ПСИХОТЕРАПЕВТИЧНО КОНСУЛТИРАНЕ

Interdisciplinarity in Cognitive Science

2009-12-23T11:28:00.001+02:00

Foundations of Cognitive Science

Essay on the subject of INTERDISCIPLINARITY

Orlin Baev

WHAT IS INTERDISCIPLINARITY?

The word interdisciplinarity is actually made up of two words: inter and disciplinarity. Now inter means between, in the midst of, connecting. For example, international is something involving two or more nations. Similarly, psychology, mathematics, history, or music are all disciplines. Each has its own set of specialists and sub-specialists, each is typically taught by one or another department within a university, and each deals with its own distinct subjects. Thus, psychologists study such things as emotions and perceptions while mathematicians study such things as numbers and triangles.
As long as mathematicians confine themselves to the likes of numbers, triangles, and cones, they are engaged in a purely disciplinary work. But sometimes it is necessary to bring together parts of different disciplines. They may study, for instance, the psychology of solving mathematical problems. When they do that, they put on their interdisciplinary caps. Thus, interdisciplinarity may be defined as combining in some fashion components of two or more disciplines.

WHERE CAN INTERDISCIPLINARITY BE FOUND?

Interdisciplinary knowledge involves familiarity with aspects of two or more disciplines. Well, a single human being obviously can not possess all the knowledge available, but still one can grasp the main guide lines of many disciplines.
Interdisciplinary research combines components of two or more disciplines in the search for new knowledge or artistic expression. For instance, Ken Wilber combines psychology, cognitive science, philosophy, sociology, art, comparative religion, so on, in his integral researches.
Interdisciplinary education combines components of two or more disciplines in a single program of instruction.

WHY INTERDISCIPLINARITY?

Some people feel that interdisciplinarity is useless. We shall now see that such disparaging views betray a profound misunderstanding of the intellectual, social, and personal rewards of interdisciplinarity:
Creative Breakthroughs: Creativity often involves linkage of previously unrelated ideas.
Crossdisciplinary Oversights: Disciplinarians often commit errors which can be best detected by people familiar with two or more disciplines.
Intellectual, Social, and Practical Problems: Many problems require holistic approaches.
The intellectual, social, and personal price of narrow compartmentalization has been often remarked upon. Indeed, history might have been different if the experts who developed aerosol sprays examined their impact before setting them loose on the ozone layer (and thereby possibly harming, throughout the next century, the health of as many as one-quarter billion people); if the people who put together Egypt's Aswan Dam had been trained to remember the large picture; if the people who marketed thalidomide looked beyond its tranquilizing and economic potential. An interdisciplinary background may have not caused industry experts to adopt a more balanced view of the tobacco/cancer link, but it might have tempered their outright advocacy of smoking.

Unity of Knowledge

It is of course impossible to become an expert in everything. But if we mistake disciplinary knowledge for wisdom; if we forget how much we don't know; if we forget how much we cannot know; if we don't set for ourselves, in principle at least, the ideal of the unity of knowledge; we lose something of great importance. By tenaciously attempting the impossible task of knowing everything, interdisciplinarians help us see the various components of human knowledge for what they are: pieces in a panoramic jigsaw puzzle.

BARRIERS

Because most participants in interdisciplinary ventures were trained in traditional disciplines, they must learn to appreciate differing perspectives and approaches. For example, a discipline that places more emphasis on quantitative "rigor" may produce practitioners who think of themselves (and their discipline) as "more scientific" than others; in turn, colleagues in "softer" disciplines may associate quantitative approaches with an inability to grasp the broader dimensions of a problem, dry and futile approach. An interdisciplinary program may not succeed if its members remain stuck in their disciplines (and in disciplinary attitudes).
Interdisciplinary programs may fail if they are not given sufficient autonomy. For example, it is a common practice to recruit new interdisciplinary faculty to a joint appointment, with responsibilities in both an interdisciplinary program (such as women's studies) and a traditional discipline (such as history). If the traditional discipline makes the tenure decisions, new interdisciplinary faculty will be hesitant to commit themselves fully to interdisciplinary work. Other barriers include the generally disciplinary orientation of most scholarly journals, leading to the perception, if not the fact, that interdisciplinary research is hard to publish. In addition, since traditional budgetary practices at most universities channel resources through the disciplines, it becomes difficult to account for a given scholar or teacher's salary and time. During periods of budgetary retraction, the natural tendency to serve the primary constituency (i.e., students majoring in the discipline) makes resources scarce for teaching and research comparatively far from the center of the discipline as traditionally understood. For these same reasons, the introduction of new interdisciplinary programs is often perceived as a competition for diminishing funds, and may for this reason meet resistance.
Due to these and other barriers, interdisciplinary research areas are strongly motivated to become disciplines themselves. If they succeed, they can establish their own research funding programs and make their own tenure and promotion decisions. In so doing, they lower the risk of entry. Examples of former interdisciplinary research areas that have become disciplines include neuroscience, biochemistry and biomedical engineering. These new fields are occasionally referred to as "interdisciplines."

Orlin Baev, cognitive psychologist

CONSCIOUSNESS. AWARENESS. VISUAL AWARENESS

2009-12-23T11:19:00.000+02:00

Orlin Baev, cognitive psychologist and psychotherapist
Central and East European Department for Cognitive Science
New Bulgarian University, Sofia, Bulgaria

CONSCIOUSNESS. AWARENESS. VISUAL AWARENESS

This text will be written mostly as an thoughts on the chapter “Visual Awareness” of Stephen Palmer’s book VISION SCIENCE. But I will feel free for some digressions.

I will start with Palmer’s spectacular words: “To be brutally honest, scientists do not yet have even the remotes idea of how the visual experiences – or indeed any other kind of experience - arise from physical events in the brain! How is it that even very complex and extensive network of neurons that is undergoing the purely physical events involved in propagating electrochemical activity among neurons could possibly give rise to a phenomenon that has the properties of conscious experience? We will use the term explanatory gap to refer to this major theoretical impasse (Levine, 1983). The problem is not that scientists can not figure out which gap filling theory is correct; it is that there are not yet any serious contenders! “

PHILOSOPHICAL FOUNDATIONS

I) The mind – body problem

1) Dualism

The dualistic theory states that mind and body are different entities, interconnected, but comparatively independent. The theory introduces the hypothesis for so called “mental substance”. It has different properties from the physical substance. For example it does not have certain position, mass, shape, size, so on. The supporters of dualistic theory claim that the subjective experience is due to actions of this mental substance. In that aspect dualism merges in practice with the theory of panpsychism, stating that all the matter has innate property of some degree of consciousness. To panpsychism and idealism can be attached the whole ocean of esoteric theories of consciousness, stating the existing of subtle mental structures, very grossly summarized in the notions of soul and spirit, life after death, reincarnation, the consciousness of heart, stomach (hara center), so on, so forth, etc.
Important notions of dualism are: intentionality, objective and subjective phenomena, interactionism.
The interactionist proposition says that mind and matter are interwoven and each influences the other.

This statement seems to be very much alike the contemporary supervenience theory of Laegwon Kim (1993). Kim says that any difference in conscious events requires some corresponding difference in underlying neural activity. Supervinience though does not imply that all neural processes result in change in consciousness. Many neural events are entirely outside awareness.

2) Monism

Monism diverges of two branches: Idealism and Materialism

2/1) Idealism

The idealist is a monist who believes that there is no physical world, but only mental events, is called idealist. The word stems from “ideas” that populate the mental world. In its depth, the idealism is very similar to the theory of panpsychism, but going further and stating not only that the matter has innate property of consciousness, but that actually there is no matter, but only mental manifestations. It seems like different from panpsychism in its properties, but one analogy between their deep structural levels claims their close similarity.

2/2) Materialism

Materialism is very common among contemporary philosophers and scientists. Two very radical forms of materialism are:

- Reductive materialism – it reduces all mental events to pure mental events. It is also called mind-brain identity theory.
- Eliminative materialism – it claims that much of our notions for consciousness and mental experiences are atavisms and are going to be substituted in the next decades and centuries by scientific notions and facts.

3) Behaviorism

Behaviorist’s movement has begun with the writings of the psychologist John Watson (1913). Behaviorism in its pure form refuses to pay attention to any inner mental state, but explores only the outward behavior, that can be measured and statistically computed. This paradigm states that there is Stimulus and then Reaction. Nowadays the substantial heir of behaviorism is the cognitive science that preserves much of the behaviorist attitudes toward human consciousness. One intermediate theory between behaviorism and cognitivism is functionalism. The functionalism introduced the intermediate between stimulus and reaction – namely the cognitive processes that can be studied. The methodology further developed by the experimental cognitive science approximates that of behaviorism.

The Problem of Other Minds

How can one be sure that the other person possesses the properties of consciousness?

There are at least three answers:

1) One can ask the person and through his answer and interpersonal verbal communication one can infer whether he is conscious or not.
2) One can infer whether one is conscious by observing ones physical similarity
3) One can infer from the behavioral similarity.

Neuropsychology of Visual Awareness

1) Split Brain Patients

Once upon a time, actually quite recently was believed that severing corpus callosum in ones brain would result in some kind of mind splitting. In mid twenty century such procedure was administered as epilepsy treatment. The result was very surprising – there was no any observable cognitive or behavioral changes in patient’s life. The famous biological psychologist Karl lashley joked that perhaps corpus callosum’s function was simply to hold the two brain hemispheres together. Later on neuropsychologists Roger Sperry and Michael Gazzaniga (1970) scrutinized the operated patients and found out interesting subtle differences in them, such as visual discord of awareness between the left and right visual fields.

2) The Two Visual Systems Hypothesis

The existence of secondary visual system explains the phenomenon of blind sight in people with damaged occipital cortex.
In reptiles the brain cortex is missing and the part that plays the role of visual cortex is tectum and superior colliculus. The experiments with actually blind persons with damages primal visual cortex proved that this system is active in humans as well. The perceived information is completely subliminal though. When stimuli are presented to the subjects, they point them well, but in the same time they report complete blindness. This ancient system is much smaller than the cortical visual system and also has lower spatial resolution. This explains why the stimuli had to be larger and presented for longer time.

3) Unconscious Face Recognition in Prosopagnosia

The research made with people suffering from prosopagnosia (lack of face recognition) has reached interesting results. It shows that there is difference between visual awareness and visual performance. The experiments proved that despite their inability of conscious recognition even of the most familiar faces of their immediate relatives, unconsciously they are able to discriminate known from unknown faces.

Visual Awareness in Healthy Observers

1) Perceptual defense

Very much in the spirit of clinical psychology and psychotherapy, the scientific research has shown one striking fact. The perceptual system, guided by the top down cognitive process, is very much capable of repressing unwanted, anxiety producing stimuli by reducing it’s sensitivity to their conscious perception.
The extensive research of the father of psychoanalysis Sigmund Freud and the expanded after him psychoanalytic research supports very much this scientific research. Psychoanalysis has found that the ego could dynamically repress disturbing thoughts and desires, sending them in the unconscious, i.e. repressing them in the long term memory.

2) Subliminal (Unconscious) Perception

The word subliminal means: below the threshold.
There are contradictive results from different researches, some of them reaching the conclusion for existing, but other denying the subliminal perception.

My modest opinion on that topic is that we are able to perceive some data subliminally, but this is not the most efficient way of learning or advertising or whatever purposes this subliminality is used for.

CONTEMPORARY THEORIES OF CONSCIOUSNESS

1) Functional theories of consciousness

When Palmer wrote his book, the theory of working memory has just been emerging. I will dare to summarize the proposed functional theories of consciousness in one brief, but very accurate sentence:
“Consciousness is working memory plus attention!”
Working memory can be roughly compared to the RAM memory of the computers. It draws from the long term memory (top down processing), but simultaneously receives ceaseless data from the sensory memory (iconic, bottom up processing). Working memory seems to be the crossroad between the reality, the outward world and the subjective inner world of the long term memory store with its episodic, semantic and procedural memory subdivisions. The working memory, combined with the spotlight of attention, represents one very advanced contemporary approach to the psychological and philosophical conception of conscious Self.
The model of Norman, 1968, Reddy and Newell, 1974 proposes concept for consciousness not as separate processing structure, but as state of activation. There are three qualitatively different states for information:

- Conscious: Items in short term memory that are the most highly activated ones at a given moment. The memory traces decay after other items become activated subsequently.
- Inactive: Items in long term memory (LTM) that have not been accessed recently and therefore are essentially unactivated.
- Activated, but nonconscious:
* Previously conscious – Items that were recently conscious but have decayed.
* Primed – Items that have been recently activated, but not sufficiently to have reached awareness.

2) Physiological theories of consciousness

Palmer quotes several distinctive biological theories of consciousness. I will try to summarize them briefly, with no intention for exhaustiveness.

Brain works on the fundament of its basic units: the neurons. The neurons work in interconnected complex neural networks, firing electrochemically processed signals. In the synaptic gaps different neurotransmitters mediate the informational process. The scientific findings state that the phenomenon of consciousness is experienced when the neurons have firing rate at 40 hertz (cycles per second) or within the range of 35 – 75 Hz. So far this statement remains only conjecture.

The neurons of the entire brain work incessantly and part of this work is conscious, but the most of it is unconscious. The brain part, usually associated with the conscious work is the brain cortex. It is supposed to be the main LTM store. The semantic memory is supposed to be stored and processed in the temporal lobes (“What”), the episodic memory in the parietal lobe (“Where”) and the procedural memory in the cerebellum (“How”). The input signals from the five senses are processed in the complex interdependent cortex and subcortical brain work.

The biological substrate of the phenomenon experienced as consciousness seems to be the work of the frontal lobe and the associative zones in the brain. The frontal lobe is associated with such essentially conscious functions as decision making (choice, free will), volition, planning, emotional awareness and control, thinking, so on. Most probably the associative brain zones are involved in all conscious processes.

Palmer quotes the theory of Baars (1988) for the reticular – thalamic activating system and its role in the conscious processes. The reticular formation is midbrain structure having important activating upward function. The thalamus is as a relay station through which all of the upward and downward signals pass through. Baars suggests that the reticular – thalamic structures play a role in the resource supply and broadcasting of the information in the cortical structures and thus having a crucial role in the theory of consciousness.

3) Quantum theories

Other physical theories have gone beyond the neural and placed the natural locus of consciousness at a far more fundamental level, in particular at the micro-physical level of quantum phenomena. According to such theories, the nature and basis of consciousness can not be adequately understood within the framework of classical physics but must be sought within the alternative picture of physical reality provided by quantum mechanics. The proponents of the quantum consciousness approach regard the radically alternative and often counterintuitive nature of quantum physics as just what is needed to overcome the supposed explanatory obstacles that confront more standard attempts to bridge the psycho-physical gap.
Again there are a wide range of specific theories and models that have been proposed, appealing to a variety of quantum phenomena to explain a diversity of features of consciousness. It would be impossible to catalog them here or even explain in any substantial way the key features of quantum mechanics to which they appeal. However, a brief selective survey may provide a sense, however partial and obscure, of the options that have been proposed.
The physicist Roger Penrose (1989, 1994) and the anesthesiologist Stuart Hameroff (1998) have championed a model according to which consciousness arises through quantum effects occurring within subcellular structures internal to neurons known as microtubules. The model posits so called “objective collapses” which involve the quantum system moving from a superposition of multiple possible states to a single definite state, but without the intervention of an observer or measurement as in most quantum mechanical models. According to the Penrose and Hameroff, the environment internal to the microtubules is especially suitable for such objective collapses, and the resulting self-collapses produce a coherent flow regulating neuronal activity and making non-algorithmic mental processes possible.
The psychiatrist Ian Marshall has offered a model that aims to explain the coherent unity of consciousness by appeal to the production within the brain of a physical state akin to that of a Bose-Einstein condensate. The latter is a quantum phenomenon in which a collection of atoms acts a single coherent entity and the distinction between discrete atoms is lost. While brain states are not literally examples of Bose-Einstein condensates, reasons have been offered to show why brains are likely to give rise to states that are capable of exhibiting a similar coherence (Marshall and Zohar 1990).
A basis for consciousness has also been sought in the holistic nature of quantum mechanics and the phenomenon of entanglement, according to which particles that have interacted continue to have their natures depend upon each other even after their separation. Unsurprisingly these models have been targeted especially at explaining the coherence of consciousness, but they have also been invoked as a more general challenge to the atomistic conception of traditional physics according to which the properties of wholes are to be explained by appeal to the properties of their parts plus their mode of combination, a method of explanation that might be regarded as unsuccessful to date in explaining consciousness (Silberstein 1998, 2001).
Others have taken quantum mechanics to indicate that consciousness is an absolutely fundamental property of physical reality, one that needs to be brought in at the very most basic level (Stapp 1993). They have appealed especially to the role of the observer in the collapse of the wave function, i.e., the collapse of quantum reality from a superposition of possible states to a single definite state when a measurement is made. Such models may or may not embrace a form of quasi-idealism, in which the very existence of physical reality depends upon its being consciously observed.
There are many other quantum models of consciousness to be found in the literature — some advocating a radically revisionist metaphysics and others not — but these four provide a reasonable, though partial, sample of the alternatives.

Orlin Baev, cognitive psychologist and psychotherapist

Невербална комуникация по време на пренаталния процес

2009-12-23T11:17:00.000+02:00

Невербална комуникация по време на пренаталния процес

Автор: д-р Дейвид Чембърлейн, 1995
Превод: Орлин Баев

• Бебетата в утробата, които имат нормален слух и нормална стимулираща среда, комуникират без помощта на думи, срички и фрази. Както знаем, езиковите способности започват да се появяват година или две след раждането. Плодът комуникира чрез движения, които са израз на неговите нужди, интереси и чувства и са или самоволни или като реакция на дразнители. Този модел на комуникация протича не само в утробата, но и след раждането и в продължение на целия жизнен цикъл, като представлява наистина универсален невербален език.

• В зависимост от развитието на сетивата си по време на напредването на предродовия процес, плодът извършва непрекъснат взаимообмен със средата около него. Езикът на тялото на бебето служи като реакция на разнообразни сетива: отговор на резките вкусови и обонятелни промени – като израз на удоволствие или неудоволствие. Реакция на силна светлина, шум, налягане или болка чрез жестове на самозащита или бягство. Реакция на различни стилове музика или чрез диво ритане или чрез успокояване и забавяне на движенията като израз на задоволство и почивка. Би трябвало да се вслушваме в езика на тялото на детето!

• Ултразвуковите наблюдения на поведението в утробата разкриват, че плодът е способен на силни емоции. Наблюденията правени межди 16-тата и 20-тата седмица от бременността по време на процедурата по амниосинтез (amniocentesis) ни разкриха преживяванията на плода, включващи страхови реакции с екстремни вариации в сърдечния ритъм и отдръпване от нормалното поведение за часове и дори дни. При повишаване употребата на амниосинтеза, бременните и лекуващите ги лекари са станали свидетели на агресивни действия към инжектиращата игла, като бебетата са я атакували интензивно и се опитвали всячески да я отместят и спрат интервенцията! Наблюденията с ултразвук над близнаци ни разкриват вроден език на тялото, който включва ръкостискане, целувки, игра, взаимно ритане и удряне. Способността за предродова комуникация е новост за психологията и медицината.

• Способността за сигнализиране на стрес чрез плач е твърде позната способност на младенците. Плачът може да бъде неудържим. На бебетата не им трябват уроци как да плачат, макар че възрастните имат нужда от уроци как да интерпретират плача на децата си. Техническите изследвания показват, че плачът съдържа много информация за болестта, вредната диета на майката и генетичните дефекти. Бебетата са чувствителни към плача на други бебета и правят разлика между животински, човешки или електронно възпроизведен плач. Най-силно реагират на плача на връстниците си – младенците от същата възраст като тях. Емоционалното вълнение, което провокира плача, вече присъства в утробата и плачът може да бъде чут ако в областта на ларинкса на плода достигне въздух. Вътрешноматочният плач се нарича „vagitus uterinus” (буквално: “утробен плач”) и е документиран както в литературата на древната, така и на съвременната медицина. Съществуват описани повече от сто случаи.

• Езикът на тялото на малкия човек е твърде красноречив по време на раждането: стиснати юмручета, изразяващи гняв или релаксирани жестове или дори усмивка, показващи удоволствие. Новородените ясно изразяват как се чувстват чрез кривенията на лицето, извивките на тялото си, маханията на ръчичките и крачетата си, като се изчервяват ядосано като раци, побледняват или посиняват опасно или гукат и бълбукат доволно. Тези очевидни способности за комуникация на неродените и новородени деца са следствие от впечатляващите им възприятийни способности.

• Бебетата започват да учат майчиния си език още от утробата. Изследванията с акустична спектрография показват, че първият плач на 900г. недоносено бебе вече съдържа интонацията, ритмите и други речеви специфики, които съвпадат с тези на майката. Това доказва, че в 26-тата седмица от бременността бебето вече е придобило някои от спецификите на майчиния си език.

• Скорошни изследвания разкриват, че плодът е способен на запаметяване на пасаж от история или рима, докато е в утробата – убедителна демонстрация на ранните способности за памет и учене. След раждането си, бебетата показват явно по-силен интерес към разговорите на неговия майчин език, отколкото на други непознати за него езици. Езиковите изследванията демонстрират, че бебетата на една година възприемат най-малките звукови единици на езика – фонемите – дори по-добре от възрастните. Установени е много високо ниво на четене по устните при бебетата, когато те бързо разпознават кой от записите които слушат съответства на образа на говорещо лице. Също толкова бързо те избират подходящ емоционално запис на говорещото лице пред тях. Като допълнение на способностите за четене по устните, бебетата, включително и недоносените, притежават толкова добри способности за лицево възприятие, че могат моментално да имитират широко отворена уста, изплезен език, мимическите експресии за щастие, тъга или учудване – наистина удивителни способности за комуникация.

• Новородените пристигат на този свят вече снабдени с универсалния човешки език на знаците, който започват да изразяват още от десетата седмица на бременността чрез целенасочените си движения. Тези движения са в отговор на цял спектър от развиващата се сетивност за: тактилност, топлина, вкус, обоняние, слух, зрение. Движенията на невербалната комуникация на плода са в отговор и на емоционалното и когнитивно състояние на майката, предавано директно по биохимичен път чрез пъпната връв. Комуникативният репертоар на неродените и новородени деца включва вербална и невербална експресия, цвят на тялото, емоционални реакции, плач, отдръпване, жестове с ръце, поредица от лицеизражения и имитация. Така, всяко дете е в състояние да комуникира с родителите си, да води диалог, да изпраща и получава съобщения – далеч преди развитието на уменията на вербалния език.

Превел: Орлин Баев
Източник: http://www.birthpsychology.com/lifebefore/comm.html

Brain stimulation – possibilities as a source of knowledge and treatment of disorders

2009-12-23T11:09:00.002+02:00

Brain stimulation – possibilities as a source of knowledge and treatment of disorders.

Words on the article: “The forgotten era of brain”

As a “cognitive science” follower, while I was reading the article, several questions crossed my mind:
- The brain stimulation research obviously has enormous future and it is of utmost importance in the field of neuroscience – but, the conditions for actual research in neurosciences are provided exclusively to medical scientists. What kind of research can perform the cognitive scientist, if he does not have neither access, nor training for real work in medical labs?
- The most advanced neuroscience researches are done prevailingly in countries such as USA, Canada, UK, i.e. countries providing sufficient financial support for such works. As we can see from the example in the article, when Jose Delgado moved back to Spain, all his achievements vanished from the scientific scene – not because he stopped his work, but because of the economical and political reasons, promoting the findings of researchers only from the above mentioned countries. So, how the work of one cognitive scientist, presumably having access to medical lab and the training for actual work with invasive or non invasive brain stimulation – how this work can be heard world wide? What would be the possibilities for actual research of one cognitive scientist from Bulgaria in the specific conditions, provided by this country and eventually university?
- How one cognitive researcher from New Bulgarian University can perform real neuroscientific research if the university does not provide elementary conditions, such as availability of appropriate medical neuroscience labs, basic equipment such as MEG, fMRI, PET? How one cognitive scientist should proceed if his interests are namely in the field of neuroscience?
- What is the actual place of the cognitive neuro-scientist with educational background in “Cognitive Science”? Is he accepted in the neuroscience field world wide as equal and does he have equal possibilities, training and conditions that researches in this field with medical educational background have?
- Should the cognitive scientist take secondary place in this extremely interesting field and is this inferiority acceptable situation?

Some of the above mentioned questions are rhetorical, some are open for discussion.

The Pioneer in Brain Stimulation: Jose Delgado

As we see in the article, Delgado opposed his brain stimulation methods to the wide spread in the middle of 20-th century lobotomy. In the beginning he used wires and the experimental subject had to be immobilized in order the electrical stimulation via electrodes to be performed. Later he created wireless radio system that transmitted the signals to the implanted electrodes remotely. Jose Delgado tested his hypotheses on animals and humans and proved their plausibility repeatedly. He proved that one can control the behavior, emotional state and even the cognitive processes of the experimental subject by sending electrical impulses or biochemical substances to certain brain region. For example, Delgado used to demonstrate his achievements by spectacular manipulation of attacking Bull’s movements via energizing his caudate nucleus – brain region responsible for the voluntary movements. The research shows that influencing the septum limbic area could prevent or heal depression, moderate the chronic pain, treat bipolar disorder. Through such technology nowadays are healed Parkinson’s disease, epilepsy, Alzheimer’s disease, panic attacks, agoraphobia, and wide spectrum of neurotic disorder specific with increased fear and anxiety, so on.
So far, the results in this field are insecure and uncertain – they vary in different people and even in one person.
In his late work Delgado focused on non invasive brain stimulation methods, such as transcranial magnetic stimulation.

Future Applications

My predictions are that brain stimulation methods will be greatly improved in the next decades – both invasive and non invasive ones. The stimulation is already done thru electro magnetic or thru biochemical stimulation. I am sure in the next years we are going to witness more and more applications of the brain stimulation: for healing purposes – for mental, affective and neurological disorders, for behavioral disorders in the case of psychopathic subjects. Another application would be two way brain/mind and machine interactions, where one will be able to control certain technological systems directly thru his mind/brain activity. With the development of the cognitive science work on brain information processing, encoding, memory storage, thinking, attention, states of mind – cognitive processes will be assisted and much improved by interaction with computerized micro chips, helping in the memory storage, attention and thinking activities.

Brain stimulation is double edged technology and undoubtedly could be used for cognitive, emotional and behavioral manipulation on personal or mass level. In the forthcoming years the technology will become more precise and the possibilities for abuse will arise. Such possibilities are widely discussed and I am not going to talk about them in this short essay, but will just say that every technology can be used for various purposes, depending on the ethics and moral values and the mind of its users. The knife can be used for fruits pealing or for killing – depends of its user. The technology alone is neither good nor bad. It is just a neutral result of the human knowledge advancement.

Orlin Baev, cognitive psychologist and psychotherapist
Central and East European Department for Cognitive Science
New Bulgarian University, Sofia, Bulgaria

Brain Lateralization and Information Processing

2009-12-23T10:52:00.001+02:00

Orlin Baev, cognitive psychologist and cognitive psychotherapist
Central and East European Center for Cognitive Science
New Bulgarian University, Sofia, Bulgaria

Brain Lateralization and Information Processing

In general the left and right hemispheres information processing happens in different ways. We tend to process information using our dominant side. However, the learning and thinking process is enhanced when both side of the brain participate in a balanced manner. Listed below are information processing styles that are characteristically used by ones right or left brain hemisphere.

Linear Vs. Holistic Processing

The left side of the brain processes information in a linear manner. It processes from part to whole. It takes pieces, lines them up, and arranges them in a logical order; then it draws conclusions. The right brain however, processes from whole to parts, holistically. It starts with the answer. It sees the big picture first, not the details. If you are right-brained, you may have difficulty following a lecture unless you are given the big picture first. That is why it is absolutely necessary for a right-brained person to read an assigned chapter or background information before a lecture or to survey a chapter before reading. If an instructor doesn't consistently give an overview before he or she begins a lecture, you may need to ask at the end of class what the next lecture will be and how you can prepare for it.
For me it seems that left hemisphere works on inductive and right hemisphere on deductive reasoning principles. Left brain processes the information step by step, collecting data, analyzing it and drawing conclusions on that base. Right brain processes information in parallel manner, inferring on the base of the general rule it sees first, the whole picture, different from the separate parts.

Sequential Vs. Random Processing

In addition to thinking in a linear manner, the left brain processes in sequence. The left brained person is a list maker. If you are left brained, you would enjoy making master schedules and daily planning. You complete tasks in order and take pleasure in checking them off when they are accomplished. Likewise, learning things in sequence is relatively easy for you. The left brain is also at work in the linear and sequential processing of math and in following directions.
By, contrast, the approach of the right-brained person is random. If you are right-brained, you may flit from one tack to another. You will get just as much done, but perhaps without having addressed priorities. An assignment may be late or incomplete, not because you weren't working but because you were working on something else. You were ready to rebel when asked to make study schedules for the week. But because of the random nature of your dominant side, you must make lists, and you must make schedules. This may be your only hope for survival in college. You should also make a special effort to read directions.
The left hemisphere processes information sequentially – step by step. It needs order, rules, logical clarity. Right hemisphere processes information on different principle – we might call it random, but it would be untrue. It’s work looks random, because it escapes the logical understanding of the left hemisphere. Right brain processes information on the base of analogy as well, but on global, parallel analogy, encompassing conscious, as well as unconscious analogical thinking, where the relations are multiple, parallel and holistic.

Symbolic Vs. Concrete Processing

The left brain has no trouble processing symbols. Many academic pursuits deal with symbols-such as letters, words, and mathematical notations. The left brained person tends to be comfortable with linguistic and mathematical endeavors. Left-brained students will probably just memorize vocabulary words or math formulas. The right brain, on the other hand, wants things to be concrete. The right brain person wants to see, feel, or touch the real object. Right brain students may have had trouble learning to read using phonics. They prefer to see words in context, to see how the formula works. To use your right brain, create opportunities for hands-on activities, use something real whenever possible. You may also want to draw out a math problem or illustrate your notes.

All science uses symbols and works sequentially, logically, step by step, inductively, on linear basis, from the parts to the whole, rationally. On the other hand, the art is based on completely different approach: it uses intuitive, implicit processes, typical for the right brain hemisphere. The artist creates best when is inspired, i.e. on the base of the implicit parallel emotionally tinted analogical process of the right hemisphere. Logical explicit reasoning of the left hemisphere, limited by the heavy frames of the rules just kills the artistic creative process. Of course, both patterns of information processing are needed for best intrapersonal and social integration.
While the left brain uses symbols, the right one prefers direct undergoing of the world, perceptional and as a state of mind. let me give an example: if we talk for banana, left brain will weigh it, will describe its form, shape, color, ingredients, origin – but it will stay away of it. The metacognition of the left hemisphere will be the observer, the subject, the banana will be the object, the rational explicit analogical thinking process will be the instrument of the knowledge. Banana will be placed conveniently in table with certain index, will be categorized… but the actual knowledge about it will be missing. The right brain won’t care about describing banana – it will imagine it virtually, will taste it, will experience its mildness and flavor, will feel it wholly, will smell it and live its existence. The metacognitive abilities working through the right hemisphere will try to touch that banana via the mind directly, to experience its qualities concretely, as a part of itself, without the dichotomy observer – observed, object – subject.

Logical Vs. Intuitive Processing

The left brain processes in a linear, sequential, logical manner. When you process on the left side, you use information piece by piece to solve a math problem or work out a science experiment. When you read and listen, you look for the pieces so that you can draw logical conclusions. If you process primarily on the right side of the brain, you use intuition. You may know the right answer to a math problem but not be sure how you got it. You may have to start with the answer and work backwards. On a quiz, you have a gut feeling as to which answers are correct, and you are usually right. In writing, it is the left brain that pays attention to mechanics such as spelling, agreement, and punctuation. But the right side pays attention to coherence and meaning; that is, your right brain tells you it "feels" right.
We may say that men generally have left hemisphere dominancy and the women, right hemisphere. Of course, it is only general conclusion – every human has both hemispheres and the interaction between them is ceaseless. But still we can observe some main gender or personal differences, which lead us to the inference that one of the hemispheres usually is dominant.
Intuition is interesting phenomenon and its understanding for now is far of completeness. One of the hypothesizes of cognitive science claims that intuition is implicit parallel analogical process of drawing information from the long term memory and comparing it with the input perceptual information. There are another hypothesizes of intuition, but they are out of our present goals. I would say that intuition is completely logical, but it is different kind of logic: implicit, multi layered, parallel, working simultaneously on many channels of information processing. The intuitive work of the right brain gives one the whole picture of the situation, object, person, etc. The explicit logical process of the left hemisphere on the other hand explores first the concrete details and then, eventually reaches the whole picture. The possibilities of the left hemisphere’s logic end up there, where the abilities of the right hemisphere just begin. The computer works fully on the principle of the explicit logic. It is obvious that with the technical development the analytical capabilities of the machines will overpass those of the natural human logical capabilities, memory, so on. Here we can ask ourselves the question: “Is the explicit logic the only and the most important cognitive ability, characterizing the human being as a such?” For my part, the explicit logic, similar to the computers, is only an instrument but not the most significant human ability, defining one as a Homo Sapiens.

Verbal Vs. Nonverbal Processing

Left brain students have little trouble expressing themselves in words. Right brain students may know what they mean, but often have trouble finding the right words. The best illustration of this is to listen to people give directions. The left brain person will say something like "From here, go west three blocks and turn north on Vine Street. Go three or four miles and then turn east onto Broad Street." The right brain person will sound something like this: "Turn right (pointing right), by the church over there (pointing again). Then you will pass a McDonalds and a Walmart. At the next light, turn right toward the BP station." So how is this relevant to planning study strategies? Right brain students need to back up everything visually. If it's not written down, they probably won't remember it. And it would be even better for right brain students to illustrate it. They need to get into the habit of making a mental video of things as they hear or read them. Right brain students need to know that it may take them longer to write a paper and the paper may need more revision before it says what they want it to say. This means allowing extra time when a writing assignment is due.
As it is said in the text above, the left brain computes symbolically, verbally (speech and written language are symbolical systems), but the right hemisphere proceeds information in images, spatially and concretely. Left hemisphere wears its thinking in words and symbols. Right hemisphere thinks thru imagery, holistically, experiencing the object in the whole specter of senses and emotions, linked with it.

To summarize:

- left hemisphere works in linear, sequential, logical, explicit, symbolic and verbal manner. The speech centers are usually in the left prefrontal (Broca) and temporal (Vernike) lobes.
- Right hemisphere processes information in holistic, implicitly logical, intuitive, spatial and direct imagery, non verbal manner. Emotions are processed chiefly in the right brain hemisphere. In my opinion, differing from the general opinion of the cognitive science, emotions are not only evolutionary remnants from our animals past, but have different degrees of manifestation and in the right hemisphere they play important role in all domains: cognitive and social.
- Brain possesses the property plasticity and the functions of one region can be compensatory taken by other brain parts. In our case, the right hemisphere can take the functions of the left one in case of leisure. For example, the speech centers can be transferred in the right hemisphere or to be equally spread between the two.

Synaptic Learning

Brains learn. Of course! From what we know of neuronal structures, one way brains learn is by altering the strengths of connections between neurons, and by adding or deleting connections between neurons. Furthermore, they learn "on-line", based on experience, and typically without the benefit of a benevolent teacher.
The efficacy of a synapse can change as a result of experience, providing both memory and learning through long-term potentiation. One way this happens is through release of more neurotransmitter. Many other changes may also be involved.

Long-term Potentiation:

An enduring (>1 hour) increase in synaptic efficacy that results from high-frequency stimulation of an afferent (input) pathway

Hebbs Postulate:

"When an axon of cell A... excites[s] cell B and repeatedly or persistently takes part in firing it, some growth process or metabolic change takes place in one or both cells so that A's efficiency as one of the cells firing B is increased."
Bliss and Lomo discovered LTP in the hippocampus in 1973

Points to note about LTP:

• Synapses become more or less important over time (plasticity)
• LTP is based on experience
• LTP is based only on local information (Hebb's postulate)

As mentioned in the text above, the connectionist learning hypothesis says that learning happens due to change in the synaptic mediators saturation and post synaptic potentials strength between the neurons networks connections. Actually, this part of the connectionist modeling (Hebbs postulate) in cognitive psychology is the only one plausible (for my part), based on the actual brain work. It answers to the question how the information is stored during learning? But, the postulate does not answer to the question what and where is stored? Does the information during learning process is stored as images or as ones and zeros? Or just as electrochemical potentials? If so, how these potentials are transmitted to the images and symbols, perceived from the mind? So far cognitive science says nothing about that, unfortunately. Another question about memory and learning concerns the locations of memory storage. Are they (locations) certain or just spread everywhere? Are the locations different for auditory, visual, tactile, olfactory, gustatory, symbolic, image, semantic, etc. information? Or the memory is stored in holographic manner, as suggested by David Bomm? So far, we do not know much regarding these questions. We can say that the visual memory answering to the question where is stored in the parietal lobe and to the question what in the temporal lobe. We can relate with great certainty the procedural memory with the cerebellum. And how about the emotional memory? Is it actually stored in the ancient brain structures of amigdala, septum, mid brain and brain stem or it is only experienced through them? Can we say that hypocampus is the actual brain structure for memory storage similar to the hard disc in computers, or it is solely a relay station for processing memory? Hopefully, cognitive scientists in cooperation with the medical scientists will answer to these questions soon!

Memory and learning processing: localizationist, holographic approach and brain placticity

In the beginning of 20-th century David Bomm and Karl Pribram, renown scientists, used to compare brain information processing with the holographic imaging. They made lots of experiments with rats, removing big portions of their brains. They tried to prove that every brain part carries the capabilities and information of the whole brain and can take its functions.

Another view about brain information processing is the localizationist view. It says that the cognitive functions, such as memory, learning, attention, emotions, planning, inhibition, etc,. have certain brain location, similar to the machine parts and function.

Both hypotheses have their arguments, but taken in their radical prejudice, they fail to explain the complex brain work. Here comes the third hypothesis: The Brain Plasticity! It cooperates both previous hypotheses and says that till certain degree brain functions can be covered by other brain parts in case of lesions or malfunctions.

Used sources: http://www.willamette.edu/~gorr/classes/cs449/brain.html, http://www.web-us.com/brain/LRBrain.html, http://members.ozemail.com.au/~ddiamond/brain.html, http://www.ninds.nih.gov/disorders/brain_basics/know_your_brain.htm

Orlin Baev, cognitive psychologist, cognitive behavioral psychotherapist
New Bulgarian University, Department of Cognitive Science
Central and East European Center for Cognitive Science

Невротичност и локализация на контрола при възрастни със заекване

2009-12-23T10:48:00.000+02:00

Невротичост при заекващите

Кратко резюме (конкретни извадки) от дипломната ми работа на тема: "Невротичност и локализация на контрола при възрастни със заекване."
Не успях да намеря начин да публикувам и диаграмите, затова ще извлека само най-ключовите моменти от текстовата част като ви спестя голяма част от статистиката и формалното оформление...Оригиналната дипломна работа е в размер на 78 страници. Всички пропуснати диаграми, статистически изследвания, таблици, обстойни теории и разсъждения са в оригинала!

Надявам се, че материалите ще бъдат полезни за процеса на самопознанието ви!

Поздрави: Орлин Баев

Бъдете здрави!

Една моя дефиниция на заекването:

Заекването представлява проявената симптоматика на невротичния психичен защитен механизъм на Социалната Фобия на заекващия (Орлин Баев).

Руският медик и психотерапевт Д-р. Илья Юрьевич Рассказов /19/ е привърженик на една изключително състоятелна хипотеза относно етиологията на заекването, приемана от най-напредналите специалисти в тази област по света. Д-р Рассказов твърди, че заекването се случва само в случаите на социална комуникация, но не и когато човек е сам: ''Защо става така? Защо преобладаващото мнозинство от заекващи не изпитват трудности приупражняването на речта си насаме или при разговор с животни, с малки деца и т.н? Това е неоспорим факт, но въпреки това, в голяма част от литературата, посветена на заекването, той дори не се споменава.

Всеки психичен защитен механизъм притежава своя собствена невротична (несъзнавана) защита, насочена срещу преодоляването на проблема. Повечето от заекващите, както и изследователите на заекването виждат само неговата повърхностна видима част - симптоматиката на заекването, а несъзнавано пренебрегеват огромната несъзнавана психическа маса, която го поражда. Много заекващи, когато са питани как се чувстват емоционално и психически, отговарят че се чувстват прекрасно и че единственият им проблем е самото заекване. В същото време у тях се наблюдава видимо повишена тревожност, невротичност и психастенни симптоми, които са базисните предпоставки за конкретната проява на социална и в частност логофобия. При заекващите състоянието на стрес при общуване отдавна е станало норма и те са забравили, че е възможна социална комуникация лишена от провокираните от невротичността им стрес и тревожност.

Локус на Контрола

Локусът на контрола е психологическа концепция, която определя разликите между двата основни подхода при атрибурирането на събитията при хората: външен и вътрешен. При хората с вътрешна локализация на контрола (интернали), събитията се окачествяват като подвластни на техния собствен контрол. При хората с външна локализация на контрола (екстернали), събитията се окачествяват като зависими и следствие единствено от външни обстоятелства. Например, студентите с ясно изразен вътрешен локус на контрола приемат, че постиженията им зависят единствено от собствените им способности и усилия, докато студентите със силен външен локус на контрола смятат, че напредъка и постиженията им зависят от сляпата случайност и външните обстоятелства и като следствие от това е много по-малко вероятно да се трудят здраво за развитието си. От тук следва очевидната разлика между двата типа по отношение на мотивацията за постижения, като индивидите с вътрешна локализация на контрола имат по-силна нужда от постижения. Като следствие на външната локализация на контрола, екстерналите са склонни да смятат, че имат по-малък контрол върху съдбата си, по-податливи са на стрес и депресия.

Характеристики на двата вида локализация на контрола

Ротър (1966 /23/) вярва, че интерналите проявяват две есенциални характеристики:

-Висока мотивация за постижения

-Ниска степен на външна зависимост от обстоятелствата

Екстерналите от своя страна притежават следните характеристики:

- ниска мотивация за постижения, липса на амбиция

- висока степен на зависимост от външните
обстоятелства

Локусът на контрола и Атрибутивният стил

Атрибутивният стил (Обяснителният стил) е концепция, въведена от Лин Ивон Абрамсън, Мартин Селигмън и Джон Тийздейл (Abramson, Seligman, Teasdale, 1978 /32/). През 1995г. Бушанън и Селигмън (Buchanan and Seligman, 1997 /33/) издават книга, в която подробно преразглеждат тази тема. Атрибутивният стил включва в концепцията си локуса на контрола и добавя още два конструкта:

- Глобалност срещу локалност

- Стабилност срещу нестабилност

Приети са два атрибутивни стила : позитивен и негативен, като позитивният е свързан с оптимизма, а негативният с песимизма.

Позитивен атрибутивен стил :

Позитивният атрибутивен стил е свързан с оптимизма. Оптимистите обясняват събитията в живота си позитивно. Оптимистите обясняват позитивните събития в живота си като случили се благодарение на тях самите (вътрешна локализация на контрола). Те също така виждат позитивните събития в живота си като доказателство, че и за в бъдеще ще им се случват позитивни събития (стабилност), но и в други сфери от живота им (глобалност).

Негативен атрибутивен стил:

Негативният атрибутивен стил е свързан с песимизма. Песимистите имат негативен обяснителен (атрибутивен) стил. Песимистите вярват, че негативните събития са причинени от самите тях (вътрешна локализация на контрола), вярват, че една допусната грешка води до още грешки (стабилност) и провали и в други области (глобалност). Те виждат позитивните събития в живота им като случайности извън техния контрол (външен локус на контрола), които вероятно няма да им се случат повторно (нестабилност).

Кой тип локализация на контрола е по-желателен?

Най-общо казано, в психологическите кръгове е прието да се смята, че вътрешната локализация на контрола е по-желателна. Вътрешният локус на контрола може да бъде дефиниран като вътрешна дисциплина, самоконтрол, самоувереност и амбициозност. Изследванията достигат до следните факти:

- Мъжете като цяло са по-често интернали отколкото жените

- С напредване на възрастта тенденцията към засилване на вътрешния локус на контрола се засилва

- Индивидите заемащи по-високи постове в организационните структури имат по-силен вътрешен локус на контрола (Mamlin, Harris and Case, 2001 /28/)

Психологическите проучвания са открили, че индивидите с по-вътрешен локус на контрола статистически са по-благополучни, тоест постигат повече, заемат по-високи постове, получават повече материални и социални облаги, както и че са по-психически интегрирани и здрави.

Неврози и Невротизъм.

Невротизъм

В психологията невротизмът се разглежда като фундаментална личностова характеристика. Може да се нарече: “Устойчива тенденция за преживяване на негативни емоционални състояния”. Индивиди, които са склонни към невротичност, по-лесно и по-често изпитват чувства като тревожност, гняв, вина, страх, срам, депресия ( Matthews and Deary, 1988 /27/). Те по-трудно се справят с ежедневния стрес и по-често възприемат обичайни ситуации като заплашителни, а незначителните безпокойства като непреодолимо смазващи. Невротикът е прекомерно чувствителен, срамежлив, постоянно напрегнат и има трудности с контрола над импулсите си и отлагане на задоволяването на нагона към удоволствие, което е основна способност на цивилизования човек (Фройд /10/).

Според Х. Айзенк /14/ невротичността е състояние, което се характеризира с повишена емоционална възбудимост, предизвиква се от определени обекти или ситуации и почти винаги се отличава с дезадаптивност. Относно произхода на невротичността, Айзенк се присъединява към хипотезата, която отчита ролята на индивидуалната предразположеност. Сам по себе си стресът не е достатъчен за отключване на невротични процеси. Именно предразположението Айзенк обозначава с понятието невротичност (N). Айзенк разглежда невротичността като континуален признак, който се разпростира от “твърде незначителен” (но никога нула), до “твърде висок”. За лица с ниска степен на невротичност, за да се отключи невроза е необходим голям стрес, а за лица с висока степен на невротичност дори и най-незначителният стрес задейства в тях невроза. Следователно психогенното натоварване при външен стрес зависи от конституционалните фактори, определящи емоционалната стабилност или лабилност на индивида – неговата по-голяма или по-малка податливост към нервно разстройство.

Тоест, според Айзенк /14/:

НЕВРОТИЗМЪТ Е БАЗИСНА ПРЕДИСПОЗИЦИЯ ЗА РАЗВИВАНЕТО НА КОНКРЕТНИ НЕВРОТИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА!

Невротизмът е показател за слаба емоционална и социална интелигентност, тоест за незряла способност за осъзнаване, култивиране и сублимация на афективните психически компоненти и неумението за адекватен социален обмен (Goleman, 1997 /25/).

Според Невид и Ратус (Nevid and Rathus, p.62 /26/), невротизмът е състояние на емоционална лабилност! За пръв път терминът невроза е използван от шотландския медик Уилям Кулен през 1769г. като дефиниция на “Дисбаланс на емоционалните движения, причинен от общо разстройство на нервната система.”

Терминът невроза (още психоневроза или нервно разстройство) в съвременната психология се отнася към всяко психично разстройство, което въпреки че причинява дискомфорт, не променя когнитивните и рационални способности на индивида, както и не обхваща стабилното съществуване на аза и неговата функция на самосъзнание. Следващата степен на психична дисфункция е тази на психозата, при която азът с неговата способност за рационалност и самосъзнание бива силно повлиян, дори до положение на пълното отсъствие на тази психична инстанция и производните и функции ( в зависимост от степента на развитие на психозата).

Самата дума “Невроза” е съставна от двете гръцки думи: неврон и озис = болестен.

В психоаналитичната теория на Зигмунд Фройд /10/, неврозата е - Неефективна несъзнавана стратегия на психичния механизъм за справяне с травмиращи изтласкани афективни преживявания от миналото, конкретно проявяващи се в хода на развитие на специфичната невроза чрез симптомите и. Според Фройд причина за повишаване равнището на невротизъм се явява потискането на нагонните влечения: секс и агресия (либидо – мортидо, ерос – танатос). Нагонните импулси се разпростират не само до физиологичните им прояви във вида на сексуален акт или агресивни действия, но биват преживявани и на афективно (емоционално) и когнитивно (мисловно) психическо равнище. Репресирането им от "аза" под влияние на моралните и социални норми води до нагнетяването им в несъзнаваното, в “ТО”, откъдето много по-силно и директно техните катексиси (комплекси) се проявяват в повишаване на общата невротичност и симптомите на конкретната невроза.

Алфред Адлер /24/ е виждал причините за невротизма не само в потискането на биологичните влечения, но и на социалните потребности. Една от основните изначално заложени в човека потребности според Адлер е желанието за доминиране (за власт, превъзходство). Задоволяването на тази потребност обаче винаги се натъква на обективни препятствия. Още в ранното детство е възможно при неподходящ семеен модел на възпитание детето да се чувства като слабо, незначително и зависимо от света на възрастните. Според Адлер това усещане е субективно и може да се появи и при привидно външно благополучие. Много често това субективно себевъзприемане преминава в живота на възрастния индивид като устойчива личностова диспозиция. Възниква т.н. от Адлер “комплекс за непълноценност” – дълбока субективна убеденост в собствената слабост, незначителност, неспособност и непълноценност във всяка значима за личността социална, професионална и междуличностна сфера на изява. За амбициозния индивид със силна мотивация за постижение и нужда от доминиране постоянното преживяване на комплекса за малоценност е изключително болезнено. Възниква силна фрустрация при сблъсъка с всяка обективна или субективна, но приета за такава несполука. Човек става прекалено обидчив и като защитна реакция – агресивен. Лесно се наранява и от най-дребните трудности. Самооценката и настроението на такъв индивид е неадекватна, като варира от силно положителна (маниакална) до силно отрицателна (депресивна). Прекалено силната невротична мотивация за успех и доминиране при наличието на актуална невъзможност за осъществяването и води личността до противоположен на търсения от него резултат – социална дезадаптация и вътрешен депресивен срив. Ако човек не осъзнае и сублимира психичните си наличности във връзка с релацията им със социалните процеси, не му остават никакви шансове да достигне желаните от него цели и да изпитва радост от осъществяването им.

Заекването като невроза.

Дали заекването е невроза, тоест психично разстройство, е щекотлив въпрос с нееднозначен отговор! Със сигурност може да се твърди, въз основата на многобройни изследвания, че заекващите като цяло страдат от логофобия (страх от говорене), което на свой ред предпоставя присъствието на социална фобия. Според руската и източноевропейски школи, заекването се обозначава като “Логоневроза” (речева невроза), която освен специфичната речева симпоматика на заекващия, включва и споменатите по-горе логофобия и социална фобия, обща генерализирана тревожност и засилено ниво на базисния невротизъм.

Според скромното мнение на автора на тази бакалавърска теза, изявеното предпочитание към авторите, подходите и класификацията на американските и западноевропейски учени до голяма степен се дължи на икономическото им влияние върху световната икономика и авторитарната силова позиция, която упражняват пряко или индиректно във всички социални сфери. Тази авторитарност съзнателно или несъзнавано определя до голяма степен изкуствено завишената представа за значимостта на постиженията на западната наука, докато тези на по-скромните икономически държави биват буквално оставяни в сянка и подценявани... Позволявам си да спомена този въпрос в тезата си, защото той пряко засяга отношението ми към разглеждания от мен въпрос, а именно: дали заекването е невроза?

Както вече споменах, според източно европейската и руска школи – Заекването е Невроза!

В средите на специалистите, третиращи проблема заекване, продължава дебатът дали самото заекване е причинител на логофобията, социалната фобия, наднормната невротичност и тревожност у заекващите или това са базисни диспозиции в тях, които причиняват, препораждат и спомагат за поддържането на заекването. Каквато и да е истината обаче, факт е, че в преобладаващия брой заекващи от цял свят споменатите невротични състояния са ясно изразени и присъстващи, което аргументира тезата ми за отнасяне на заекването към графата на неврозите (невротичните разстройства).

Експериментална Част

1. Цел на изследването

Целта на изследването се явява установяването на локализацията на контрола при лица със заекване и равнището им на невротичност.

2. Задачи на изследването

- Да се проведе експеримент, който да установи локализацията на контрола при заекващи и равнището им на невротичност

- Да се проведе експеримент с произволна извадка от флуентно говорещи хора, на които да се установи локализацията на контрола и равнището на невротичност

- Да се сравнят резултатите от двата експеримента и да се установи има ли съществена и значима тенденция за невротичност и локализиране на контрола при заекващите

3. Хипотези на изследването

1) Индивидите със заекване ще имат статистически значима по - външна локализация на контрола в сравнение с флуентно говорящите

2) Индивидите със заекване ще имат статистически значимо по-високо равнище на невротичност в сравнение с флуентно говорящите

ОБРАБОТКА НА РЕЗУЛТАТИТЕ

Средната стойност на локуса на контрола на експерименталната група (заекващи) е 10, а средната стойност на локуса на контрола на контролната група (флуентно говорящи) е 7. Тези данни ясно показват разликите в локализацията на контрола между заекващи и флуентно говорящи, поне в рамките на изследваните от нас две групи. Средната стойност седем говори, че изследваните лица (флуентно говорящи) са склонни да смятат, че резултатите в живота им са плод на техните собствени усилия и контрол. Средната стойност десет на експерименталната група показва, че изследваните лица (заекващи) са склонни да припишат успехите или неуспехите в живота си на случайността или външните фактори и смятат, че собствените им усилия и воля не са от решаващо значение за благосъстоянието и житейския им успех. Такива хора са склонни да се “носят по течението” на жизнения поток, като позволяват на външните обстоятелства да създават тяхната мотивация, разбирания и цели.

Както се вижда в хистограма (III), 70% от контролната група е с вътрешен локус на контрола и 30% с външен. В експерименталната група 85% е с външен локус на контрола, а 15% с вътрешен. Разликата е очевидна. Всъщност резултатите учудват дори изпълняващия тази емпирична разработка. В статистическите получените данни и в лаконичното определение “външен локус” кристално ясно се вижда личността, характерът и социалната реализация на заекващата личност. В кратките математически изразени данни в разглежданите тук хистограми е скрит нелекият и често абсурдно противоречив живот на един заекващ. Тъй като аз самият съм носител на нефлуентна реч и познавам от личен болезнен опит въздействието на речевата дисфлуентност върху комплексния живот на личността ми, разглежданите тук диаграми за мен са не само незначителни схеми или поредица от числа, но статистически изказ на наложеният от речевата дисфункция реален психически и социален товар. Товар, който един заекващ, въпреки усилията си често е обречен да носи през целия си живот! Както показват таблиците – заекващите са преобладаващо индивиди с външен локус на контрола – психологически конструкт, оформен в тях от езиковата невъзмобност за пълноценна социална интеракция. При една много голяма част от заекващите обаче, външният локус на контрола е само привидна, наложена от грубата и жестока ръка на проблема им маска. Ще изясня становището си в изводите и заключението по-долу.

В таблица (IV) се вижда, че нивото на значимост Sig. (2-tailed) e 0.001 < 0.05, което означава, че по променливата локус на контрола има статистически значима разлика между лицата със заекване и тези с флуентен говор.

Проверката е направена с теста на Levene. Лицата, които заекват, са със значително по-външна локализация на контрола (М=10) в сравнение с незаекващите (М=7). С други думи, изследването потвърждава издигнатата хипотеза.
Заекването, подобно тежки метални окови възпира хода на свободната реч на дисфлуентния говорител. Възможно е мотивацията за постижения, амбициозността, нуждата от постижения и независимостта от невербални външни обстоятелства при даден заекващ да са високи, но наличието на липса на възможност за адекватно вербално социално функциониране да блокира въпросните конструкти, като създава привидно външна локализация на контрола. Наличието на такава невъзможност за реализация на вътрешната мотивация за постижения нужда от успех са част от предпоставките за наличието на повишена невротичност при индивидите със заекване.

Невротичност при Заекващите

По отношение на психологическия конструкт “неврастения” статистически значима разлика между двете групи отново не се наблюдава. Въпреки това, в хистограмата забелязваме известно завишение на средната стойност на неврастенията. Според изпълнителя на експеримента, като носител на речевата специфика на заекването и непредубеден наблюдател на хора със заекване, това завишение представлява страничен резултат от склонността към депресия на заекващите. Тази склонност редуцира работоспособността, жизнения тонус и резултира в симптоми, подобни на тези на неврастенията – занижена работоспособност и концентрация, раздразнителност и избухливост. Такива симптоми се наблюдават при заекващите по-често отколкото при флуентно говорящите, отчасти поради базисната по-висока невротичност у тях и отчасти поради когнитивния и афективен дисонанс в следствие от липсата на възможност за адекватно справяне с ежедневните вербални социални изисквания на цивилизования член на обществото. И ако по отношение на неврастенията се наблюдава незначително и без статистическа значимост завишение на стойностите на конструкта, то при психастенията разликата е значима.

Между контролната и експерименталната група се наблюдава статистически значима разлика по отношение на психологическия конструкт “психастения”. Както съм обяснил по-горе, психастенията е синтетично понятие, характерно по-скоро за източно европейската и руска психология, което се характеризира с нерешителност, неувереност и емоционална лабилност. В следствие на логофобията и социалната фобия, която заекващите развиват поради речевите си особености, неспособността за адекватна, прецизна и навременна, с подходяща интонация, тембър, темпо и ритмика реч, поначало засегната от заекването, се амплифицира допълнително. Заекващият ежедневно се сблъсква със ситуации, при които му се налага или да преодолее психическите си реакции към несъвършената си реч или да отстъпи в мълчание и пасивност. Огромната маса заекващи предпочита второто, като в хода на годините бягството от реалната социална роля на заекващ резултира именно в психастения.

Ярко открояваща се статистически значима разлика се наблюдава при депресията. За конкретните две извадки фактите говорят сами по себе си. Що се отнася до заекващите като цяло – от позицията на заекващ и член на националното сдружение за инициативи по заекването (СИЗ), тоест човек с преки наблюдения по въпроса, наемам се да твърдя, че депресията е добре познат спътник в жизнения път на преобладаващото болшинство от хората с подобна речева патология. Колкото и оптимистичен да е конкретният индивид, носител на речевата патология на заекването, при ежедневните сблъсъци с неумолимостта на проблема си, с неговата ригидност и невъзможност за повлияването му, в един момент от жизнения цикъл, депресията заявява присъствието си в живота му.
Конкретно при двете изследвани извадки, обект на това емпирично проучване, средната стойност на депресията при контролната група е 3.2, а при експерименталната група – 5.3. Нивото на значимост (sig 2 - tailed) е 0.003<0.005, тоест присъства добре откроена статистически значима разлика.

Краен Анализ на Невротичността:
Както се вижда на таблицата по-горе, при общото сумиране от сбора на резултатите по осемте скали, нивото на значимост Sig (2 tailed) е 0.003<0.005, тоест получаваме статистически значима разлика. Това потвърждава издигнатата хипотеза за статистически значимо по-високото ниво на невротичност при заекващите, в сравнение с флуентно говорящите.

Според някои актуални изследвания (Маргарита Станкова, 2006; Мария Манева, 2007), нивото на тревожност и невротичност при индивиди със заекване, които все още не осъзнават наличния проблем (деца), е значително завишено – тоест наличната тревожност е важна предпоставка за възникване, поддържане и препораждане на заекването. От друга страна самото заекване, със свързаните с него вербални трудности в контекста на незаменимата важност на речта в социума, е мощна предпоставка за пораждане и поддържане на високо ниво на тревожност и обща невротичност, проявена в специфични невротични състояния. Както видяхме по-горе, според резултатите от проведеното емпирично проучване с теста на А. Кокошкарова “скрининг на неврозите”, по отношение на изследваната извадка от 20 заекващи, такива състояния са депресията и психастенията.

ИЗВОДИ

Настоящата бакалавърска теза потвърждава издигнатите хипотези, тоест заекващите индивиди имат превалентно външна локализация на контрола и повишено ниво на невротичост като цяло.

1. Локус на контрола:
Според настоящото изследване заекващите имат преобладаващо външна локализация на контрола. Дали това е резултат обусловен единствено от речевите особености на заекващите, служещи като посредник между вътрешнопсихичния им живот и социалната среда или е следствие от по-дълбоки, чисто психологични причини – тревожност и базисна невротичност – това е спорен и неизяснен засега въпрос. Каквито и да са предпоставките за такъв резултат – повече или по-малко привидни или пък дълбоко психично базирани, фактите от изследването говорят сами по себе си. По отношение на психологичния конструкт “Локус на Контрола” заекващите споделят превалентно външна локализация на контрола. Външната локализация на контрола при заекващите е една полезна статистическа категоризация по отношение на хората носители на дисфлуентна реч. Тази класификация обаче, пренесена в актуалния живот и ежедневие на заекващия човек, представлява реален психичен конструкт, устойчива диспозиция, която превръща живота на заекващия в пасивно преминаване през жизнения цикъл. Ако външната локализация на контрола е действителна и естествена характеристика на вътрешнопсихичния живот на заекващите, която не е свързана с речевите им особености и не представлява тяхно следствие, животът на един заекващ, въпреки говорния му проблем би бил безоблачно спокоен. Моите наблюдения както върху собствените ми психични движения като носител на логоневроза, така и върху живота на много други заекващи, говори обаче, че показателят “Външен Локус на Контрола”, получен при това изследване представлява единствено резултат на речевите особености на заекващите, а не тяхна устойчива интрапсихична диспозиция. Разбира се, за да се установи това със сигурност, изследванията трябва да продължат с нови проучвания на психохарактеристики на заекващите такива като мотивацията за постижения, която е сърцевината на конструкта локус на контрола и индикира действителния вътрешнопсихичен живот на индивида. Такова конкретизиране на изследванията, които предстои да бъдат направени за в бъдеще, ще изясни проблематиката на по-задълбочено ниво. В заключението ще хвърля допълнителна светлина по въпроса.

2. Невротичност при заекващите:
изследването показва статистически значимо завишено ниво на невротичност у заекващите като цяло, както и конкретно по скалите “депресия” и “психастения”. Тези резултати практически доказват становището на източноевропейската и руска школи в психологията, които отнасят заекването към невротичните състояния (неврози). За разлика от западните школи по речева терапия, които имат склонност да реферират към заекването като към самостоятелно речево разстройство, източноевропейските школи в психологията ясно определят заекването като логоневроза – речева невроза, невротично речево разстройство, като така го причисляват към общото семейство на невротичните разстройства.

3. Бъдещо развитие на изследванията. Заекването е недостатъчно проучен проблем и както теорията относно етиологията, така и терапията му за в бъдеще подлежат на сериозно развитие. Въпреки съществуващите звания доктор, доцент и професор по речева терапия (логопедия), мога смело и основателно да заявя, че прогресът към практическо разкриване основите на етиологията, както и терапевтичните подходи третиращи заекването, са едва в кърмаческа възраст.

Забележка: Проучването не претендира за категоричност и окончателност на изводите си по причина на ограничения брой на изследваните извадки – двадесет индивида във всяка група.

Заключение

1) Локус на контрола – заключение

Заекването е сложен проблем, който ежедневно причинява сериозни трудности в живота на заекващите. Във време, когато свободата на словото е неотменно право на всяка личност, един заекващ непрестанно се сблъсква с неумолимата стена на речевите си блокове.

Още от детството си, в процеса на формиране на характеровите си особености, заекващият постепенно започва да осъзнава това, че е различен. Детето желае да разкаже случка или филм на другарчетата си, да бъбри спокойно за какво ли не като тях. Но – не може.

Постепенно в детето се формира логофобия – страх от речевите му неуспехи, от реакцията на околните, от напрежението на чрезмерните усилия нужни за словообразуване и липсата му на контрол над речта. Появява се срам, който представлява страхова разновидност – страх от мнението и реакцията на обществото.

С годините на речеви неуспех и въпрепятстване изявата на либидните пълнежи във вербална форма, в заекващия младеж се появява чувство за вина. Вина, че не може да контролира нещо толкова елементарно, нещо, което дори едно три годишно дете изпълнява без никакви усилия. Вина от несъвършенството си. Нерядко заекващите са носители на завишен перфекционизъм, който излишно подсилва страха им от вербален неуспех и вината след фактически неизбежния такъв. Вината е вид автоагресия, която безмилостно разяжда емоционалния интегритет и благосъстояние на заекващите.

Негативните емоции, породени от реакциите спрямо речевата специфика на неплавната реч постепенно се хронифицират в една постоянно съпътстваща афективния живот на заекващия тревожност. Голям брой изследвания показват поначало значително завишеното ниво на невротичност и тревожност при заекващите, дори и в най-ранна възраст, когато все още не осъзнават проблема си. С годините на вербални провали и все по-пълното осъзнаване на изключителната важност на речевата комуникация във всяка една област от междучовешките отношения, въпросните емоции на страх и вина, които ежедневно биват изтласквани в несъзнаваното на заекващия, се проявяват най-често в симптомите на генерализирана тревожност, социална и логофобия.

Дали вродено завишените показатели на тревожността у заекващите обуславят тази симптоматика или самото заекване с придружаващите го реални социални, междуличностни и професионални трудности и неуспехи я предпоставя, не се знае. Най-правдивото според мен заключение е, че и двете – заекването само по себе си и склонността към тревожност – заедно предпоставят логофобията и социалното отдръпване на заекващия.

Вътрешният локус на контрола е съвременен израз на винаги познати на човечеството качества като афективна самоувереност, когнитивна и поведенческа независимост, наличие на добре изразен силен либиден пълнеж – психична сила и ясно самосъзнание, здравословна амбиция и мотивация за постижения.

Както споменах, заекващият индивид в резултат на речевите си особености и сблъсъка им със собствените му и социалните очаквания и реакции, като правило развива афективна лабилност, неувереност, тревожност и като следствие на това – депресивност и отбягване на социалните интеракции. А именно в тези интеракции се дефинира и изразява качествено локализацията на контрола. Емоционалната тревожност на един заекващ е обратно пропорционална на характерната амбициозност, решителност и мотивация за успех и постижения на индивид с вътрешен локус на контрола.

Що се отнася до когнитивната и поведенческа независимост, изразени в процеса на обществените ваимодействия, нека онагледим ситуацията в която се намира заекващият с един пример: Заекващ е поставен в ситуация на вербален спор, чрез който трябва да изрази становището си по дадена тема. Но – той не успява да изкаже мислите си – няма вътрешният контрол над вербалния им изказ. Като следствие от липсата на контрол над речеобразуването и поради огромната роля на речта в социалните процеси, възможността му за контрол над външните обстоятелства и поведенческа независимост автоматично бива стеснена до минимум.

Като притежаващ речевата специфика на заекването и от опита си с общуване с други заекващи, мога да кажа, че често изглеждащата външна локализация на контрола при някои заекващи е единствено привидност. Често зад изглеждащото пасивно поведение на заекващия, продиктувано от реално породената от заекването му външна локализация на вербалността и поведението му (трудно поддаващи се на съзнателния му контрол), се крие силна емоционална мотивация за постижения, амбиция, когнитивна независимост и асертивност. Именно в сублимирането на превърналите се в емоционален модел афективни компоненти на вина и речеви страх и превръщането им в асертивна нагласа на съзнанието, се крие ключът към успеха на заекващия.

Дълги години заекването му го е ранявало и подчинявало, но подобно на зрънце пясък в съзнанието му, то се е превърнало в бисер. През годините на трудности, зрънцето пясък, наречено заекване, е тласкало носителя си към търсене, изследване и го е карало да отделя психичните сокове на свободната си воля, с които той е обвил зрънцето пясък и го е трансформирал в перла. Перла, която е превърнал в импулс за постижения и мотивация за успех!

Ще разгледам някои от въпросите на адаптирания за български условия тест за локализация на контрола, за да илюстрирам тезата си за привидността на получените резултати в тази емпирична разработка:

6) (А) В края на краищата човек получава уважението, което заслужава.

(Б) За съжаление човек често остава непризнат, независимо какви усилия полага.

Коментар: По-голямата част от заекващите обикновено предпочитат отговор (Б). При един заекващ често усилията, положени за постигане на дадено постижение, са далеч по-големи, а пътищата за постигането му несравнимо по-обиколни, а резултатите от усилията на заекващия са много по-несигурни. Това е така, защото нефлуентният индивид с всички възможни средства избягва директната комуникация, а разчита на опосредствено общуване от рода на мейл, невербални тестове и писмени изпити и пр. Но качествата на личността се оценяват при пряко общуване – особено професионалните. Заекващият може да бъде изпълнен с амбиция, да е силно мотивиран към постижение, да притежава ясна когниция и собствено становище, но да не може да изрази това становище, да не може да реализира тази ясна когниция и амбиция – единствено поради речевата неплавност, която проваля осъществяването на целите му. Изводът тук е, че външно погледнато, такъв заекващ притежава външна локализация на контрола, но това заключение всъщност се основава на външни факти, без да се отчитат реалните психични съставки на индивида.
,br>

7) (А) Без да знам защо, понякога върша неща, които не бих искал да върша в действителност
(Б) Винаги контролирам действията си

Коментар: Отговорът, даден от нефлуентен човек, ако той е честен със себе си, винаги е (А). По отношение на речта си, един заекващ никога не може да е сигурен, че ще бъде в контрол и ще може да моделира словото си така, както би искал. Такъв отговор прибавя още една точка в полето на външния локус. Дали обаче тестът в този случай показва реални резултати и при хора с увреждания, в частност при заекващи? Не мисля. Локализацията на контрол би трябвало да измерва ендогенна устойчива психологическа характеристика, а в случая подобни въпроси отчитат единствено видими прояви, които в случая, както обясних, не е задължително да отговарят на психологическата характеристика.

10) (А) Винаги е възможно да контролираш поведението си

(Б) Когато определени неща се случват с мен, често не мога да контролирам реакциите си

11) (А) Когато си правя планове, винаги съм почти сигурен, че мога да ги осъществя

(Б) Не винаги е разумно да се планира дългосрочно, защото много неща зависят от случайността

Коментар: Във въпросите 10 и 11 отговорите (А) са показател за вътрешна локализация на контрола. Според емпиричната ми разработка обаче, отговорът на заекващите по-често е (Б), който отговор показва липсата на контрол при определени ситуации, както и несигурност при планиране поради зависимост от неконтролируеми фактори (случайност). Тази липса на контрол в случай на флуентен индивид без увреждания действително е проява на външна локализация на контрола. При заекващата личност обаче това не е показател. Не е, защото дори при изгаряща амбиция и мощна мотивация за постижение, които са действителните показатели за вътрешна локализация – заекващият не може да е сигурен в контрола над речта си – тя за него винаги е неконтролируем фактор – случайност. Тук възниква въпросът – доколко подобен тест е валиден при носители на речева дисфлуентност, както и при хора с увреждания въобще (в по-цивилизованите държави от тази, в която се намираме, заекването се смята за disability и заекващите се ползват от всички положителни опции на този статус)? В случая към крайната субективност и несигурност на психологическите въпросници по принцип, се добавят допълнителни фактори, които при по-внимателен поглед над получените резултати относно измервания конструкт при конкретните психологически характеристики на дадената експериментална група и техните взаимодействия със социалната среда, правят резултатите от теста крайно недостоверни (въпреки статистическата си достоверност)!

2) Невротичност при заекващите - заключение

Проучванията от цял свят показват както наличието на невротичност у заекващите като базисна характерова и темпераментова диспозиция, така и като следствие от емоционалната им реакция от присъствието на вербална дисфлуентност в социалните им интеракции. Това заключение поставя сериозни изисквания пред бъдещото развитие на терапията на заекването, като прехвърля третирането му върху базата на многоспектърен подход, който включва както чисто логопедични, така и психотерапевтични и медикаментозни методи. Получените в това емпирично изследване резултати за повишеното ниво на невротичност при заекващите поставя изисквания към третиране на цялостната личност на заекващия, преконструиране на характеровите и темпераментови черти от фундаментална невротичност в психическа устойчивост, емоционална стабилност и интеграция.

Крайният резултат от проучването на невротичността в това емпирично изследване говори потвърждава издигнатата хипотеза, че заекващите имат по-високо ниво на невротичност от флуентно говорящите индивиди. По две от скалите: “депресия” и “психастения”, имаме статистически значимо по-високи данни при заекващите. По скалите “лъжа”, “деперсонализация и дереализация”, “хистерия” и “неврастения”, заекващите показват по-високи резултати, но без да влизат в статистически значими граници. Сумирането на натрупването от двете скали със статистически значимо по-високи резултати (депресия и психастения) плюс четирите скали с по-високи данни на експерименталната група, резултира в крайните статистически значимо по-високи стойности на общия резултат от сумирането на всички скали.

Интересни резултати при изследваните две извадки имаме по скалите “вегетативни разстройства” и “хипохондрия”, където средните стойности на контролната група (флуентно говорящи) са по-високи. Това показва, че изследваната експериментална група няма ексесивно невротично фиксиране върху здравословното си състояние, както и болестни отклонения по-тежки от тези на контролната група. Това дава право на изследователя да заключи, че заекващите не са соматично болни индивиди, а нормални здрави личности.

Статистически значимо по-високите данни по скалите депресия и психастения показват ефекта от речевата дисфункция върху техния интраперсонален и социален живот. Заекването изправя носителя си пред постоянната дилема да замълчи или да се изрази с цената на разкриване на всеослушание на недъга си. Мнозина заекващи по-често предпочитат пасивността на вербалното оттегляне, който избор е източник на тяхната нерешителност и неувереност, тоест психастения. Липсата на нормално задоволяване на нуждата от социална комуникация, мотивацията за постижения и изява създава порочен кръг на интеракция между “Аз” и “То”, водещ до симптоматиката на депресията.

Каквато и да е етиологията на заекването, в преобладаващото мнозинство от заекващите се наблюдава повишена невротичност. При тези с хередитарно заекване, невротичността присъства като наследствено предаден невротичен темперамент. При всички видове заекване, каквато и класификация на проблема да използваме, реално присъстващият конфликт между желанието за вербален изказ и невъзможността за такъв в контекста на изключителната роля на речта в социалния живот, предпоставя условия за възникване на невротични състояния. Както видяхме от настоящото изследване, такива състояния са най-често депресията и психастенията (неувереност, нерешителност...).

И все пак, нима заекването прави хората, които го притежават толкова различни или нима предпоставките, които го пораждат, са толкова патологични, че да имаме основание да наречем заекващите невротици? Въпросът е важен дотолкова, доколкото имаме право да наречем преобладаващата част от съвременния социум невротичен. Според Фройд (“Неврозите”), всеки т.н. “нормален” член на обществото по презумпция е невротичен, като невротичността му е нужната цена, която заплаща, за да се вмести в социалните стандарти.

Заекването може да бъде и инструмент за психическо развитие и интеграция. Като камъче в обувката, то никога не дава мира на притежателя си. Заекващият преживява за нищожна единица време толкова сблъсъци между различните компоненти на собствената си психика и обкръжаващия го свят, колкото друг напълно необременен с подобна проблематика индивид преживява за целия си живот. Конфликтите между вътрешната му мотивация, нейната вербална изява и реалното социално себеосъществяване могат да послужат на заекващия като мощен постоянно наличен психичен импулс за самоанализ, осъзнаване и проникване в душевните му процеси!

Бъдете здрави!

Размисли върху книгата на Петър Тонев „Заекване: Същност, Диагностика, Терапии”

2009-12-23T10:42:00.000+02:00

Размисли върху книгата на Петър Тонев

„Заекване: Същност, Диагностика, Терапии”

Първа Глава: Същност на Заекването

Заекването е говорно разстройство, което засяга над 60 000 000 души от цялата планета. В България носителите на синдрома са около 80 000. Според английското списание “Speaking out”, на всеки 7,5 секунди в света се ражда човек който ще заеква.

Книгата е резултат от над тридесет години речево измъчване на автора, петнадесет години работа като речеви терапевт, лично обучение в западна Европа и САЩ, прочит на десетки хиляди страници от книги, статии, доклади, участие в международни научни конференции и семинари във връзка със заекването, както и на разговори с университетски преподаватели и заекващи от цял свят.

Заекването в нашата малка страна е неразорана нива, за него е трудно да се намери каквато и да е информация, а още по-малко достоверна и засягаща неврозата в целостта й. Подобно на автора на книгата Петър Тонев, най-видните и успешни терапевти на заекването от цял свят са бивши заекващи: W. Johnson, M. Fraser, J. Sheehan, Charles Van Riper, H. Gregory, B. Guitar, W. Manning, D. Breitenfeldt, F. Murray, E. Boberg, A. Starke и др.

Ако човек не е страдал от заекване поне 20-30 години от живота си или пък не е живял със заекващ поне също толкова години, е трудно или дори невъзможно да разбере и вникне в дълбоките пластове на проблема. „Ние изпратихме хора на Луната, но все още не можем да решим проблема заекване!”, казва приятел на автора. За „Космоса” заекване все още няма радикални и бързи решения. За преодоляването му е нужна системна работа и дълбока мотивация в продължение на дълги месеци, години, а за някои дори цял живот!

Заекването е многомерен проблем, който чрез промените в артикулацията, гласа, езиковата репресия директно въздейства върху изявата на заекващия в обществото, междуличностните отношения и оттам и на психо-емоционалното му състояние! Преживяванията от постоянното присъствие на заекването са далеч по-големи, отколкото видимата речева дисфункция. То се отразява върху целия съзнателен живот и води до страх от говорни ситуации, присмиване и социално отхвърляне. Съзнателно или несъзнателно се формира поведение на мълчание. Затормозяването от заекването особено силно тегне над високоинтелигентните и притежаващи дар слово заекващи! Много умни и способни заекващи се лишават от желаната професионална реализация потискани от проблема си и отказват да приемат професия или кариера свързана с по-висок престиж и финансово възнаграждение просто защото ще им се налага да говорят повече.

Дългогодишните наслоявания на заекването водят до чувството на срам, вина, глождещи съмнения, фрустрация, безпокойство, тревожност, ниска самооценка и депресивност.

Заекващите често са принудени да търпят познати и непознати, които се опитват да довършват изреченията им и да им дават безсмислени съвети от рода на: „Успокой се!”, „Говори по-бавно!”, „Поеми си въздух дълбоко!”, „Не се притеснявай!” и прочее, сякаш е толкова лесна и проста работа да говориш без заекване и ти сам до този момент не си го проумял. Същите плиткоумни и лишени от проницателност съвети и подходи използват много логопеди и цели школи за „лечение” на заекването… Заекването поставя на сериозни изпитания нуждите на заекващия от междуличностно общуване, от човешката нужда да споделиш, да се изявиш всред компанията си, да разкажеш виц или случка, да поговориш спокойно, да обмениш мисли и сърдечни чувства.

Дефиниции за Заекването:

В отговор на вечния и неполучил истински отговор въпрос какво е заекването, освен краткото азбучно определение: „Заекването е разстройство на ритъма на речта.”, са дадени много други формулировки. Ето някои от тях:

Чарлз Ван Райпър: „Заекването е отношението на хората които заекват към речевата ситуация!”

Уендъл Джонсън: „Заекването е това което заекващият прави когато:
1) очаква да се появят моментите на заекване,
2) страхува се от тях,
3) вълнението му се повишава при предстоящ разговор и
4) се опитва по някакъв начин да избегне речевата ситуация.”

Робърт Уест: „Заекването е разстройство или аномалия при речевите комуникации, при които артикулацията се нарушава спазматично и най-силни спазми настъпват когато говорещият си самовнушава че събеседниците му го разглеждат като заекващ и го приемат за такъв!”

Джоузеф Шийхан: „Заекването е разстройство на социалната представа за себе си!”

Брутън и Шумейкър: „Заекването е форма на разстройство на речевата плавност, породена от обусловени отрицателни емоции!”

Експертите от световната здравна организация(1977г.) са приели, че: „Заекването е разстройство на ритъма на речта, където индивидът знае много добре какво иска да каже, но в същото време е неспособен да го направи по естествен начин поради неволеви повторения, удължавания и блокирания на определени звукове.”

Като едно от най-пространните и всеобхватни дефиниции за заекването, неизменно цитирано във всеки фундаментален труд от последните десетилетия, е това на M. Wingate(1964):
Заекването е:
1) Нарушение в плавността на вербалното изразяване, което се характеризира с неволеви (слухово доловими или не) повторения или удължения при изказа на речеви елементи: звукове, срички и думи. Нарушенията обикновено се появяват често, имат специфичен характер и невинаги са контролируеми.
2) Понякога нарушенията са придружени от допълнителни движения, които обхващат целия говорен механизъм, а също така и различни части от тялото при подготовката или по време на речевата продукция. Тези прояви са свързани с усилие.
3) Също има доста чести индикации и изводи за емоционални състояния, като се тръгне от основните: вълнение или напрежение и се стигне до повечето специфични преживявания от негативно естество като страх, смущение, фрустрация и т.н. Непосредственият източник за заекването са некоординации, проявени в периферния речеви механизъм. Основната причина за тези некоординации вероятно е комплексна или много дълбока и досега не е изяснена.”

Тук умишлено изключвам някои припокриващи се дефиниции цитирани от автора и други такива засягащи единствено видимата речева част на проблема, за да постигна яснота и сбитост на резюмето си и за да следвам основния дух на книгата.

Накратко: основните дефиниции на заекването се спират на една или няколко от посочените по-долу страни на проблема:
- открити прояви
- вторични симптоми
- чувства и отношение
- реакции на избягване и криене
- контрол на речевото поведение
- ритъм и темпо
- етиология
- начални проявления, свързани с възрастта
- слушателско възприемане и реакция и пр.

Етиология (причини за възникване) на Заекването

На въпроса как и защо възниква заекването са дадени много отговори, които обаче представляват единствено недоказани хипотези. При едни деца то възниква плавно и незабележимо и постепенно се увеличава с годините, при други възниква след известен емоционален стрес и настъпва взривно. В последния случай родителите и преподавателите търсят обяснение с повода, отключил проблема, но не се питат защо от всички засегнати от емоционален стрес деца единствено при някои от тях се развива заекване. В световната история и дори понастоящем милиони деца от цял свят преживяват кошмарни събития и далеч по-стресиращи ужаси, но малцина само от тях развиват говорна дисфлуентност. Никой засега няма категоричен отговор на въпросите относно етиологията на заекването и предположенията засега витаят около редицата фактори които предразполагат, засилват и затвърждават заекването. Основно заекването се появява във възрастта между 2 и 6 години и ако не бъде терапевтирано и преодоляно веднага след появата си има силна опасност да бъде хронифицирано.

По-долу съвсем накратко ще се спра на основните хипотези, предлагани от изследователите на заекването в световен мащаб:

Физиологични фактори:
1) Генетична предразположеност: Приема се че голяма роля в появата на заекването играят генетичните предразположености, а зад тях стоят поведенческите, ментални и емоционални модели, закодирани на хромозомно ниво в геномната памет на предците от рода на заекващия и съответно предадени на самия него. Евентуални стресови преживявания, свързани с речевата функция, предизвикали тежка психотравма и създали предразположеност именно към речева патология в рода биха могли да бъдат предпоставка за появата на заекване в определено звено от родословното дърво – в дете, при което и най-малкият повод – стресоген, отключва речево разстройство. Във всеки случай, както авторът подчертава, не става дума за моногенно предаване, тоест за 100% вероятност за възникване на заекване, а за полигенно, тоест за наличието на известна предразположеност към това разстройство.
Пишещият това резюме е склонен да подчертае важността на хипотезата за генетичната предразположеност, тоест за хередитарната природа на заекването.
2) Сензомоторни и речеви умения: Има изследвания, които са установили, че при децата със заекване скоростта на реакция на визуални и аудиторни дразнители е по-забавена от тази на деца без заекване.
3) Мозъчно функциониране: според някои изследователи причината за заекването е преразпределяне на речевата мозъчна функция от лявата мозъчна хемисфера едновременно и в дясната, което води до дисбаланс и смущения при предаване на нервните сигнали до речевите органи, един вид битка между двете полукълба.

Речеви и езикови фактори:

Възрастта на появата на заекването обикновено съвпада с тази на оформяне на речевата функция в човека, на развитието на речевия апарат, трупането на запас от лексикон и усвояването на езиковите конструкции. Това е уязвима възраст и речевата функция е лесно уязвима. Спомагателни фактори за нарушаване на плавността на речта при детето могат да бъдат:
- Бързата скорост на говорене на родителите
- Честата употреба на многосрични думи, сложни синтактични конструкции, билингуални семейства
- Чести прекъсвания на речта на детето и високи изисквания към вербалната му изява
- Показване на отегченост да се слуша речта на детето
- Нервност и припряност при говорене с детето
- Възбуденост на детето
- Желание на детето да каже много неща за кратко време

Психо – емоционални и социални фактори:

Дали заекването може да се развие от травма или уплаха в семейството? Научни доказателства за това няма, но има много описани случаи на уплаха от животно, автомобил, семеен скандал и други, които са отключили заекването. Тези събития са по-скоро спусъкът, който задейства скритата причина на заекването, но не и първоизточник на проблема. Много родители твърдят също така, че детето им има максималистично поведение, перфекционизъм и че е силно тревожно и чувствително. (Бел. Ред. – в подкрепа на последното искам да спомена че в началото на 2006 година Българският медик и Доктор на Науките по Психология и Логопедия Маргарита Станкова защити Научен Труд във връзка с тревожният темперамент на децата със заекване, в който статистически потвърди горната теза за наличието на засилена тревожност, дори и при най-ранната възрастова група от заекващи деца, които все още не осъзнават проблема си).

Психомоторен капацитет:

Това е оригинална теория предлагана от Господин Петър Тонев.

Плавността на речта се влошава и повече моменти на заекване настъпват при:
- психическо изтощение
- продължително говорене
- продължително психическо и физическо натоварване
- при силна уплаха, стресови преживявания и други отрицателни емоции
- при инсомния и недоспиване
- при претоварване на стомаха с храни и течности
- при боледуване

Според мен горната теория е силно състоятелна и следва да се развие в по-цялостна и структурирана схема за връзката между психофизичното състояние на заекващия и заекването ! Както казва авторът, ако при хората без говорна дисфлуентност при намаляване на нивото на психична либидна енергия не се наблюдава влошаване на речта, при заекващите връзката е директна поради нарушеният механизъм на речево производство и нуждата от повишен психично – енергетичен пълнеж, който да коригира и компенсира действието на тази функция!

Авторът се спира на още няколко интересни етиологични хипотези, на които аз няма да се спра в това резюме по разбираеми причини.

Глава Втора: Диагностика

В следващите 90 страници от книгата си Г-н. Петър Тонев се спира обстойно на диагностиката на заекването при деца, подрастващи и възрастни. Тази тема е интересна преди всичко за специалисти в областта на речевата патология и тъй като естеството на това резюме е насочено към самите носители на разстройството на заекването, ще се спра само на тези моменти от главата за диагностиката, които представляват интерес за тях.

Както един лекар трябва да постави правилната диагноза и предприеме най-резултатната терапия, така и логопедът трябва да е наясно с целия многообразен спектър от симптомите на синдрома и тяхното развитие.

Типичното заекване е синдром на развитието, преминаващо през всички възрасти(ако не бъде преодоляно през най-ранните години). В хода на годините симптомите се увеличават пропорционално количествено и качествено. Дори в това отношение има един феномен. С годините симптомите придобиват свойството да се самооперират, да се самовъзпроизвеждат и образуват нови симптоми(W. Starkweather, 1999).

Примерната картина в това отношение изглежда така: в най-ранните детски години се появяват първите видими симптоми на удължаване и повторения, а след това и на блокирания. Като следствие от постоянните затруднения заекването започва да се придружава от така наречените вторични симптоми:
– спазми и тремори в целия говорен механизъм, в областта на лицевите мускули и шията, движения на главата, ръцете, краката, спазми на цялото тяло, дихателни и артикулационни спазми и нарушения, повишаване силата и височината на гласа, блокиране на ларинкса, премигване с очи, гримаси по лицето, спазми по шията, криене на погледа от събеседника, резки движения на главата във всички възможни посоки, повдигане на рамената, движения на тялото и крайниците в различни посоки.

Езиковите симптоми са следните:

– Вмъкване на звукове, срички или фрази. Отначало това се прави неосъзнато, а по-късно съзнателно за да се спомогне възпроизвеждането на говор. Например: ъ, ами, ъм, значи, обаче, някак си, така да се каже, така.
– Смяна със синоними: всички заекващи знаем как са прави това. Като спасителна котва в унижението на заекването заекващият търси отчаяно думата заместител с която да се спаси от кошмара на запъванията. Но така единствено задълбочава проблема си и често прави речта си нелепо смешна.
– Употреба на кратки стандартни фрази
– Заобикаляне на трудни думи като се заместват с множество други описателни думи.
– Постепенно се формира поведение на избягване на неприятните унизителни речеви ситуации. Когато проблемът започне все по-пълно и силно да се осъзнава от детето, се появяват и най-дълбоките симптоми на заекването, а именно страх, срам, вина, тревожност, гняв и много други характерни емоционални реакции. Това са така наречените скрити симптоми.

Скрити симптоми – Негативни чувства и отношение:

Често единствено хората с дисфлуентна реч, техните най-близки и логопедите (поне някои от тях) знаят, че съществуват скрити дълбоки симптоми зад външната фасада на заекването. Логопедът трябва с опитно око и чувствително сърце да долови и изследва тези симптоми в кабинетна, домашна и естествена среда. В инструментаиумът на цялостната оценка трябва да бъде включен и езикът на тялото, всички онези повече или по-малко забележими жестове, движения, мимики, колебания, поглед и т.н., които индикират съществуването на задкулисните тежки терзания на заекващия: тревожност, вътрешно безпокойство, страх, срам, вина, гняв, враждебност, отчаяние, безпомощност, невъзможност за контрол, депресия. Това е най-трудната и деликатна част от диагностиката и често тя продължава и се задълбочава до самия край на терапията.

Ето някои от типичните симптоми на скритата част от заекването:

- Безпокойство и тревожност: подобни прояви са резултат от очакването за настъпване на момента на заекване и желанието той да бъде избягнат (J. Sheehan, 1970). Интересното тук е че при хора с по-лека форма на заекване тревогата е по-силна. Чрез смяна на думи или силно редуциране и недовършване на изказа си те правят всичко възможно да скрият проблема си и да оставят у всички слушатели впечатление за флуентност. Те силно се страхуват да не бъдат разпознати като заекващи. С това обаче те задействат порочната верига на задълбочаване на проблема си. Колкото повече се крие заекването, толкова повече се увеличава степента на безпокойството. Колкото повече се увеличава безпокойството и страха от проблема, толкова силата на говорните блокове се увеличава и оттам нуждата от все по-голяма енергия и средства за избягването и прикриването му расте. При хора с по-тежка степен на заекване тревожността е по-малка ,защото те не могат да скрият речевата си специфика.

- Страх: В руската и българската литература страхът, безпокойството и тревожността, които могат да прераснат в явен или прикрит ужас, силен срам и често във вина и протест, изразен в агресия, се обобщават в понятието Логофобия. Всъщност именно логофобията е ядрото и сърцевината на проблема и ключът за провеждане на успешна терапия или автотерапия.

- Срам: Срамът е производен на страха и по същество представлява страх от мнението и реакциите на околните. Тези емоционални или поведенчески реакции обикновено са негативни – съжаление или присмех, подценяване силата на проблема, дразнене, дискомфорт, нервност, отхвърляне на мнението и личността на заекващия като цяло, лицеви мимики на отвращение и неприязън, отбягване на заекващия. Бих допълнил горните твърдения на Господин Тонев с добавката на това, че по-голямата част от тези реакции протичат единствено в съзнанието на заекващия, а не представляват обективна реалност. Хората ни възприемат по начина по който ние самите възприемаме себе си. Ако ние самите не приемаме заекването си и сме изпълнени с неприязън към него, ако се борим с него, вместо да го направим наш приятел и учител, ако бягаме и се страхуваме от него, тогава хората ни възприемат точно по същия начин по който ние самите възприемаме проблема си. Заекването е немалка част от цялостната ни личност и отношението ни към него е израз на собствената ни самооценка и имиджът, който проектираме за себе си в съзнанието на хората е пряко отражение на тази самооценка. Когато се научим да се приемаме такива каквито сме и смело прегърнем проблема си, той ще стане само една малка наша особеност, незначителна част от цялостната ни силна и позитивна личност. Трябва да можем гордо да кажем – ето, това съм аз, да се обикнем в пълнотата си. Реакцията на хората към заекването ни в такъв случай ще бъде единствено като към мила малка подробност, която само още повече ще ги кара да ни обичат и приемат. Получаваме това, което даваме! А ние „даваме” не само физически, но и мисловно – емоционално, с отношението си към себе си и света и реакциите ни при житейските ситуации.

- Вина: Вината може да бъде породена от няколко причини. Една от тях е убеждението на заекващия че не е направил нужното за да говори „нормално”. Един вид: „Ето, всяко 5 годишно дете говори свободно и без прекъсване за каквото желае, но аз не мога! Следователно съм глупав и слаб!” Вината може да се дължи на чувството, че заекващият „разваля” атмосферата и проваля ситуацията чрез речта си. Това чувство отново е чисто субективно и се дължи на неприемането на заекването и борбата с него. А то всъщност съществува именно за да ни научи на спокойно приемане на себе си и другите такива каквито са, да премахне фалшивата ни гордост и перфекционизъм и ни накара да обикнем себе си и света безрезервно! Вината може да бъде втълпявана от съзнанието за невъзможността за изпълнението на съветите на родители и учители: „Говори бавно!”, „Поеми си дълбоко въздух!”, „Не се притеснявай!”… По-късно тези съвети продължават да се дават в същият невеж и сляп дух от някои речеви „специалисти”, следващи определени „школи”.

Според Джоузеф Шийхан: „ Срамът е резултат от публичния провал на изискванията на фалшиво налаганата роля, която много заекващи са приели – да не заекват! А индивидуалният еквивалент на срама се нарича вина. Когато заекващият се стреми да се отрече от поведението си на заекващ и да се представи като плавно говорещ, той започва да изживява опасения, свързани със страх от провал пред изискванията на фалшиво наложената от самия него роля.

При опита си да скрие своята настояща идентичност на човек със заекване, индивидът прибягва до фалшива роля или до поведение със стратегии, които понякога са успешни и следователно периодично се подсилват. Независимо дали са успешни или не обаче, стратегиите за прикриване на проблема, неприемането и отбягването му водят до чувство на вина. Неуспешното реализиране на Аза пред другите винаги води до вина, включително и при заекващите. Могат да бъдат разграничени най-малко три източника на чувство за вина:
1) Първоначална вина: „Какво съм направил или не правя както трябва за да не мога да говоря нормално като другите хора?”
2) Вината за лъжливата фалшива роля (използване на стратегии за отбягване и криене на заекването), играна от заекващия с цел да прикрие заекването си пред слушателите.
3) Вината – продукт на съзнанието на заекващия че речта му е смущаваща за околните. „

Според Джоузеф Шийхан заекващият може да намали ареала на вината, като работи върху ареала на срама, като открито признава и изразява Аза си в ролята на заекващ. Според пишещия това резюме, и срамът и вината са пряко производни на страха и са негови разклонения! Срамът представлява страх от мнението и оценката на хората, а вината – страх от провал, от неуспех. Вината често е примесена с отхвърляне, неприемане на станалото, фина или явна агресия към себе си и вътрешна борба между различните компоненти на личността. Борбата и агресията са другото лице на страха, другият полюс на емоционалната слабост.

Фрустрация: Фрустрация в български превод значи приблизително безпокойство, неудовлетворение, разочарование, незадоволство, съжаление…

Ето няколко примера за фрустрация във връзка със заекването, дадени от г-н Петър Тонев:

* Едно дете, което силно желае да сподели нещо с родителите си или с приятелите си, но не успява, защото заеква мъчително, прекъсвано е или то самото се отказва.
* Ученик, който прекрасно знае урока си, но не може да предаде знанията си напълно и получава по-ниска от заслужаваната оценка.
* Говорител пред аудитория, който изразява важна информация, но не успява да я предаде в тънкостите и важните и детайли поради спецификата на заекването си.
* Младеж или възрастен човек, който две или три минути се измъчва да изкаже мисълта си в едно изречение, и когато най-накрая завърши, да получи отговора: „Моля? Не разбрах. Бихте ли повторили?„ (О, Боже мой, ужас, пак ли трябва да минавам през същия ад?)
* Човек със заекване се обажда по телефона, но не може незабавно да започне разговора поради блок и от отсрещната страна му затварят телефона.
Могат да се дадат много подобни примери.

Заекването обаче води до фрустрация и по други причини. Една от тях е ограниченията и липсата на регулярен емоционален контакт със социалното обкръжение и определени хора. Тази липса е особено силна и болезнена в юношеска и младежка възраст.

- Гняв: Гневът като симптом на заекването обикновено има няколко извора: Невъзможност за реализиране на очакванията и надеждите, загуба на контрол над речта, а като следствие от това и загуба над контрола над много желани дейности и потискане на избора при възможностите в живота. Гневът може да се изрази както към другите, така и към себе си и да се трупа в заекващия докато доведе до депресия.

- Депресия: Депресията е предсказуемо следствие от горните причини. Изразява се в нещастие, печал, потиснатост и отчаяние.

Това са основните симптоми при диагностициране на заекването, свързани с негативните чувства. Списъкът може да бъде много дълъг и при всеки отделен случай може да се изготви индивидуална карта. R. Hayhow и C. Levy (1993) са направили интересни изследвания във връзка със симптомите, лежащи в скритата част на „айсберга на Шийхан”, като към гореизброените симптоми са включили още:

- постоянно вътрешно напрежение
- смущение
- ниско самочувствие и самооценка
- неадекватност
- безпомощност
- липса на нормално самоприемане
- речево безсилие
- отчаяние
- нещастен човек
- различен от другите хора
- невъзприеман от другите
- посредствен във вербалния изказ
- с речеви способности на дете
- недостатъчно зрял
- непредприемащ риск
- глупак, и пр. и пр.

Симптоматиката на чувствата и отношението на заекващия към своя проблем са едно от най-трудните полета за изследване. Това е свързано с много висок професионализъм, творчество, интуиция и разбира се, достатъчен период от време.

При оценката на заекването трябва да бъдат наблюдавани: усилията и измъчванията при говорене, промяната и стесняването на комуникативните възможности и желания.

След извършването на диагностиката на човека с речеви проблем, нормално е да бъдат взети решения относно вида терапия и евентуалната прогноза от нея. При заекването обаче, каквито и параметри да се вземат, каквито и тестове да се правят, каквито и хипотези да се правят, все още не могат да се направят категорични прогнози относно протичането и изхода на терапията на заекването и специално за гарантиране на довеждане на всеки отделен случай до успешен край. При всеки индивидуален случай трябва да се прави отделна прогноза, и тя зависи до голяма степен от осъзнаването, разбирането, решителността и мотивацията на самия заекващ.

За да провери силата на проблема и наблюдава външните и скрити симптоми и постави правилна диагноза, логопедът може да наблюдава заекващия в хода на терапията при:

• Разговор по телефона с приятели или членове на семейството
• Разговор по телефона с непознат
• Използване на телефона за поръчки или закупуване на билет
• Разговор с непознат в социална среда
• Представяне при ново запознанство
• Правене на поръчка в ресторант
• Разговор с близък приятел
• Разговор с родител
• Разговор с продавач
• Питане за информация
• Интервю за работа
• Разговори с преподаватели
• Уговаряне на среща
• Създаване на ново запознанство
• Говорене пред група
• Задаване на въпроси или правене на коментари в клас
• Представяне на предварително подготвена лекция, реч, урок
• Разговор с противоположния пол
• Четене на глас пред група
• Разговор по време на вечеря със семейство, приятели или непознати

Авторът подробно разглежда диагностиката в зависимост от възрастта. Един важен момент в прогнозата за терапията на заекването е, че при жени терапията е по-трудна и продължителна. Известно е също така, че вероятността за това жените със заекване да предадат генетичната предразположеност към проблема на децата си е по-голяма отколкото при носителите от мъжки пол.

Глава Трета: Терапии на Заекването

Понастоящем съществуват два основни подхода към терапия на заекването, както и един допълнителен, който обединява двата. Основните подходи са:

- Терапия за модификация на заекването (Stuttering modification therapy)
- Терапия за моделиране на плавна реч (Fluency shaping therapy)
- Интегрална терапия на заекването на Т. Питърс и Б. Гитар

Tерапия за Модификация на Заекванетo (Stuttering Modification Therapy)

Като основоположник на подхода се счита видният американски университетски преподавател, учен и изследовател, Чарлз Ван Райпър. Самият Чарлз Ван Райпър е страдал от тежка форма на заекване както той сам споменава е имал периоди на отчайващи трудности и депресия. След дълго и безуспешно търсене на решение на проблема при терапевти ползващи ортодоксалната терапия за моделиране на плавна реч и след продължителен самоанализ и наблюдения, Райпър стига до разбирането, че в основата на проблема лежи ненормалното емоционално измъчване и неприемане, както и отбягването на моментите на заекване.

Каквато и да е причината за заекването в ранна възраст, никой изследовател не поставя под съмнение, че то драстично се увеличава когато юношата започне да отбягва „страшните” звукове и думи, определени хора и комуникативни ситуации.

В основата на терапиите за модификация на заекването е заложен подходът към редуциране на отбягването от речевите ситуации и преодоляването на свързания с тях страх, срам, вина и негативизъм. Това се постига с помощта на специален тренинг за преобразуване на негативните емоции в положителни. По същество терапията е чисто психологическа и изисква ръководството на специалист със съответната подготовка. Успоредно с основната психологична работа се работи върху модифицирането на откритите прояви на заекването. Целта е моментите на заекване да се проявяват в плавни и успокоени форми, лишени от силен емоционален стрес. В процеса на отработване на негативните емоции право пропорционално намалява и самото заекване, защото причината за съществуването му се топи и изчезва. Както се изразява Джоузеф Шийхан – скритият под водата айсберг(основната невидима част от заекването) излиза на повърхността и се разтопява от слънцето(съзнанието).

Терапията за модификация на заекването при младежите и възрастните с напреднала хронифицирана форма на заекване отделя внимание изключително на редуциране и модификация на негативните чувства и отношението към заекването. Развива се смело позитивно съзнание което приема заекването като приятел. Съзнателно се конфронтират старите негативни нагласи като умишлено се търсят речеви ситуации. През цялото време на курса на терапията се развива позитивно отношение към всяка вербална комуникация. Цели се цялостна личностна промяна и преодоляване на онези ситуации, които преди са били „невъзможни”.

В терапията на Райпър между пациента и терапевта трябва да бъде осъществен т.н. в психологията „пренос”, тоест между двамата трябва да съществува пълно доверие и искреност, без никакви прикритости и съмнения. Още от първата среща трябва ясно да се каже какво трябва да се отучва и върху какво да се работи. Пациентът със своите болки и терзания не остава пасивен участник в терапията, но още от първия ден активно се включва, за да анализира собствената си психика, да идентифицира явните и скрити проявления на заекването си, да проникне дълбоко в собствената си психика и стигне до корените на проблема си. Пациентът бива воден от терапевта, но сам трябва да осъзнае същността и дълбоките причини, които пораждат видимия ефект на заекване. Първоначалните сесии могат да включват четене на глас, монолог и диалог, свободни разговори, преразкази. При това вниманието на пациента се насочва към моментите на заекване и му се помага да осъзнае същността на блоковете. Важно е постепенно в хода на сесиите пациентът да бъде воден така, че сам да стигне до скритите корени на заекването си. Не може да се кара някой да променя нещо, след като той просто не знае какво точно прави и защо го прави. При разкриването на същинската природа на всички симптоми, тяхното отбелязване и анализиране, клиентът непринудено разбира, че терапевтът не иска да отхвърля и наказва моментите на заекване(както това се прави при терапията за плавна реч), но напротив – приема ги позитивно, за да ги насочи в правилна посока към трансформирането им! Пациентът бива учен да осъзнава психичните си процеси преди моментите на заекване, по време на заекване(дори се разиграва пантомима /техника на замръзването/ на заекване и се изследва емоционалното състояние) и след моментите на заекване.

Заекващият човек трябва да осъзнае точно какво прави когато заеква. Когато дълбоко скритите в подсъзнанието чувства бъдат извадени наяве, тогава те трябва да бъдат отработени в положителни и терапията да продължи в „полеви” условия – в реални ситуации.

Най-трудна се явява втората част от терапията, а именно преодоляването на отбягването на рискови думи и ситуации. Само когато в края на терапията пациентите се научат да говорят с плавно заекване и започнат да се конфронтират с избягваните до тогава говорни ситуации и собствените си стратегии за отбягване (замяна на думи, мълчание…), само тогава започват да чувстват че по-голямата част от моментите на заекване намаляват. Това е фаза на сваляне на товара, при която речта и психиката все повече се освобождават от бремето на натрупаните негативни планини от емоции. След преминаването през първата фаза на разкриване и анализиране на скритите и явни пораждащи причини и симптоми, хората със заекване трябва да преодолеят една основна бариера. Бариерата на фалшивите страни на собственото си поведение в общуването. С тази основна стъпка се редуцират негативните чувства свързани с речевото нарушение. Но за да се задълбочи това редуциране, от пациента се изискват активни действия на конфронтация с реални речеви ситуации. Изисква се колкото се може по-активно и често да се участва в комуникация и честно отношение към себе си и другите, без никакво криене на проблема си. Звучи парадоксално, но самото заекване се явява като основно средство срещу … заекването! Процесът на конфронтиране с реални речеви ситуации и трансформирането на страха по време на говор и на вината и фрустрацията след това трябва да бъде осъществявано плавно с неусетно повишаване на трудността според усета на терапевта за продвижението на пациента в сублимирането на негативните чувства спрямо заекването в позитивни. Тръгвайки от старите автоматизирани модели на емоционални и поведенчески реакции, едва ли някой си прави илюзията че една силна свободна от негативности психика и плавен говор могат да бъдат постигнати за няколко сесии.

Последната фаза на терапията – фазата на стабилизиране – протича в реална среда и цели заекващият в началото с помощта на терапевта, а после и сам, да се сблъска с всички възможни речеви ситуации. Тази фаза на практика продължава до края на живота, защото един заеквал дълги години човек винаги ще има рецидиви от време на време и трябва да ги отработва отново. В началото на терапията се акцентира на корекцията на емоционалното отношение след речта, след блока, а с напредъка на процеса се навлиза в модификацията на емоционалното отношение и реч по време на самия блок. При напреднала терапия емоционалната и съответно речева промяна (тъй като речта автоматично следва емоциите) се прави още преди настъпване на блока, тоест когато човек почувства че ще заекне, той за чат от секундата съзнателно настройва позитивно психиката си и модифицира леко речта си и плавно преодолява блока.

Чарлз Ван Райпър препоръчва на хората притежаващи логоневроза да не се стремят непременно на показно изпълнение на плавна реч на всяка цена. Дори напротив, той препоръчва от време на време умишлено да се използва фалшиво заекване, за да се притръпва към собствените и тези на хората реакции.

Терапия за Постигане на Плавно Заекване на Джоузеф Шийхън

Дж. Шийхън е повече от популярен с научните си изследвания и практични подходи свързани със симптоматиката и проявленията на скритата част на заекването: страха, срама, вината, криенето и отбягването на думи, ситуации и комуникация, фрустрацията, негативизмът към собствената личност и др. Тръгвайки от специфичните задкулисни „пълнежи” на заекването, известният изследовател предлага оригинални и действени терапевтични решения и практики.

Основните насоки и цели на терапията на Шийхън, насочени към младежи и възрастни заекващи са:
- Да помогне на индивида със заекване да приеме по нормален начин ролята си на заекващ.
- Внимателно да анализира и осъзнае говорните си прояви по време на плавна и неплавна реч на поведенческо, емоционално и когнитивно ниво.
- Да осъзнае своята отговорност за тези прояви и енергията, която трябва да вложи, за да настъпи позитивна промяна в цялостното комуникативно поведение.
- Да постигне подобрение в комуникацията си чрез поведение на неотбягване на трудни речеви ситуации и същевременно да повиши самочувствието си на личност като цяло, дори речта да е съпътствана от известно заекване.
- Да продължи да преобразува скритите емоции, да конфронтира и се стреми към говорни ситуации и така да стигне до все по-пълно подобряване на речта си, като бъде толерантен към моментите на неплавна реч.
Конфронтирането и отработването на говорния страх, срам и вина е ключът на терапията на Шийхън. Човекът притежаващ заекване престава да се крие зад фалшивата маска, че проблемът не съществува. Терапията на Шийхън е типична психотерапия в началото с психоаналитична насоченост, а след това и с поведенческа. Тоест, пациентът бива ръководен в процеса на осъзнаване на дълбоките причини на неврозата си, в разбиране на това че всъщност моментите на блок представляват емоционални конфликти и страх, изразяващи се на повърхността като речеви блокове. След това бива учен на промяна на характера си от слабост към сила и решителност, от страх към смелост, от плашливост и отбягване към спокойствие и амбиция. Заекването се преодолява в процеса на превръщането на негативните емоции които го пораждат в положителните им еквиваленти. Честотата и силата на заекването постепенно намалява право пропорционално с намаляването на избягването му и на измъчването което го поражда. Не се практикуват речеви техники, тъй като се работи със сърцевината и породителя на проблема. Разчита се на промяната на фалшиво възприетата роля на плавно говорещ и приемането на ролята на заекващ. Приемането на себе си води до прекъсване на порочния кръг пораждащ симптомите и освобождаване от заекването. Ефектът от терапията ще бъде нулев или минимален, ако тя се провежда единствено в кабинетни /клинични/ условия. Човек трябва открито очи в очи да се обърне към проблема си, да говори за него, да се откаже от отбягването на думи, хора и речеви ситуации. Убежденията на автора са че при такава глъбинна мощна терапия дори хора с тежко заекване което ги е измъчвало даже 50 години от живота им могат да постигнат спонтанна свободна психика и реч. При повечето случаи обаче реалистичната цел е постигането на приемливо заекване с все по-чести периоди на плавна реч. Терапията на Джоузеф Шийхън включва пет фази:

- Самовъзприемане като заекващ
- Самонаблюдение на говорното поведение, на блоковете, на физическите и скрити емоционални прояви
- Поемане на инициатива за предприемане на речеви опитности
- Развитие на чувство на сигурност, вътрешна увереност, радост и силен, позитивен характер
- Модифициране на формите на заекване

Тези пет етапа съдържат седемнадесет процедури:

1) Установяване на контакт очи в очи
2) Открито дискутиране и анализиране на заекването
3) Изследване на собствените проявления на заекване
4) Поемане на отговорност и инициатива при наличие на желание за вербална комуникация
5) Наблюдение на речевото и цялостното комуникативно поведение
6) Вземане на инициативата за внимателно изследване на речевия страх
7) Показване на скритите страни на заекването
8) Фокусиране върху постиженията на успешна вербална комуникация, дори съпроводени със заекване
9) Тренинг на открито заекване
10) Съпротива срещу натиска на времето
11) Използване на нормални отработени фрази на подходящи места, но не като стартери паразити пред трудни думи
12) Редуциране моментите на измъчване
13) Умишлено заекване първо на лесни, а след това на трудни и неприятни за заекващия думи
14) Отказ от триковете за скриване на заекването и активен стремеж към речева практика
15) Толерантност към моментите на заекване
16) Говорене спокойно със самоприемане и без избягващи трикове
17) Приемане на новата роля на човек който през повечето време говори с плавна реч, но е толерантен към моментите на заекване

Мотивация:

Мотивацията е фактор от решаваща важност при терапията на заекването. Колкото и добър да е терапевтът, дълбочината на проблема заекване и комплицираността му, фактът че прониква до основите на цялостната личност и изисква дълбока промяна и работа с дълбоките емоционални наслоявания налага активното и силно мотивирано участие на самия заекващ! Цялостната терапия на заекването изисква промяна не само на речта, но преди всичко на целия човек. За разлика от хирурга, невролога или зъболекаря, психотерапевтът не може изцяло да гарантира успеха на терапията без активното и адекватно участие на заекващия или на родителя на заекващото дете. Докато гореизброените лекари работят механично и само с тялото на пациентите си, психотерапевтът работи на много по-дълбоко и всеобхватно ниво – с цялостната личност на клиента си. Терапията, подобно на класическата психоанализа, се основава на тясно сътрудничество и пълно доверие между терапевта и пациента.

Както твърди и Чарлз Ван Райпър, преодоляването на заекването не е магически акт, а труден и продължителен процес с много системна работа, воля и жертви. Процесът на лечение включва цялостна личностна промяна на характера и психонастройката на човека и може да отнеме месеци или години.

Дългосрочните цели обаче изглеждат близки и постижими когато пътят е добре очертан. Затова още от самото начало трябва да има ясно очертан път на развитие на терапията. Мотивацията е една особена живителна нишка, която се движи успоредно (със затихване и усилване) през целия процес на терапията. Винаги трябва да планираме нещата така, че съотношението усилие-резултат винаги да натежава в полза на резултата. Моделът на бързо стимулиране с успехи, но и на бързият рецидив и провали, който е характерен за терапията на плавната реч(другият подход към заекването, който ще споменем накратко по-долу) водят единствено до нереални надежди и разбити мечти и цели!

Хората обикновено търсят терапевт без да познават изключителната дълбочина на проблема си и очакват едва ли не излекуване в рамките на няколко сесии, а защо не и за един ден или с помощта на магическо хапче… Но истината е че за разлика от други считани за по-тежки заболявания, които с помощта на съвременните психотерапии се лекуват относително лесно с намирането на скритата травма и премахването и, при заекването нещата стоят другояче. Коренът на това отклонение, на което речевите симптоми се явяват само видимата част, лежат много много дълбоко. Жилото на синдрома заекване стига до самите основи на цялостната ни личност и изискват промяна на структурно ниво в целокупния ни характер. Този на пръв поглед незначителен проблем в същност има много по-дълбоки корени от много други тежки хронични заболявания. Затова не бива да се подценява и трябва да се знае че за лечението на заекването се изисква силна и продължителна мотивация, решителност, постоянство, смелост и мъжество.

В съвременната практика подходът за моделиране на плавно заекване започва все повече да се налага в практиката, тъй като е по-реалистичен, сигурен и надежден. Единствено при този подход се работи със самата причина на проблема, а не със следствията му. Рецидивите при този метод са много редки. Основните поддръжници на този метод са в англо говорящите страни от цял свят, както и в държавите от западна Европа. Методът все по-успешно навлиза в България и страните от бившият социалистически блок. (В България пионер в разпространението и използването на метода е господин Петър Тонев – бел. ред.)! Авторът на книгата описва методи подобни на горните едва, развити от последователи на Райпър и Шийхън!

Интеграционен Подход на Теодор Питърс и Бари Гитар

Архитектите на интегрирания подход към терапия на заекването Питърс и Гитар считат че съчетаването на двата основни подхода: на терапията за постигане на плавна реч и на терапията за плавно заекване има най-добър резултат. Ето я носещата конструкция от 14-те фази на комплексната програма на интеграционния подход:

1) Една дума, забавена реч с нормален ритъм, директно представяне на модела от страна на терапевта
2) Една дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта (Отговорът на детето трябва да бъде с друга дума)
3) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне от страна на терапевта (Детето повтаря фразата на терапевта, но я завършва с друга дума)
4) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта и родителя
5) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на родителя
6) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на родителя в домашни условия
7) Изречение, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта
8) Изречение, нормална реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта
9) От две до четири изречения, нормална реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта
10) Разговор, нормална реч без модел от страна на терапевта
11) Разговор, нормална реч, без модел, коопериране на усилията на терапевта и родителя
12) Разговор, нормална реч, без модел, самостоятелна работа на родителя
13) Разговор в домашна обстановка, нормална реч без модел, самостоятелна работа на родителя
14) Период на пренос и автоматизация на речта извън дома

Представени са още два интегрирани подхода от различни автори!

Терапевтични програми насочени директно към речта – моделиране на плавна реч

Това е терапията на заекването, добре позната и в нашата страна. Терапия насочена единствено към външните прояви на проблема, към видимата част от айсберга на комплексното тяло на проблема.

Терапията включва подгряваща речева зарядка, дихателна гимнастика, речеви артикулационни упражнения, дълбоко стомашно дишане, задружна и отразена реч, шепотна реч, евентуален режим на мълчание, логоритмика. Методът е много полезен при работата с деца, които все още не са осъзнали тежестта на проблема си. Приложен към възрастни заекващи обаче може по-скоро да доведе до обратен на очаквания резултат, поради присъщото му неприемане на заекването, невникването в дълбоките нива на проблема и причиняване на порочна верига от борба и изтласкване в подсъзнанието, откъдето изтласканите чувства се проявяват отново във вид на усилена речева дисфункция…

Авторът на книгата описва няколко версии на този подход. Той обстойно се спира също така и на особеностите на терапията от един или друг вид при работа с деца, и затова книгата ще е от изключително важно значение за родителите на деца със заекване!

Ето какво казва г-н Петър Тонев, най-добрият речеви терапевт в малката ни страна в края на прекрасната си книга:

„Стани приятел със заекването си! Приеми заекването си като приятел, към който трябва да създадеш позитивно и само позитивно отношение. Разговаряй с него с откритост, уважение и любов като с най-добър приятел!” В хода на терапията заекването трябва да се превърне в наш приятел и учител. Когато изследваме дълбоката природа на заекването, ние все по-пълно научаваме нашата собствена дълбока природа, по простата причина че коренът на разстройството заекване лежи дълбоко в най-тъмната бездна на личността ни!

„Има един основен принцип в терапевтичната работа със заекването – истинско е само това, което се постига трудно!” Петър Тонев

В заключение към тези размисли към книгата: „Заекване: Същност, Диагностика, Терапии”, желая просто да споделя чисто по човешки огромната си благодарност към господин Тонев за несравнимия му принос към подхода към заекването в България. От сърце благодаря от името на всички български заекващи за разбирането на проблема който ежеминутно ни хвърля в смут и относно който досега в България нямаше стойностна литература с цялостна визия и истински работеща терапия!

Автор: Орлин Баев, психолог-психотерапевт

Пренатална психология

2009-12-23T10:36:00.001+02:00

Пренатална Психология

Пренаталната и Перинаталната психология изучава психологическите ефекти и следствия от най-ранния опит на индивида – преди раждането (пренатален) и веднага след раждането (перинатален опит). Въпреки че теоретичните и терапевтични подходи варират по отношение на тази тема, свързващата нишка е фундаменталната важност на пре и перинаталния опит в оформянето на психологическото развитие на личността. Парадигмата на пренаталната психология тепърва се развива и си пробива път през скептицизма на конвенционалната лимитирана психология, поради твърдението и, че инфантът все още няма памет. Конвенционалната психология обаче пропуска да забележи, че паметта е свързана не само с мозъка, но с целия организъм, както и със съзнанието, което при плода е изцяло в сферата на “ТО”, несъзнаваното. Трябва да се отбележи, че по-голямата част от клиничните психолози не са имали лични директни опитности на терапевтичните модалности на съзнанието, които изследват тези феномени, при което емпирично биха установили тяхната валидност.

Историческо Развитие

Значимостта на родовото преживяване е била дискутирана от най-ранните дни на модерната психология. Зигмунд Фройд отхвърля този казус след известни колебания. Неговият ученик Ото Ранк обаче изследва връзката между родовата травма и тревожните разстройства. Ранк развива психоаналитичен метод, базиран на родовото преживяване, а през 1924г. издава авторската си творба “Родовата Травма”. Типично за авторитарния стил на Фройд, Ото Ранк получава несъгласието на учителя си и те разделят пътищата си. По-късно, през 1949г. темата отново е разглеждана от Нандор Фодор, който в добавка на родовата травма, подчертава значимостта на пренаталните преживявания и травми на плода.
Развитието на темата продължава през петдесетте години на двадесети век, когато акцентът се променя към не – травматичните, позитивни (Доналд Уиникът) и духовни (Литърт Пиърболт) аспекти на пренаталния и перинатален опит. Горните автори подчертават значението на най-ранните периоди на бременността, дори на момента на зачеването (Пиърболит). Тези изследвания по-късно биват продължени от Франк Лейк, Майкъл Ървинг, Грахъм Фарънт, Станислав Гроф, Кен Уилбър и други. Масово разпространените в обществото изрази, свързани с пренаталната психология “страдащ плод”, “отровна плацента”, играят фундаментална роля в теорията на “Психоисторията”, развита от Лойд дьо Мос (Lioyd deMause). Пренаталната и перинаталната психология играят важна роля в методите на Първичната Терапия и Първичната Интеграция (Primal Therapy and Primal Integration).
През 60-тте години на 20 век, сподвижниците на възникналия и бързо утвърдил се клон на Трансперсоналната Психология, провеждат мащабни богати изследвания по въпроса. Франк Лейк, Атанасиос Кафкалидес, Станислав Гроф и Кен Уилбър създават обширна теоретична парадигма на трансперсоналната психология, този най-прогресивен клон на модерната психология. Станислав Гроф формулира внушителна теоретична рамка с анализи на пре и перинаталните опитности, конвергираща около четирите конструкта, които той нарича Базисни Перинатални Матрици. Холотропната Терапия на Станислав Гроф, както и Ребъртинг Терапията на Ленард Ор въвеждат клиента в повторно преживяване и освобождаване от родовата травма.
Общественото внимание е привлечено към важността на пренаталния опит с книгата на Томас Верни: “Тайният Живот на Нероденото дете” (1981). Томас Верни създава Асоциацията за пре и перинатална психология и здраве APPPAH. Президентът на фондацията (от 1991 до 1999) Дейвид Чембърлейн публикува популярната си книга “Бебетата Помнят Раждането” (1988), като представя експерименталните си изследвания, доказващи съществуването на пренатална памет. В книгата си “Трайните Ефекти на Пренаталния Опит” (1997), Людвиг Янус аргументира тезата си за изключителната важност на пренаталното влияние на майката върху плода чрез експериментално доказани резултати.
През 1975-та френският акушер Др. Фредерик Лебойер издава книга под заглавие: “Раждане без Насилие”. Той популяризира метода за раждане във водна среда, наподобяваща амниотичната течност около плода. Следвайки примера на Лебойер, друг френски акушер – Мишел Одон развива практиката на естественото раждане с малка намеса, като усъвършенства метода на “Банята на Лебойер” в раждане в басейн с топла вода.
В началото на третото хилядолетие, в Санта Барбара е създаден университет, който предлага магистърска и докторска програма по пренатална психология. Доктор Уенди Ан Маккарти (Wendy Anne McCarty), съосновател на програмата, издава книгата си “Welcoming Consciousness” (2004), в която разкрива 30 годишния си опит и клинични изследвания в областта на пренаталната, перинатална психология и съществуващите главни модели на ранното развитие. Доктор Маккарти въвежда интегративен модел на ранното развитие, който представлява отражение на клиничните открития в сферата на пренаталната и перинатална психология. Сърцевината на нейния модел са трансперсоналните и духовни аспекти на съзнанието и паметта, документирани в развитието на плода от самото му зачеване!

Нероденото дете е уязвимо в много отношения, което често не се осъзнава или се недооценява. Повечето хора погрешно предполагат, че плодът няма никакво съзнание и рядко гледат на него като на човешко същество. Ако попитате някое бременно момиче, седящо в опушена, шумна и пълна с насилие дискотека, дали не се притеснява за бъдещото си дете, тя ще ви отговори най-вероятно: “Разбира се, че не! То още няма достатъчно разум и способност да осъзнава.” Нищо не може да бъде по-далеч от истината от такава представа! Теоретичните и практически изследвания в последните 50 години са доказали, че пренаталният опит се съхранява в паметта и се отразява на целия последващ съзнателен живот.

Взаимодействаща Травма

Терминът взаимодействаща травма означава, че ефектът от пренаталната травма се проявява при взаимодействие с други, подобни нему следродови травми. Тоест – залага се предразположеност. Например – малко вероятно е, че асфикцията при раждането ще доведе до развиване на клаустофобия в зряла възраст. Много вероятно е обаче да се появи клаустофобия, ако се случат сходни травми. Например, ако едно дете, родено с асфикция, бъде душено при игра или оставяно на тъмно като наказание, има голяма вероятност да развие клаустофобия. Пренаталната травматизация, така да се каже, придава окраска на последващия жизнен опит. Животът се възприема през призмата на предшестващите неразрешени травми. Ако е имало задушаване по време на раждането, в живота си индивидът често ще се възприема като безпомощна жертва или несъзнателно ще избира или направлява жизнените си ситуации така, че да бъде в положението на жертва. Този процес се нарича рекапитулация (кратко повторение). Преживяването на подобни на предродовите и перинаталните травми води до проява на патологични хронически симптоми. В горния случай наслагващите се подобни на родовата травма стресогени водят до развитието на хроническа клаустофобия.

Дородов Опит

На проведения през 1995 година в Сан Франциско конгрес на APPPAH (Асоциация по Пренатална и Перинатална Психология и Здраве), Дейвид Чембърлейн разказва случай, който демонстрира наличието на съзнание у плода. Със сонда с прикрепена към нея камера била взета околоплодна течност за проба. Видеозаписът показал, че когато сондата била въведена в утробата, детето се обърнало към нея и я отблъснало с ръчички. Лекарите си помислили, че се е получило някакво изкривяване в образа и повторили въвеждането на сондата. Детето отново я отблъснало. Майката също усещала движението на детето. Такива директни експерименти показват, че детето съзнателно възприема ставащото около него, особено това, което лично го засяга. А го засяга всяко настроение и мисъл на майката, в следствие на външни или вътрешни стимули. По биохимичен път те пряко се предават в кръвотока на детето. В книгата си “От Ембрион до Младенец”, Пионтели се позовава на случаи, свидетелствуващи за съзнателността на плода. Той описва случай с двойка близнаци на четири месеца, които твърде добре се възприемали един друг и се намирали в доминантно – подчинена взаимовръзка. Единият от близнаците бил доминантен, буен и агресивен, а другият пасивен и отстъпчив. Всеки път, когато доминиращият близнак започвал да бута и блъска другия, той се свивал, отдръпвал се и притискал главичката си в плацентата, криейки се. В живота си близнаците запазили същите отношения. Всеки път, когато се карали за нещо, отстъпчивият близнак бягал в стаята си и се криел под възглавницата. Той дори си носил възглавницата и я използвал като защитен екран всеки път, когато доминиращият близнак ставал агресивен. Според маса подобни изследвания, например описаните в книгата на Дейвид Чембърлейн “Децата Помнят Раждането”, става очевидно, че детето в утробата е осъзнаващ субект и че поведението, което бива сформирано в утробата, вероятно ще бъде пренесено в целия живот на индивида.

Пренаталните Събития се Помнят

Дълго време учените не бяха наясно как е възможно пренаталните събития да се помнят, ако нервната система още не е достатъчно развита, не е миелинизирана и оформена. Разказите на хора, подложени на регресивна хипноза обаче говорят, че спомени има дори от момента на зачеването, а толкова повече от самата бременност. През 1970г. австралийският лекар Грейхъм Фарънт започнал да изследва пренаталната памет, записвана според него на клетъчно ниво. Той бил поразен от факта, че пренаталните спомени, до които достигнал, били не на тъканно или скелетно – мускулно ниво, а именно на клетъчно. Той нарекъл спомените си “Клетъчна Памет”! До същите изводи стига и английският психиатър Франк Лейк, който изследва психотравмите на майката по време на бременността и залагането им в зародиша като клетъчна памет.
В последните пет години клетъчните биолози от цял свят проведоха значителен брой качествено нови изследвания, които убедително потвърждават теорията, че паметта може да се закодира в клетките. Тук е уместно да споменем за отчета на доктор Брус Липтън, представен на конгреса на APPPAH в 1995г., който потвърждава изводите на Фарънт и Лейк.

Пренаталните Спомени Оказват Огромно Влияние на Цялото Бъдещо Развитие

В книгата си ''Факти от Живота'', Р.Д. Лоинг пише: ''От самото начало на живота ми всичко ставащо около мен се регистрира. Това, което се случва с първите зародишни клетки, се отразява на процеса на деление на всички следващи родителски клетки.'' Лейк се съгласява с това твърдение и смята, че най-съществената програма за цялото развитие на живота ни се залага от момента на зачеването до раждането и особено в първите три месеца на бременнността. В Съединените Щати Лойд дьо Мос също пише за социалното, политическо и културно отношение към дородовия опит и докладва за откритията си на конгреса на “APPPAH” през 1995г.

Плодът е Следствие на Психичните Преживявания на Родителите си

Ето какво твърди по въпроса за предродовата психология Уилиям Р. Емерсън:
“Франк Лейк достигнал до извода, че преживяванията на майката се предават на плода чрез пъпната връв. Психо – физическият опит на майката по време на бременността – всички нейни мисловни, емоционални и органични състояния се предават по биохимичен път на нероденото дете.
Емоциите, мислите и поведението на майката директно програмират бъдещето на нероденото дете. Изследванията показват, че всичко, което преживява майката, също така се преживява и от детето. Ето един пример. Скоро след зачеването на детето, бащата починал. През всичките девет месеца на бременността, майката тъжила и прекарвала дните си в дълбока депресия. Ако, както твърдим, детето преживява идентични с тези на майката състояния, то през цялото време на бременността би трябвало да бъде под смазващия натиск на депресията, на чувството за загуба и отчаяние, предадени му биохимически. Тези състояния би трябвало да се очаква да се проявят по-късно в зряла възраст. Така и станало. В детството си детето периодически изпадало в депресивни състояния, като лекарите не могли да открият никаква физиологическа или психологическа причина. По време на депресиите си, детето рисувало пещера с умиращ в нея мъж (в пренаталната психология пещерата е символ на утробата). След рисунката малчуганът се оправял за известно време, но после пак изпадал в същото състояние. То не знаело, тоест никой не му бил казвал за смъртта на баща му.
В друг случай, по време на бременността, майката и бащата живеели в условията на напрежение и неразбирателство, имали постоянни свади и побоища. Когато в зряла възраст зрелият вече индивид бил подложен на регресивна хипноза, той разказал как по време на кавгите се е свивал и изпитвал ужас. В осмата седмица от бременността мъжът внезапно се изнесъл и отишъл при друга жена. Майката била потресена от случилото се. Понеже нямала достатъчно средства, за да издържа себе си и детето, тя многократно правила опити да предизвика помятане като вкарвала различни предмети в матката си. Пренаталният опит може да има драматични последствия. Още в ранните си години детето проявило склонност към садо - мазохизъм и разрушение. То гасяло цигари в тялото си и се ранявало с остри предмети. В юношеските му години момчето било арестувано 30 пъти за нападение. Атаките му били точно копие на опитите на майка му да го премахне. Обикновено момчето нападало жертвите си докато спят, удряйки ги с продълговат предмет. По време на предродовото развитие в детето били заложени силните негативни чувства на майка му – отчаянието от изоставилия я мъж, емоционалните рани от скандалите, собственият и нарцисизъм. За нея детето било нежелано бреме и тя по всякакъв начин се опитала да го премахне, като по този начин заложила в него силна невротичност, базисна неувереност, крайна агресия и антихуманност.”

Заключение

Пренаталният опит винаги е бил приеман за изключително важен в народопсихологията от цял свят. В хода на световните промени – глобализация, индустриализация, тесен лимитиран научен поглед, наложен като отправна гледна точка на обществото – мъдростта на отдавна известните истини е позабравена. Съвременната интердисциплинарна интегрална наука започва все по-уверено да експлорира значението на огромната роля на пренаталните процеси.
Държа да отбележа приноса на българските философи, психолози и преподаватели Петър Дънов и Михаил Иванов относно значението на предродовото развитие като най-мощен фактор в сформирането на фундаменталните предиспозиции, наклонности и психоемоционални характеристики на индивида.
Според тях, именно промяната в отношението към пренаталния процес е решаващия фактор в развитието на човешкото общество в качествено отношение.

Използвани материали:

http://en.wikipedia.org/wiki/Pre-_and_perinatal_psychology
http://www.sbgi.edu/html/ppn1.html
http://www.akusherstvo.ru/index.php?cid=7&type=33
http://psymama.ru/articles/hanter1.html

...
Бъдете здрави!
Съставил по Английски и Руски материали: Орлин Баев

Мадлен Алгафари: психотерапията в България

2009-12-23T10:33:00.001+02:00

Мадлен Алгафари – Психотерапията в България

За около пет години живях и работих извън България. Две от тези пет години прекарах в невероятната природа на скалистите планини, в условията на удивителната икономическа и психосоциална хармония на провинция Бритиш Колумбия, Канада. От дълги години се интересувах от трансперсонална психология, а в Канада се срещнах и с тази царица на психологията: нейно Величество Психотерапията, в лицето на школата “Biologie Totale” на френския психиатър Клод Саба.. Това ме накара да се върна в България, за да завърша психология. Докато учех, периодично чувах името Мадлен Алгафари – Мадлен това, Мадлен онова. Мадлен в едно телевизионно шоу, Мадлен в друго шоу. Тези предавания, в които тя участваше, обаче бяха извън интересите ми и не бях я виждал доскоро. Бях чувал коментари за нея от колегите си: „Остави я тая – тя е само телевизионна звезда, няма нищо общо с психологията!” или „Хм, ако не беше мъжът й, сигурно щеше да бъде училищен психолог за 200 лева...” – в този дух. Не щеш ли обаче получих покана от дружеството на психолозите в България за среща разговор с г-жа Алгафари в кабинета й. От чисто любопитство реших да отида и лично да се уверя що за птица е това, като очакванията ми бяха силно отрицателно предубедени от мненията, които бях чувал. Поканените бяхме 20 човека – психотерапевти, психолози, студенти по психология. Първото, което ме удиви, беше кабинетът: на два етажа: горе - приемна и на приземния етаж - същинският кабинет, богато изпълнен с растителност, с красив фонтан, ромоленето на който изпълваше цялото пространство, с огромна клетка с два разкошни приказливи папагала. Залата за психотерапия, в която влязохме, приличаше по-скоро на йога център – наредени по земята тепихи, на които седнахме.
Пред нас застана подвижна и енергична жена с руси коси. „Аха, поредната блондинка...”, си казах аз. Не можех да не забележа обаче красотата и силната привлекателност на тази жена, която започваше да изпълва пространството на залата и с помощта на думите си, да прониква в нас. В хода на дискусията, магнетичният чар на Мадлен все повече проникваше съществото ми. Оказа се, че не напразно е телевизионна звезда, но е човек с изключителна харизма, човек който не случайно успяваше да завладее вниманието на милионите си зрители. Личностна харизма, женски чар, амбиция и кипяща енергия, огромно добро сърце, проницателен интелект, дар слово – това бяха първите ми лични впечатления от Мадлен. Този силен дух, скрит в чаровно женско тяло, за броени минути разтопи предубежденията ми, прониза съзнанието ми с мощната си енергия и остави в мен дълбок отпечатък с професионализма си. Именно професионализъм – дълбоки познания в психологията, 13-годишен психотерапевтичен опит в парадигмата на една от най-интегралните психотерапевтични школи и много, много наситен коктейл от силно либидо, сублимирано в професионална амбиция и искрено желание за помощ.

Ето едно кратко резюме върху разискваните от Мадлен Алгафари теми:

Ръката на съдбата или „Какво ще правя с тази психология?”

„Кандидатствах история, но не ме приеха и затова записах психология...” Не твърде очарована от теоретичния стил на преподаване в България, Мадлен завършва психология в Софийския университет, работи в една или друга област, индиректно свързани с психологията: преводач, телефон на доверието и др. В един слънчев ден обаче в родния си дом във Враца получава покана за обучение в неорайхианската психотерапевтична школа в Швейцария – и приема поканата. Така тръгва на един дълъг път, път без край, път със сърце.

Разликата между психолог и психотерапевт

Психолог е всеки завършил поне магистърска степен по психология, който умее да работи с тестове, познава основните психологически парадигми и подходи.
Психотерапевтът обаче е нещо твърде различно: „Кой може да лекува?”, пита Мадлен Алгафари. „Който има призванието за това! Който има добро намерение, сърце и опит!”. Най-подходящият академичен бекграунд за един психотерапевт е психологията. След нея идват психиатрията и социалната работа. Но, освен продължителното академично образование се изисква не по-малко продължително обучение в дадена психотерапевтична школа, а още по-добре, в повече от една. Но над всичко това: „Психотерапевтът е човек със сърце!”.
„С течение на времето намерих точния алгоритъм на успешната психотерапия при различните разстройства. Има си последователност, има си етапи, има си методи. Всичко е опит и много четене!”, казва Алгафари – „Психотерапията е безкрайно учене, безкрайно развиване на опита. Книгите и теорията са незаменима база, но при психотерапията най-важна е практиката, личният опит.”
„Психотерапията е най-доброволният процес!”, казва г-жа Алгафари. „Не може някой да бъде доведен насила и да очакваш реални резултати, освен ако не успееш да го мотивираш в първите няколко сесии.”
„Психотерапията е течаща диада на отношение между пациент и терапевт!”

Силата да бъдеш честен, смирен и просто себе си или „Не съм панацея, не знам и не мога всичко!” и „Отдавна нахраних суетата си!”

Далеч не всеки терапевт има съзнанието и коректността да познава и открито да обяви лимита на възможностите си. Като студент по психология в НБУ, мога да кажа, че имам богат опит в наблюдение на поведението и отношението на психотерапевтичните (по-скоро психоаналитични) величия към „простосмъртните” непосветени или по-слабо посветени в кривите и много рядко извеждащи където и да е психоаналитични лабиринти. Бидейки студент в Нов Български Университет, имах чудесната възможност да се „порадвам” на дистанцираната надменност на шепата български психоаналитици, прикриващи по този начин неразрешените си вътрешно психични страхове и конфликти. Нищо подобно при Мадлен Алгафари: една бликаща сърдечност и свързаност с хората, честност и блага прямота характеризират стила и на социални интеракции.

В стандартната психоанализа терапевтът е едно доста мълчаливо огледало, даващо обратна връзка на клиента, задължително лишена от емоционално отношение, състрадание и емпатия. Разбира се, формата на обръщение е вие – студено разграничена и доминиращо отдръпната.
Немалка сила и смелост се изискват, за да бъдеш близък до човека, когото лекуваш, да се доближиш до болката на проблема му смело и да го „извадиш” от пропастта в която е. Такава сила и смелост просто текат от Мадлен. Подобно на музикалния талант – или го имаш, или го нямаш. С учене и тренировки можеш да постигнеш много, но ако нямаш онази природна музикална дарба, изпълненията ти никога няма да излязат от рамките на посредствеността. Така е и в психотерапията. Има хора, родени със способността, настройката, силата и мотивацията да лекуват. Защото психотерапията е именно лечение – лечение много по-натоварващо терапевта, отговорно и изискващо дори от соматичното. Разбира се, обръщението при терапевтичните сесии на г-жа Алгафари е на „ти”, а от нея струи такава поразяваща сърдечност, която просто помита всички бариери и дава криле на потърсилите помощта и.

Школата. Неорайхианска психотерапия

Мадлен Алгафари завършва неорайхианската психотерапевтична школа на Валдо Бернаскони. Последовател на Вилхелм Райх, Бернаскони развива неговите идеи и принципи до по-всеобхватни и работещи методики и теоретична парадигма.

Нео – Райхианската психоретапевтична школа е балансирано съчетание между психоанализа, поведенческа терапия, психодрама, гещалт терапия, вегетотерапия и трансперсонална психотерапия. Тъй като трансперсоналните прийоми в терапията: такива като работа с биоенергията, мускулните брони и блокажи, биоенергиен масаж и прочее са твърде дълбинни и неразбираеми за редукционисткото мислене на ригидната научна общност, школата обикновено се посреща с недоверие. Това не пречи обаче на факта, че студентите в тази школа получават едно наистина компилативно обучение, което интегрира в действена сплав различни методи и прави подготвя терапевтите за реална и ефикасна помощ. Според Мадлен Алгафари всяка терапевтична школа е ценна с подхода си и „Няма по-добра или по-лоша школа! Има по-добри и не толкова добри терапевти!”. „Много психотерапевти правят грешката да спрат търсенето си до повода, конкретната травма за развитието на дадена невроза. Но причината конкретната ситуация да причини психотравмено преживяване се дължи на дълбинните психохарактеристики, емоционални модели и основни убеждения, заложени в детските години...”

Психотерапията, квантовата физика и когнитивната наука

Някои школи, такива като когнитивно поведенческата психотерапия, правят опити да поставят психотерапията на научна основа. Това са чудесни усилия. За съжаление обаче засега дълбинните изследвания в областта на човешкото съзнание си остават приоритет предимно на субективната лична емпирия на изследователя. Когнитивната наука прави малки, но сигурни стъпки, които бавно, но решително навлизат в полето на човешката памет, внимание, учене, аналогия, емоции, перцепция и пр. Понастоящем тези изследвания обаче са в детската си фаза на развитие.
Друг научен клон, който многообещаващо прониква в субатомните процеси на материята, наречена живот, е квантовата физика. Според сравнителните изследвания на учените, квантовата физика по съвременен начин потвърждава откритията за човешката когниция и за живота въобще на древните познавателни системи като йога, даоизма и будизма. „Квантовата физика обещава да се превърне в квантова психология и да ни покаже научно как действа съзнанието ни!”, твърди Мадлен Алгафари.

Балканският манталитет и психотерапията. Кой ходи на психотерапия?

„Който е развил съзнанието си до там, че да осъзнае нуждата от психотерапия!”, казва Алгафари. „Психотерапията е както за лечение, така и за себеразбиране и себеразвитие!”
Знаем, че на балканите психотерапията е нещо ново и ако в развитите държави психотерапията се развива и практикува повече от един век, то тук в България тази дисциплина едва прохожда. Психотерапията е царицата на психологията, изискваща практическо приложение на познанието за човешката душевност. В България все още хората смятат, че за да отидеш на психотерапевт, трябва да си луд... Това се дължи на липсата на традиция в тази област, както и на липсата на психична култура в народа ни. Според лекторката „Хората вече знаят каква е разликата между психотерапевт, психолог и психиатър и все повече осъзнават важността на психотерапията в живота.” Надявам се, че Мадлен е права, поне донякъде...

Автор: Орлин Баев, психолог-психотерапевт

La vie dans IDEAL

2009-12-23T10:31:00.000+02:00

La vie dans IDEAL

Après les nuits remplies souvent de luttes, de réflexions, d’affrontements avec mon propre psychisme, de passions et de songes, je me levais, complètement exténué de l’insomnie et en avançant dans l’aurore matinale, je faisais crisper la neige sous mes pieds, me dirigeant vers Evera, le bureau du Centre, pour me laver ! Evéra fait en même temps bureau, salle d’Internet pour les habitants d’IDEAL ainsi que salle d’études pour des leçons de violon, de piano et de chant ….La nuit, dans l’une des deux salles d’Evera, c’est le frère Gilles qui dort - l’un des directeurs du centre, le bras droit de Natacha – un homme infiniment désintéressé, d’un fin équilibre, d’une conscience exceptionnellement subtile et lumineuse ! Pendant la journée il compose, s’occupe des affaires d’IDEAL et donne des leçons de musique.
Le froid dans les matinées hivernales, est glacialement perçant – il fait moins cinquante degrés qui font que chaque fibre du corps fasse des efforts fébriles pour survivre et entretenir son activité. Heureusement l’électricité au Canada a un prix vraiment symbolique, les chauffe-eau, le chauffage ne sont jamais éteints, la forêt abonde en troncs tombés par eux mêmes qu’on ramasse, donc le chauffage ne pose aucun problème. Pouvons-nous, nous, les Bulgares, vivant dans les conditions d’un génocide systématique prémédité nous imaginer un lieu sur la planète où les besoins essentiels, nécessaires à l’entretien de la vie soient gratuits ou à un prix dérisoire ? Les marchandises ont les mêmes prix que chez nous ou même moins élevés, la santé publique est gratuite, le prix d’une année de formation supérieure vaut un salaire mensuel et le salaire journalier équivaut un salaire mensuel bulgare. Probablement, celui qui n’est jamais tombé sur un tel endroit du globe, se croirait rêver.
Après avoir mis l’épaisse chemise de laine, la canadienne et la pelisse, les bottes d’hiver avec une double isolation spéciale, je me dirigeais vers « Kiamet », le temple, pour participer aux préparatifs du petit déjeuner. Ma tâche consistait à préparer le thé et le café ainsi qu’à préparer la table pour la réunion matinale. Mais malheureusement, le café que je préparais était toujours trop serré et assez sucré, à la manière orientale – un café à la bulgare ! Le ciel parsemé d’étoiles éclairait mon chemin et parfois, suivant la saison, l’Aurore matinale illuminait mon âme !
J’entrais dans le temple, j’accrochais ma canadienne et je changeais les bottes avec des mules destinés spécialement au temple. C’est le frère Sami qui m’accueillait : “Hey, Orlin, how are you, my friend?” Son visage émanait immuablement l’énergie positive qui bouillonnait en lui et qu’il avait en abondance. Pendant que nous coupions le pain ou filtrions le café, nous parlions de tout et de rien, souvent nous discutions des sujets qui intéresseraient très peu de gens – les communautés secrètes, l’Agartha, la Chambale, les reptiles et les extraterrestres, le « Chemin » et le disciple, les femmes et le sexe, la Kabbale, le Yoga etc. IDEAL est un centre où habitent des personnages extraordinaires ! Ce sont des gens à caractères différents mais ce qui est commun pour eux tous, c’est qu’ils avaient travaillé sur leur propre psychisme, une capacité qu’ils avaient acquise pendant les longues années d’épreuves difficiles. Le trait essentiel des habitants du centre sont l’équilibre, l’harmonie. Du calme, de la force et un éclat particulier brillent dans les yeux de ces mages, les habitants de ce lieu saint ! Les femmes à IDEAL sont incroyablement charmantes, même les sœurs âgées émanent de la fraîcheur et de la beauté intérieure qui font changer même leurs corps physiques. Si dans les miasmes étouffants des villes, une femme à 60 ans passe pour vieille, à IDEAL une telle femme a la fraîcheur de la trentaine. Malgré les rides et les cheveux argentés, la maîtrise des trois instruments de la magie – la Volonté bien dirigée par la Sagesse, le Libido correctement utilisé et dirigé, c.à.d. une force intérieure et les Emotions bien élevées et sublimées construisent et entretiennent un fort centre intérieur qui s’exprime immanquablement par un charme extérieur fascinateur. Aucuns produits de beauté ne peuvent faire autant ! Ce n’est que le travail sur le développement des qualités intérieures – la force, les sentiments et l’imagination – ce n’est que ce travail qui nourrit le corps énergétique, l’aura qui offre la fraîcheur du corps physique et entretient sa jeunesse ! De leur côté, les frères à IDEAL, émanent les qualités typiques pour un principe masculin bien développé et sublimé, se manifestant dans le corps physique par les qualités comme : le Calme, la Force et la Dignité, la Détermination et la Volonté. Les hommes à IDEAL apprennent à prendre conscience de l’importance décisive de leur force sexuelle, la dompter et la diriger vers le développement des niveaux supérieurs de leur être. Ce sont des leçons assez difficiles et parfois une vie ne suffit pas pour les apprendre.
Nous étions sur la même longueur d’onde avec le frère Sami, ce qui expliquait notre amitié et le partage de nos obligations matinales. Sami, qui avait 30-35 ans, était venu au Centre IDEAL il y a dix ans. Il avait vécu 8 ans dans une petite maisonnette, en ascète, il avait médité des heures et des heures, jeûné pendant des mois, respecté la chasteté, la plus stricte. Une chose qui m’a toujours échappé, à moi… Mais quand nous avons fait connaissance, Sami parcourait une autre étape de son évolution. Il avait compris que avec son ascétisme, il venait à des extrémités et cela ne menait à rien, ainsi que le matérialisme et les plaisirs sensuels. Il avait compris que « Le Chemin » vers la Vérité n’est pas dans les extrêmes. Pendant que j’étais dans le centre il a lié amitié avec la sœur Almira - un écrivain de talent, d’une grande profondeur spirituelle et par la suite, il l’a épousée ! Il a commencé à faire des affaires, à chercher des moyens pour procurer des fonds financiers pour le centre…Moi, de mon côté, je m’étais occupé longtemps de pratiques sexuelles et j’étais tombé dans l’autre extrême. Et la Vérité, comme toujours, est quelque part, au milieu. Nous avions de quoi apprendre l’un de l’autre.
Après le petit déjeuner, je rejoignais les autres frères et sœurs qui se réunissaient dans le hall du temple et nous montions dans la salle de conférences centrale où l’on faisait aussi des prières. Chaque matin et soir les membres du centre s’y réunissaient pour créer un champs énergétique commun et envoyer leurs messages bienveillants envers la planète, pour commencer à vibrer avec le rythme du pouls cosmique et échanger des énergies en chantant en cœur les chants du Maître. J’écoutais avec délectation les voix des sœurs ! Mikhaїl Aїvanhov dit avec raison que quand on chante en chœur, un fin échange énergétique se produit et il synchronise les deux sexes opposés qui y participent ! Voilà la sœur Sophie : une petite femme qui si on la regarde de l’œil critique masculin, n’était pas une beauté …. Mais l’enseignement produisait des miracles ! Elle resplendissait de charme – un fort magnétisme, émané grâce au travail intérieur de longue haleine qui la rendait extrêmement attirante pour chaque homme. Ce genre d’impulsions magnétiques émanaient de la plupart des femmes de 18 à 118 ans. Même si je ne reviens plus jamais dans le centre IDEAL et le Canada, je n’oublierai jamais la sœur Marion – une jeune fille de 25 ans qui émanait une telle douceur et pureté, une telle bonté et cordialité, dignes uniquement d’une manifestation véritable du principe féminin divin, incarné sur la terre ! Et la sœur Anne Kap Marnamra – 94 ans – d’une incroyable assurance de soi, elle prenait soin d’elle même, d’une allure calme et assurée sur la glace et dans la neige, d’un esprit lucide et d’une mémoire intacte. La sœur Anne traduisait les livres du Maître de français en anglais et plaisantait en disant que c’était la cause pour laquelle le Maître la tenait toujours en vie ….
Après les conférences qui se terminaient vers 10 heures, on faisait une brève réunion dans les parvis du temple, on annonçait les tâches de la journée et chacun choisissait ce qui lui convenait. On n’imposait rien et en fin de compte on arrivait toujours à bout du travail qui devait être fait. La conscience des gens est à une hauteur exceptionnelle.
En été, je m’occupais du jardin. Je travaillais dans de petits serres dont j’étais le seul responsable et quand j’y avais terminé mes tâches, je prenais soin des plantes dans le jardin en plein air. Je l’ai fait pendant deux saisons d’été. Du milieu d’avril jusqu’au octobre, j’étais jardinier. J’ai commencé à aimer les plantes, la terre. J’ai compris que la terre et la boue ne sont pas sales mais elles ne font que partie du corps de la Mère Terre, grâce à laquelle, nous avons nos propres corps. Je me suis attaché aux plantes que je cultivais – j’ai commencé à les sentir, et elles aussi commençaient à me sentir - nous sommes devenus amis. Je leur parlais. Elles me parlaient aussi, à leur manière, elles secouaient tendrement leurs rameaux pour me saluer, elles me souriaient avec leurs brindilles, balançaient légèrement leurs vrilles. Un échange constant d’éther coulait entre elles. J’en prenais soin et elles m’offraient leur vitalité tendre et leur harmonie !
Dans le sol, sous mes pieds couraient de petites bestioles, des larves traversaient leurs différents cycles de vie pour se réincarner dans d’autres êtres. Je comprenais que ce ne sommes pas uniquement, nous, les humains qui étions les habitants de cette planète, que nous tous, nous sommes mutuellement liés et interdépendants, que nous sommes un tout, que ce tout représente non seulement la vie sur cette planète mais aussi la vie dans tout le Cosmos en général, à chaque niveau et à chaque vibration de son existence ! Pendant les mois froids, le sentiment de contact avec la Nature disparaissait et le printemps suivant j’avais besoin d’un mois pour que cet échange énergétique soit recrée, et encore deux mois pour qu’il s’affirme complètement. La plupart des Grands Maîtres de l’humanité se servent d’exemples des procès du règne végétal pour expliquer les lois dans la vie du Cosmos et affirment qu’elles toutes ont leurs formes analogiques dans ces procès. Etre jardinier d’abord dans son propre âme et après, dans les âmes des humains est un Grand art ! Le lien avec la Nature que j’ai construit en travaillant comme jardinier m’a aidé à faire le lien avec moi-même – relier ma nature inférieure que j’habite, celle du corps animal d’un mammifère à ma Véritable Nature, celle de l’Homme.
Le centre est habité d’environ 100 personnes et elles sont toutes remarquables et assez différentes de l’individu moyen qui fait partie de la masse sociale grise impersonnelle, complètement gérée et manipulée à se détacher de la vie de l’Univers. Tout le monde y tend à la connaissance de soi, et personne n’a peur de lancer un défi à lui-même, c.à.d. à sa nature inférieure, à l’atteler à lui servir et la rôder jusqu’à ce qu’elle devienne son sage serviteur et ami. Dans la société de la tribu humaine, on trouve d’habitude que les gens qui tendent à quelque chose de différent des intérêts matérialistes bornés, sont fous ou au moins inadéquats. Malheureusement cette affirmation est très souvent justifiée. Mais à IDEAL tous ont bien les pieds sur terre, ils ne sont pas du tout isolés du monde environnant, ni détachés du monde matériel habituel et ils tendent plutôt à l’élever et l’intégrer dans le schéma plus large de la plénitude de la vie qui englobe non seulement les lois et les règles terrestres et sociales mais aussi les Lois Universelles.
Une autre personne intéressante, c’est le frère Yan. Yan a 21 ans et il est au centre depuis 18 ans. Comme il convient à son âge, il bouillonne d’énergie, mais il a ses passions et ses petits défauts. Mais, c’est difficile de trouver quelqu’un à son âge qui gère si bien son psychisme tout en tendant vers les objectifs élevés de l’expérience spirituelle qui canalise son libido et qui transforme ses émotions en impulsions plus élevées tout en étant un membre adéquat de la société, diplomate, orateur, acteur, chanteur, toujours souriant, calme, comme un méditateur zen ainsi qu’un ouvrier excellent. Yan prend part au jardinage, il s’occupe aussi de l’élevage des animaux dans le centre – de la vache Marguerite qu’il trait deux fois par jour, des poules qui offrent leurs œufs aux habitants du centre. La bête qui procurait du lait et du beurre pour 100 personnes ne permettait à personne d’autre de la rapprocher mais devenait tout à fait paisible dans la présence de l’aura calme et puissante d’Yan. C’est ce qu’on appelle – la magie du quotidien.
Pendant les 4 mois d’hiver, quand le temps ne permettait pas des activités en plein air, je m’occupais de traductions : en deux saisons d’hiver, c.à.d. en 8 mois, j’ai traduit trois des livres de Mikhaël Aїvanhov, livres qui bouleversaient par sa franchise et provoquaient des changements profonds. L’auteur de ces livres est disciple du sage bulgare Béїnsa Douno, le Maître. C’est le Maître qui l’avait envoyé pour répercuter l’Enseignement de la Fraternité dans le monde. Mikhaël Aїvanhov développe l’enseignement à un niveau plus proche de la conscience de l’auditeur des pays de l’ouest, donne à l’enseignement des repères plus concrets de manière à le rendre applicable dans la vie réelle. Il donne une vision complète de la structure dе l’Existence, l’homme et son rôle dans la Création, sa place dans le cycle de la vie et le rôle important qu’il doit y remplir et duquel il a dévié. Son style est spécifique, parsemé d’humour et de vitalité. Les livres de Mikhaël Aїvanhov sont rédigés suite aux enregistrements de ses conférences qu’il avait données à ses disciples. Les livres couvrent différents sujets : Kabbale, Jana yoga, Astrologie, Méditation, Nutrition, des méthodes pratiques pour un travail intérieur etc. Dans tous ses livres Mikhaël Aїvanhov a accordé de la place au sujet crucial de la communication entre les deux sexes, l’Amour et la sexualité. Il trouve que la maîtrise et la transformation de l’énergie psychique et sexuelle est d’importance cruciale pour le « Chemin » .
Moi, personnellement, j’avais de grandes difficultés avec la sublimation. La chasteté m’était difficilement accessible et c’était une bonne leçon. Combien de moines et de yogi ont fait des expériences intérieures pareilles ?!? Avant mon arrivée à IDEAL, j’avais entendu parler de cette transformation, on la mentionnait même dans les livres de Daos mais à un niveau plutôt physico-mécanique. Ce qui me manquait, c’était la clé de la méthode qui était tout à fait psycho-spirituelle. Je voudrais analyser la question de la sublimation de l’énergie sexuelle, émotionnelle et mentale d’une manière plus détaillée dans un article à part.
Après avoir traduit le premier livre : « Amour et sexualité » et lu certains des livres de Mikhaël Aїvanhov, dans chacun desquels il accorde une attention particulière à la méthode de la transformation psychique et de la sublimation, j’avais besoin de 6 mois pour que ce que j’avais lu, pénètre dans mon cœur et soit accepté en profondeur par mon être ! On dirait que par les traductions et l’imprégnation des idées de ces livres précieux j’avais semé un grain dans mon âme qui a donné ses germes dans ma conscience, a commencé à donner des feuilles vers ma superconscience, ainsi qu’à jeter ses racines en bas, vers ma subconscience ! Ce grain, c’était la Sagesse du Maître que j’ai acceptée avec tout mon cœur. On peut lire les meilleurs livres mais quand on le fait uniquement avec son intelligence sans ouvrir le lotus de son cœur et sans faire des efforts avec sa volonté dans la bonne direction pour mettre en pratique ce qu’on avait lu, le résultat ne sera que des connaissances sèches et superficielles mais pas de sagesse. Pendant que je faisais les traductions, je tombais dans un état de prière, comme si je sentais l’esprit du Maître, comme s’Il travaillait à travers moi, me corrigeait et menait ma pensée de sorte à traduire le cœur et l’esprit de son Enseignement ! Parfois des pages entières disparaissaient d’une manière mystérieuse à cause de blocage de l’ordinateur. Comme si le Maître me disait que je n’avais pas fait mon travail comme il faut. Et justement, quand je les avais traduit de nouveau, je me rendais compte que je n’avais pas choisi les mots convenables, le style pertinent, les proverbes correspondants et les nuances fines. Je me sentais complet, plein, le monde sublime travaillait à travers moi, m’offrait les biens de ses vibrations douces, ses perspicacités lumineuses, la beauté du sens de la vie et l’harmonie de l’Existence. Je tombais dans la méditation, je fondais dans le fleuve de la pensée du Maître, je comprenais ses mots non seulement avec mon intellect mais avec mon esprit et mon être, le plus fin et immortel en moi ! Une lumière intérieure m’illuminait qui faisait que tout autour de moi semblait joli et poétique, chaque tremblement des branches des pins que je voyais par la fenêtre, chaque sourire du soleil qui brillait lors de son coucher, me remplissait d’une béatitude infinie, d’extase et de vénération devant la symphonie de la création ! Ces sentiments et ces visions en moi apparaissaient non grâce aux conditions extérieures mais grâce à une harmonisation vers l’esprit du Maître, vers les vibrations fines du monde sublime et des essences qui l’habitaient ! Autour de moi, la vie coulait – des gens entraient et sortaient, parlaient entre eux, faisaient des conversations téléphoniques, les jeunes du centre écoutaient de la musique hard rock de l’ordinateur d’à côté ou regardaient des films d’action …Le frère Martin travaillait à l’ordinateur d’à côté, de Maya Unlimited and Illustrater, il élaborait le web site du centre IDEAL, ainsi que d’autres programmes informatique.
Comment se déroulait la vie des autres dans ce lieu de la force ?
Prenons le frère Martin : il est spécialiste en animation informatique et il ne se détachait pas de son ordinateur. Souvent j’étais vraiment choqué comment il arrive à être toujours en super bonne humeur, à rire de tout son cœur, à avoir la force de rendre sereins et gais les gens autour de lui, à apporter de la vie avec sa présence ! C’était une véritable bénédiction pour moi de travailler près de lui, à l’ordinateur d’à côté. La communication n’est pas seulement verbale, mais elle représente surtout un échange énergétique entre les auras. Je maîtrisais surtout l’anglais et très peu le français, et Martin juste le contraire mais cela ne posait aucun problème pour notre compréhension ! Un mois avant son arrivée à IDEAL, Martin a vécu une grave expérience tragique. Lui, son amie et son frère Yves la Forêt sont allés en excursion à la montagne. Yves était l’un des meilleurs alpinistes canadiens qui avait conquis Everest, un sportif professionnel extrême, il aimait prendre des risques tout en survivant. Mais cette fois-ci le Destin a voulu autre chose. Pendant qu’ils traversaient un torrent de montagne impétueux en barque, elle s’est renversée et ils sont tombés dans l’eau. Martin a pu s’agripper à des racines d’une plante et en faisant des efforts inhumains, sortir sur la rive. Son amie et Yves se sont noyés devant ses yeux. Martin a survécu, pendant trois jours, il avait cherché de la présence humaine ou des habitations, il avait mangé des myrtilles…Mais malgré les actions de sauvetage et les efforts prodigués, on n’a pas pu trouvé ni Yves, ni son amie. Et Martin était béni d’une seconde vie. Ce moment était comme un déclic dans sa vie – après avoir fait le deuil de ses amis, à son grand étonnement, il a changé complètement. Il est devenu généreux et prêt à pardonner tout, calme et optimiste. Il avait compris que l’on devait vivre sa vie avec plénitude et qu’on ne pouvait pas se permettre de vains soucis et peines. Il est difficile de rencontrer un homme plus gai et plus joyeux que le frère Martin. C’était une joie qui ne ressemblait pas au jeu d’un rapide peu profond mais une joie née dans le précipice de leçons douloureuses et de la sagesse de vie !
L’ashram était spacieux. Quand j’avais le temps, j’errais dans les forêts des alentours….Quand en automne le saumon affluait, j’entrais dans la forêt profonde, loin de tout bruit, et je m’asseyais près de la rivière. Je contemplais les millions de poissons rouges qui venaient même de l’Océan Pacifique, de plus de 1500 km de distance. Ils nageaient contre le courant, ils avaient surmonté des chutes d’eau et des rapides, quelques uns du banc des poissons étaient devenus une proie aux ours et aux aigles. Mais quand même ceux qui avaient survécu étaient nombreux. Je me demandais combien de force vitale devait habiter ces petits corps de 30-40 cm pour qu’ils parcourent toute cette distance ? Et qu’est-ce qui les motivait à le faire ? Quand le saumon emprunte son chemin en haut dans les rivières, il arrête de manger. Et le voyage dure plus d’un mois….
Nous nous promenions souvent dans les clairières autour d’IDEAL avec le frère Ralf. Originaire d’Haiti, sa famille avait émigré aux Etats-Unis où ils avaient passé quelques années avant de s’installer définitivement au Canada. Le frère Ralf était le seul nègre à IDEAL. Exceptionnellement intelligent, on prenait plaisir à discuter avec lui des Grands Maîtres, du futur de l’homme, du développement des idées, sur lesquelles on travaillait à IDEAL. Ralf possédait une tranquillité exceptionnelle. L’équilibre qu’il émanait, était contaminant….Lui et son magnifique épouse Ahimsa avaient deux enfants.
A environ 1 km du temple Kiamet il y a une colline, un petit plateau couvert en partie de pins – selon les projets d’IDEAL, on y prévoyait de construire un observatoire astronomique. Quand je voulais être seul, voir le monde d’en haut et oublier les soucis quotidiens, j’allais, sur cette colline, et je m’asseyais sous un pin. Les aiguilles tombées formait un tapis naturel où je m’installais confortablement et je réfléchissais… Ma vie à Ideal n’était pas du tout facile, j’ai vécu de très puissantes leçons intérieures, j’ai beaucoup appris, j’ai travaillé sur moi, à l’aide du monde subtile, le Maître, les frères et les sœurs.
Mais les leçons continuent, la sagesse de la connaissance nous appelle, l’Amour attend de nous accorder bien pour être capables à supporter une vibration plus élevée de sa manifestation pour qu’elle nous remplisse de force et d’immortalité ! Que nous marchions vigoureusement dans le Chemin de la Vérité Vivante, chers frères et sœurs !

Orlin, Sofia, Bulgarie
14.10.2006

Is porn watching harmless?!?!

2009-12-23T09:28:00.001+02:00

An open letter, response to professor Simon Lajeunesse

Porn and masturbation addiction

Porn watching seems harmless, at least at the first sight. It seems harmless to many women as well, because female gender does not get as exited watching porn. In her book, “Peace between the Sheets” [now updated as Cupid's Poisoned Arrow: From Habit to Harmony in Sexual Relationship], Marnia Robinson has explained beautifully why “normal” love making can provoke mood disorders, social anxiety, hostility and distance between the partners, especially in men!

Conventional sex is good only for producing children, but are we using it only for that purpose? No, of course, and we should not. Sex and love ought to merge if we want to call ourselves Homo sapiens – sentient beings. Love making has levels, and they “end” somewhere in the endless eternity of our Selves. Nowadays science rediscovers the universal truths hidden in the ancient experience of many systems for self development – yoga, tantra, dao, so on. Science rediscovers those practical truths using all this rigorous and objective methodology of the scientific research. The Tibetan “drops” and “winds” are translated into scientific language into neurotransmitters, hormonal reactions, neural nets changes and neural system signals transmissions.

During my studies in psychology and cognitive science I realized that one should not accept someone’s opinion just because he/ she has some titles before his name. Being a professor and PhD sometimes demonstrates only long a term of serving some University – no more, no less. But, of course, when the common person sees the title "Professor," his inborn herd instinct makes him believe unquestionably in the leading authority.

Why I am writing this? Let us see how the land lies. The young teen boy undergoes tremendous hormonal/ biochemical changes, wakening his libido. Our hypothetical youngster lives in the social context of widespread free porn broadcasting – 24/7.

The official authorities who guide him through his sexual, but also love, maturation, i.e. the doctors, say: “masturbation is perfectly harmless, just do it, it is completely normal, there is no evidence it causes any harm or weakness!”

The young boy has already watched porn since his early childhood – porn is now available since having the first desktop or laptop, which happens at earlier and earlier age. So far, so good.

In psychology know well the stages of psychosexual development – till about seven years of age, there is normal child masturbation. But from seven till 13-14 years the child passes thru the so called "latent stage" and has no sexual appetites at all – unless they are artificially roused prematurely. But the child is not ready for that – neither its mind, nor its brain and hormones.

Today the child watches the porn anyway, and tries to masturbate, performs hours of frictions in front of the computer monitor at this very fragile age. At this age, between 7 and 14, kid must also establish his social and intersexual values, norms, to form his mental constitution, beliefs and character.

The computer and porn watching, which seize the young and unprepared consciousness, becomes a third parent, even more influential than the two biological ones. The child forms the beliefs that the other gender and the world itself are made for unscrupulous narcistic, egocentric use.

The computer does not put any norms, standards and guidelines in front of the developing psyche. Combined with the games and films, full of aggression and killing, the picture of the contemporary kid becomes clear. We just have to observe the behavior of the children at very young age around us and we can not be blind to all the vulgarity and violence, growing together with the kids. But they are not guilty – they do not produce and allow all this pornographic abundance, game and movie violence.

The real disaster commence in the puberty. Let us trace the life of our young boy. He steps into his teen years and of course, undergoes immense hormonal explosions. He has computer and unlimited free access to live porn movies – directly online, without need of downloadings – just one click away… And of course, his mind, and the brain behind it are being mightily confined to sexual images.

All men know how powerful is sexual desire in the teen years – and of course, masturbation is normal to some extent. But with the help of contemporary technology and with the blessings of the experts and governments, this otherwise normal teen masturbation every now and then becomes uncontrollable. It is like giving free heroin to drug addicted. Every teen boy is very susceptible to any sexual stimuli.

In a normal society, teen years would be used for channeling the sexual energy, so it can work for the benefits of the person himself, and for the whole society around him/her. After all, the sexual force is the same force behind love, volition and happiness, but in its raw state. It needs to be transformed, channeled.

Always, through the course of time, teen years have been the time for exaggerated masturbation. But nowadays the masturbation in the teen years is not only prolonged and made more frequent – it is practiced to the point of complete exhaustion, directly overstimulated through intensely arousing pornographic movies.

This early sexual overstimulation causes earlier start of the sexual life – even at 12 and less years of age. Although it sounds bad, those youngsters who begin their sexual life earlier, have better chances for psychological stability and therefore, for social and professional realization in the long run, if they learn how to channel their sexual desire for greater ends – most of all the boys, of course, because they are far more affected by the pornographic bum.

The others just get hooked to their drug – masturbation in front of the next porn movie. And not just porn – one can watch fetishes, grandmothers, children, violence and so on - explicit sexual intercourse. For a man, this is worse than a drug – it just grabs the brain and squeezes it to the last neurochemical drop. It squeezes the life of the compulsive masturbator as well.

Now, let us say that our teen boy is a fully grown man. He has finished some university, works at something, maybe he even has relationship… But despite his honest and severe efforts, he can not cut off his masturbation habits, and touches himself and ejaculates every convenient time. He has tried millions of times to overcome his addiction – but it is so strong and so deeply engraved in his brain circuits, that he is helpless.

The hormonal pendulum has had great impact on his character shaping and tosses him from irritability, anger and hostility to withdrawal and challenge avoidance. He thinks that this is his normal self and his normal character – but such a man does not even know himself. He has just been a victim of porn. And overcoming this dependency requires enormous efforts and inspiration – the best way, of course, is sacred sexuality. It heals the hormonal wounds and thus the character and social, professional and interpersonal interactions. Of course, all I have written above is very general – one can write a novel on the subject!

My brief message is: do not believe in the experts' titles. Trust honest science, your own experience and the experience of those who have already been on the same track – since ancient times until now!

Orlin Baev, psychologist and psychotherapist
Bulgaria, Sofia

Be Healthy!!!

Молитва при Паническо Разстройство

2009-12-21T11:39:00.002+02:00

Молитва при панически атаки

Господи,аз знам,че Ти си великият, а аз малка, затова научи ме, че имам право да греша-защото това е моят земен път, защото само така мога да се уча!

Господи, Ти си рекъл да не се борим против злото-затова моля Те научи ме да приемам моя страх с любов и търпение–само така той се превръща в смелоста на постижението!

Господи, моля Те научи ме да възлюбя страха си!

Господи, аз знам, че Ти винаги си с мен! Нека с Твоята любов се науча от ден на ден да поемам все по-големи и трудни рискове!

Мили Боже, моля Те научи ме да извличам силата от своя страх!

Господи, моля Те научи ме да се обикна безусловно, да се приемам и да си вярвам-защото знам,че съм част от Теб!

Господи, бидейки неотделима част от Теб, аз знам, че моите избори и решения са важни-затова аз знам, че имам право да заявявам желанията си, мненията си и ако е нужно смело да заявявам НЕ!

Господи, моля Те научи ме да не се оправдавам и обяснявам пред другите, защото си вярвам-вярвам в Божественото в себе си!

Мили Боже, учейки се в това земно училище, нека да бъда адекватна на неговата вибрация-моля Те научи ме на права мисъл, логика и здрав разум и нормална здрава агресия!

Боже, моля Те нека успявам да рафинирам своя любим страх до воля и мотивация за постижения, да го приемам и трансформирам неговата сила в действена смелост!

Господи, аз знам, че за да са щастливи другите около мен, е нужно аз да бъда щастлива-затова, моля Те научи ме да постигам и отстоявам своето щастие!

Господи, моля Те научи ме да виждам доброто в себе си, другите и самия живот!

Нека Твоето щастие и радост заживеят в мен все повече от ден на ден!

Господи, нека Твоята вяра и любов станат моя същност!

Господи, моля Те научи ме да си вярвам!

Боже, моля Те заживей в мен и нека горивото на моя страх се трансформира в Твоята любов и светлина!

Научи ме на това!

Да бъде твоята воля, Отче!

Амин!
.........................................................

Забележка: В молитвата са включени главните настройки и психични движения, нужни при сприятеляването с и трансформирането на паническото разстройство! Прави се връзка между подсъзнанието и свръхсъзнанието. Паническото разстройство е тук, за да ни нашепне, че имаме нужда да осъзнаем и оцялостим... Себе си! Няма борба, няма отричане, но приемане, любов и смирено прегръщане на страха! Само така той се сублимира до спокойно щастие и смелост! Молитвата притежава психотерапевтичната стойност на Милтън модела (НЛП), като засяга най-основните когнитивни механизми и добавя дименсията на собствената божественост, служеща като "котва" (НЛП), за която съзнанието се захваща и оцялостява! По-обстойна и детайлна обосновка върху психотерапевтичната стойност на молитвата ми предстои да направя в бъдеще!

Молитва при Хипохондрия и ОКР

2009-12-21T11:17:00.004+02:00

Молитва при Хипохондрия и ОКР

Господи, моля те научи ме да повярвам в тебе, научи ме да разбера, че моето его е малко,нищожно и слабо пред теб и че грижата за живота ми и на моите близки е в твоите ръце! Смири ме, за да може през мира и вярата на отвореното ми сърце да преминава спокойната сигурност на любовта ти!

Господи, моля те възстанови живата връзка с надеждата, вярата и любовта в мен!

Господи, моля те научи ме да ти вярвам безусловно!

Господи, моля те нека да осъзная твоята закрила, която е над мен и над моя дом постоянно, като разтворя вярата си в теб!

Господи, моля те научи ме да живея щастливо и непринудено,вярвайки в теб!

Мили Боже, нека да живея радостно в мир и вътрешен покой и да умра само веднъж - когато ти решиш! Защото Боже, моят страх е само една гордост,която скрива твоята любов и закрила от мен - страх, от който всеки ден умирам!
Затова моля те нека вярата в теб стане една диамантена защита и закрила, която да ме води в живота!

Господи, моля те научи ме да бъда смел - да трансформирам своя страх във вяра и любов!
Мили Боже, аз знам, че начинът да бъда смел е не да се боря с моя страх, а да го трансформирам - като го възприема и възлюбя - така той става гориво за твоята сигурна любов и смелост!

Господи, нека да смиря егото си и да разреша ти да ръководиш живота ми! А ти си Любов,Сигурност и Светлина!

Господи, моля те направи така, че да се науча да осъзнавам гордостта на перфекционизма в мен винаги, щом той започне да се проявява в ежедневието ми и да го трансформирам в прошка и смирена толерантност като състояние на съзнанието ми!

Моля те, мили Боже, нека се науча да приемам нещата такива, каквито са!

Да виждам съвършенството в несъвършенството! Да владея хаоса, вместо да търся суетата на реда!

Господи, моля те смири ме и ме научи да бъда по-мек, благ, приемащ, толерантен и сърдечен!

Мили Боже, нека твоята безгранична безусловна любов, за която сега се разтварям, да преминава през мен, да разтвори желанието на егото ми за контрол и да видя света през твоите очи, отвисоко, откъдето всяко несъвършенство се превръща в съвършенството на по-широката мозайка на твоята визия!

Моля те, Господи, научи ме да се приема такъв, какъвто съм, несъвършен, слаб и обикновен! Защото знам, че именно в слабостта е силата и в обикновеността на смиреното его е величието на щастието ти!

Нека да приема и другите такива каквито са, както приемам и себе си - научи ме, небесни отче, да виждам в хората дълбинното добро, зад външните им роли и маски!

Боже, моля те нашепни ми благите си слова, за да разбера, че е човешко да греша, защото само като греша, мога да се уча от грешките си!

Нека бъде твоята воля, а не моята, Господи!

..................................................................................

Забележка: горните редове засягат основните психични движения при обсесивно компулсивното разстройство и хипохондрията. Молитвата засяга най-базисните когнитивни структури, присъщи на всеки човек, като ги използва с психотерапевтична цел. Думата "Бог", погледната в психотерапевтичен смисъл, представлява котва (НЛП) за ума, която обобщава всичко ценно, важно, възвишено, радостно, сигурно и смислено в живота ни. Молитвата, използвана в психотерапията представлява своего рода Милтън модел (НЛП), с добавена нова дименсия на божественото в нас, цялостната ни личност, Бога като ядро на психичния ни живот! Едно "закотвяне" във вътрешната ни божественост, която лекува и оцялостява психичната ни структура!

Молитва до феята на зъбчетата

2009-12-09T10:18:00.003+02:00

Молитва до феята на зъбчетата

О, велика Ирена Бисерова, да се свети твоето име, да дойде твоето царство-замък в Бояна! о, Богиньо на зъбосадизма, нека бъде твоята воля, а не моята - аз знам, че имам право да мълча, да ме боли и да не мърдам! И нека болката ти се разлива вдъхновено по снагата ми и се превръща във вдъхновението на медитацията ми! О, строга зъбогосподарке, нека така насажданата ми от теб и ситуацията мазохистична роля се всели в душата на мене грешния роптаещ! Богиньо на зъбопаричната наглост, моля те нека моята и на другите ти клиенти воля бъде изцяло подчинена на банковата ти сметка! Нека забравим малките си личности така, че смирението ни да се влее в служене - на теб! На теб и на твоите деца, които имат нужда от обучение в Харвард! О, нека твоята воля бъде наша воля, господарке! Нека забравим себе си, нашите малки животи и нужди, за да ти служим от все сърце, да видим допира до болката, която ни даваш като път към щастието, а парите ни да се вливат директно в блажената ти банкова утроба! Нека подчиним изцяло здравия си разум на теб, могъщата, правата и знаещата и се смирим дотам, че да виждаме наглостта на безумните такси като божествен стимул за творческата ни изява! О, божествена Ирена Бисерова, ние знаем, че от твоя свят допир до грешните ни усти зависи имиджът на персоните ни - затова те молим, нека бъдем твои преклонени раби на вихъра на твоя божествен егоцентризъм, изразен в размера на изсмуканите от болката ни доходи! Ние твоите клиенти те обичаме, Ирена, Богиньо на зъбките, затова нека малките ни финансови възможности се влеят в твоите големи парични нужди, извиращи от бездната на душевната ти алчност! Ние не разбираме, Богиньо, ние сме малки, затова моля те прости ни глупостта на плахия ни протест! О, нека ти служим, господарке! Строга зъбна садистична господарке, молим те да проникнеш дълбоко в зъбните ни канали, да ги разтвориш смело - нашата болка е твое щастие! И когато така щедро лееш зъбоблагословиите си върху нас, твоите грешни плащачи, моля те добави още по-голям размер на таксите си! Молим те да таксуваш всяко свое движение, всеки свой дъх и поглед, така че да бъде твоето земно царство тук на земята както е там на небето в мечтите ти! Ние служим на твоите мечти, ние ги задоволяваме, ние работим за теб, ние живеем за теб, ние разтваряме душите, хазните и лимбичната си система, за да можеш да проникнеш цялостно в царството на болката ни! Нека всеки наш вопъл и стон бъдат твои хиляда евро, о, Богиньо на божествената дентална касапщина! О, молим те от все сърце, бъди нагла, бъди още по-нагла и нека всеки час в райския ти кабинет ни струва поне двеста евро - защото сега струва само сто, а ние милеем за теб, живеем за теб! Грижата за твоето благоденствие е наш лайт мотив, фейо на зъбната алчност и процедурната памет за чистене на зъбни канали! Ние знаем, че ти си права по презумпция, господарке! Ние знаем, че нашето право е да мълчим, да се гърчим и да ти плащаме, господарке! Моля те научи ни да смирим гордостта на егата си дотам, че да разберем мъдрите уроци по саможертва, на които ни учиш с лакомията си! Нека я виждаме като божествен дар по разтваряне на собствените ни потребности, които след посещението в твоя кабинет се свеждат до просия на "Витошка". О, благолепна зъбна фейо, нека престанем да сравняваме, да съдим и виждаме реалността на наглостта, но просто да ти плащаме! Ако е нужно, ще продадем жилищата си, ако е нужно ще продадем органите си - само ни разреши да бъдем в допир с божествеността на финансовите ти изисквания! О. нека платим новогодишната ти ваканция в Мексико, господарке на зъбите и сметките ни! Моля те разреши ни да служим за идването на твоето земно щастие - не на небето, но още докато си между нас смъртните, тези с обикновените професии, тук на земята! Ние знаем, че твоята професия е милиони пъти по-важна и ценна от нашите, каквито и да са те - ти заслужаваш, всяко твое движение ни носи щастието на душевната ни благост! Караш ни да се трансформираме, да израстваме, да превръщаме гнева си в творческо служене - на теб, твоето семейство и твоя живот! И нека всяка вечер щастлива да си тръгваш със сума, по-голяма и от на канадски зъбокасапин! Да бъде волята ти, зъбна фейо! Амин

Забележка: Името е променено. Горните редове са саркастична "молитва", сублимираща актуалната телесна и моралната от финансовия рекет болка на пишещия...:):):)

Блокови размисли или "по стълбите на живота"

2009-12-09T10:17:00.001+02:00

Блокови размисли или "по стълбите на живота"

Оня ден станах на 57 год. цял живот досега работих, носих, принасях, служих на родина и фирми всякакви. Търсих духовното и гледах да се задоволявам с малкото, което аз и семейството ми имахме на този свят. Беше ми трудно, когато дъщерята растеше и тази духовност не стигаше да и купуваме хубавите дрешки и всякакви нещица, каквито имаха приятелките и. Затова тя все повече се комплексираше - а ние и казвахме, че я обичаме... Сега тя е на 30, пълна материалистка, катери бясно фирмената си кариера, бягайки от страха от немотията в нея и както тя казва, "повдига ми се от вашата илюзорна тъпа духовност - вие сте луди бе!". Затова ли я обичахме толкова, затова ли и четяхме беседите на Бахайската вяра всяка вечер преди сън? Оооох. Боже, защо? Защо така ме наказваш?

Ето, на 57 години съм. Днес отиваме с жената на гости на един приятел - той живее на 16-тия етаж в една панелка в "Младост"1. Спряхме долу на тротоара ладичката от 92-ра и хайде в блока. Ама спрели нещо асансьорите. Та сега се катерим нагоре, Еверест ряпа да яде. Тежко! Сърцето тупка с 300, а кръвното върти главата. И пак онези горещо-студени вълни, като си помисля само как ей сегинка може да ми се пръсне сърчицето в един красив инфаркт. Вече не знам на кого да вярвам и как да вярвам и дали да вярвам въобще... Цял живот се молих, медитирах, чистих се, постех, гледах изгрева и пеех в църковния хор. Стигаше ми малко - на съпругата също. Нали е казано "не само с единия хляб ще живеете, но със Словото Божие...". Сега обаче гледам Мишо, аверчето от по-младите ми години, дето хабер си нямаше от философии, ама си беше така един природно интелигентен човек, вярваше си в "едната сила', ама и бизнеса си правеше. Сега го гледам с онези няколко блока, които построи и с фабриката за минерална вода. Като го видя, все ме черпи по един обяд и разправя как току що са се върнали от о-в Бали или Аруба, или по Филипините някъде. Онзи ден ме изненада - били с жената за един месец на почивка в манастир в ... Бутан. Вика: "Запалихме се много, бате - това онези там направо дупка в сърцето ти пробиват - проход към нещо дето винаги съм го искал, ама не съм знаел как да го пипна...!" Я си викам на акъла: абе, аз тази дупка я имам отвреме, ма нямаше да е зле и твоя бизнес да беше прибавил Господ към нея...! Ма той Господ дава, ама в кошара не вкарва, я съм си виноват - нали преди години като ме ръчкаше жената: "Давай бе, хайде направи нещо, нали "на Бога Божието, на кесяря кесаревото" - аз и се сопках: "Абе имаме спявка в църковния хор и молитва после - Той Господ знае и дава комуто и каквото е нужно!. Да, ама май трябваше да му помогна малко, да си пусна билета за лотарията, да тръгна с онова бизнес предложение, дето Мишо ме викаше за съдружник преди доста време... Тя и жена му една наконтена, една наточена. Нищо, че подкара петдесетака, като я видиш и не можеш да не си обърнеш главата след нея. Ама все по салони за красота и тае боксове ходи, а дрешките и долче габана ли бяха хавана ли бяха, не знам, не ги разбираме ние тези. А моята, дето сега седи до мене тук на стълбището и пъшка като потна стара чанта, гимнастиката и е прахосмукачката в неделя, а секса го забравихме нейде по пътя... Е, па нали сме духовни, кво сега, имаме си оправдание. То я и виагра остава да си купуваме, че нещо не става оня малкия много вече, не знаем на него ли да се молим или на Господ... Ма туй бял кахър, Господ нали повдига духа ни. Е, поне се научихме да бъдем оптимисти, майна! Ето, даже да ни се пръснат сърцата тук на тези стълби, знаем, че ще ни посрещнат светлите същества и ще ни попеят малко небесно психеделично транс техно музика. Внучето оня ден ми даде да послушам тей тая музика и само дето не ми се опържи мозъка... "Хайде, още десетина етажа останаха", викам на жената и тръгваме да пълзим бодро нагоре, потейки бельото и чорапите и вдъхвайки половината Вселена при всяко стъпало. А сърцето бие ли бие, като райска птичка колибри пърха весело с 330 на минута милото smile.gif . Напоследък все моля Господа, като ми дава всичките си тези земни и небесни благословии, да атачне към тях и малко здраве. Че нещо все при джи пи-то кисна тези дни. Оказа се, че това здраве май е до ген повече, бате. Я гледай роднините, все някъде около седемдесет си ходят при деди Божи, па преди туй все боледуват още от петдесетте... Аз си думах преди: "Ето сега, с пост и молитва, с чисти мисли и сърдечна радост, ке го препрограмираме този ген, нема да му се дадем!". Можело, казват! Ма, сигурно ми е била слаба молитвата, сигурно съм грешен още и нечист, щом едно собствено ДНК не успявам да препрограмирам. Че, ей мей на, на 57, а мязам на 107, бате. Туй генът шега нема с него, да знаеш! А ей го дядо Иван и баба Татяна, съседите. Пийват, хапват, че и онази работа още правят. Викат: "То, диетите са за болните, бе мойто момче, яла да пием по една кайсиева!". Е, аз не пием, нали променям гена си с молитва, автопсихотерапевтирам се, както му се казва сейчас у татковината. Оффф, на какви размисли ме наведоха тези 16 етажа, аман... Благодаря ти, Боже, за това, че ме опази жив в този блоково-планински маратон! Жената вече звъни на вратата на старите дружки...

Забележка: горното е спонтанно писана фикция, въз основа на опита от работата ми с хора навлизащи в третата възраст - подминавайте и по възможност не четете!;)

(НЕ)Хуманна медицина

2009-12-07T12:58:00.002+02:00

(НЕ)Хуманна медицина

Какви са мотивите на средно статистическия зъболекар или лекар да избере именно тази професия? Може би някаква странна любов към дъха на гниещи зъби? Или към плътното взиране в лицата на какви ли не хора? Или може би лекарят избира професията си от човеколюбие? Последното ме кара да се усмихвам болезнено, пишейки тези редове! Психоанализата например твърди, че несъзнаваните мотиви при избора на лекарската професия, са нуждата от власт и доминиране над другите, деривати на агресивния нагон. Според самите лекари и зъболекари, единствената причина за избор на занаята, с който се занимават, от самото начало е бил един единствен – парите! Когато преди време в България започнаха да се провеждат здравните реформи по американски модел, аз недоумявах: „Ами ако някой по някаква причина не може да си плати зъбния ремонт или чернодробната трансплантация? Или просто нужния му престой в болнично заведение?!” Продължавам да недоумявам! Последното, което съвременната медицина може да се нарече, е хуманна! Защото е очевадно антихуманна! Защото лекарите се явяват търговци пласьори на фармацивтичните компании, защото корупцията и плащането „на ръка” са масова практика. Защото последното, от което съвременната медицина се интересува, е излекуването на пациента. Напротив, има пряк интерес да бъде поддържан максимално дълго време болен, болезнено страдащ. Един страдащ човек е готов на всичко, за да се освободи от болките си – съответно е готов да плаща. Да плаща от последните си спестявания, да продаде жилищата си, имотите и земите си, само и само да „отърве кожичката”. И този хипотетичен страдащ човечец, събирателен образ на пациента-жертва на съвременната античовешка медицинска система, си плаща, притиснат от системата – не хуманна, но бизнес медицина!

Психопроцеси във взаимоотношенията пациент – дентист

Честно казано, досега не съм попадал на зъболекар, умеещ да предразположи пациента си с разговор. Дори да е завършил психология, дори да работи с хипноза, както някои по-напредничави дентисти правят, самата специфика на работата в денталната медицина формира специфични характерови черти в практикуващите я! Когато отидеш на зъболекар, обикновено в рамките на максимум няколко минути сядаш и разтваряш уста, като разрешаваш на зъбоврача да прониква в нея – едно само по себе си доста неприятно усещане. По-добре с въпросното чувство се справят жените, чието подсъзнание отдавна е свикнало с проникването в тялото им. Намираш се под зъболекаря, не можеш да говориш, трябва да стоиш неподвижно, въпреки болката – често пронизваща и силна, въпреки бъркането в устата ти с тампони и какви ли не метални инструменти за мъчение/ „лечение”... Имаш право да мълчиш, да те боли и да не мърдаш! Това е посланието, което масирано прониква в несъзнаваното ти. Самият звук на машината и пиленето, с акустичната си честота, модалност, тон и т.н., въздействат антиуспокояващо, тревожно на психиката на пациента. Зъбарят "те работи" буквално както би правил ремонт на машина. Това, че си човек и че самата ситуация на липса на комуникация и садо-мазо психични движения те унизяват, очевидно добре импонира на психиката на работещите тази така грубо-механична професия. Докато ремонтира зъбите ти, зъбоврачката провежда поредния си телефонен разговор, комуникира с чакащите пациенти или с асистентката си на лични теми, например обзавеждането на н-тия си закупен чрез егоцентрично финансово експлоатиране на болката апартамент. Закупен с помощта на безочливата античовешка характеропатия, определяща размера на таксите! Зъбният врач практикува професията си от известен брой години. Неговата ежедневна работа се състои в това да причинява болка – както и да се нарече зъбният ремонт, в съвременния си вид представлява една много примитивна „Флийнстоунова” механична работа, много далеч от причината за развалящите се зъби – по-скоро кърпене, отколкото лечение - при това много грубо и допълнително рушащо. Дентистът преживява садистичната ситуация на причиняващ болка човек по няколко часа на ден. Клиентът/ пациентът е принуден да мълчи, стои неподвижно и търпи болката мазохистично въпреки целия вопъл на съществото си! Подсъзнанието на зъболекаря се намира в такава садо-мазо ситуация ежедневно, по цял ден, в продължение на години и години! Какъвто и да е бил той е началото на зъборемонтната си кариера, с течение на времето психодинамиката на самата ситуация се настанява трайно в съществото му, най-често автоматично, без намесата на съзнанието! Забележете, че него самия не го боли ни най-малко, но самата му работа изисква да причинява силна болка, макар и пестеливо и премерено. С течение на времето в несъзнаваното на зъболекаря трайно и сигурно се настаняват убежденията: „Нормално е да причинявам болка, неудобство, погнуса, страх и мъка, като изисквам средства за това!”, „Аз печеля от доминиращото си вплитане в болката на хората и причиняването на мъка – биологична и морална!”, „Имам право да ползвам болката на другия като извор на мое щастие, благополучие и просперитет!”. По време на „лечението”, или по-точно казано, на примитивния ремонт, дентистът се намира в изключително доминираща, властна и садистична позиция. Какъвто и да е бил зъболекарят в началото на практиката си, след десетина години в характера му е много вероятно да се появят ясно проследими доминиращо властни садистични (като психологически характеристики) черти. Цялата дентална гилдия при това си позволява да работи на неимоверно високи цени – определено неотговарящи на естеството на работата, изискваща единствено процедурна памет (праксис, навик) или т.н. точна ръка и око. Работа далеч по-механично примитивна например от психотерапията. Позволява си го, при това най-откровено нагло, защото:

- Работи директно с болката – а зъбната болка е пронизващо адска.
- Работи с имиджа, който в съвременното общество е поставян на по-високо място от дълбинните качества на личността.
- Работата на дентистите е „пипнима”, видима и осезаема, за разлика от други, далеч по-интелектуално изискващи професии.

Наблюденията ми и личният ми опит над не един и двама представители на денталната медицина сочат, че с времето на практиката, поради специфичната психодинамика на зъбо”лечението” и самото естество на работата, има огромна вероятност от развиване на нарцистично-социопатни личностови черти! Контекстът на икономическата система, в която в момента се намираме, а именно капитализмът, допълнително силно спомага за въпросния нарцистично-социопатен характеров егоцентризъм, при който дентистът съвсем легално „засмуква” финансовите ресурси на пациентите си – нагло високите цени, захранващи егото на зъбния специалист без оглед на причинените икономически и оттам и морални щети на пациента! С това не виня самите зъболекари! Те не са виновни с нищо за това, че такава каквато е понастоящем, денталната медицина е толкова примитивно-кърпеща и далеч от причините за зъбните проблеми. Не са виновни и за противочовешката икономическа система, в която важен е не човекът, а парите, нито за бизнес ориентираната медицина, в контекста на която те работят и искат или не, се съобразяват!

Един реален случай

Имах първа братовчедка, или както я наричах, кака. Казваше се Петя. Аз самия нямам братя и сестри, а с братовчедка ми сме израсли заедно, в един дом – къща на три етажа в квартал „Виница”, Варна. Моето семейство на първия, а на чичо ми и чинка ми на втория – как ми Петя беше тяхна дъщеря. Беше! За мен тя беше като сестра! В ранните тридесет заболя от чернодробна недостатъчност, която се влошаваше все повече. На 36г. Се наложи трансплантация на черен дроб – имаше донор – съпругът и. Част от неговия черен дроб бе присаден на Петя, братовчедка ми. „Услугата” на немската болница, където бе извършена операцията, струваше 200 000 евро! Семейството на братовчедка ми продаде всичко възможно, което струваше нещо и бе продаваемо – земи, имоти... Заложи дори жилището си, ипотекира го при друго безсърдечно и противочовешко звено от социалната ни система – в банка. Операцията бе извършена „успешно”. Тази успешност трая три мъчителни години. Мъчителни, защото братовчедка ми живееше под постоянен финансов гнет от лихвите на заема, от невъзможността да консумира почти нищо, от въздействието на имуносупресорите, от постоянно влошаващото се здравословно състояние, при което от красива жена се превърна в жълт скелет! Кака ми Петя ме изумяваше с държанието си! Беше невероятно смела, жизнерадостна, оптимистична! Нито веднъж не се оплака, дори не изохка, нито увеси песимистично нос. През цялото време ободряваше и окуражаваше нас, здравите и правите! Аз си нямах представа какво става. Не съм лекар, нямал съм животозастрашаващи болести и си нямах понятие от случващото се. Мислех си, че ей сега, може би от другия месец, кака ще бъде добре и ще се спрат всички тези ходения по бизнес центрове за изсмукване на пари от болката на страдащите – т.н. болници. Кака ми точно така и се държеше – сякаш просто е настинала и ей сегинка ще скокне здрава и действена, каквато винаги е била. И духът и го показваше – макар тялото и да умираше, ядрото на духа и беше толкова силно, че до самия и край нищо не успя да го разруши! Но си отиде! Отиде си няколко дни, след като бяхме говорили по телефона. Смееше се и оптимистично успокояваше оплакванията ми от живота – тя, умиращата успокояваше мен, здравия психотерапевт! А аз си нямах и идея, че умираше – нищо в държанието и не го показваше! Отиде си на 39г... Смъртта е част от живота, така е! Но финансовото експлоатиране на нагона към живота е удивително нечовешко. Операцията на въпросната част от черен дроб, осигурена безплатно от съпруга на пациентката, струваше 200000 евро. Кое в тази дяволски адска цена беше реална стойност и кое добавена? Операцията е траяла час. В тази операция е включен трудът на хирург и две медицински сестри. Включен е и едноседмичен престой в болница. Колко трябва да бъде заплащането на час на въпросния хирург, за да бъде оправдана такава зловеща сума? Може би 199000 евро? Защото престоят в болницата сам по себе си не е кой знае колко скъп. Нито трудът на медицинските сестри. Реалната стойност на подобна трансплантация, при осигурен безплатен донор, в една хуманна система на здравеопазване, би била не повече от 3000 евро. При това отново с доста завишена добавена стойност печалба. Въпросните 200 000 евро обаче не са просто висока добавена стойност на печалбата. Те са симптом за социопатната антихуманност на съвременната медицина, развиваща се по американски модел. Къде е човещината в това да поставиш грозно непосилна цена – рекет? Защото думичката рекет точно описва смисловата природата на характеропатията, стояща в основата на ценообразуването в медицинската система – въпросният описван от мен и лично касаещ ме случай далеч не е изключение, но по-скоро правило.
Кака ми си отиде! Въпросната диаболично изсмукана сума сега се ползва от хирурга и борда на директорите на въпросната германска болница. А семейството на починалата продължава да плаща. И ще продължава в следващите поне десетина години. Рекетът на немската болница доведе роднините на кака ми Петя до просешка тояга! Няма ги земите от дядовци и прадядовци, няма ги спестяванията, няма го жилището им – банката може всеки момент да предяви права върху него... А това е семейна къща, строена с кървава пот и труд!

Случаят с моята любима първа братовчедка съвсем не е единствен, разбира се. Постоянно четем как дете или възрастен се нуждае от трансплантация – просто иска да живее, нищо повече. При което трябва да се заплати огромен рекет на медицинската мафия – в България или извън нея! Къде е хуманността в такава медицинска система? Има медицински бизнес, но не и хуманна медицина! Точно американската медицинска система ли трябваше да изберат българските управници? А защо не канадската например, в която здравеопазването е действително хуманно, а не бизнес ориентирано?!

Горните думи са просто спонтанни размисли, написани въз основа наблюдаваните социално – икономически и като следствие от това и психологически процеси в българската медицина. Просто кратки редове, само загатващи, но в никакъв случай спускащи се в детайлите на порочността на медицинския бизнес!

Орлин Баев, обикновен човек

Застаряващ свят

2009-12-06T17:11:00.002+02:00

Един застаряващ свят

Никога в човешката история процентното съотношение на хората в трета възраст не е било толкова високо. Медицинските технологии се усъвършенстват постоянно, а с това и средната продължителност на живота ни. Интересен факт е, че България е на девето място по брой възрастни хора на глава от населението. Бидейки девети всред хилядите други държави, очевидно Българите живеем над средното, погледнато в световен мащаб. Това е повод за радост, но и за размисъл около социално икономическото и психическото положение, в което старите хора в Б-я съществуват.

Преди години работех като моряк, служител на туристически кораб. Корабът имаше дестинации в най-интересните тропически рай – ове: Карибите, Хаваите, Мексико, Калифорния, всички пристанища по Средиземноморието... Около 70% от гостите ни бяха хора в напреднала възраст, между 60 – 90 год. Нерядко имаше хора на инвалидни колички, със специални респираторни съоръжения и социален работник помощник до тях. Тези весели пенсионери не спираха да оползотворяват туристическите си пътешествия с непрекъсната веселба, социализация и нови запознанства, игри в казината на кораба, посещение не само на туристическите исторически забележителности, но и на ... луксозните дискотеки в пристанищните градове. В първите месеци от работата си аз бях буквално изумен от оптимизма и доброто настроение, с което тези хора буквално заразяваха дори нас, 20 год. служители. Бях така поразен, защото разбира се добре познавах българските пенсионери с техните вечни мънкащи оплаквания и увисени песимистично носове. И повярвайте ми, мили читатели, разликата не се дължи само на финансовото положение, но е преди всичко в ... главите на хората. Представете си сега себе си, ако сте примерно в петдесетте или шестдесетте или защо не родителите си, които са може би в осемдесетте или деветдесетте си години. Представете си просто един сборен образ на българския човек от трета възраст. Сега го пренесете в една весела дискотека и го вижте как танцува и се весели от все сърце, заедно с младежите в двадесетте. Може би не ви е лесно, нали?  Факт е, че отношението на обществото в развитите държави към възрастните хора е по-различно от това в Б-я. Личи си преди всичко по уважението, изразено чрез нормално високите пенсии – например от няколко хиляди евро/ долара месечно, които разрешават една нормална социална свобода, мобилност и широк кръг от възможности за прекарване на заслужената почивка. Да, вярно е, че в Б-я правителството буквално се подиграва с възрастните хора. Но също така е вярно, че в стандартния български пенсионер в течение на годините изкристализират и се втвърдяват много негативни психични черти, така характерни за цялата ни нация. Например депресивен песимизъм, черногледство и безинициативност. А би могло да е съвсем различно. Зависи от самите нас – как мислим, какви психични семена залагаме в психичната си градина по време на целия си живот. Каквито вярвания, характерови реакции, начин на възприятие на реалността сме избирали да „сеем” като по-млади, такива и плодове от техните вече втвърдени психични клони ще „жънем” на старини. Защото старостта е просто крайният етап от развитието на потенциала през живота ни. А това развитие е било водено и продължава да бъде зависимо от Свободната ни Воля.

Психологически промени в старостта

Често в ранната си младост възкликваме отричащо: „Аз никога няма да стана като майка си/ баща си!”. Често обаче някъде в тридесетте започват да се появяват първите по-явни характерови черти, идващи от родителския модел, който несъзнавано сме копирали. В четиридесетте и петдесетте тези характерови черти стават още по-силни. Както се казва: „Крушата по-далеч от дървото не пада!” Разбира се, ако сме били осъзнати, ние съзнателно сме моделирали характера си, коригирали сме негативното и ненужното и сме засилили носещите радост и оптимистичен поглед черти в нас. Правило е, че психичните качества, които сме оформили съзнателно или не по време на живота си, в старостта ни се затвърждават до степен ригидност. Ако сме изградили един светъл, весел и спокоен характер, в старостта той става още по-устойчиво спокоен и прераства в една много ведра мъдрост и хармонична сигурност в житейския промисъл. Ако обаче сме носили песимисъм и недоволство, в старостта те също се затвърждават, изкристализират до много тежки постоянно съпътстващи ни вкостенели се характерови черти. Разбира се, въпросното психично „вкостеняване”, за което говоря е по-скоро общо правило, но не и задължително условие в старините. Всичко зависи от качеството на собствения ни психичен живот и степента, в която сме поели отговорност за него още от по-ранна възраст. Има старци с по-голяма характерова гъвкавост и социална адаптивност от мнозина младежи! Щастие за всеки е да общува с такъв старец/ старица – извор на дълбока жизнена мъдрост, жизнерадостност, връзка с божественото, градена цял живот. Такива старци приличат на реки. Личността на такъв човек е просто един проводник за живата мъдрост на живота, която свободно тече през тренираната му чрез психотерапия, медитация и осъзнаване психика.

Ако животът обаче е преминал насочен изцяло към „Гонене на Михаля...”, в неосъзнато следване на утъпкани коловози – вътрепсихични и социални, психичните „огледала” на застаряващия човек започват да помръкват, „задимени” от фиксацията в негативното. А това води до снижаване в когнитивния капацитет, психосоциалната гъвкавост и адаптивност, в социалната компетентност. Повишава се характеровата ригидност, като разбиранията за това как ТРЯБВА да стоят нещата стават твърди и непрактично застинали. Снижава се степента на спонтанност и радост от живота. Увеличават се недоверието и скептицизмът към новото. Расте страхът от бъдещето. Може да се стигне дори до апатия, вялост, мрачна недоволна раздразнителност. Най-честото извиение на старите хора, носители на подобна психика, лежи във всичко друго, но не и в собствения им избор. Виновно ще бъде здравето и наистина немалкото дегенеративни болести (но естествено присъстващи в старостта), държавата, политиците, а защо не и целият свят...

Поради естествените промени в мозъка, нервната система и цялото тяло, при около 70% от възрастните хора над 80 год. се наблюдава упадък в когнитивните функции: памет, интелигентност и мислене, учене, способността за вземане на решения, остротата на възприятията и скоростта на интеграцията им в когнитивните процеси и др. За да бъдем в останалите 30% обаче можем да помогнем на генетичния си фактор, какъвто и да е той. Чрез лека растителна храна, лечебни гладувания, дихателни упражнения, гимнастика. С права мисъл, наситена със здрав бодър разум и светлогледство. Българският мъдрец Петър Дънов говори много за правата мисъл, като насоките му удивително се преплитат с тези на съвременната научна психотерапия. Дадени поддържани дълго време мисли се превръщат в наш характер, слизат до емоционално ниво, загнездяват се дълбоко в дългосрочната ни памет, а оттам стават директен стимул за автоматизирано поведение. Да имаш права мисъл означава тя да бъде в резонанс както с божественото, така и със здравата логика и рационалност: „Главата в небето, краката на земята!” При всяка една наша мисъл в мозъка ни протичат химикоелектрични и биохимични процеси, създават се и се разпадат невронни връзки. Така бодрата и светла мисъл – вербална, визуална и емоционално наситена, влияят директно върху „командния ни пулт” – мозъка, а оттам и върху здравето на цялото ни тяло. Не е тайна за никой сериозен учен, че 90% от всички болести се дължат на емоционални и мисловни причини, тоест на процеса на психосоматизация. Същата тази психика може и да лекува и ни поддържа здрави и щастливи до края на дните ни. Например Лев Толстой е започнал да учи древногръцки език в ранните осемдесет и след две години вече е четял древните автори в оригинал. Той разбира се е бил дълбоко духовен човек с дисциплинирано мислене и гъвкав позитивен характер.

Смъртта

Смъртта е единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни на сто процента. Който не се е родил, той не си е отишъл. Нашият живот прилича на пътешествие с влак от гара А, раждане, до гара Б, смърт. Колко продължително е това пътуване и колко удобно заивиси както от нас, така и от външни фактори: съдба, среда, социум. Единствено сигурното при това пътешествие обаче е краят му! Има една особена категория хора: мистици, йоги, търсещи души, които отделят огромната част от живота си, за да бъдат в директен досег именно със смъртта. Едва ли техният начин на живот е най-еволюционно адекватният, но определено можем да научим доста от постиженията им. Такива хора се подлагат на продължителни гладувания, на тежки медитации, при които практически спира дишането и цялата биологична дейност, тренират се в условията на екстремен студ, болка и ужас – за да посрещнат и укротят гордостта си и да събудят вечността в себе си. Такива хора твърдят, че чрез развитите си по-висши сетива могат да наблюдаварт процеса на естествена смърт и ясно да заявят, че в него не съществува никакво унищожение, край или анихилация. Напротив, според тях т.н. смърт представлява раждане за един по-фин и радостен живот. Те сравняват живота ни метафорично с този на гъсениците. Ние си мислим, че крайната истина се заключава в тесните разбирания на детската ни наука или на носените с хилядолетия предразсъдъци. Когато гъсеницата забави жизнения си цикъл и застине в какавидата си, за нея това представлява смърт. За събуждащата се и раждаща се от гъсеницата пеперуда обаче тази „смърт” представлява раждане. Раждане за един по-фин и светъл живот, в по-голяма хармония с природните закони живот. Въпросните йоги твърдят, че още приживе се научават по собствена воля да напускат телата си и преживяват живота на по-висша октава. Те казват, че страхът от смъртта е единствено рожба на грубо невежество и че ако има нещо, за което действително имаме да тъжим, то е неосъзнатото ни невежество. Засега човечеството не разполага с научен начин за проверка на валидността на техните думи. Единственото, което можем да направим е да им повярваме. Под една или друга форма, същото твърдят мъдрите хора от цялото земно кълбо и от всичките хилядолетия помнена и съхранена история. Когато мислим за смъртта, полза от отричането и няма. Отричането и единствено засилва страха ни от нея като го изтласква дълбоко в несъзнаваното ни. Няма смисъл и от гняв – безсилни сме пред неумолимото и приближаване. Гневенето против факта на настъпващата смърт единствено може да ни направи сприхави недружелюбни и отчаяни старци – а това ще бъде резултат от невежеството ни по отношение на смъртта. Често отричането и съпротивата срещу неизбежността на физическата смърт водят до отчаяна депресивност, до изолация от социални контакти и отдръпване в тъгата на очакваната загуба на живота. Изходът от това състояние отново лежи в знанието, идващо от мъдростта на опитните в общуването със смъртта. Това знание води до спокойното и приемане! Приемане не само с главата, но преди всичко, през мъдростта на сърцето. Смъртта, според древната мъдрост е просто преход – няма загуба, няма тъга,а просто придвижване напред.
Нормално е в старостта да има известно отдръпване на съзнанието навътре, известно интровертиране. Това насочване на вниманието към вътрешния живот прилича на какавидирането на гъсеницата и постепенното и превръщане в пеперуда. За да бъде в хармония с природата обаче, това отдръпване е нужно да бъде наситено с жизнен оптимизъм, с една свързаност с Живота на цялото, обхващащ далеч не само познатия ни малък живот – сън.

Автор: Орлин Баев, психолог - психотерапевт

Reduction and Independence of psychology. A rapprochement

2009-06-25T13:00:00.001+03:00

Personal research on the subject of reduction and independence of cognitive psychology

Performer: Orlin Baev, F32250, New Bulgarian University
Professor: Lilia Gurova, Ph.D.

Reduction and
Independence of
Higher-level Sciences
A Rapprochement

Can psychology be reduced to neuroscience? Let us imagine that neuroscience has progressed immensely and each mental state, phenomena and process has its direct neurological explanation. Than really the independence of psychology would be highly threatened – but how? It would be threatened as an explanation. For example, someone is now thinking about the love and its role in life, its manifestations on cognitive, thought level, as harmonized with the society and ones own personality logical process. If we suppose that at that very moment neuroscience has dived deep enough into the brain mechanisms, it will track exactly the zones involved and the consequences of their change, the biochemical composition in different neural networks, so on. But this very neuroscience, even though quite advanced at the imagined moment, would not be able to say a word about the exact cognitive content of the explored thinking process. So far the cognitive neuroscience, neurology and biochemistry are able to grasp to large extent the perceptual and emotional life in various cognitive biological systems, including the human cognition. Neuroscience might guess indirectly about which exact emotion is triggered at the moment, on the base of its knowledge about the connection between specific subcortical zones, neurotransmitters and certain emotional states. This is enormous achievement and it deepens every year with the advancement of neuroimaging and biochemical research. We certainly already know about our neural and chemical substrates of love, affection, anger, fear, aggression, mood’s ups and downs etc. And if cognition was bounded only on perceptual and emotional levels, neuroscience definitely would replace every so far existing psychological theory as already needless. But this lucubration is pure fiction, of course. If it was so, you, the reader of these rows would see on the screen only some unknown symbols. You would not even know these letters are symbols, but would see them in a way cat see them. If emotions were the peak of our cognitive abilities, no science would exist and no philosophical discussion will be pursued. Who knows, may be somewhere in the huge space there are different lines of evolution, not always obligatory involved in logical thinking… But we can not judge about that solely on imaginary premise. In the domain of cognition, we as a sapient race are too savage and cut off from the immense possibilities of cognitive evolution in the huge space. We can draw conclusions only from our own experience and objective knowledge as sensible human race. Such sane conclusion says that the top of our cognitive abilities is the attentive process plus working memory involved in logical verbal and serial or more intuitive, massive and parallel pictorial information processing – i.e. THINKING. Is neuroscience as it is now able of capturing one single thought? One single verbal, pictorial or mixed thought? How about series of thoughts, as they usually flow naturally? Even though neural imaging techniques might be capable of capturing the activity of prefrontal cortex spatially or temporaly, it is not good enough up to now for both. It will develop, of course and this disadvantage will be resolved and the preciseness for sure will become much greater, the devices much more useful and convenient. But even then, perhaps in at least 10 years from now on, will neuroimaging be so evolved to capture not only the neural correlates of thought, but thought itself? It might be possible, but it most sure requires qualitative brake through that so far is within science fiction. What we can say about memory – one of the main subjects of psychological research? Neuroscience advances and this is great. We already know a lot about hippocampus and its role, about the eventual main location of procedural memory – the cerebellum, the emotional memory – limbic system. Not much, but it is exiting continuous and very promising research. Regarding episodic and semantic memory things are more complicated, namely because it is involved in higher order cognitive process – thinking. Is neuroscience developed enough to research the cognitive content of memory – not only its hardware but its software, all stored episodes and their semantic sense? No, it is not and most likely will not be in the next few decades. Neuroscience can explore the spiking rates of the neurons, the exact kind and quantity of neural mediators acting in certain higher level cognitive process. But neuroscience is completely impotent in grasping even one single thought, mental image, or the way they emerge from neural and biochemical reactions. This emergence so far, from the viewpoint of the contemporary scientific knowledge is pretty much inexplicable and even mystic process. So far. What actually represents our thoughts and memories? May be our subjective reality, i.e. thoughts, memory, so on is solely computation based on the input sensory channels through lifespan. When an infant learns, it gradually enriches its internal representations of the objective outward reality, forms memories and slowly gains cognitive abilities such as analogy based associations of induction and deduction. We can say that brain, using visual, auditory and other sensory inputs and their storage (memories) in form of neural nets connections strengths just transforms them into subjective reality, implicitly perceived as a whole inner world of abstract ideas, rules, norms and understandings - believes. As I mentioned, cognitive science and neuroscience is not very clear about the exact way of transformation and thought emergence. It lacks the bridge links and processes. Of course, neuroscience is everything but stagnant – perhaps it will reveal these bridge processes soon. At least we can hypothesize so. Will this be the death of the psychological independence as a science on its own level with its own methods and terms? No! Why do I think so? Although Bechtel (whose book inspires me write this text) obviously is not enthusiastic supporter of the “Multiple realizability” hypothesis (as I am not very enthusiastic about mechanistic reduction), my opinion differs on that matter. Multiple realizability uses the term “realizer” to designate the mechanism underlying and producing some mental phenomena. It states that one and the same cognitive product can be realized by different, sometimes extremely different realizers. For example the cognitive phenomena pain (Bechtel’s example). In the various organisms such as mammals, reptiles, mollusks, etc. the pain can be produced by very different “realizer”, different neural/ brain mechanisms. Reptiles for instance do not have cortex and mollusks have only limited neural realizers – ganglia. But pain, the final product of these different realizers is still produced in each of these species. Numerous examples can be given. The very first time when I read about “multiple realizibility” I “misunderstood” the concept. I grasped it in reversed way – that one and the same neural/ brain zone or neural network can produce multiple mental phenomena, realizations. Now, having second thought on the subject I am continuing to believe it is important part of the “multiple realizability” conversation and its contributive role for the psychological independence. For example, the very same “realizer”, the amygdale can produce at least two opposite cognitive states: fear and anger. It might be involved in the pleasure and affection states as well. But such example is too crude. Let me go on higher cognitive level to defense my viewpoint. We can have one and the same underlying neural network with exactly the same biochemical reactions – but this same network can realize thousands of different cognitive products: thoughts. Of course, this is just general conclusion, because in each of the different thoughts we will still have small differences in the neurotransmitters and neural connections, hard to measure with the contemporary scientific means.
The “multiple realisability” thought direction in the scientific discourse is used to establish the independence of the higher level sciences, in our case – psychology. If many realizers can produce the same cognitive product than reduction and replacement of psychology by neuroscience is just “tunnel vision” of the eliminative reductionist scientists. Following this reasoning direction, we can say that each of the scientific fields has its own level and has to deal with the processes on that certain level. Neuroscience has its own terminology, research methods as well as psychology does. But this reasoning line has drawbacks – we miss 1) the bridge processes between higher and lower level and 2) the interdependence of both. My view point on “multiple realizability” enriches a bit the philosophical discourse. If we not only have many possible realizers (the classic view), but we assume that one and the same realizer can produce numerous cognitive realizations, this point strengthens psychological independence even more. How can we reduce psychology to neuroscience if we miss the huge variety of cognitive phenomena?

Regarding interdependence between lower and higher cognitive levels, we can consider neurological properties and formations such as brain and the processes within these formations as “low cognitive level”. “High cognitive level” then would be the subjective phenomenological experiences such as feelings, affections and of course, thoughts – pictorial and verbal ones. Considering high cognitive level we can not skip the unconscious, subliminal informational processing. But, just for the sake of convenience, let me focus for the moment on the conscious, traceable processes. How human cognition is interdependently interwoven with its neural correlates? Obviously these two are the very same – just parts of one whole system, operating on different levels. The one influences the other and likewise. Changes within our brain systems – neurotransmitters, brain parts so on have direct impact on the cognition. Likewise, conscious or unconscious changes in cognition triggered by the decision making process, metacognitive intention propelled by subliminal parallel cognitive work or by the environmental context – all of these cognitive “movements” on higher level have direct influence on their biological “hardware”, the brain, nervous system and biological correlates processing them. One successful comparison here is the computer metaphor. If one changes the parameters of hardware, software also changes its functioning – the speed of processing, memory storage, so on. Likewise, the software can have enormous impact on the hardware. Imagine you open your e-mail box and click on some interestingly looking message. If it contains worm or virus, it can damage or disable your hardware parts. Analogically in humans, if some maladaptive subliminal program (cognitive scheme) has infiltrated ones cognitive system (as a result of the early years experience, educational parenting style or other reasons), it can cause not only psychological mood changes or cognitive distortions, but even purely physical malady conditions such as headache, phantom pains, conversive disorder with bodily paralyses, psychosomatic diseases as asthma, gastric ulcer, diabetes and even cancer. As I said, these two cognitive levels: the low neurological and higher cognitive are intrinsically interconnected. None of them is more important than the other.

About the bridge connections between these two levels. One brave hypothesis might be that the bridge is realized on the subliminal, unconscious level, where cognition and its biological processor – the brain neural activities have a close rendezvous. In order this hypothesis to be developed, neither eliminative reductionism of theory reduction nor the more holistic and higher level approach of psychology need to be viewed on their own, but as different levels of functioning of one whole! This is my modest opinion.
But let us hear briefly what the traditional theory reduction perspective says.

Traditional theory reduction perspective

According to the theorists of the theory reduction perspective, it consists of:
Lower-level laws (in the basic, reducing science)
Bridge principles
Boundary conditions
Higher-level laws (in the secondary, reduced science).

Imagine we have complete advanced and definite explanation stemming from the extensive low level neuroscience research and we are fully capable of explanation of every and each cognitive higher level phenomenon in the terms of neuroscience. If it would be possible, higher level science such as psychology will at least loose its independence or even could be expendable. Of course, this speculation is far of the reality as it is. First of all, scientific approach does not have sufficient means to explore the bridge interlevel principles (so far). Secondly, even if we had them, the explanation would look like depicting some interesting story on the computer screen in some very basic computer language as assembler or in 1 and 0 –os. Even the programmers would need appropriate high level translation. And, as I mentioned above, even then we will have equal two way influence and interdependence of both levels. So, please, take a deep breath and slack – there is no way psychology to be deprived of its own level language, laws and independence as science. In my opinion, the low level science, the bridge principles, boundary conditions and high level science model is just perfect, solely the final stage: “Higher-level laws (in the secondary, reduced science).” has to be replaced with “higher level laws in the high level science”. This changes the whole understanding and transforms the reductionist model in reductionist-holistic, without the need one of them to renounce the other. And please, do not be scared of the word holistic. I am using it just to designate the two-way interdependence between low and high level cognition. In the chapter on which I am reasoning, Bechtel mentions that even if low level brain research reaches much of the actual bridge principles and boundary conditions, even then high level psychological approach would be needed as a heuristic for further low level neuroscience research and as a shorthand in the explanation.
Interesting and very valuable suggestion is given by McCauley:

As we see on the graphic above, McCauley suggests that theory evolution in some domain happens horizontally and vertically interdependently. When older theory on lower or higher level is being replaced, it happens with another theory on its own level – low or high. If older neuroscience theory is replaced, it will be with new one neural theory. If older one psychological theory is replaced, it will be from new one psychological theory. On whatever horizontal level change happens: low or high one, this change has direct vertical impact on other level theory and results in change as well. If psychological research reaches some new theory, it will give important clues for the lower level neuroscience research and will result in neural theory change as well. And likewise, if neuroscience achieves new theory, it will inevitably propel psychological theory change too. The levels and their development are interdependent, but each level has its own means and independent research: “the upper-level theory lays out regularities about a subset of the phenomena that the lower-level theory encompasses but for which it has neither the resources nor the motivation to highlight. That is the price of the lower-level theory’s generality and finer grain (McCauley, 1996, p. 31).”

REFOCUSING THE REDUCTION - INDEPENDENCE
DEBATE IN MECHANIST TERMS

Bechtel begins his mechanistic perspective introduction with the pure and clear stating his preferences of this viewpoint. Afterwards he clarifies the notion of levels. Firstly, are levels defined by the notion of size? No, they are not. Although it seems intuitively proper understanding, as a matter of fact size has nothing to do with levels. If all entities of same size form a level then snowman and a person would be at one level, or the society in some town had to be at the same level with field with rocks with the same size as a town. The size is inappropriate for levels differentiation also because if only the same size entities could form a level, different size entities couldn’t interact. But obviously they can. Elephant can interact with the grass and the louses can interact not only with the elephant skin, but with his mind too. So, which one is of bigger size – the mind or the louses? Apparently, the size is not the best criterion foe level or strata.
“Another proposal involves bringing together two different notions of level in construing phenomena, and considering how this maps onto disciplinary divisions (Abrahamsen, 1987). The mereological notion of level is subordinated to a different notion of levels in which phenomena are grouped in a way that generally corresponds to common academic divisions: ordinary physical phenomena (physical sciences), phenomena of life (biological sciences), behavioral/mental phenomena (behavioral sciences), and phenomena involving products of human behavior/thought (humanities and social sciences). Only within each of these four levels do mereological levels come into play: each has its own part–whole hierarchy that is unlike those at other levels.” This is really interesting proposal and in my own opinion, the closest one to the actual picture of reality that we are trying to represent philosophically. Bechtel infers that “each higher domain is generated from the lower one; entities and processes in the lower domain tend towards increasing complexity, and organized systems emerge for which specialized concepts and explanations appear necessary.” I can say that this is partial view point. If the lower domain entities generate and influence the higher ones, the higher domain entities influence the lower ones reciprocally. Let we have one example: the citizen’s society. If the separate entities/ persons of this society get sick from some pandemy, the whole society will be influenced on higher level, as social organism. Likewise, if the whole social organism on higher level, represented by, let say, the president, take inappropriate decision, the many single entities/ persons will be influenced. Anyway. “The mechanistic account offers no way to evaluate whether the components of a mechanism are at the same level as entities outside the mechanism. For those seeking a global account of levels, this may seem to be a serious limitation. Yet, as I just noted, that view of levels is problematic. Local identification of levels is sufficient for understanding levels in a mechanism and for capturing how mechanistic explanation is reductionist.” Yes, mechanistic account helps, perhaps namely because of its over simplification. It allows the scientists to perform their research having sufficiently good theoretical frame. Not the exact one, but useful one. Bechtel cites two views on emergenism that deserve our attention and conscientious critics: “Damn near everything we know about the world suggests that unimaginably complicated to-ings and fro-ings of bits and pieces at the extreme microlevel manage somehow to converge on stable macrolevel properties. On the other hand, the ‘‘somehow” really is entirely mysterious … (Fodor, 1997, pp. 160–161).”
And
“The bigger mystery is why this seems at all mysterious. Task analysis of two significantly
different realizations of the kind corkscrew will reveal how it is that each realization is able to remove corks. Once one understands the principles by which waiter’s corkscrews remove corks, and the principles by which double-level corkscrews remove corks, what is so puzzling about how two causally distinct devices
can “do the same thing”? (Shapiro, 2004, pp. 161–162)”

The subject of emergence is bounded with that one of reduction – independence, because of bottom up interlevel causality of emergence. How exactly the mechanistic parts form all these purposeful functioning wholes? If we have for example the machines, programmed by men, the question who gave certain aim assembling the parts is clear. Regarding biological cognitive systems we have only very vague theories such as Darwinian one, often obviously questionable. But is is hazardous that supporters of mechanistic view have taken for example exactly the mechanisms? No, it is not. The mechanistic account is so far very limited, narrow and does not take into account the whole picture in the nature as it is, on any level, between levels and out of certain mechanism and its context influence. That’s why Shapiro gives for example corkscrews, but not human conscious high level cognitive processes. But, to answer to my own critics, the AI research has some role in this discussion: the artificial neural networks exercise completely new behavior and even can learn independently, i.e. new one higher level processes emerge from lower level ones. In reality, the cognitive levels are many. Mechanistic approach sees them as two. Mechanistic reduction links bottom up and top down reactions without causal explanations involved, but just mechanistic reactions. Well, convenient view point, but limited and reflecting the limited understanding of its supporters. Mechanistic point of view does not take into account the multiple realizability fact as well. Namely because it is mechanistic and by definition extremely cut off the whole picture point of view.

My conclusion is as follows. Neither theory reduction perspective, nor mechanistic one represent the things as they are. Perhaps one realistic perspective, wider and encompassing the whole picture is needed to come into the stage! For now, the most appropriate view in my opinion is that one:

Lower-level laws (in the basic, reducing science)
Bridge principles
Boundary conditions
Higher-level laws (in the secondary, high level / instead of low level science as stated originally/ science).

Note: My thoughts are based on the chapter four “ Reduction and Independence of Higher-level Sciences-A Rapprochement “ of William Bechtel’s book “Mental Mechanisms: philosophical perspectives on cognitive neuroscience”.

Orlin Baev,
cognitive psychologist and cognitive psychotherapist

Folk Psychology and Cognitive Science

2009-06-25T12:40:00.001+03:00

Personal Research

Folk Psychology and Cognitive Science

Chapter two of the book:
Models and Cognition
Prediction and Explanation in Everyday Life and in Science
Jonathan A. Waskan

Researcher: Orlin Baev, F32250
Professor examiner: D-r Lilia Gurova
New Bulgarian University
Department of Cognitive Science
Sofia, Bulgaria

What Folk Psychology is?

Waskan starts his thoughts about folk psychology citing Paul Churchland, who suggests complete discard of folk psychology due to its inability for correct explanation and prediction of human’s behavior. At least he claims so. Churchland’s filtering the information via his own mind focuses on the fact that folk psychology is unable to explain such phenomena as sleep, mental illnesses, memory, intelligent differences, so on. His critics state it is false even regarding everyday daily behavior. Churchland astonishingly for serious scientist suggests complete elimination of folk psychology from scientific discourse. Is he right? As Waskan says, the role of folk psychology (FP) actually has nothing to do with the above mentioned phenomena. It deals with the desires and believes and is included into the main stream cognitive science in wonderful scientific way.

The second gauntlet thrown in the face of FP is the radical simulation theory, stating that one needs not any desires and believes in order to explain others behavior but does the prediction internally simulating others action. Thus if we do not have hidden underpinnings of behavior such desires and believes, the FP theory is being discarded. Of course, this is just another radical eliminative proposal. According to Waskan the theory of radical simulation is just as much a threat to realism with regard to the folk-psychological ontology. The FP includes so called theory theory (TT) according to which our proficiency at predicting and explaining the behavior of our fellow humans stems from our mastery of a body of laws which specify the relationships between, among other things, particular beliefs, particular desires, and particular behaviors. As Waskan latter claims, the truth is somewhere between these two theories.

Interesting direction of thought is raised by Waskan, as follows:

“Amazingly, even if cognitive science did embrace folk psychology and its ontology, this, in and of itself, would not justify realism with regard to the folk-psychological ontology. After all, as Dennett (1991) points out, we still have the option of various shades of irrealism, including instrumentalism.
Beliefs and desires might, for instance, turn out to be like centers of gravity. As one version of the argument goes, although there are no such things as centers of gravity—after all, they take up no space and engage in no causal interactions we gain a great deal of inferential leverage by acting as if there were. Perhaps a similar set of claims can be supported with regard to the folk-psychological ontology.”
What is real as a matter of fact? Does impossibility of measuring centers of gravity makes them unreal? Is everything as hard and limited as it is in the minds of some so called scientists? I do not thing so. Of course, science needs stable measurable base to proceed forward, but often because of this fact cognitive science attracts researchers denying the enormous human potential bringing it to their own projections of limited understanding. But anyway…let me continue as a modest student and keep thinking within the cognitive railings.

Waskan mentions that there has been argued that contents of mental states have no legitimate role to play in any of the sciences of the underpinning human behavior. If I understand properly, this argument supposes that the sciences about the human knowledge have nothing to do with the states of mind and their content. If this is so, I could argue that such science misses the most important subject, which is presumably obliged to explore. Every unprejudiced observer would immediately see one excessive eliminative materialism in cognitive science. If one honestly track the roots of this hard materialism, it is clearly seen it lays no elsewhere but in the very mind of the scientists. It is observable how these scientists purposely take into account just those authors and approaches that match their own unconscious basic believes – no more, no less. Have you ever met cognitive researcher mentioning Shankaraacharya or Nagardjuna? I have not! Cognitive science claims that philosophy is within its scope and is its base. But which philosophy and authors? Only those satisfying the basic believes of the scientists – the narrow materialism. For me even raising the point about the importance of the contents of states of mind within the cognitive research is preposterous. These contents have to be the goal of every cognitive exploration. I will use metaphor to visualize my viewpoint. Sometimes cognitive scientists and psychologists resemble very much termites quoting just other termites and building their own castles of knowledge that does not take into account any other system of knowledge having broader approach. Introspection might not be the proper method for investigation of inner processes for the average person, but it might has enormous potential in case of specially trained individuals, passing through decades of training. The very fact that cognitive science excludes the eastern philosophical wisdom, intricately interwoven with the eastern religious systems is very demonstrative by itself… But as we see further, Waskan just tosses the opinions on the FP subject and later explains its central role within the cognitive science.

There are two distinctive theories about content fixation in FP – internalist and externalist. There are, on the one hand, internalist theories of content fixation according to which what is inside of an individual’s head fixes the contents of their mental states. There are, on the other hand, externalist theories according to which facts about what is going on, or has gone on, outside of an individual’s head determine what their thoughts are about. The arguments against the scientific legitimacy of contents (and, thereby, of folk psychology) are often directed at specific versions of one or the other of these theories of how contents are fixed. Both theories have opponents. For example Stich (1989) and Fodor (1994), say roughly as follows: “The primary goal of cognitive science—or any science, for that matter—is to formulate laws. Since doxastic surrounding varies from individual to individual, mental contents vary from individual to individual. There can thus be no laws that quantify over mental contents, and so cognitive science must eschew mental contents.” Waskan replies that cognitive research is not necessarily aimed in reaching general laws. I could reply that yes, cognitive science should be focused in reaching general laws stemming as natural conclusions by the research results. But I would disagree that if mental contents and states are hard to be measured and tracked by the so far existing scientific means, it does not mean they have to be eschewed. Here we reach one very basic point of misunderstanding widely accepted in cognitive science: the introspection. In some eastern systems of cognitive exploration introspection is the main contrivance of research. Its degree of reliability can reach complete certainty. The mind itself becomes the researcher, the experimental ground and the experimental means and conditions. This surely sounds strange for some reductive materialistically oriented scientist, but denying it would be simply protective mechanism (denial, dissociation) and tunnel vision. Anyway, it is too broad discussion to start it here… live and let live.

And more “arguments” against the mental states and their contents in FP: “Folk psychology individuates mental states on the basis of their contents. However, contents can differ even while the causes of behavior remain unchanged, so contents do not track the causes of behavior. There is, then, no place for mental
contents in cognitive science. This poses a threat to folk psychology because folk psychology adverts to properties that have no legitimate role to play in cognitive science.” – What an “arguments”, wow… Behavior is the final result, but do we return back to the behaviorism? I hope not! Does not cognition by itself worth the effort of exploration?

Further on, Waskan tries to explain one general mistake (mistake in his view point) of the philosophical wisdom about the relation between cognitive science and FP. He says that philosophers expect cognitive science to make high level generalizations coming out of its research. Generalizations much similar to those typical for the FP approach. According to Waskan philosophers are mistaken. He affirms that the goal of cognitive science is the research itself and the research explananda. He says that cognitive science does not need to resemble FP approach at all, but just uses FP implicitly within its frame.
My own modest opinion on that matter is that Waskan is not completely right. Making high level generalizations stemming from the research would be natural conclusion, just following the natural inductive properties of the thought. The generalizations on their turn would serve as deductive laws, stable stakes for further research. Call it categorization and learning process if you want. If the goal of cognitive research is not reaching general conclusions (laws), but the research itself, it would be break down in the normal cognitive process of human thinking.

Waskan discusses another pillar of the FP: planning. In FP it is described in intuitive manner, as process of adjusting our desires and believes to new ones as they actually become such behaviorally. As it stands, this model is highly schematic. It supplies only a very broad functional breakdown of the underpinnings for certain human behaviors. It entails no commitments regarding the structure of beliefs or desires. It has, however, long since been adopted, refined, and vindicated by cognitive science. Decision making and planning is well studied and included within cognitive research long ago.

Waskan suggests just for a moment to suppose that the mainstream cognitive science is mistaken. If it is so and it requires abandonment of FP, this would strike at its very foundation and necessitate a revolution that spans several disciplines. It would, for instance, require that we give up on the encoding specificity hypothesis, on the idea that short-term memory is the locus of inference, on the proposal that the hippocampus consolidates declarative memories, and on the Wernicke-Geschwind model of language comprehension and production. What the eliminativist advocates, in other words, is the abandonment of decades of fruitful interdisciplinary research on the bare promise that something better is around the bend. The instrumentalist simply overlooks this research.

Further on Waskan comes back to the role of contents in cognitive science and FP as inclusive part of it. The arguments against the FP internalism are clearly premised on the aforementioned misconceptions regarding the predictive and explanatory practices of cognitive science. The first such argument is clearly premised on the mistaken assumption that cognitive science is primarily interested in formulating laws—specifically, laws that specify the relationships among particular stimuli, particular internal states, and particular behaviors. As we have seen, the search for such laws is no part of the ongoing activities of cognitive science. Cognitive science does not deal with the personal differences in the believe systems, but focuses on the underlying cognitive structures. The fact that individuals have different belief networks does not belie the claim that they share mechanisms of belief formation, memory, inference, language production and comprehension, and so on.
The second argument against internalism is that cognitive science is
committed to the computational theory of mind. Well it is not. The computational theory is just one of the streams, no more, no less.

I want to hold my attention on these words of Waskan:

“Kuhn took a step back and caught sight of a process of theory change that was not as cold and rational as it was commonly believed to be. What he saw, instead, were large groups of people unified by their endorsement of broad theoretical frameworks and by their commitment to a distinctive set of research activities. Theory change, as Kuhn saw it, was driven more by the old dying off than it was by any special mode of reasoning employed by scientists. Thus, these broad theories and their concomitant research techniques looked as though they merely afforded different ways of seeing and going about things, where no one way could be said to be preferable to any other.22 Kuhn’s proposals convinced many that science itself is just one of countless, equally viable ways of dealing with the world—that, in other words, there is nothing about scientific thinking that makes it more rational than any other mode of thought, nor anything about scientific theories that makes them better justified than theories of any other sort. This, of course, is a bunch of hooey—reducing, as it does, everything that has transpired in the sciences since the start of the Enlightenment to a series of intellectual fads—but it does force us to ask what it is about science that makes it so special.”
Well, “bunch of hoe” – are these fear words of unprejudiced scientist? Kuhn has his viewpoint and it is as valuable as any other. It really diminishes the enormous role of scientific development, but nevertheless it is interesting view point.
What is so distinctive about the scientific approach? It is the objective logic, the provable results that can be traced and repeated. It is simultaneously advantage and disadvantage. Advantage because the scientific progress is very reliable, stable and gradual. Disadvantage, because the existing scientific means limit up to enormous degree the free thought and very limited scope of hypotheses can be researched and justified through these extremely limited scientific contrivances. Especially in the field of human cognition. Thus the rigid cognitive research often, very often lays insurmountable barrier before the free creative thinking process. Anyway, Waskan is right that the position of Kuhn sets the science among the many other approaches of knowledge grasping and thus belittles its main importance within the human knowledge development. Waskan even claims that certain degree of dogmatism is necessary for stable scientific development. It is may be so. I would like just to mention that this “certain degree of dogmatism” often is too certain and presents an extremely narrow thinking range for the creative thinker. But he is right generally. Otherwise the scientific research would be as uncertain as the heavenly clouds above our heads… Further on Waskan proves that folk inspired cognitive science is not just one of the many cognitive directions of research, but the main one.

Orlin Baev, cognitive psychologist and cognitive psychotherapist

Его, Суперего, То

2009-06-16T12:54:00.000+03:00

Реферат върху първите три глави от книгата „Аз и То” на Зигмунд Фройд

В присъщия си поразяващо прецизно – умозрителен стил, този гений на психологията от първата половина на 20-ти век – Фройд, се спира на собствените си психодинамични концепции за съзнавано, несъзнавано и предсъзнавано, като ги обогатява с топичните компоненти на Его, То и Суперего.

Съзнание и несъзнавано

В първата глава на труда си „Аз и то” Зигмунд Фройд обобщава накратко резултатите от 25 годишната си психоаналитична работа (материалът е издаден през 1923г.) по отношение на използваните дотогава от него понятия.
Егото (в българския превод на книгата „Отвъд принципа на удоволствието” са използвани понятията Аз и Свръхаз, но аз ще използвам термините Его и Суперего, като по-точно отговарящи на семантичната наситеност на материала) според Фройд е центърът на съзнанието, на съзнателния живот на човека. За разлика от господстващата дотогава философска мисъл, той не надценява неговите възможности и място в цялостния психически живот на човека. Авторът твърде подходящо използва древната метафора за коня (несъзнаваното/То) и ездача (съзнанието/Его), за да илюстрира взаимоотношението между двете. Съзнанието е само една малка част от несъзнаваното, образувана от него под въздействието на принципа на реалността. Малка част, намираща се във взаимодействие както с външната реалност чрез петте сетивни канала на възприятието, така и подложена на въздействието на несъзнаваното, функциониращо на принципа на удоволствието (впоследствие бива добавен и нагонът към смъртта). Според доктор Фройд съзнанието няма своя собствена психична енергия, но заема сили за съществуването си от несъзнаваното.
Фройд споделя, че наличието на несъзнаваното не подлежи на съмнение за всеки, занимавал се с психоанализа, хипноза или въобще психотерапия. В хода на изследването на сънищата и психопатологиите терапевтът просто е принуден да приеме такова виждане, налагащо се с очебийното си присъствие. Според Фройд несъзнаваното бива латентно несъзнавано или предсъзнавано и несъзнавано, до което може да се достигне само след премахване на съпротивите, породили изтласкване на психични съдържания.
Латентното несъзнавано или предсъзнаваното, транслирано на езика на съвременната когнитивна наука, би било дългосрочната памет – епизодична и семантична, до чиито паметови следи работната памет с помощта на вниманието (а двете образуват това, което наричаме съзнание) достига сравнително безпрепятствено с помощта на свързващи асоциации или податки (cues). Психичното или същностното несъзнавано освен въпросните изтласкани психични компоненти, съдържа и всички базисни нагони и се явява склад за либидния пълнеж на индивида. Частта от несъзнаваното, наситена с изтласкани от съпротивата психични катексиси на езика на когнитивната наука би се нарекла капсулирана дългосрочна памет.

Аз и Tо

Четейки втората глава от „Аз и то”, където Фройд започва изложението си с опити за вникване в паметовата познавателна система, начините за извличане на паметови следи, превръщането на съзнаваното възприятие, тоест на работната памет, в латентно несъзнавано – предсъзнавано – човек неволно се пита какъв ли би бил подходът на този гениален ум днес? При съвременните постижения на когнитивната наука и невронауките вече са направени хиляди експерименти по въпросите, над които Хер Фройд брилянтно, но единствено на базата на собствената си субективна емпирия спекулира. Каква ли би била терминологията, която Фройд би използвал ако твореше днес? Какъв ли би бил психотерапевтичният метод на този мощен пионер на съвременна психотерапия, ако разполагаше с данните на съвременната наука и повече от сто години опитност в световен мащаб в полето на психотерапията? Не би ли бил предложеният от него метод по-структуриран, по-кратък, по-функционален и практически действен, по-научно доказуем и обосновим? Човек не може да не се за замисли как такива съвременни психоаналитици като Уилма Бучи, Джефри Йънг, Арън Бек поставят психоанализата на нова мощно действаща основа, обличат парадигмата и в подходяща научна терминология, оптимизират и конкретизират работните и методи до времево, финансово и методически адекватни параметри.
Фройд твърди, че словесната памет е свързана със слуховите възприятия. Действително, съвременната наука потвърждава, че декодирането на речта се осъществява в темпоралния лоб, непосредствено до слуховата зона, в т.н. зона на Вернике. Брилянтният учен, баща на съвременната психотерапия разсъждава върху визуалната памет – предмет, който понастоящем се изучава емпирично от когнитивната наука в многобройни експерименти и за който сега се знае много. Фройд твърди, че мисленето на базата на визуални образи, за разлика от мисленето, облечено в символите на думите, е възможно, представлява прототип на вербалното разсъждение и го предхожда онтологично и филогенетично, бидейки връзка с предсъзнаваното и несъзнаваното и по-близо до него топично.
Една от основните хипотези, издигнати от автора, е тази за икономическия компонент на психическия апарат в лицето на психическата енергия. Тази теза по-късно е многократно отхвърляна от психоаналитиците от различни направления или е недооценявана стойностно. Според моето скромно мнение с тази си теза великият учен поставя фундамента за бъдещи научни изследвания върху действието на когнитивния апарат. Изследвания, до които засега научната мисъл не е стигнала поради липсата на подходяща методология и апаратура, която обективно да фиксира и проследи движенията и количествените стойности на психичната енергия. Но, както обикновено се случва, гениалната мисъл изпреварва времето си с поне две столетия. Аз съм сигурен, че не е далеч времето, когато научният напредък ще даде възможност за емпирични изследвания в областта на психичната енергия. Според автора, чието мнение споделям напълно, психичната енергия е актуална наличност и съществуването и трябва да бъде приемано буквално, а не единствено в ролята на алегорична теоретична постановка.
След разглеждане на психичните движения между Егото и несъзнаваното „друго” в контекста на перцепцията от външната среда и натиска на това „друго” отвътре, Фройд решава да го нарече „То”, заимствайки от книгата на Г. Гродек: „Книга за То”. Фройд отново се спира на концепцията си за изначалната всеобхватност на „То”, от която се оформя „Егото” под влиянието на външната реалност.
Егото функционира на принципа на външната реалност, принципа на реалността, а То на принципа на удоволствието и е вместилище на страстите и нагонните пълнежи, както и на изтласканите паметови следи. В следващата страница от главата Хер Фройд разсъждава за връзката между Егото, То и психофизиологията. В светлината на съвременната наука точно тези разсъждения на автора не биха могли да впечатлят учен от началото на 21 век. Но – да не забравяме, че превъзходният интелект на този лекар е сътворил трите разисквани глави преди 86 години, когато когнитивната наука още не е съществувала. Според психоаналитичката Уилма Бучи, Фройд с неговата теория всъщност полага една добра база, която дава условията за бъдещото появяване и развитие на когнитивната наука. Предложеният от Фройд психодинамичен и топичен модел на психично функциониране спокойно могат да бъдат разглеждани като символичен когнитивен модел, част от науката за когнитивното моделиране. Според У. Бучи бъдещето на психоанализата – понастоящем неприемана сериозно от науката (твърдението е на У. Бучи), е в еволюиране както на парадигмата, така и на психотерапевтичните и методи и поставянето им в научна светлина. Според Уилма Бучи терапевтичните сесии от друга страна представляват незаменима среда за когнитивни експерименти, въвеждащи когнитивната наука в реален контекст.
На фона на заченатите от Фройд предположения относно мястото на То и Егото в контекста на реалното мозъчно и психофизическо функциониране, възприятие и памет, мога само бегло да загатна огромния напредък осъществен от неврологията и когнитивната наука по тези въпроси. Фронталният лоб, както по всичко личи от изследванията при мозъчна визуализация с ядрено магнитен резонанс е централният процесор, съзнателният център, ядрото на човешкото Его. Старите мозъчни структури на подкорието и лимбичната система успешно могат да бъдат аналогизирани с тази част от „То”, която произвежда нагонните импулси, предизвиква базисната дихотомия на нагона към живота и нагона към смъртта. Първият очевидно се предизвиква в ядрата на септума с неговата допаминова верига на оргазмено възнаграждение, а вторият в амигдалата с двойствените си импулси на агресия или страх, борба или бягство. Последното между другото доказва физиологически добре известната теза, че агресията е само другото лице на страха. Разбира се, „То”, доколкото има отношение към изтласканите паметови следи, според съвременните разбирания би се разпростряло в комплексната паметова корова дейност: вербална, визуална, словесна, сензорна, аудиторна, офлакторна и т.н. дейност на мозъчните дялове на кората, както и в имплицитния работен процес на асоциативните церебрални зони.

Азът и свръхазът (азовият идеал)

В третата глава на „Аз и то” авторът изследва формирането на характера на детето във връзка с психосексуалното му развитие и взаимоотношенията с родителите и по-конкретно ролята на едиповия комплекс, неговото успешно или не изтласкване и сформирането на психичната инстанция, която Фройд нарича Суперего или Его – идеал.
Присъствието на съзнавано и несъзнавано, последното описвано като подсъзнание, свръхсъзнание и т.н., са психични феномени, известни на човешката мисъл не от вчера. Тези въпроси се разискват в индийските Веди, а по-късно Упанишади – текстове, датиращи на повече от 10 000 години. В народопсихологията в глобален мащаб винаги е присъствало известно познание относно ролята на родителския характер, стил на възпитание и взаимодействие с децата във връзка с формирането на характера на растящия човек. Това знание обаче винаги е било фрагментирано, откъслечно и несистематизирано.
С въвеждането на психичната инстанция Суперего, по мое мнение австрийският психиатър прави фундаментално важна крачка в цялостното познание за душевните процеси на индивида. Както ще видим, тази ключова психическа структура играе роля във всички вътрешно психични и социални човешки процеси. Тя представлява его – идеалът на човешката съзнателност.
В процеса на интроекция на родителското поведение и идентификацията с единия или другия родител, с неговия характер, изисквания и същност, детето сформира своят его – идеал. Той е предсъзнаван исе проявява като предсъзнавани правила, идеали, норми на психиен и поведенчески живот. Норми, често прекалено високи за постигане, но служещи като цели, винаги стоящи пред съзнанието на индивида.
Фройд спекулира върху ролята на едиповия комплекс, желаната идентификация с бащата при момчето и с майката при момичето при разрешаване, изтласкване на комплекса. Разсъжденията протичат през усложняващото обстоятелство на конституционната бисексуалност на всяка личност, което прави въпросните идентификации амбивалентни и противоречиви. Бащата на психотерапията Фройд с помощта на кристално ясната си и проникновена мисъл проследява ролята на първите детски обектни фиксации и последващото изоставяне на техните пълнежи, което отпечатва в дотогава двоичната психика на детето (Его и То) един трети компонент, който оставя незаличими следи за цял живот – Суперегото. Действието на Суперегото се преживява като морална цензура, съвест, стремеж към дадени идеали, етични норми и чувство за вина при неуспешното изпълнение на техните изисквания.
Зигмунд Фройд твърди, че при изоставяне на обектните либидни обекти, протича процес на интроекция и идентификация с тези обекти, което оказва силно влияние върху развитието и оформянето на характера на съзнателното Его. Това влияние е най-силно в ранните детски години, когато залаганите модели в Суперегото биват гравирани за цял живот. Авторът говори за наличието на индивидуална скала на устойчивост при възрастните индивиди спрямо влиянието на еротичните обектни избори и отбелязва интригуващия факт, че в чертите на характера на жените с богат сексуален опит лесно се забелязват следите от обектните пълнежи от различните им връзки. Последният факт е изключително колоритно представен в народопсихологията с метафоричното сравнение на подобни жени с битовите предмети за почистване на повърхности ... Изказана е хипотеза за хомосексуалността, при което се твърди, че такава се развива при опит за преодоляване на кастрационния комплекс, като враждебното отношение към бащата се заменя с любовно в опит за омилостивяването му.
По-нататък в изложението е представена кратка, но твърде интересна представа за психичната сублимация. При нея Егото изоставя обектни отношения, за да насочи либидото към интрапсихичните отношения между него и То, като обектните избори се заменят с известен вторичен нарцисизъм, прехвърлящ нагонните импулси на вътрешно психично ниво. Егото сякаш се предлага на То, твърди Фройд. Аз бих добавил, че Егото също така един вид се влюбва в То, както и че процесът на сублимация е много възможно да бъде направляван от Суперегото, от азовия идеал. Ако тук си позволим да съчетаем тази хипотеза с контрасексуалните психични конструкти на Карл Юнг: Анимус и Анима и тяхната централна роля в сексуалната сублимация, картината на процеса ще бъде обогатена почти до завършеност, поне теоретично. Практическото усвояване на изкуството на сублимацията, този истински ефективен защитен механизъм, е нелека задача, която обаче определя качеството на психичния и социален живот на Homo Sapiens.
Въвеждането на Суперегото обяснява с потресаваща откровеност механизма на съществуването на това, което наричаме религия. Един съвършен Небесен Баща или Божия Майка, изискващи от нас идеални ценности и морални стандарти, коит ое почти невъзможно да бъдат задоволени, което на свой ред създава автоагресията на вината. Небесни родители, които представляват проекция на заложените в Суперегото когнитивни модели, съвест и цензура. Религиозният модел, какт ознаем, представлява прекрасен механизъм за манипулация, тъй като работи директно върху вътрешно психическата структура на Суперегото, а външните суеверни предписания, задоволяващи нечии интереси за контрол, кореспондират директно с вътрешните ограничаващи функции на азовия идеал.
Според Зигмунд Фройд религията такава, каквато я познаваме в масовия и вид, може да се разглежда като натрапчива невроза (обсесивно – компулсивно разстройство) и притежава същия механизъм на действие като това невротично разстройство.

Орлин Баев, психолог