които установили тесни връзки с дейците в Македония. Комитети “Единство” били сформирани и в Източна Румелия. В Пловдив бил създаден централен комитет, на чело на който за кратко време стоял екзарх Йосиф. Мирните протести на българите в Македония се съпровождали от четнически якции, чрез които се отмъщавало за извършените зверства от страна на турците. Постепенно тази съпротива започнала да придобива организиран характер. Голяма заслуга за това има Натанаил Охридски, който се срещнал с част от старите войводи, на чело с Ильо Марков. Започнала подготовка за въстание. На специално съвещание, проведено на 8 септември 1878г. в Рилския манастир, било взето решение за създаване на въоръжена стража в пограничните с Турция региони. От вътрешността на Македония пристигнали войводите Стоян Карастоилов, Тодор Паласкари и др. Хора и оръжие изпратили и комитетите “Единство”. Въстанието избухнало на 5 октомври 1878г. Голям отряд от около 400 въстаници, предвождан от Стоян Карастоилов, успява да превземе стратегическото Кресненско дефиле. Освободени били и редица села по поречието на р.Струма. Превзети били и градовете Разлог и Банско. Не след дълго обаче между въстаническите дейци и Софийския централен комитет възникнали сериозни противаречия. Щабът на въстаниците настоявал бойните действия да се разпрострат на нови територии, но само след като се извърши необходимата подготовка на населението. Дейците на Софийския централен комитет настоявали четите да заемат позиции на различни места из планините, за да се създаде впечатление за голямо въстание. Натанаил Охридски и Стефан Стамболов сформирали централен комитет, който трябвало да оглави въстаническите сили и да организира помощта на комитетите “Единство”. Въстанието се развивало успешно през есента на 1878г., но с настъпването на зимата постепенно затихнало. На 25 май 1879г. митрополит Натанаил разпуснал четите. Заедно с тях се изтеглили и хиляди бежанци.
Интерес представлява позицията на Временното руско управление към въстанието. Окръжните управители в Кюстендил и Горна Джумая подпомагали снабдяването с оръжие, а софийският губернатор Алабин, който бил убеден противник на Берлинския договор, подпомогнал въстанието въпреки изричната заповед на руското правителство да не позволява размирнически действия. Руското правителство не могло да подкрепи въстанието, т.к. Русия е подписала Берлинския договор. Въпреки това Временното руско управление прави всичко възможно, за да подпомогне въстанието. Може да се приеме, че Кресненско-Разложкото въстание е естествено продължение на българската национална революция, но създадените политически условия не позволяват поне в този момент да се осъществи обединението на българските земи.
Временното руско управление има основна задача да подготви княжеството за самостоятелно съществуване, така че то да може да съществува нормално и след изтеглянето на руската армия и руските войски. Княз Дондуков-Корсаков е разполагал с подробни инструкции за принципите, върху които трябва да се изгради Българското княжество. В тях най-подробно са изяснени основните моменти от “Органическия устав” (конституцията). Прави впечатление, че позицията на руското правителство е князът от една страна да се избира от народа, а от друга да няма неограничена власт. В инструкциите изрично е отбелязяно, че Народното събрание трябва да определя бюджета и всъщност да разполага с властта да назначава министри, т.е. то на практика трябвало да има по-голяма власт от княжеската.
Изработването на проекта за органически устав било възложено на Сергей Лукиянов – началник на съдебния отдел. Той изпратил писма с въпроси относно новата конституция на най-видните български общественици като Марин Дринов, Драган Цанков, Марко Балабанов и др. Всички трябвало да отговорят писмено на 16 въпроса, като изложат своите разбирания за основите, върху които да се изгради българската конституция. Лукиянов завършва своя проект към края на октомври 1878г. без да е получил всички очаквани отговори. Според проекта за органически устав князът получавал голяма власт, а в Народното събрание влизат делегати по право, назначени от княза и избрани от народа. Предвиден бил и имуществен ценз. Проектът за конституция предвиждал още формирането на Държавен съвет с административно-контролни функции.
Руското правителство не одобрило този проект и го върнало с препоръки за демократизирането му. Всъщност по този начин Русия, съзнавайки, че българското общество има утвърдени демократични институции, се опитва да закрепи влиянието си сред българите, като им даде по-широки демократични права. Според препоръките трябва да се въведе всеобщо, пряко и тайно гласуване по примера на Швейцария, да се разшират правата на народното представителство, което единствено да има право да тълкува законите, да се гарантира свобода на сдруженията и събранията, печата да има широки права и т.н.
На 10 февруари 1879г. в Търново започнало работа Учредителното събрание на Княжество България. В неговия състав влизат 229 депутата, като пряко от народа са избрани 92, а останалите 116 са влезли по право и назначени от княз Дондуков-Корсаков. Работата на Учредителното събрание не започва гладко. Всички се вълнуват от така наречения общонароден въпрос, от разпокъсването на българската територия и разединението на народа. “Общонародният въпрос” разделя депутатите на Учредителното събрание. Формират се две основни становища. Умерените, между които са Константин Стоилов, Григор Начович, Марко Балабанов, Димитър Греков и др., признават важността на повдигнатите проблеми, но настояват събранието да изпълни своята основна функция, т.е да обсъди и приеме конституцията. Те настояват да се изпрати мемоар до Великите сили, с който да се протестира срещу разпокъсването на България. Крайните, между които са Петко Каравелов, Драган Цанков, П. Р. Славейков, Стефан Стамболов и др., са за прилагането на по-радикални мерки. Те настояват да се отложи работата на Учредителното събрание докато се реши “общонародният въпрос”. Позицията на крайните няма никакви реални шансове за успех, т.к под Берлинския договор поставят подписите си всички Велики сили. Радикалните им искания по-скоро демострират непримиримостта на българите и тяхната решимост да се борят за своето национално единение.
След намесата на княз Дондуков-Корсаков кризата е преодоляна и Учредителното събрание се заема с основната си задача. По предложение на Константин Стоилов събранието избира комисия от 15 души, на която се възлага да изработи принципите на българската конституция. Руският проект става само основа на обсъжданията. Внесеният в Учредителното събрание рапорт на посочената комисия е издържан изцяло в консервативен дух. Той предлага силна княжеска власт, Сенат (горна камара) от 20-25 души, които да тълкуват конституцията и да наблюдават за нейното прилагане и от които се изисква имуществен и образователен ценз. Внесените предложения обаче са подложени на унищожителна критика.
При обсъждането на проекта за конституция се оформят първите тенденции в българския политически живот. Консерваторите, повечето от които произхождат от заможните слоеве на българското общество, се опасяват от политическата незрялост на българина, от липсата у него на достатъчно опит в обществените работи. Консерваторите се опасяват също, че прекалените конституционни свободи на широки слоеве от народа могат да доведат до анархия и неуправляемост на българската държава. Сред тях личат имената на умерените при обсъждането на “общонародния въпрос”.
Либералите (бившите крайни), част от които са активни участници в националноосвободителното движение, се обявяват против всякакъв ценз и за широки пълномощия на народното представителство. Те отхвърлят решително идеята за двукамарен парламент. Либералите имат мнозинство в Учредителното събрание и успяват да наложат своите идеи и при изработването на Търновската конституция, която е приета на 16 април 1879г. в Търново.
След приемането на конституцията българската държава се оформя като парламентарна монархия с умерено либерално устройство. Властта в нея се поделя между княза и Народното събрание. Българският монарх е върховен представител и глава на държавата, който утвърждава и обнародва приетите от парламента закони. В това се изразява и неговото отношение към законодателната власт. Той е върховен началник на всички военни сили в княжеството. От името и под надзора на княза действат органите на изпълнителната власт. Държавният глава има важни правомощия и спрямо съдебната власт – да помилва в криминалните дела и да дава амнистия.
Според Търновската конституция Народното събрание бива Обикновено и Велико. То се избира чрез преки и тайни избори, в които участват всички български граждани от мъжки пол, навършили 21 години. Един депутат в Обикновеното народно събрание се избира на 20 000 души, а във Великото – на 10 000 души. Обикновеното народно събрание има законодателна инициатива. То обсъжда и приема законите, гласува държавния бюджет и т.н. Министрите, при отправено към тях запитване от народни представители, са длъжни да дават обяснения за своята дейност. Великото народно събрание има по-специфични функции и се събира само при изработване на нова или промяна на старата конституция, изменение на държавните граници, избор на княз или регенти.
Търновската конституция дава на българите широки граждански права. Тя премахва робството, първоначалното образование става безплатно и задължително. Конституцията осигурява пълна свобода на словото и печата. Гражданите на Княжество България имат правото да се сдружават, да създават свободно обществени и политически организации. Придобитите от българите права са израз на най-напредничавите идеи по онова време. Те отварят новата българска държава към духовните постижения на XIX в. Пред българското общество се открива възможност за ефективен духовен и политически живот.
Приетата конституция има и някои недостатъци. Тя лишава от политически права жените. Князът получава големи пълномощия, които при определени условия водят до формирането на личен режим и превръщането на Народното събрание в удобен инструмент за реализиране на користни амбиции.
Приетите в Търновската конституция принципи са повлияни както от решенията на Берлинския конгрес, така също и от духа на тогавашното време. Но тя е безспорен успех в стремежа на българите да построят своето общество и държава върху демократични основи. В нея надделяват буржоазно-либералните идеи, които неотстъпно си пробиват път през втората половина на XIX в. и затова тя е една от най-прогресивните за времето си конституции.
Веднага след приемането на Търновската конституция, на 17 април 1879г., е свикано Първото велико народно събрание, за да избере княз на България. Този въпрос е от важно значение както за вътрешното развитие на българската държава, така и за укрепването на нейното международно положение. Според Берлинския договор князът не може да принадлежи към никоя от властващите династии на Великите сили. Руското правителство предложило младия германски принц Александър Батенберг. Предложението е одобрено от Великото народно събрание и на 26 юни 1879г. Александър I полага клетва като български княз.
Столица на новата държава по предложение на Марин Дринов става гр.София. Изборът не е случаен, т.к. през Възраждането градът се утвърждава като важно духовно средище. София има и друго голямо предимство – тя е приблизителен център на етническа България и се намира недалеч от поробена Македония.
Формирането на българските държавни институции предсавлява един дълъг и продължителен процес, свързан както с ангажиментите на Русия по отношение на Великите сили, така също и с формиралите се политически настроения сред българите още по време на Възраждането. На практика бил оборен скептицизмът на множество съвременници на тези събития относно възможността на българите да изградят своя държава след петвековно прекъсване на държавната традиция. Въпреки липсата на опит в изграждането на държавни институции “строителите на съвременна България”, както нарича дейците на българската политика по това време Симеон Радев, се справят по един завиден начин. Липсата на опит била компенсирана с възрожденския ентусиазъм и с използването на опита на напредналите европейски държави. В крайна сметка първите български държавни дейци положили основите на една демократична и просперираща за времето си държава.

План 16

2008-10-07T05:16:00.000-07:00

БЪЛГАРСКАТА ВЪЗРОЖДЕНСКА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА

УВОД
1-ви вариант: Предпоставки за възникване на просветно движение и новобългарска възрожденска култура.
2-ри вариант: Просветно дело до началото на Възраждането. Ретроспекция на проявите и развитието на българската просвета и култура през османската епоха.
3-ти вариант: Културно-духовната българска историческа традиция през вековете — основа за съзиждане на българската възрожденска просвета и култура.

ИЗЛОЖЕНИЕ

І. Фактори за развитието на българската възрожденска просвета и култура.
1. Килийни училища.

2. Промените през ХVІІІ и ХІХ в. в Европа и Османската империя.
а) зараждане на българската буржоазия;
б) контакти с Европа.

ІІ.Развитие на новобългарската просвета до Освобождението.
1. Гръцки училища.
а) същност;
б) предимства и недостатъци.

2. Елино-български училища.

3. Взаимни училища.
а) организация на обучението;
б) ролята на П. Берон и В. Априлов за създаване на българско светско училище.

4. Класни училища.

5. Гимназии.

6. Професионални училища.

ІІІ. Основни проблеми в развитието на българската възрожденска култура.
1. Книжовна дейност.
а) учебници и учебни помагала;
б) печатници;

2. Печатно дело и периодичен печат.
а) развитие на печатното дело;
б) издатели;
в) първи вестници и списания.

3. Обществено-културни организации. Развитие на науката.
а) читалищата и тяхната роля;
б) наука (представители).

4. Разцвет на българската литература.
а) поезия;
б) белетристика;

5. Театрално дело.
а) драматургия;
б) музика.

6. Архитектура и живопис.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Значение на културно-просветното движение през Възраждането.

ОСНОВНА КОНЦЕПЦИЯ:
Стремежът към новобългарска просвета и култура е породен от промените в стопанския и обществен живот на българите в империята и от чуждите влияния. Новобългарското училище е плод на усилията и средствата на целия народ. В българското образование се налагат принципи на равенство, рационалност и достъпност, които ще бъдат отстоявани и през следващото столетие.

План 15

2008-10-01T23:14:00.000-07:00

ТЕМА № 15 РАННО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

УВОД
1. Българското възраждане и новите културни и политически течения в Европа — паралел с европейския исторически процес.

ИЗЛОЖЕНИЕ

І. Граници и периодизация на възрожденската епоха.
1. Граници (според мненията на различните учени и според общоприетото днес становище).

2. Периодизация.
а) първи период (Ранно българско възраждане) — началото на ХVІІІ —
20-те години на ХІХ в.
б) втори период — от 20-те години на ХІХ до Кримската война;
в) трети период (Късно (Високо) българско възраждане) — от Кримската
война до Освобождението.

ІІ. Стопански и социални промени в българското общество.
1. Кризата в Османската империя.
а) дестабилизиране на военно-ленната система;
б) аянският институт;
в) външнополитически зависимости (режимът на капитулациите).

2. Промени в българското общество.
а) обособяване на прослойка от заможни българи;
б) формиране на национална буржоазия.

3. Промени в селското стопанство.
а) чифлиците;
б) аграрната реформа (1832-1844).

4. Градски живот.
а) търговия;
б) занаятчийство (профилиране и райониране);
в) манифактури;
г) фабрики.

ІІІ. Зараждане на националната идеология и възрожденската
книжнина.
1. Просвещенски влияния в Османската империя.

2. Промени в духовното развитие на българите.
а) възход на дамаскинарската книжнина;
б) книжовна дейност на К. Пейкич, П. Павлович и Хр. Жефарович.

3. Живот и дело на Паисий Хилендарски.
а) биография;
б) структура и идеи на "История славянобългарская"
— източници, структура, идеи и значение.

4. Живот и дело на Софроний Врачански.
а) биография;
б) книжовна дейност;
в) политическа дейност.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
1. Връзката между Ранното Българско възраждане и Европейското Просвещение.
2. Ролята на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански за изграждане на българската национална идеология.

ОСНОВНА КОНЦЕПЦИЯ

Растящата потребност на българското общество към културно и политическо обособяване постепенно се избистря през втората половина на ХVІІІ в. и се превръща в цялостна национална идеология, която завладява умовете и мотивира поведението на възрожденските българи.

. Руско-турската война от 1877-1878г

2008-06-24T10:14:00.000-07:00

18. Руско-турската война от 1877-1878г. и освобождението на
България

Събитията в България през пролетта на 1876г. имали съдбоносно значение за по-нататъшния развой на Източната криза. Твърде големите жестокости, с които Априлското въстание било смазано, породили това, което Турция най-малко очаквала - широка подкрепа за българската кауза в цяла Европа. Тази подкрепа предизвикала основателни опасиния сред турския управлявящ елит и особено сред така наречените реформатори, обединени в групата, наричаща се “Нови османи”. Тази група, към която принадлежал и Мехмед паша, решила да вземе инициативата в свои ръце и на 30 май 1876г. под ръководството на Мехмед паша в Цариград бил извършен държавен преврат. Султан Абдул Азис бил детрониран и на негово място бил поставен Мурад V . Много скоро обаче между инициаторите на преврата възникнали сериозни разногласия. Причина за тях бил въпросът дали трябва да се установи конституционно управление или пък да не се извършват каквито и да било законодателни промени. Това довело и до свалянето на Мурад V от престола на 31 август 1876г. – само 93 дни след възкачването му. За султан бил провъзгласен Абдул Хамид II (1876-1909г.).
На фона на задълбочаващите се конфликти в османските политически среди се засилило и напрежението в османското общество. На практика реформатори и консерватори започнали да се вплитат в една сложна борба помежду си, като разчитали на подкрепата на Великите сили. Изострянето на Източната криза довело и до засилване на противоречията между Великите сили, всяка от които искала да запази позициите си на Балканите. В разгара на тези събития между правителствата на Черна гора и Сърбия бил подписан военен съюз, който довел до избухването на дълго отлаганата война с Турция на 18 юни 1876г. Сърбите и черногорците първоначално имали успехи, което ентусиазирало както българската емиграция, така и славянофилските комитети в Русия. Около 4000 доброволци на чело с ген. Черняев се отправили към Сърбия. Активизирала се и българската емиграция. Създаденото в Букурещ БЦБО, което си поставяло задачата да подпомага пострадалите от въстанието българи, на практика започнало да събира доброволци и за кратко време в Сърбия били изпратени над 2000. Най-активно в това отношение се проявили Панайот Хитов, който формирал няколко доброволчески чети, Филип Тотю, Христо Македонски и др. Идеята на БЦБО била българските отряди да дадат сигнал за въстание след успешното настъпление на сръбската армия в българските земи. Тласкано от тази идея, БЦБО продължава да набира доброволци, за да се изгради една армия от около 10 000 души.
Успехите на Сърбия и Черна гора обаче били краткотрайни и през септември и октомври турската войска взела инициативата и нанесла катастрофално поражение на сърбите. Пътят към Белград бил открит за турската армия. При създалата се сложна политическа обстановка руското правителство решило да подпомогне Сърбия и на 31 октомври 1876г. бил отправен ултиматум до турското правителство. В него се настоявало турското настъпление да бъде спряно, защото в противен случай Русия щяла да се намеси във войната. В ултиматума се настоявало да бъде подписано примирие, а за да подсили въздействието му Александър II обявил частична мобилизация и произнесъл реч, в която изразил твърдото си намерение да действа в защита на Сърбия.
Изострянето на Източната криза в следствие на военните действия между Сърбия и Турция, активната намеса на Русия предизвикали намесата и на останалите Велики сили. Всичко това води до поредица от срещи, като в крайна сметка било решено да се свика международна конференция в Цариград, която трябвало да изготви проект за цялостни реформи в Османската империя. Тази конференция, останала в историята под името Цариградска посланическа конференция, т.к. в нея взели участие посланиците на Великите сили, била поредният опит да се разреши кризата. От английска страна участвал освен посланикът Хенри Елиът и министърът на колониите – лорд Солсбъри. От руска страна участвал посланикът в турската столица ген. Игнатиев. Германия била представена от барон Вертер, а Италия от граф Зичи и барон Каличе, Франция – от граф Бургонинг, а Турция – от Савфет паша.
В началото на декември 1876г. започнали предварителните разговори между представителите на Великите сили за уреждането на Източната криза. Замисълът бил да се изгладят противоречията между Русия и Англия, а останалите Велики сили да подкрепят един общ план, който да бъде връчен на турското правителство за изпълнение. По българския въпрос Англия и Русия предложили първоначално твърде разминаващи се проекти. Според английското виждане в българските земи трябвало да се обособи една автономна област само в районите, в които е имало въстанически действия. От своя страна ген. Игнатиев предложил създаването на една автономна българска област, включваща всички територии, населени с българи. Трябва да се има предвид обаче това, че ген. Игнатиев е получил от руското външно министерство пълномощие да действа така, че да избегне избухването на нова война на Балканите, в която да бъде замесена Русия. Това дава възможност за гъвкавост при преговорите и за поредица от отстъпки, целта на които е да се стигне до общоприемливо становище между Англия и Русия по българския въпрос. В крайна сметка след предложения от Австро-Унгария план да се формират две автономни български области – Източна с център Търново и Западна с център София, се стигнало до общоприемливо решение. Всъщност двете области покривали на практика всички територии, населени с българи и въпреки формирането на две области за първи път Великите сили признали етническите граници на българската възрожденска нация.
Цариградската конференция била открита официално на 11 декември 1876г. В същия ден обаче по предварително подготвен сценарий с топовни салюти било провъзгласено дъряването на поданиците на султана с конституция. Целта била да бъде провалена Цариградската конференция. От провала на конференцията били заинтересовани Германия и Англия. Те обаче изхождали от различни позиции. Канцлерът Бисмарк нямал нищо против нарушаването на териториалното единство на Османската империя, като целта му била всячески да тласка Русия към военни действия. Англия не била заинтересована от решаването на българския въпрос и целяла запазване на статуквото на Балканите. Въпреки обявяването на конституцията Цариградската конференция продължила своята работа до 8 януари 1877г., когато представителите на шестте Велики сили подписали заключителния протокол. Българският въпрос бил решен съобразно предварителната договореност, като били формирани два вилаета. Източният вилает трябвало да включва Русенски, Търновски, Тулчански, Врачански, Сливенски и Пловдивски санджаци, а също така Елховска, Свиленградска и Лозенградска каази. Западният вилает трябвало да бъде създаден от Софийски, Видински, Нишки, Скотски, Битолски и една част от Серски санджаци и каазите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур. Основната административна единица щяла да бъде кантонът, като християнското и мюсюлманското население трябвало да бъдат обособени в отделни кантони.
Проектът предвиждал на чело на всяка област да се избере християнин за валия (управител). Той трябвало да бъде назначен от Високата порта със съгласието на Великите сили за срок от 5 години. Било предвидено да се създаде и Областно събрание, чиито членове щели да се избират свободно без разлика на пол, етническа принадлежност или вероизповедание за срок от 4 години. Заключителният протокол на Цариградската конференция бил връчен на турското правителство, но то го отхвърлило. Това от своя страна довело до демонстративно изтегляне на представителите на Великите сили от Цариград.
Все още обаче е рано да се говори за подготовка на война между Русия и Турция. Руското правителство и царят все още се колебаели каква позиция да заемат. Проявявали нерешителност и не смеели да вземат решителни действия срещу Турция. Това се вижда и от дипломатическите ходове на руското правителство, които трудно биха могли да бъдат наречени праволинейни. Това е така, защото още от лятото на 1876г. във висшите кръгове на руското общество се очертавали две противоположни линии на поведение спрямо събитията на Балканите. Една част от руските политици, към които принадлежали външният министър княз Горчаков, финансовият министър Рейтери и посланикът в Лондон граф Шувалов, били за мирно разрешаване на Източната криза. Според тях Русия би могла да възвърне статута си на Велика сила, само ако действа в синхрон с останалите Велики сили. Второто направление, към което принадлежат военният министър Милютин, посланикът в Цариград ген. Игнатиев, руската императрица и Иван Аксаков, били за радикална намеса на Русия на Балканите. Според тях единствено с една успешна военна кампания срещу Турция Русия би възвърнала статута си на Велика сила.
През есента на 1876г. нито една от двете групи не успяля да вземе връх при определянето на руската външна политика. Въпреки действията на славянофилите, на чело с Аксаков, които набирали доброволци за Сърбия и се обявявали в защита на българите, руският цар Александър II не смеел открито да подкрепи Сърбия, което би довело до избухване на война. Показателна за липсата на стратегия по балканската криза е инстукцията, която получава ген. Игнатиев от външното министерство, да избегне на всяка цена възможността от затъването на Русия в една нова Кримска война.
Провалът на Цариградската посланическа конференция засилил противоречията сред политическия елит. На поредица от няколко драматични заседания на правителството в края на месец февруари 1877г., които били председателствани лично от Алекандър II, се стигнало до надмощие на военното крило. Надмощие взели привържениците на компромисния вариант. В крайна сметка правителството решило да изпрати ген. Игнатиев в Берлин и Лондон, за да получи подкрепата на Великите сили за реализиране плана за мирно уреждане на кризата, приет на Цариградската конференция. Действително мисията на Игнатиев започнала с успех и на 31 март 1877г. в английската столица бил подписан така нареченият “Лондонски протокол”, в който Великите сили призовавали турското правителство да приеме мирното разрешаване на балканската криза. На 9 април обаче и тази акция на Великите сили била отхвърлена от турското правителство. На Русия не оставало нищо друго освен да предприеме военни действия. На 12 април 1877г. в Кишинев император Александър II подписал манифест, с който обявявал война на Турция. Така без да желае Русия била въвлечена във военни действия на Балканите.
Решението за обявяването на война налагало руската дипломация да предприеме активни мерки, за да осигури ненамесата на Великите сили на страната на Турция, което би довело до нова катастрофа, подобна на тази от войната от 1853-1856г. Още през месец юни 1876г. руският цар Александър II и външният министър княз Горчаков се срещнали с австро-унгарския император Франц-Йосиф и външният министър граф Андраши в замъка Райхщад. На тази среща, която била забулена в строга секретност, общи документи не били подписани, но изглежда, че тогава е било постигнато принципно споразумение за сферите на влияние на Австро-Унгария и Русия на Балканите. Много от историцити са склонни да приемат, че още на тази среща руският цар е поел ангажимента при една евентуална успешна война срещу Турция да не създава голяма славянска държава на Балканите.
На 3 януари 1877г, малко преди закриването на Цариградската конференция, в Будапеща била подписана и тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Всъщност тази конвенция представлява доразвиване на основните положения, договорени на срещата в Райхщад и фиксирала точно ангажиментите на всяка една от страните по време на евентуален конфликт на Балканите. В случай на териториални изменения или разпадане на Османската империя, Русия се задължавала да не създава голяма славянска или друга държава на Балканите. Явно става въпрос за надделяване позицията на Австро-Унгария за създаването на няколко независими държави, като по този начин се гарантира в бъдеще хегемонията на Австро-Унгария на Балканите.
Паралелно с тези преговори руската дипломация предприела и стъпки за гарантиране неутралитета на Германия. Въпреки че в лицето на канцлера Бисмарк Русия виждала най-сигурния си съюзник на Балканите, то позицията на Германия по време на Цариградската конференция будила сериозно безпокойство в Петербург. Предварителни сондажи били направени и за евентуалното поведение на Англия при една бъдеща война на Русия срещу Турция. Без да се стигне до подписване на някакъв договор, атглийското правителство дало да се разбере, че то не би предприело каквито и да е стъпки срещу Русия, ако тя едностранно не промени границите на Балканите в следствие на войната.
Анализът на дипломатическата подготовка на Русия за предстоящата война с Турция показва, че тя съвсем не действа от позицията на силата. Напротив, опасенията, че би могло да се стигне до нова антитурска коалиция, подобна на Кримската, я кара да прави значителни отстъпки, които на практика обезсмислят нейните политически придобивки след една евентуална успешна война. Ангажиментът за непредприемане на самостоятелни промени на границите на Балканите води по-късно до подписването на предварителния мирен дотовор в Сан Стефано и окончателното решаване на граничните проблеми на конференцията на Великите сили в Берлин.
Паралелно с дипломатическата подготовка се готвят още от края на 1876г. военни планове за водене на военни действия на Балканите. Обявяването на ултиматума и осъществяването на частичната мобилизация води до възлагането на ген. Обручев изготвянето на план за водене на военни действия на Балканите. Генерал Обручев изработва план, съобразен с опита от предишните руско-турски войни. Взета е под внимание и възможността Турция да бъде подкрепена от друга Велика сила. Според проекта войната трябва да се води на два фронта – Дунавски и Кавказки, като акцентът се поставял на Дунавския фронт. Кавказкият бил второстепенен и неговата задача била да отвлича вниманието на Турция от Дунавския фронт. Според замисъла на ген. Обручев основният удар трябвало да бъде насочен към централната част на българските земи и оттам към Одрин и Цариград. Крайният успех на операцията зависел от бързината, с която ще действат руските войски с цел да избегнат намесата на друга Велика сила във войната. По същество планът на ген. Обручев предвиждал да се води една светкавична война на Балканите.
През пролетта на 1877г., опасявайки се от изостряне на отношенията с Англия, външният министър княз Горчаков внася промени в плана на ген. Обручев. Според тези промени целта на военната операция се променя, като се предвижда да се водят ограничени военни действия между Дунав и Стара планина. Според руския външен министър излизането на руските войски на старопланинските проходи би заплашило Турция и тя по-лесно би приела решенията на Цариградската конференция. По-късно обаче, под натиска на военните, Александър II утвърдил първоначалния вариант на плана на ген. Обручев.
Началото на бойните действия било дадено на Кавказкия фронт на 24 април 1877г. Сраженията на Балканите започнали на 22 юни 1877г., когато части на Долнодунавския отряд под командването на ген. Цимерман предприели демонстративно настъпление в Северна Добруджа. Целта била да се заблуди турското командване за посоката на главното руско настъпление и да се ограничи достъпът на турския флот до р.Дунав. На 27 юни Свищов бил освободен. След успешното преодоляване на турската армия, руската войска била разделена на три отряда – Източен, Западен и Преден. Източният, командван от Александър Александрович, трябвало да неутрализира турските гарнизони в Русе, Шумен, Силистра, Варна. Западният, командван от ген. Криденер, трябвало да овладее Видинската крепост и западните български области. Предният отряд, ръководен от ген. Гурко, трябвало да настъпи към Търново, да овладее старопланинските проходи и да се насочи към Пловдив, Одрин, Цариград.
Вестта за обявяването на войната е посрещната с голям възторг от всички българи. БЦБО в Букурещ се обръща с призив към българския народ за масово участие в бойните действия. На призива се отзовали хиляди патриоти. Българското опълчение, което започва да се изгражда още преди това, бързо нараства по численост. Първите три опълченски дружини, сформирани в Кишинев, се прехвърлят в Плоещ (Румъния), където допълнително се създават още три дружини. Общата численост на Опълчението достига 7 500 души под командването на ген. Столетов. На 6 май 1877г. главнокомандващият руската армия тържествено връчва на опълченците знаме, подарено от жителите на град Самара. След започването на войната се създават още шест опълченски дружини. Така общият брой на опълченците достига 10 000 души.
Първоначално руското командване се отнася резервирано към Българското опълчение, съзирайки в него потенциална революционна заплаха. Ето защо му възлага помощни интендантски функции и го поставя под управлението на княз Владимир Черкаски. По-късно обаче българските дружини се прехвърлят към армията на ген. Гурко и получават важни задачи, участвайки най-активно в бойните действия.
Наред с Опълчението в хода на войната спонтанно се създават множество въоръжени отряди и разузнавателни групи, които дейно подпомагат руската армия. Общият брой на българите, взели участие в бойните действия, според някои изчисления възлиза приблизително на 35 000 души. Същевременно много българи оказват ценна помощ на руските войски като строители на фортификационни съоръжения, като доставчици на хранителни продукти, фураж и облекло, като помощници в санитарно-медицинското обслужване и др.
Активното участие на българите в Руско-турската война е своеобразно продължение на националната революция, която по това време достига своето най-голямо развитие, обединявайки в един поток всички слоеве на българското общество.
В първите дни на войната най-резултатни се оказали действията на ген. Гурко. Възползвайки се от първоначалната изненада на турците, Предният отряд настъпил към Търново и на 7 юли 1877г. освободил града и се насочил кам Стара планина. Шипченският проход бил овладян и отрядът на ген. Гурко освободил Стара Загора. По това време Източният отряд се опитвал да настъпи към Шумен, Варна, Русе и Силистра, но значителното превъзходство на турските войски там попречило на плановете на русите. След няколко сражения Източният отряд пристъпил към отбрана.
Обстановката на Дунавския фронт се усложнила. Първоначално ген. Криденер постигнал успехи срещу турския гарнизон и се насочил към Плевен. На 20-ти и 30-ти юли 1877г. били предприети две неуспешни атаки към Плевен.
На 31 юли 1877г. Сюлейман паша нападнал Стара Загора. Отбраната на града била поверена на 3 500 руски войници и български опълченци. След ожесточени боеве Стара Загора била превзета от турската армия. Градът бил опожарен, а населението подложено на невероятни жестокости. Сюлейман паша продължил похода си, като се насочил към Шипка, отбранявана само от 6 500 руси и българи. Решителните боеве се водили на 21, 22, и 23 август. В най-критичния момент на сражението ген. Радецки успял да преведе малобройно подкрепление, което помогнало да се задържи върха.
Ожесточените сражения за Шипка и затрудненията пред Плевен наложили промяна в плановете на руското командване. През август – септември 1877г. руската армия отстъпила инициативата по всички фронтове. След поредния неуспех при Плевен се пристъпило към отбрана на старопланинските проходи. На 10 декември 1877г. отрядът на Осман паша бил победен край Плевен. Победата позволила на руската армия да поднови настъплението си на юг. Шипченският отряд се насочил в района на Шипка-Шейново и разгромил лагера на Вейсел паша. По същото време отрядът на ген. Гурко преодолял турската отбрана при Арабаконак и на 4 януари 1878г. освободил София. На 16 януари паднал Пловдив, а на 20 ануари Одрин. Високата порта започнала преговори и в Одрин било подписано примирие. Исканията на ген. Игнатиев да се потвърдят постигнатите договорености не били изпълнени. Тогава княз Николай Николаевич наредил да се предприеме настъпление към Цариград. Руската армия достигнала до предградията на турската столица и на 3 март 1878г. в Сан Стефано бил подписан предварителен договор, с който завършила и войната.
По силата на Санстефанския мирен договор Турция признавала независимостта на Сърбия и Румъния и приемала създаването на трибутарно българско княжество, чиито граници съвпадали с приетите от Цариградската посланическа конференция етнически граници. Румъния получавала Северна Добруджа, а Сърбия – Нишко. Мирът с Турция обаче трябвало да бъде признат от Великите сили.
През пролетта на 1878г. Великобритания, Австро-Унгария, Русия и Германия решили да се проведе конграс, който да изработи окончателния текст на мирния договор. Конгресът се провел в Берлин от 13 юни до 13 юли 1878г. В него взели участие шестте Велики сили и Турция. В крайна сметка очертаните в Санстефанския мирен договор граници били напълно прекроени. Северна България и Софийският санджак оформили територията на бъдещото трибутарно българско княжество. На юг от Стара планина се образувала автономната провинция Източна Румелия, която оставала под пряката политическа и военна власт на султана. Македония, Беломорието и Източна Тракия са върнати на Високата порта. Сърбия получава Пиротско и Вранско.
Руско-турската война води до радикалното разрешаване на българския въпрос. Трябва обаче да се има предвид това, че войната от 1877-1878г. не представлява само поредица от триумфални победи на руската армия, а в много случаи недооценяването на военната ситуация води до критични моменти, а даже на места и до поражения за руснаците. Така например драматизмът при Шипка се дължи на грубата грешка на ген. Радецки, който един ден преди да започне атаката на Сюлейман паша изпраща войсковия резерв от Търново в Елена, твърдо убеден, че турците ще се насочат към Еленския проход. Кръвопролитието при Плевен през лятото на 1877г. е логична последица от мудността на руския генерален щаб, който спира настъплението на Западния отряд, на чело с ген. Криденер, след превземането на Никопол и позволява по този начин да се придвижи Осман паша от Видин към Плевн. Трябва да се има предвид и това, че твърде много са и негативните последици от войната. Жертвите сред мирното население са по-многобройни отколкото по време на Априлското въстание, а между българи и турци се издълбава трудно преодолима пропаст. Така или иначе войната от 1877-1878г. обективно води до възстановяването на българската държавност, постигнато с цената на няколко десетки хиляди руски войници.

Априлското въстание-1876г.

2008-05-25T02:44:00.000-07:00

Тема-17.

Априлското въстание от 1876г.

Провалът на идеята за всеобщо въстание в българските земи през септември 1875г. довел до нова криза сред революционно настроената емиграция във Влашко и Сърбия. Дейците на националната революция много добре разбирали, че моментът е изключително подходящ за вдигане на въстание, т.к. въстанието в Босна и Херцеговина все още не било потушено, а икономическата криза, в която се намирала Османската империя, провокирала недоволството на българите.
Саморазпадането на БРК през октомври 1875г. подтикнало революционно настроената част от емиграцията, както и дейците на неуспялото Старозагорско въстание да формират нов революционен комитет – Гюргевския, който да подготви ново въстание, което да избухне през пролетта на 1876г.
За Априлското въстание има многобройни публикации. Първите му изследователи са някои от оцелелите дейци на въстанието. С голяма стойност са спомените на Стоян Заимов и “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Може да се приеме, че “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов наред с мемориалния си характер съдържат и изследователски елементи. В този смисъл може да се приеме, че съчинението му е пръв опит за обобщаващо изследване на въстанието.
Най-голямо обобщаващо научно изследване за Априлското въстание прави най-напред Димитър Страшимиров. През 1907г. той публикува тритомна монография “История на Априлското въстание”. След това изследване на Димитър Страшимиров се появяват и редица други, като особено интересни са “Априлското въстание”, посветено на стогодишнината от Априлската епопея, както и редица други публикации, изследващи отделни моменти от подготовката и хода на въстанието.
Дейността на Гюргевския комитет е изследвана от много български историци, като най-голяма стойност имат изследванията на Димитър Страшимиров, Александър Бурмов, Христо Гандев, Константин Косев и др. Важно значение за изясняване на събитията, свързани с решенията на Гюргевския комитет, имат спомените на Стоян Заимов, “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, спомените на Никола Обретенов, Иваница Данчов и др.
Поради краткото съществуване на Гюргевския революционен комитет автентичните документални свидетелства са твърде малко, което води до наличието на известни противоречия относно решенията на комитета, т.к. спомените на участниците в събранието много често се разминават. Приема се, че заседанията на Гюргевския комитет са започнали около 11 – 12 ноември и са продължили до към 25 декември 1875г. Запазените изворови данни дават основание да се приеме твърдението, че в дейността на комитете са взели участие 15 – 17 души, между които се отличават Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Бенковски, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Иларион Драгостинов и др.
Може да се приеме, че повечето от участниците в работата на Гюргевския революционен кометет произхождат от заможни семейства и са добре материално осигурени. Така например Иларион Драгостинов имал печеливша търговска кантора, а Димитър Горов притежавал фабрично предприятие в Румъния.
Повечето от дейците на Гюргевския комитет са завършили различни степени на класното, гимназиалното или специализираното обучение. Само Стоил войвода бил с килийно образование, а Христо Караминков и Георги Бенковски са завършили взаимно училище.
Средната възраст на комитетските дейци е 27 години. Най-младият от тях – Стефан Стамболов навършил 22 години през януари 1876г., а най-възрастният – Димитър Горов, който бил и единственият семеен от тях, е бил едва на 36 години.
Така представените данни за Гюргевския комитет дават основание да се приеме, че новосформиралата се през есента на 1875г. политическа формация се състои от млади и енергични хора, които в една или друга степен са били разочаровани от безплодните спорове сред българската емиграция и невъзможността й да организира в българските земи всеобщо въстание.
Изискванията за конспиративност и опасенията, че групата около Каравелов ще се опита да провали заседанията на комитета карат дейците на гюргевския комитет да наемат с помощта на Димитър Горов една самостоятелна къща в покрайнините на Гюргево, която те наричат “казарма” и в която външни лица не били допускани. В хода на дискуссиите всички дейци на Гюргевския комитет били единодушни, че през пролетта на 1876г. трябва да се организира ново въстание. Това е причината вниманието им да се насочи към обсъждането на важните въпроси, от които зависи успешната подготовка на въстанието. Използвайки опита на БРК от есента на 1875г., дейците на Гюргевския комитет разделили страната на революционни окръзи. Според повечето от специалистите в Гюргево са определени 4 революционни окръга. Първи Търновски революционен окръг бил поверен на Стефан Стамболов, а негови помощници станали Христо Караминков и Георги Измирлиев. Втори Сливенски революционен окръг бил с ръководител Иларион Драгостинов и с помощници Георги Икономов, Георги Обретенов и Стоил войвода. В хода на подготовката обаче Георги Икономов се прехвърлил в Четвърти революционен окръг. Трети Врачански революционен окръг се ръководел от Стоян Заимов, а за негови помощници обикновено се посочват Никола Обретенов и Никола Славков. Авторите, които приемат, че в Гюргево е било решено да има 5 революционни окръга приемат, че Никола Обретенов и Никола Славков са определени за ръководители на Софийския революционен окръг, а като помощници на Стоян Заимов били определени Иваница Данчов и Георги Апостолов. За Четвърти Пловдивски РО като апостоли са определени Панайот Волов и Георги Бенковски, а по-късно като помощници са привлечени Тодор Каблешков, Георги Икономов и Захари Стоянов.
Различията при определянето броя на окръзите произтичат от разминаващите се сведения, които дават Захари Стоянов и Стоян Заимов в своите мемоари. Така например Стоян Заимов категорично твърди, че окръзите са пет. Като се има предвид, че той е участник в създаването на Гюргевския революционен комитет, то би трябвало да се даде предпочитание на сведенията на Стоян Заимов. Въпреки това в по-голямата част от изследванията, посветени на Гюргевския комитет, се приема твърдението на Захари Стоянов за наличието на четири революционни окръга.
Друг кръг от въпроси, решени на заседанията на Гюргевския комитет, са свързани с конкретната подготовка на въстанието. Може да се приеме, че в Гюргево е решено предстоящото въстание да обхване предимно планинските райони – Стара плонина, Средна гора, Пирин, Западни Родопи, Странджа. Предвиждало се в освободените селища да се създава временно гражданско управление, а за да не могат турските войски бързо да се придвижат Старопланинските проходи е трябвало да бъдат завардени. Предвиждало се в труднодостъпните райони да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят защита жините, децата и възрастното население.
Разработени били планове за разрушаването на одринската ж.п. линия и за подпалването на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и Русе. За да се вдъхне кураж на българите, трябвало да се разпространява слух, че Сърбия и Русия чакат само обявяването на въстанието в българските земи, за да нападнат Турция. Специално внимание се отделяло на съгласуването между отделните окръзи, на революционната агитация, на дейността на емиграцията и на доброто въоръжаване на населението. Към всички българи, намиращи се на служба в руската или сръбската армия, били отправени призиви да се присъединят към подготовката на въстанието. Разработен бил дори и текст на въстаническата клетва. Що се отнася до датата на въстанието, в повечето от изследванията обикновено се посочва, че се предвиждало то да избухне на 1 май 1876г. Всъщност дейците на Гюргевския революционен комитет не фиксирали точната дата на вдигане на въстанието. По време на своите заседания те отчели необходимостта от повече гъвкавост в плановете и се обединили около три възможни дати, на които би трябвало да избухне въстанието – 18 април, 1 май или 11 май (Св. Св. Кирил и Методий). В хода на подготовката окръзите трябвало да преценят своята степен на готовност и да решат на коя от посочените дати населението ще може да се вдигне на въстание. Окончателната дата на бъдещото въстание трябвало да се съгласува между апостолите на всички окръзи и да се пази в тайна до последния момент. Планът за бъдещото въстание бил окончателно завършен на 25 декември 1875г. и апостолите започнали да преминават в българските земи. Гюргевският революционен комитет се саморазпуснал, а връзката с емиграцията била възложена на Димитър Горов, Янко Ангелов и Иван Хаджидимитров. Саморазпускането на Гюргевския комитет всъщност води до ликвидирането на центъра на бъдещото въстание, което се отразява неблагоприятно в последвалите събития.
Анализирайки подготовката на Априлското въстание трябва да се има предвид факта, че твърденията за наличието на широко народно недоволство в края на 1875 и началото на 1876г. са твърде пресилени. Подобно на емиграцията българите от вътрешността на страната също са политически разединени по отношение на въпроса какви пътища трябва да се следват, за да се реши българският политически въпрос. Съвсем естествено е след пълната победа в църковно-националното движение реформистките идеи да завладеят по-голямата част от елита на българското общество. Богатите и влиятелни българи се противопоставили твърде активно на революционните идеи на групата около Ботев и Стамболов. Особено дейни в това отношение били цариградските българи – Марко Балабанов, д-р Чомаков, Иван Евстатиев Гешов и др. По тяхна инициатива през януари и февруари 1876г. от Габрово, Севлиево, Ловеч, Сливен и други селища общините изпратили молби до турското правителство, в които настоявали реформите в Османската империя да продължат. Същевременно в цариградските вестници “Век”, “Право”, “Напредък” се водела агитация против дейците на комитетите, които проповядвали убийствени за българите идеи. Всичко това показва, че дейността на апостолите няма да е никак лесна, а до голяма степен тези факти обясняват и защо в определени революционни окръзи подготовката е твърде слаба.
Всъщност още в началото на 1876г. апостолите на Гюргевския революционен комитет се сблъскали със сериозни затруднения. Първите неудачи дошли от Софийския комитет. Веднага след пристигането си в България Никола Славков бил заловен от турската полиция и откаран в София. Никола Обретенов и Георги Апостолов също не успели да пристъпят към изпълнение на поставените им задачи и се завърнали в Румъния.
В Първи Търновски революционен окръг апостолите започнали активна дейност едва през месец февруари, когато в окръга пристигнал Стефан Стамболов. Едно от първите решения било свързано с преместването на окръжното ръководство от Търново в Горна Оряховица, т.к. в Търново имало строг полицейски контрол. В последствие апостолите съсредоточили вниманието си към укрепването на комитетската мрежа и може да се приеме, че на практика Стефан Стамболов като главен апостол прехвърлил тежестта на подготовката изцяло на местните дейци.
В този смисъл благодарение на енергичните действия на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков и други революционни дейци в Търновско и Габровско се осъществила значителна подготовка на въстанието. В отделни селища се извършвали военни упражнения, а територията на Търновския окръг била разделена на райони, като за всеки район били назначени опитни във военно отношение лица. Започнало и събирането на средства за закупуването на оръжие. Подготовката се осъществявала най-добре в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско. Като цяло обаче търновските апостоли не успели да решат трудния въпрос свързан със снабдяването на населението с оръжие, а редица селища от районите на Шумен, Разград, Търговище, Варна, Тунджа, които влизали в Търновски окръг, останали извън подготовката на въстанието. Предвижданото за 24 – 25 април общо събрание за представители от окръга не се състояло поради преждевременното избухване на въстанието.
Сериозни затруднения в подготовката на въстанието възникнали и във Втори революционен окръг. В Сливен пръв от апостолите пристигнал Георги Икономов. Първата му задача била да сформира окръжен комитет и да възстанови комитетската мрежа. Стоил войвода от своя страна изградил четническа база в Балкана, която обаче била разкрита от полицията. Много скоро между Иларион Драгостинов и Стоил войвода възникнали сериозни противоречия. Стоил войвода настоявал да се сформират чети, които да излязат в Балкана, като по този начин щяло да се предпази мирното население. Иларион Драгостинов пък настоявал да се изпълнят решенията на Гюргевския комитет за масово въстание с участието на цялото население. Споровете придобили твърде остър характер, което от своя страна породило негативни последици за цялостната подготовка на въстанието.
В Трети Врачански окръг подготовката започнала още през есента на 1875г., когато непосредствено след неуспеха на “Заарските събития” Стоян Заимов и Иваница Данчов предприели една разузнавателна мисия във Врачанско. Тогава бил възстановен и революционният комитет във Враца. По-късно, вече в качеството си на апостол, Стоян Заимов осъществил обиколка из окръга, но действията му се свързвали главно с революционната пропаганда и изработването на “закони” и “заповеди” за въстаниците. През месец април 1876г. била осъществена и една сложна операция за закупуване на оръжие и пренасянето му във Враца. С нейното осъществяване се заема Иваница Данчов. С посредничеството и поръчителството на видни врачански търговци симпатизанти на революционното движение комитетът взима на кредит големи количества лой и пъстърма, които Иваница Данчов откарва и продава в Румъния. С получените пари са поръчани и доставени от Белгия пушки за въстаниците. Оръжието обаче така и не било пренесено във Враца, а останало в пристанището на град Бекет и по-късно с него се въоръжила четата на Христо Ботев.
Най-добре подготовката вървяла в Четвърти революционен окръг, където апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски успели за кратко време да осъществят значителна подготовка. Благодарение на помощта, оказана от привлечените Захари Стоянов, Тодор Каблешков и пристигналият от Сливен Георги Икономов, била изградена широка мрежа от комитети, която обхванала цялото Средногорие, Тракийските села, северните части на Родопите, както и Банско и Разложко. От съображения за сигурност апостолите намерили за удачно да пхреместят центъра от Пловдив в Панагюрище. Мъжкото население било организирано в отряди, а революционната пропаганда обхванала всички селища. Тенденциозно бил разпространяван и слухът, че ако българите не въстанат през пролетта, турците готвят масово клане, че Сърбия и Черна гора само чакат българите да въстанат, за да обявят война на Турция. Широко било разпространено и буквеното изписване на годината 1876, което означавало “Туркия ке падне” и др.
На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, апостолите от Четвърти революционен окръг свикали общо събрание. То уточнило плана на бъдещото въстание и приело, че трябва да избухне на 1 май. Всичките 56 делегати положили тържествено клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да избухне и по-рано. По молба на Панайот Волов събранието утвърдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга, разполагащ с извънредни пълномощия, а за център на въстанието било утвърдено Панагюрище. Специално внимание било отделено на отношението на въстаниците към мюсюлманското население. Решено било, че там от където не излезнат башибозушки чети, т.е. на мирното население от турските села да се гарантира честта, живота и имота. Събранието на Оборище завършило на 16 април, след което всички делегати се отправили към селищата си, за да запознаят комитетите с взетите решения. Един от делегатите – Ненко Терзийски от с. Балдево (Пазарджишко), уведомил турските власти за взетите в Оборище решения и полицията взела мерки за арестуването на някои от комитетските дейци. На 19 април 1876г. в Копривщица пристигнал отряд от заптиета, начело с Неджеб ага, за да арестуват председателя на местния комитет Тодор Каблешков. Изпълнявайки взетите в Оборище решения, Тодор Каблешков организирал група, с която нападнал конака, в който били отседнали заптиетата и така на 20 април 1876г. въстанието било обявено. Със специални куриери до околните селища били изпратени съобщения за избухването на въстанието, а до Панагюрище било изпратено прочутото “Кърваво писмо”.
Съществуват различни хипотези относно преждевременното избухване на въстанието. Според проф. Христо Гандев то не може да се обясни само с предателството на Ненко Терзийски. Христо Гандев подчертава, че съществуват редица документи, които показват, че турските власти са били информирани за намеренията на комитетите в България да организират въстание през пролетта на 1876г. Може да се предположи, че консервативните сили в турския политически елит са имали интерес да провокират преждевременното избухване на въстанието в българските земи, което би улеснило неговото бързо потушаване и същевременно би оправдало репресиите срещу българското население. Всъщност сведенията на Ненко Терзийски показвали на турските власти само точната дата, на която трябвало да избухне въстанието. Затова те решили да действат, като подтикнат българите към преждевременно въстание.
Още на 20 април въстанието било обявено и в Панагюрище. След като градът бил освободен, Бенковски сформирал конен отряд, останал в историята под името “Хвърковатата чета”. За кратко време въстанието обхванало цалото Средногорие, селищата по десния бряг на р.Марица и част от родопските села. Първоначално турското население било смутено, но всички мюсюлмани били призовани на свещена война срещу българите и многохилядни башибозушки орди тръгнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча, а след нея и Клисура. На 25 и 26 април въстаниците от Клисура отбранявали града, но в крайна сметка били принудени да напуснат позициите си и да потърсят спасение в планината. Последвали неописуеми зверства и грабежи. На 26 април започнали боевете за Панагюрище. След четиридневни сражения столицата на Четвърти революционен окръг била превзета и разорена.
Повече от седмица продължила отбраната на Брацигово, Перущица и Батак. На 7 май турските войски влезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. В Перущица и Батак въстаниците се сражавали саможертвено до последната възможност. В Търновски и Сливенски окръг въстанието не получило масов характер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче четите и в двата окръга били разгромени. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успял да се укрепи в Дряновския манастир и девет дни се отбранявал срещу десетхилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действали и четите на Цанко Дюстабанов и Йонко Карагьозов. И двете чети, в състав от около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.
В Сливенски окръг властите успели да арестуват част от по-изявените комитетски дейци още преди пристигането на “Кървавото писмо”. Под ръководството на Стоил войвода се сформирала малка чета, но строгите мерки на турската полиция не позволили да се стигне до масови бунтове. На 13 май, след няколкодневни сражения, четата на Стоил войвода била обкръжена и пленена.
Във Врачанско комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да се отложи за 1 юни и не предприели никакви конкретни стъпки, след като получили известието за събитията в Средногорието. Малко по-късно във Враца пристигнала войска и това затвърдило желанието на местните комитети да изчакат прехвърлянето в България на подготвяната от емиграцията чета.
За подготовката на такава чета се говорело още по време на заседанията на Гюргевския комитет, т.к. планът на комитета предвиждал във въстанието да се включи и емиграцията. Сформирането й започнало през април 1876г. под ръководството на Христо Ботев, Никола Обретенов и Георги Апостолов. След отказа на Панойот Хитов и Филип Тотю, които предлагали да се изчака избухването на евентуална война между Сърбия и Турция, войвода на четата станал Ботев.
Към средата на май подготовката на четата приключила. Като отчели развоя на въстанието в страната Христо Ботев и неговите помощници решили да се насочат към Враца, т.к. силите на местната комитетска организация били запазени и съществували възможности за вдигане на въстание и в Трети революционен окръг. На 16 май от различни румънски пристанища четниците се качили на австрийския пътнически кораб “Радецки”. На 17 май параходът бил принуден да спре на българския бряг близо до Козлодуй. За няколко дни, сражавайки се с турците, четата достигнала до Врачанския балкан, но не получила очакваната помощ от комитетските дейци и била принудена да води тежки боеве. На 20 май, при поредното сражение, Ботев паднал убит. Неочакваната гибел на войводата предизвикала смут сред четниците, които се разпръснали на малки групи и станали лесна плячка за турците. Повечето от четниците били избити или попаднали в плен.
Наред с четата на Христо Ботев в българските земи преминала и четата на Таньо Стоянов. Целта на тази чета е да стигне до Сливенския балкан и да окаже помещ на въстаниците. Четата се състояла от 20 души и преминала на 16 срещу 17 април 1876г. р.Дунав при Тутракан. В района на Попово обаче четата била разбита, а Таньо Стоянов – убит. С гибелта на двете емигрантски чети завършило и Априлското въстание.
Въпреки неуспеха въстанието било истинско предизвикателство към Високата порта и към европейската дипломация, която до този момент не обръщала сериозно внимание на българския политически въпрос. Няколко хиляди зле въоръжени българи се ръзбунтували срещу османската власт, без да разчитат на чужда помощ. С безпримерен гериозъм и жертва те защитавали правото си на свобода. Варварската жестокост на турците не можела да остане скрита за демократичната общественост в Европа. Чуждите посланици и консули внимателно следели събитията в Румелия. През месец юли 1876г. районите на въстанието били посетени от специално сформирана анкетна комисия, в която влизали секретарят на американската легация Юджин Скайлер, руският вицеконсул княз Церетелев и кореспондентът на в. “Дейли нюз” Джануариъс Макгахън. Резултатите от анкетата се оказали разобличаващи за осмаската власт. По безспорен начин били доказани всички извършени зверства, а откритите свидетелства станали обществено достояние чрез пресата на всички европейски страни. Над 3 000 статии в около 200 вестника публикували материали в подкрепа на българите.
От САЩ през Великобритания, Франция, Германия, Италия, Австрия до Русия – навсякъде се надигало възмущение срещу Високата порта и съчувствие към изстрадалите българи. Политици, писатели, учени подкрепяли българите. Организирали се събрания и митинги, предизвиквали се парламентарни дебати. Виктор Юго, Гарибалди, Бисмарк, Уилям Гладстон и Чарлз Дарвин, Константин Иречек, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев са само част от имената на най-видните представители на тогавашния свят, които застанали в защита на българския народ.
Важно значение за популяризирането на българската кауза през лятото на 1876г. имала и изпратената от цариградските българи делегация в европейските столици. От името на своите сънародници Марко Балабанов и Драган Цанков представили на европейските правителства меморандум, в който ги молели да се застъпят българският народ да получи правото на самостоятелно управление.
Изострянето на Източната криза през 1876г., свързано с избухването на Априлското въстание има голямо значение за по-нататъшното развитие на Източния въпрос като цяло. Макар и претърпяло неуспех започнатото от Гюргевския комитет дело довело не само до задълбочаване на Източната криза, но всъщност благодарение на своята саможертва българите предизвикали и промяна в европейското мнение. Постепенно под натиска на обществените движения в Европа правителствата на Великите сили били принудени да се намесят активно за намиране на изход от поредната Балканска криза. Изходът бил потърсен първоначално в организирането на Цариградската посланическа конференция, а след нейния провал и в обявяването на Руско-турската война от 1877-1878г., която довела и до освобождението на България.