Неуютен блог

Бежанците: етнометодологически експеримент

2009-11-20T11:11:00.000+02:00

"Етнометодология" се нарича една щурава социологическа школа, американска по произход. Няма връзка с нищо етническо. Целта на етнометодолозите е да разбират структурите на всекидневието на хората, като ги разбиват. Това често пъти става с цената на изкарването на набелязаните жертви от кожа. Примерно - прибирате се вкъщи и започвате да се държите, все едно сте на хотел, докато близките ви изпаднат в истерия. Или срещате приятел, който ви пита "Как си", а вие отговаряте: "Какво искаш да кажеш, питаш ли дали съм болен, ли? Ама зле ли изглеждам?". Логиката на тези ексцентрични изпълнения е както при Фройд. За Фройд болната психика е ключ към разбирането на здравата, защото ни показва неща, които при нормален човек са обикновено скрити. По същия начин, за етнометодолозите разбирането на скритите малки нещица, на които се крепи всекидневният ни живот, става възможно, когато внесем провокация в обичайния ритъм.

Нещо подобно се опитах да направя и аз с предишния си пост. Радвам се, че по-голямата част от коментаторите не му се вързаха - за сетен път се убеждавам, че читателите на блога ми (а вероятно и читателите на Блогосферата на "Дневник", откъдето дойдоха голямата част от посещенията в блога) са на доста по-високо интелектуално равнище от читателите на масовата преса и зрителите на сапунки и риалити шоута. Разсъждават и не се доверяват сляпо на емоции. Което пък ме кара да си мисля, че трябваше да се постарая да измисля по-правдоподобна лъжа :-), но какво да се прави, никога не ме е бивало много в лъжите.

И все пак, резултатите са интересни и поучителни, защото извадиха наяве някои от базисните ценности на коментиращите. Затова ще се опитам да ги обобщя.

Първо, малко статистика. Блогът ми има средно 94 посещения на ден. Когато публикувам нов пост обикновено стават малко над 100 (в много редки случаи са бивали и над 500). Когато нямам особена активност в блога, са под 100. Постовете ми, в които става въпрос за бежанците в България, са събирали максимум 218 посещения на ден (и то, ако съм ги пуснала сутринта). Пасквила за българската майка го публикувах към 16,30 часа и до полунощ се събраха 233 посещения - значи е предизвикал по-голям интерес, отколкото постовете ми за бежанците в България. А в следващите два дни, и то без никаква активност от моя страна, посещенията бяха съответно 167 и 123. Още повече, че постът, за разлика от тези за бежанците, не беше линкнат в друг блог. Същото е положението и с кликането на Topbloglog сърчицето - дотук 21 сърчица за три дни срещу максимум 14, колкото е получил пост за бежанците, и то за две седмици.

По-интересна от статистиката е съдържателната част:

1. Институциите нямат вина, вина имат само отделните хора.

Измислих тази сълзлива история за майката, защото според масовия вкус плачещите майки се котират повече от силните и зрели мъже (истинският Оги всъщност се казва Ола, горд е, не плаче, пък и е чернокож, а за майка му не знам нищо). Трябваше да има причина, по която майката да се е отделила от семейството си, за да може после да разкаже. Причината беше, според мен, относително достоверна - невъзможността някой да поеме грижите за майка й, която вече не може да се обслужва сама. Но част от коментаторите бяха привлечени повече от личните отношения и драми, отгоклото от хуманитарно-правния казус. И търсеха вината ту в майката, ту в сина и бащата:

"Историята е тъжна, главно заради това, което са и причинили съпругът и синът, но не виждам защо някой трабва да помага на сина."

"Просто госпожата /ако наистина историята е такава както ни се редставя/,е един неудачник ,изменник и лъжец който заслужава съдбата си,и няма какво да се жалва.Най добре е да си намери нов мъж и си промени живота-ако е решила след 16 години да събира багажа и да заминава при мъжа и детето ми се струва че е твърде късно а и безмисленно (...) Върнала се в Българияи изоставяйки семейството ,окей ,а защао сега ...плаче.Но нека си поплаче ,дано и се оправи настроението."

А моя съмишленичка, която бях посветила в експеримента, ми писа следното:

"Реших да изпробвам експеримента ти и показах "писмото" на майка ми. Тя стигна до:
"Оги го понесе много тежко. Каза мамо, ако заминеш никога няма да ти проговоря."
и започна да вика срещу неблагодарния егоистичен син, как може да има такива хора и т.н. и не го дочете въобще"

По-мек вариант на забелязването само на междуличностните отношения е третирането на казуса единствено като лична драма:

"Боже, Боже, колко мъка има по тоя свят,Боже! :(" (коментар към същия пост, но във facebook)

2. Само един коментар в стил - "всички са маскари, какво пък толкова се случва в България", но показателен:

"от друга страна съм чувала, чела и гледала за нецивилизовано отношение към българи в съвсем цивилизовани страни.

и си мисля, че често сме твърде критични към себе си като хора."

3. Най-много обаче са коментарите, изрязяващи недоверие:

"Аз не мисля че са ги държали -- ако са искали да си тръгнат не мога да повярвам, че не са ги пускали (или най-малкото екстрадирали, за което не се иска и билет). Според мен обаче, те са подавали документи, петиции и тем подобни за да останат. Докато тези документи се разглеждат, да, ще бъдат настанени на такова място."

"Освен това човек, получил разрешително за работа в една страна, не го губи при фалит на работодателя си."

"Много е невероятна тази история. Великобритания е една от най-отворените за имигранти европейска държава. Непонятно ми е как двама души ще живеят легално там 16 години, единият от които - дете и да не вземат гражданство.

Може би през последните години да са се затегнали нещата, но със сигурност съвсем доскоро просто се полагаше някакъв тест, обещаваш да обичаш кралицата и вече си англичанин. 16 години да не направиш нещо толкова елементарно е направо абсурд."

"Първо, няма начин да е живял някой 16 години там легално и да няма гражданство. То се придобива след 5 години. Дори и да нямат гражданство, след като мъжът е започнал работа веднага са му дали Национален осигурителен номер. Имайки такъв напълно спокойно може да си пребивава на острова, колкото си иска.
Второ, в писмото пише, че са ги прибрали преди около година и половина. България е член на ЕС от януари 2007-а и няма начин да бъдат предприети подобни мерки срещу граждани на ЕС. Дори и преди това екстрадациите на българи бяха изключително редки и скоростни. Освен това не съм чул въобще за съществуването на подобни лагери във Великобритания, която има може би най-либералните закони за емигранти и затова е цел номер 1 в Европа. Разговарял съм с бежанци от Африка и Азия по обектите и дори съм написал няколко материала по темата."

"Нещо не разбирам. Работил си 10 г. и не можеж да получаваш социални помощи. Това го няма дори в България. Отделно това момче се чувства англичанин."

"Да приемем, че писмото е автентично, но е много трудно да се вземе отношение, защото това е преразказ на майката на нещо, което е разказал сина й в състояние на афект, след дълга раздяла и при неотработени проблеми в собствените им взаимоотношения. Фактите са неясни -- както и други преди мен отбелязват, имал ли е бащата разрешение за работа, какво е станало с това разрешение, как е пребивавал синът в Англия и т.н. А без факти е невъзможно да коментираш сериозно."

Много поучителни коментари! Когато става въпрос за България, виждаме масов отказ човек да си зададе въпроса - а не е ли абсурдно в 21 век в страна-членка на Европейския съюз да има дом за бежанци, сравним с концлагер? Аз не написах, че в измисления от мен британски дом бият, защото тогава вече никой нямаше да ми повярва, но в Бусманци побийват и практикуват заключване на бежанците в поза "лястовичка", т.е. ръцете и краката с белезници, заедно.

И не само това!

За Великобритания изглежда невъзможно да си работил повече от 10 години, да си плащал данъци и изведнъж да се окажеш нелегален, без документи, да те вкарат в "дом за временно пребиваване", където да те държат, докато видят, че си на умиране и тогава да те изхвърлят, за да не умреш там. А после да не искат и да те погребат, защото... нямаш документи. А защо в България това се случва?

Има и не по-малко драстични и абсурдни случаи - като например историята с философа Мансур Диуф - дошъл като бежанец преди 25 години, получил статут на бежанец, завършил философия, не само се интегрирал, но станал и уважаван интелектуалец. И изведнъж, само защото бил "ревностен мюсюлманин", той бива обявен за "заплаха за националната сигурност", прибран в Бусманци и изведнъж се оказва, че... нямал документи за самоличност (които са му били отнети, след като е обявен за заплаха)! (Опитах да да разбера колко е стоял в Бусманци, след като съдът го оправдава... не успях. Дано вече да е на свобода!)

Във Великобритания, пишат коментаторите, не е възможно да си работил с години и да се окажеш без право на социални помощи. А аз познавам легален имигрант в България, прекарал тук 30 години, работил като лекар, отлично интегриран, има си документи и всичко, женен за българка, децата и внуците му са български граждани, но този човек няма право на пенсия, защото... не е български гражданин.

Така че не е прав коментаторът, който казва "Това го няма дори в България". Има го, за съжаление, и не само това...

Във Великобритания, казвате, работиш легално 5 години и придобиваш гражданство. А това, което ние искаме с тази подписка (ако приемате съдържанието, моля, подпишете я) е далеч по-малко - "даване разрешение за постоянно пребиваване на нелегалните имигранти в България, които пребивават в страната от поне три години и имат работодател, който е готов да сключи трудов договор, както и издаване на документи на останалите нелегални имигранти, които не могат да бъдат върнати в страната им на произход".

Простичко е - ако пребивават три години - статут на постоянно пребиваване. Ако нелегалните не могат да бъдат върнати в страната по произход - издаване на документи. Ако могат да бъдат върнати - депортиране или доброволно завръщане. И няма да се налага в Бусманци да се прескачат по 20 човека в една стая.

България е член на Европейския съюз. Притеснява ме, че сме склонни се впускаме в разсъждения как е и как трябва да бъде в другите европейски страни, а когато се казва как е в България, "аршинът" изведнъж се променя...

"Чуйте гласа на една българска майка!!!"

2009-11-17T16:35:00.003+02:00

Всичко, което пише по-долу, е зле скалъпена художествена измислица. Извинявам се на всички, които се вързаха. Защо прибягнах до нея - четете тук.

Преди малко получих в пощата си едно писмо. Обещах да съдействам за разпространението му. Публикувам го без коментар. Прочетете го и го разпространете, ако вярвате, че гласът на тази жена трябва да се чуе.

Здравейте г-це Енчева,

Пиша ви, защото във вашата страница пишете за имигрантите и бежанците. И моят син е имигрант във Великобритания. Това, за което пишете, се случва не само на чужденци в България, а и на нашите деца в "добрата стара Европа"!!! Моля Ви, чуйте неговата история и я разпространете, чуйте гласа на една българска майка!!! Изпращам ви писмото, което съм пратила до много български институции и медии.

Моля Ви, помогнете на едно българско дете!!! Чуйте воплите на една българска майка!!! Това са нашите деца - децата на България!!!

С мъжа ми Филип Илиев и 6 годишния ми син Оги заминахме за Великобритания преди 16 години. Мъжът ми беше художник, заминахме по покана на познати англичани той да преподава рисуване в частното им училище. Огнянчо тръгна на училище в Англия. Беше добър ученик! Аз не работех, грижех се за детето. Но преди пет години разбрах ужасна новина - майка ми се разболя от множествена склероза. Нямаше кой да я гледа, нямахме пари да я лекуваме в Англия. Послушах своя дълг на дъщеря. Върнах се в България да се грижа за нея. Оги го понесе много тежко. Каза мамо, ако заминеш никога няма да ти проговоря. Мъжа ми Филип ми каза да избирам между мама и семейството. Никога не ви пожелавам такъв избор!!! Не мога да си простя, че предадох дълга да бъда майка и съпруга, но не съжалявам, че се отрекох от всичко заради жената, която ме е създала.

Оги и мъжа ми ме зачеркнаха от живота си. Звънях, не вдигаха. Пишех писма, не отговаряха. Накрая се отказах. И така почти пет години. Само една майка може да разбере какво съм преживяла. Не го пожелавам на никой!!!

И преди един месец телефона звъни. Оги!!! Огнянчо, мамо, казвам, детето ми, изгорях от мъка по теб! А той - плаче. Мамо, мамо, казва, тати почина, аз съм на улицата. Какво?!?!?

И ми разказа Огнянчо една страшна история! Толкова ме боли, че не знам как ще мога да я напиша!

Училището където работеше мъжа ми фалирало и той останал без работа и без пари. И му казали - ти нямаш право повече да стоиш в Англия, иди си в България. А Огнянчо не искал, вика, мамо, аз англичанин се чувствам, тук съм отрасъл, тук са приятелите ми. Но му казали на Огнянчо да се маха от училище, защото с баща му вече нямат право да стоят в Англия. И отишъл баща му да ги моли да удължат престоя му, но му казали че не може. И започнало едно ходене по мъките и така две години!

И накрая той казал - аз вече нямам пари да се върна в България, работил съм повече от десет години за вашата страна, но ако искате да ни изгоните, поне ни платете билетите. И те му казали добре и му казали че временно ще ги приберат със сина ми в дом за нелегални имигранти докато ги върнат в България. А този "дом" бил истински затвор! Оги казва - мамо, в затвор бяхме, без вина и без присъда, имаше бодлива тел, не дават да излизаш, по 20 човека в стая ни държаха, мамо! Седиш там и си мислиш, че няма да излезеш никога. Никой нищо не ти казва, а някои са там от години. Нямало адвокат, лекар само понякога.

Държали мъжа ми и детето ми година и три месеца!!! Оги плаче - най-хубавите ми години, мамо, младостта ми откраднаха! Не завърших училище, не записах университет, нямам приятелка. В затвора бях, а не съм престъпник.

Но мъжа ми почнал да дига кръвно и да се оплаква от сърце и те не искали той да умре там и да стане скандал и ги освободили. И те пак без работа, без документи, без дом. И Филип се споминал след един месец, не могъл да преживее този ад.

И тогава Оги ми звъни.

Обръщам се към всички институции, всички медии и специално господин Министъра на българите в чужбина! Мъжа ми никой няма да го върне от онзи свят, но не оставяйте едно българско дете да бъде погубено!!!

Нямам думи!!! Това ли е Европа, която ни дават за пример??? Това ли е Великобритания, която праща тук журналистки да показват колко е лошо в българските домове? А техните деца пребиват нашите по българските плажове и за награда получават амнистия, а нашите деца гният в техните затвори без съд и присъда.

Помогнете!!! Спасете българските деца!!!

Николета Илиева,
една българска майка!!!

Неуютният блог и бежанците: продължение

2009-11-16T08:07:00.000+02:00

(Благодаря за видеото на blue, коментатор в блога ми с опит като имигрант в Испания. На него можете да видите истински бежанци, без народни носии и китки в косите.)

We're refugees, walking away from the life
that we've known and loved;
nothing to do nor say, nowhere to stay;
now we are alone.
We're refugees, carrying all we own
in brown bags, tied up with string;
nothing to think, it doesn't mean a thing,
but we can be happy on our own.

Refugees by Van der Graaf Generator

И така, това е продължението на предишния пост.

Какво се случи, след като потърсих съдействие в интернет? Получих доста коментари, и в блога, и във facebook. Някои бяха в стил "помощта на незаконни имигранти може да бъде само незаконна, ти пък къде си тръгнала", други (повечето) бяха искрени опити на авторите им да помогнат, за щастие имаше само един ксенофобски настроен коментатор, а се появи и българин, който има опит с това да е нелегален имигрант в Испания. Междувременно направих мое собствено проучване с помощта на чичко Гугъл.

Благодаря на всички, които се опитаха да помогнат с коментарите и особено на:

- lyd, която взе проблема навътре и си загуби целия ден, за да търси информация, а пък днес направи акаунт в Twitter за проблемите на бежанците в България
- Оля Николова, която не познавам, но която изпрати първия коментар, и то с възможно най-точния линк
- добрата стара (но не по възраст) Яна Домусчиева, която ме насочи към същата организация, към която и Оля Николова
- blue, който поразказа що е да си бежанец и нелегален имигрант

При търсенето в интернет се натъкнах на доста организации, които помагат на бежанци, ама само ако са легални (а тъкмо нелегалните бежанци са тези, които имат най-голяма нужда от помощ). Най-голямо доверие ми вдъхна една малка и неособено популярна неправителствена организация - Правна клиника за бежанци и имигранти към Юридическия факултет на Софийския университет. Харесах ги, защото коренно се различават от голямата част от НПО-тата, които "развиват дейност", усвоявайки пари - те работят абсолютно безвъзмездно, което не им пречи да са помогнали реално на много бежанци.

Трудно ми е да си представя юристи, които работят абсолютно безвъзмездно (с изключение на Петър Дошков, който още няма адвокатска правоспособност, но и да има, според мен това няма да промени нещата - все ще се раздава за без пари и няма да има време да се погрижи за себе си), но от Правната клиника са такива и една от основните цели на клиниката е студентите да видят смисъл в доброволческата работа. След като ми бяха препоръчани и от Оля Николова и от Яна, реших да се свържа с тях. Исках да съм сигурна, че организацията е действаща и би се заела със случая, за да не давам напразни надежди на О., затова им писах. За мое изумление, Валерия Иларева, която е основна движеща сила в Правната клиника, ми отговори след няколко часа. За мое още по-голямо изумление, тя изави готовност да приеме О. на другия ден, остави телефон за връзка и не само това, ами на другия ден, още преди да се усетя да й пиша как се е развил разговорът ми с О., ми писа писмо с въпрос дали срещата ще се състои.

И тъй, на другата сутрин, като пристигнах на работа, изрових телефона на О. и му се обадих. И чак тогава установих, че той говори български доста добре. Казах му за правната клиника и се опитах да му вдъхна кураж с това, че те са помогнали на много хора. Той прие да отиде на срещата. Нямах възможност да го придружа, но бях сигурна, че щом е намерил ЦИД, няма проблем с ориентацията и ще открие и този адрес, освен това Валерия изрази желание да излезе на улицата и да го посрещне. Каза, че трябвало да дава някакво интервю, но междувременно щяла да излезе и да го посрещне. Когато наближи времето на срещата, играх телефонна централа между него и Валерия, докато тя предложи да й дам телефона му и тя да му звънне (той естествено нямаше импулси в картата си). После Валерия не се обади пак и аз реших, че са се намерили.

След час и половина телефонът ми звъни. Валерия. Казва - още сме тук с О. И - което вече ме изуми окончателно - ми благодари, че съм я свързала с О., въпреки че се заема с него напълно безвъзмездно и въпреки че в момента Правната клиника няма нито финансиране, нито постоянен офис. "Неговият случай - казва - е много показателен за правния вакуум в България". И ми разказва, че случаят с бащата на О. и бил известен - той бил протестантски пастор и когато починал, след като го съсипали в Бусманци, не искали да го погребат, защото нямал документи. Тя по това време била в Испания, но се свързали с нея за съдействие и накрая човекът все пак бил погребан.

И сега следва най-неочакваният елемент в цялата история. Интервюто, което Валерия е давала по времето, когато е трябвало да излезе да посрещне О., е било с Иван Кулеков за Шоуто на Слави. А самият Иван Кулеков нарича домът в Бусманци "Българският Гуантанамо" в известната статия на Яна Бюрер Тавание за "Капитал". Та като се появил О., импровизирано решили да го включат в интервюто. Като знам какви са ораторските му способности, предполагам, че е блеснал :-). Но ще видим в Шоуто на Слави след около седмица, още не знам кога (това е комай единственото, заради което бих се прежалила да гледам Слави).

Накрая Валерия ме покани на среща, посветена на проблемите на бежанците, в Червената къща - днес, поденелник, 16 ноември, в 18,30 часа. О. се е съгласил да участва в дискусията. Ако имате възможност и проявявате интерес, заповядайте :-).

Така че засега нещата се развиват добре, но не мога да кажа, че това е happy end, защото нито О., нито някой от другите бежанци, с които се запознах, е получил легален статут. Но е голям късмет, че се свързах с Валерия около един месец, след като тя се е прибрала от Испания. Защото все по-силно се убеждавам, че именно тя е точният човек в България, когато става дума за бежанци в беда.

Искам да кажа няколко думи специално за Правната клиника. Както подчертах, членовете й работят абсолютно безвъзмездно, а в момента нямат никакво финансиране. Пожелавам им в най-скоро време да спечелят проект (но знаете, когато кандидатствате за проекти, обикновено питат колко пари има организацията ви... леко порочен кръг става). Преди са разполагали поне със стая в СУ, но в началото на миналата година тя е била запечатана по искане на заместник-декана на Юридическия факултет и до ден днешен май стои празна. Явно СУ има пари за камери, които разпознават лица и за поддържането им, а да предоставят стая на Правната клиника е твърде много.

Надявам се да се намери някой в академичната общност на СУ - преподаватели, студенти, който да вземе отношение по въпроса. Надявам се и да е повече от един.

И така, някои от вас ме питаха в коментари към миналия пост с какво биха могли да помогнат. Тъй като Правната клиника помага на бежанци безвъзмездно и няма финансиране, мисля, че ако искате да проявите съпричастност, най-добре ще е да помогнете на клиниката, за да продължи тя да помага на бежанците. Тук е описано това, от което клиниката има нужда, оставена е и банкова сметка. Моля ви, преценете дали може да им помогнете с нещо.

Както виждате, сайтът им е много Web 1.0 ;-) и навигацията би могла и да е по-добра. Но той, доколкото знам, е правен от студентите в клиниката, а те са студенти по право, все пак, не по уеб дизайн. Направили са го заради каузата. Аз самата не мога да направя нещо много по-добро. Обаче сайтът има нужда от обновяване и от механизъм да се добавя периодично ново съдържание, а в този си вид не е много user friendly да се поддържа. Ще ми се да направя нещо по-Web 2.0, интерактивно, с добавени плъгини към facebook, twitter, бутон към е-pay и т.н. Започнах, както ме съветва и Мишел, блог на клиниката в Wordpress.com, но той е още на доста зачатъчно равнище. Знам как мога да направя нещо, което да прилича на блог, но да прилича на сайт и все пак да е динамично - това ми е по-трудно. Защото структурата на един сайт е по-различна - основният текст си стои на заглавната страница, а новините се появяват, без да го изместват. Не знам дали Wordpress може да се качи на hit.bg и има ли смисъл да се прави това, след като обемът на сайт в hit.bg е само десет мегабайта, а има далеч по-добри безплатни алтернативи... Та ако се намери доброволец, който да ми помогне със сайта, ще съм много благодарна. Ако не, ще пробвам да се справя сама.

На срещата в Червената къща смятам да понаправя малко снимки и после ще разкажа как е минало. Ще се радвам да видя там и някои от вас!

Неуютният блог и бежанците: предистория

2009-11-15T12:47:00.002+02:00

Rеfugees e едно от любимите ми парчета на Van der Graaf Generator (линкът е към неофициалния сайт на Peter Hammill, където някои парчета могат да се чуят с много добро качество и съвсем легално, а има и много текстове; пускам го в отделен прозорец, за да можете да слушате, докато четете, ако искате). Никога не съм го приемала буквално... до преди една седмица.

Това е предисторията на поста ми от понеделник, който се наложи да напиша съвсем набързо. Тъй като историята е дългичка, реших да я разделя на две - преди публикуването на онзи пост и след него.

Случи се така (защо и как, не е нужно да обяснявам), че се запознах с една компания от осем нелегални бежанци и един по-възрастен имигрант в България от 30 години, лекар, който играеше импровизирано ролята на преводач. Той знаеше български, арабски и френски, двама-трима от бежанците назнайваха малко български, един говореше на френски, някои - на арабски и на френски, някои - само на арабски, трима - само на анлийски (впоследствие се оказа, че един от англоговорящите говори доста сносен български, но това го разбрах в следващия епизод). Поради това ми се наложи да приказвам на български, английски, да се напъна да си поприпомня френския и отвреме-навреме да пускам по някоя фраза на арабски (запомнена от детските ми години в Бенгази), за да предразполагам арабите.

Винаги съм симпатизирала на имигрантите у нас и особено на бежанците. За да дойдеш да търсиш място под слънцето в България, трябва в твоята страна наистина да е много кофти. Но до този момент не бях познавала бежанци лично и само бях чела техни истории. Съвсем различно е, когато познавам няколко от тях.

Как си представяте бежанците?

Предполагам, че за голяма част от родните (и не само родните) "патриоти" бежанците са някакви супер опасни типове, престъпници, трафиканти, терористи, фундаменталисти, носители на зарази, абе изобщо - какво търсят тука, най-добре да се върнат откъдето са дошли по най-бързия начин.

От другата страна стоят т.нар хуманитарни организации, НПО-та, които работят с бежанци и подобни. Прави ми впечатление, че колкото и позитивно да са настроени към бежанците, много от тях ги представят в рекламните си материали (не че биха го казали в прав текст) като примитивни внушаващи неграмотност хорица - беззащитни жени, деца и по-рядко мъже, преобладаващо облечени в национални носии (сиреч - в беда, но горди с етническия и религиозния си произход и с културата, в която са социализирани). Вярно е, че някои бягат от родината си поради преследване на етническата или религиозната група, към която принадлежат, но има много други, които са принудени да избягат именно защото не искат да се идентифицират с групата (или с културата), в която са се родили, и да бъдат изобразявани с народни носии ми се вижда неособено адекватно (представете си бежанци от тоталитарна страна, които биват изобразявани с червени връзки и значки с Ленин).

Бежанците, с които аз се запознах, бяха нещо коренно различно и от двете представи. Половината араби, другата половина - чернокожи африканци, подчертано интелигентни, компютърно грамотни, светски ориентирани. Един от тях беше християнин, другите не забелязах да са особено религиозни.

Защо са станали бежанци? По различни причини, но всички свързани с опасност в родината им. На един убили семейството му в гражданска война. Друг бил лидер на студентско движение и станал обект на репресии поради политическия режим в родината си. Трети пък просто искал да живее светски живот, да има право да пие алкохол и изобщо - да бъде като младите хора на Запад, но се случило да е роден в ислямистка държава, та си докарал неприятности. И така нататък... Никой от тях не си е поставял за цел да остане в България, всички, с които говорих, първо са стигнали до Турция (кой в кутия, кой в нещо такова), но оттам пак им се наложило да избягат - вече в България.

Оттам насетне историите им стават много подобни - първоначално получават регистрация като бежанци (имаше и някои, които са дошли съвсем отскоро и още не са получили разрешение), но след време тя изтича (още не съм проучила достатъчно правната рамка - защо се получава така) и те се оказват без документи за самоличност, а процедурата да си изкарат нови се бави, понякога с години. Нито ги легализират, нито ги експулсират. И това, което ми разказаха всички и което ме втрещи, беше, че някакви полицаи искатли от тях определена сума пари всеки месец, за да не им създават проблеми. А в момента, когато престанат да са в състояние да си плащат, ги изпращали в Бусманци. Ако не знаете какво е там, горещо ви препоръчвам да прочетете този материал в "Капитал" плюс статиите в "Още по темата".

Моля ви за момент да се опитате да си представите какво е да си бежанец в България без статут ти лична карта:

- нямаш право да работиш никъде
- нямаш право да живееш никъде
- нямаш право на медицинска помощ
- нямаш право на образование
- след Нова година няма да имаш право дори на мобилен телефон
- според разни иначе авторитетни "хуманитарни" и "благотворителни" организации нямаш право да получиш помощ от тях, понеже нямаш документи
- а ако умреш (както се е случило с бащата на един от бежанците, с които разговарях), нямаш право дори да бъдеш погребан

И какво ти остава, ако не искаш да бъдеш просяк или крадец (а мъжете, с които аз говорих, определено не искаха):

- да спиш при приятели, които рискуват, че са те прибрали, а като те попитат къде живееш, да казваш "на улицата"
- понякога действително да живееш на улицата
- да работиш на черно и да те експлоатират по най-безмилостния начин, защото знаят, че не можеш да се защитиш, а като те попитат къде работиш, да казваш "никъде"
- да те лекуват нелегално, за което да отделяш тлъсти подкупи от парите, които едвам ти стигат, за да преживяваш
- да помолиш някой приятел да регистрира предплатената ти карта (която ползваш само за да ти се обаждат, защото нямаш пари да звъниш) на свое име
- да преглъщаш, когато местното население те нарича "терорист" (ако си арабин) или "маймуна" (ако си чернокож)
- да не вярваш на никого
- ако станеш неплатежоспособен, да те вкарат в Бусманци, а ти да не знаеш дали ще доживееш да излезеш оттам

А ти искаш просто да имаш легален статут, да можеш да работиш, да плащаш данъци, да учиш. Всички буквално в един глас казваха: "Ние искаме да работим и да плащаме данъци. Нашите данъци ще отиват в българската държава, затова тя има сметка да ни легализира, вместо да ни кара да плащаме на този или онзи полицай."

И друго казаха: "Оправете си правосъдието."

Не знам как бихте се чувствали, ако поговорите с такива хора. Аз се почувствах много безпомощна, защото исках да им помогна, но не знаех как. Все пак, за тяхно голямо учудване им оставих координатите си (явно дотолкова са свикнали да ги възприемат като престъпници, че не могат да се начудят как някой ще им дава визитката си само след един разговор) - не за друго, а за да им покажа, че не ги имам за "терористи" и "маймуни". И си мислех, че сигурно ще ги потърся някой ден, за да ги видя какво правят. Но бях ужасно разстроена, да си призная.

И какво беше учудването ми, когато след два дена един от тях се появи при мен в ЦИД. Той беше човекът, който при разговора ми с имигрантите взимаше най-дейно участие. Баща му е бил преподавател в България, но когато го е ударила кризата и е станал неплатежоспособен, са го вкарали в Бусманци, прекарал там седем месеца и починал скоро след като го изкарали. О. (бежанецът, който дойде при мен) също е бил в Бусманци и не иска да се връща там. Попита ме дали мога да му намеря някаква работа. Имал компютърна грамотност, говорел български (в последното не бях съвсем сигурна, понеже разговорът се водеше на английски). "Но ти си нелегален", казвам. Гледа ме с тъжна и снизходителна ирония. Питам го какво образование има. От впечатляващото равнище не реторичните му умения бях останала с впечатление, че е завършил университет. Но не бил. Учил в някаква гимназия в България, но когато останал без документи, го изхвърлили. Иска да завърши училище и университет, но не вярва, че е възможно. "Добре - казвам - няма ли никаква надежда да бъдеш легализиран?" Отново ме гледа с тъжна и снизходителна ирония.

Обещах му, че ще се опитам да направя нещо. Казах му, че имам блог и много хора го четат, може да се появи някой, който да помогне, но че едва ли бих могла да му намеря работа.

После О. си тръгна и аз се размислих какво бих могла да направя. Знаех, че не бих могла да му търся и намеря работа. Първо, това е незаконно и, второ, дори да си затворя очите, защото животът му е в опасност и да успея да намеря нещо, каква е гаранцията, че няма да го пратя в ръцете на поредните, които ще го експлоатират до дупка. Не е това начинът, мислех си.

Накрая стигнах до извода, че е най-добре да се опитам да му помогна да бъде легализиран и евентуално да намеря организация, която дава нещо като помощи и на нелегални имигранти. О. нямаше надежда, че може да бъде легализиран, но това не ми пречеше да се опитам да проуча какви са възможностите.

И така се стигна до съобщението в блога ми, зададох същия въпрос и във Facebook.

Следва.

cheap imitation

2009-11-12T23:14:00.006+02:00

опитвам се да го напиша в стила на стефан иванов
въпреки че знам
че няма да успея
а няма и смисъл
не мога да постигна
надхвърлянето на простотата
чрез самата нея

днес бях на представянето на стихосбирката му
"списъци"
и двамата с крис се чудехме
независимо един от друг
дали няма заигравка като "(с)писъци"
в стил иво инджев
изглежда няма
но не е беда
не знам кога се зарибих да чета стиховете
в блога му
стана постепенно
когато прочетох
"свободно падане"
се зарибих окончателно
тогава още не знаех кой е той
четях безпредпоставъчно
имах период на четене на поетични блогове
сега съм на вълна два архитектурни
не вярвах
че ще помни
че съм му писала писмо
за да му кажа
че стиховете му ме кефят
но съм грешала
помнеше и името ми
това ме изненада
междувременно крис се запознал със стефан
случайно
без да се сети
че вече съм му говорила за него

на представянето стефан иванов четеше свои стихове
и пускаше музика
внимателно подбрана
която му говори
предполагам се надяваше
да проговори и на нас

рядко ми харесва как един поет чете стиховете си
въпреки че не е толкова ужасно
както когато художник говори за картините си
изключение от художниците е кольо карамфилов
може да има и други
например слона
който не казваше излишни неща
но стефан ги прочете добре
артистично
но без да преиграва
добави ново измерение към текста
константин павлов
също четеше своите добре
когато беше жив
без да преиграва

бях бясна
че някои от присъстващите не слушаха стиховете на стефан
говореха си през цялото време
пречеха ми да слушам
не забелязваха и музиката
изглежда бяха дошли
за да покажат колко са културни
как ходят на представяния на книги
и са навътре в литературата
а всъщност
да се видят и да поприказват
и да пият по едно или няколко
а
поезията
им беше само повод
а закупената книга
още малко валута
в културния им капитал

или може би се ядосвам
защото аз самата
не ходя по литературни събития
и затова ако отида
отдавам повече значение
на събитието
но все пак
ако си там заради автора
и поезията му
поне ще мълчиш от уважение
дори да си мислиш
че няма защо да слушаш стиховете му
щом си ги чел

но за щастие
повечето бяха там заради поезията
имаше много правостоящи
които слушаха внимателно
не им тежеше че са прави
клубът беше пълен
като на рок концерт

трудно ми е да повярвам
че е само на 24
той е завършен поет
какъвто аз никога не станах
когато го слушах си мислех
как ли ще се развие животът му
след такъв летящ старт

и си спомнях
едно литературно четене
през 1991
тогава бях на 17
георги рупчев
прочете свое стихотворение
хареса ми как чете
въпреки че тогава вече
почти не можеше да говори
но имаше дух
и стил
след това десет години
е продължавал безвъзвратно да умира
в "чувство за бавно изчезване"
тогава го видях за пръв и последен път
пишехме стихотворения върху балони
(не и георги рупчев
той едвам се движеше)
аз написах едно хайку на син балон
или поне в спомена ми беше син
едвин сугарев го прочете
роберт леви ме помоли
да му вържа косата на опашка
с ластиче
тогава беше на 28
изглеждаше ми много възрастен
вързах му я
в тревата до масата растяха горски ягоди
късах от тях и ги ядях
докато слушам поезия

а тогава стефан е бил на пет
или на четири

Две годишнини

2009-11-10T08:21:00.000+02:00

(Снимките са на мемориала на Берлинската стена в София)

Днес празнуваме 20 години от Десети ноември, 1989. Преди няколко дни пък тържествено се отпразнува 50 години БНТ. Между начина, по който протичат двете годишнини, има много общо.

Годишнината на БНТ:

Сенилно-носталгично вторачване в миналото, без визия нито за бъдещето, нито дори за настоящето.

Репортажи за миналото на телевизията, издържани в стилистиката на социалистическите кинопрегледи.

Естрадни певци и певици, които си припомнят колко хубаво е било и уверяват, че сега могат да пеят не по-зле.

Най-грандиозното зрелище, подарено на зрителя навръх годишнината - "Златният Орфей".

Най-голямата чест за зрителя - не да бъде информиран, нито интересите и правата му да бъдат защитени, а... да се превърне еднократно в една от "говорителките".

Утешителна награда за неуспелите да се доредят да поиграят на говорителка - поостарял второразряден филм, но пък американски. И с Джулия Робъртс.

Съвсем като едно време, нали? Само трябваше да разпънат една шатра пред БНТ, където да продават банани, портокали и мандарини, за да усетим всички измерения на празника.

Годишнината от 10 ноември:

Позабравени мътни фигури от миналото, които и след 20 години се опитват да наложат номенклатурните и ченгеджийските версии на това, какво всъщност се е случило на Десети.

Вечерта на девети ноември гледаме как другите страни празнуват годишнината от падането на Берлинската стена, а новината за събарянето на стиропоровата стена в София е изместена от новината, че свинският грип е опасен за хората с наднормено тегло.

Разочарование от демокрацията и пазарната икономика. Всеобщо огласяване на данните за разочарованието.

На власт е поредният Мъж със Силна Ръка, Който Ще Ни Оправи (и който вини Станишев заради баща му, въпреки че човек не избира родителите си, но има избор на кого да бъде бодигард и колко да се престарява по време на Възродителния процес).

Уверено вървим към полицейска държава начело с ГЕРБ и "Атака" и май малцина са онези, които имат нещо против. Трябва ли да минем и през това, за да се разочароваме и от него?

Или няма да се разочароваме?

Защото по-лесно се оказва някой друг да прави нещата вместо нас.

А демокрацията не се подарява, нея я има в степента, в която гражданите я отстояват от политиците. От колко месии трябва да се разочароваме, за да разберем това?

Или няма да се разочароваме?

Или най-висшата форма на публичност за нас ще бъде да се окажем участници в риалити шоу?

Спешно - търся помощ за бежанци

2009-11-09T15:20:00.003+02:00

Знаете ли организации в България, които оказват помощ на нелегални бежанци? Такива, които нямат нито лична карта, нито право на жилище, нито на работа, нито на медицинска помощ. Нито дори, според някои наши "хуманитарни" организации, на хуманитарна помощ. Такива, които са избягали от терор в родината си, а тук се сблъскват с местните корупция и расизъм. И със затвора (уж "дом за временно настаняване") в Бусманци.

Тия дни ми се случи да се запозная с няколко бежанци, а днес един от тях ме помоли за помощ. До 2-3 дена ще разкажа повече за тези момчета, но сега нямам възможност, затова само моля - ако някой от вас може да помогне с информация, моля, оставете коментар или ми пишете.

Предварително благодаря.

"По-добре да те бях хвърлила в кофата за боклук, когато те родих"

2009-11-02T07:46:00.000+02:00

Когато се разчу историята за полицаите, гаврили се с непълнолетно момиче, изказах възмущение във Facebook:

Не разбирам - момиче се оплаква на трима полицаи, че са се опитали да я изнасилят. Те, вместо да й помогнат, я замъкват в бунгало, където я "оправят" и тримата и дори я снимат, а от видеото е ясно, че се "гаврят". Какво тогава значи, че НЕ СА Я ИЗНАСИЛИЛИ???

Особено ме възмути репликата на главния комисар Калин Георгиев:

Когато извършваш такива действия с непълнолетно лице и на всичкото отгоре сам заснемаш нещо и се документираш, мисля, че първо е глупаво, второ е безумно. И те трябва да бъдат уволнени само заради това, че идиотски са документирали престъплението си.

Значи, ако не бяха записвали с телефоните си, нямаше да са за уволнение, тъй ли? Сред коментиращите линка беше и една приятелка, която заяви:

"Горкото дете" е избягало от къщи. А после дори не се е оплакало какво му се е случило.

Не исках да пиша за тази история в блога си - не за друго, а заради пострадалото момиче. Не знам каква е неговата интерпретация за случилото се. Но знам, че се е опитвало да скрие всичко, че скандалът се е разчул, че са я привиквали, че са й правили психиатрична експертиза... Може би ще й е неприятно и блогъри да пишат за нея. От друга страна, след като прочетох написаното от Петя и Бай Далай, си мисля - все пак, за тези неща трябва да се говори. Те се случват, не на последно място, защото ги подвеждаме под рубриката "частен въпрос" и не говорим за тях. И защото голяма част от обществото си мисли, също като приятелката, която цитирах, че, ако не се оплаче жертвата, значи признава вината си. Пък и да се оплаче - тя си го е търсила.

Казвала съм го и за корупцията, ще го кажа и за сексуалното насилие - най-лесно е да търсим вината в определени личности (в случая със сескуалното насилие много пишман "феминистки" търсят вината в "мъжете"), а не системните предпоставки определено "отклонение" да се случва. Но този път не искам да пиша за системни основания, а да разкажа една история, в която се показва как голяма част от тях се преплитат. Историята я знам от моя позната - дотолкова близка, че да нямам основания да се съмнявам в разказа й.

И тъй. Началото на действието е още в социалистическо време, "сигурността" на което lyd толкова добре е описала. Моята позната била на девет години. Един ден се прибирала от училище, влязла във входа, в който живеела, а там - един съсед. Съседът й бил симпатичен, млад, таксиметров шофьор, винаги я заговарял и бил дружелюбен. И този път се заговорили, но от дума на дума съседът почнал да я пипа, както си бил с кожени ръкавици. Познатата ми се притеснявала и не знаела как да постъпи, на девет години тя дори не знаела какво е секс. Но когато той се опитал да премине към по-решителни действия, детето се отскубнало и избягало нагоре по стълбите. Зад гърба си чула съседа: "само да посмееш да кажеш на вашите..."

Прибрала се вкъщи и се разплакала. Била сама, свидетел на мъката й станала само котката. Не посмяла да каже на родителите си. Страхувала се, че ще й се карат. Или че няма да й повярват. Или че съседът ще си отмъсти. Била достатъчно голяма, за да разбира, че нищо не може да докаже, нямало дори отпечатъци, онзи бил с ръкавици.

От този ден моята позната заживяла в страх. Страхувала се, когато се прибира вкъщи и трябва да влезе във входа. Страхувала се, когато излиза. Трудно заспивала, непрекъснато си представяла как съседът умира в страшни мъки и тя най-сетне е свободна.

Минали година-две, постепенно момичето започнало да се чуди дали всъщност не си е измислило тази история. Всичко било само в главата й, нямало никакъв знак, който да й доказва, че наистина се е случило. Детето започнало да се успокоява (или, може би, по Фройд, да "изтласква"?). До момента, в който онзи го пресрещнал на стълбите и му казал директно, че ако разкаже на родителите си, ще го убие. И кошмарът се върнал с още по-голяма сила. Но може би, разсъждава днес познатата ми, именно това е спасило психиката й - ако беше потиснала и беше забравила, може би щеше да развие сериозна невроза.

Познатата ми се опитвала да живее с тайната си и да бъде нормален човек, да не бъде отмъстителна, да не обръща внимание, че пулсът й винаги се ускорява, когато влиза във входа. Поотраснала, имала гаджета, те я изпращали и я целували в същия този вход. Междувременно (вече била в гимназията, а периодът бил "зората на демокрацията") портиерът на училището й, човек на пенсионна възраст, я приклещил веднъж и започнал да й се обяснява и да я опипва. Този път тя събрала сили да разкаже на майка си - не искала други деца да преживеят същия ужас, в който живеела тя. Майка й уж казала на класната. Класната уж щяла да предприеме нещо. Но нищо не се променило, портиерът продължил да си работи в училището, а на познатата ми никой никога нищо не казал по въпроса.

Минали още години, познатата ми станала на 20. В един момент решила, че е крайно време да погребе признаците от миналото и да стане зрял човек. Насред един скандал с майка си, в който познатата ми искала да отстоява, че е голяма, а майката - че детето й си е още дете, тя събрала сили и разказала тайната, която е крила през повече от половината от живота си. Реакцията на майката била, дословно, следната: "По-добре да те бях хвърлила в кофата за боклук, когато те родих, ако знаех какво ще излезе от теб." След време се опитала да замаже казаното, да го отдаде на афекта и на притеснението. А за познатата ми останало само утешението, че е чула тези думи не на 9 годишна възраст, а на 20, когато е достатъчно голяма, за да ги понесе.

Историята има продължение.

Познатата ми се омъжила и отишла да живее на друго място. Разказала на мъжа си за тайната си. Той, за разлика от майка й, се държал адекватно и отделил много време, за да я накара да престане да се чувства виновна за случилото се. Познатата ми признава, че и до ден днешен изпитва ужас, когато трябва да влезе в онзи вход и когато види омразния съсед. Успяла е да преодолее страха си от таксита и таксиметрови шофьори. Но в родния й дом живее нейната племеница (дъщеря на сестра й). След като познатата ми е казала на майка си за случката със съседа, историята е стигнала и до баща й и сестра й, но те никога не пожелали да говорят с нея за това, да я изслушат. Нещо повече - с готовност пускали племеницата на гости у онзи съсед. Познатата ми предположила, че семейството й просто е предпочело да смята, че си е измислила цялата история. Ала трябвало да се случи и нещо друго, за да разбере, че зад тази "избирателна пропускливост" стои по-дълбок ценностен модел.

Когато племеницата била на 13 години, бащата на познатата ми предложил да уреди внучката си да поработи през лятото - да се понаучи на труд, както и него са го учили от малък. Уговорил капитана на едно корабче детето да бъде сервитьорка вечер, за което да получава по 3 лева на смяна. Моята позната била против тази идея, казала, че не е редно дете да работи, без да регистрират го в инспекцията по труда (а на ненавършени 14 години никой няма да я регистрира), но не я слушали. Поговорила и с племеницата си - детето знаело, че има инспекция по труда, но щом майка му не възразявала, какво да прави. Все пак, майка му била експерт, пишела книги как се възпитават деца. Пък и детето се радвало на трите лева, така заедно с джобните, които й давал дядо му, ставали по четири на ден. И не разбирало защо леля му казва, че си е жива експлоатация да работи цяла вечер за три лева.

Така че и бащата, и сестрата и племеницата на познатата ми били щастливи до момента, когато... капитанът се опитал да изнасили момичето. За късмет (или по-скоро - поради възпитателните прийоми на майка си), детето тренирало бойни изкуства, та успяло да неутрализира желанието на капитана и да избяга. И понеже майка му, която, припомняме, пишела книги за възпитанието на децата, била възпитала дъщеря си да споделя, детето разказало всичко.

Историята не свършва и тук. Защото не по-маловажна от самата случка е реакцията на близките. Разбира се, дядото не върнал племеницата на познатата ми на корабчето. Но и никой не предприел нищо срещу капитана. Най-малкото, защото иначе е трябвало да обясняват как и защо са изпратили малолетно дете да работи вечерна смяна на някакво корабче. Също и защото дядото, като типичен мачо, потърсил вината във внучката си: "а тя защо е ходила при капитана след работно време?" И - също толкова мачовски - оправдал капитана: "ами виж, той е мъж, нормално е...". За капак, майката на момичето благодарствено попитала дядото: "татко, нали догодина пак ще й намериш работа"?

Най-лесно би било да сметнем цялата история за разказ за някакво смахнато семейство и да не видим типичните за нашето общество неща, които стоят зад нея. Ала според мен:

У нас все още се споделя традиционалистката ценност, че децата са функция на родителите си - те се правят, за да се осигурят наследници и да има върху кого да прехвърлят проекциите си родители, баби, дядовци. Детето рядко се смята за индивид, толкова ценен, колкото и възрастните; на преживяванията на децата не се гледа сериозно. Това е отразено и в образователната система, дори в съвременната, в която, се правят опити да се върне дисциплината чрез санкции и заплахи, вместо да се създаде у децата интерес към училището.

В нашето общество са здраво вградени ценностите, че който стане обект на сексуално насилие, си го е изпросил. Дори ако е дете. А ако такива са доминиращите ценности, те ще се изповядват и от много от родителите на пострадалите деца.

И по времето на тоталитаризма, и в наши дни, държавата се занимава с различни неща от това да защитава гражданите и в частност - децата.

Нито строгият режим на министър Фол в годините непосредствено преди "перестройката", когато се въведоха лични карти и милиционери следяха по улиците дали учениците ги носят и дали са с униформи премахна произвола спрямо децата, упражняван от учители, съученици, родители.

Нито охранителните фирми и камерите в училищата в наши дни правят живота на децата по-сигурен.

Нито властта си върши работата в огромна част от случаите, когато иде реч за насилие над деца, родителска немарливост, незаконен детски труд (колко деца работят по заведенията през лятото и колко от тях го правят легално?).

Нито полицията и съдебната система работят така, че интересите на децата (пък и на обикновените граждани изобщо) да бъдат защитени.

След всичко това, историята на семейството на моята позната не изглежда толкова чудата. Както и фактът, че пострадалото от полицаите момиче не се е оплакало...

В памет на Иван Пунчев

2009-11-01T12:47:00.002+02:00

Преди месец почина бившият ми преподавател по диалектическа логика Иван Пунчев. Мнозина преподават тази дисциплина по мухлясало-тоталитарен начин, но не и Пунчев. При него беше интересно, той успяваше да ни увлече в интелектуалната си вселена.

След изпита не съм говорила с него. Беше колега на Крис, от неговата секция. За последен път го видяхме през зимата (тоест Крис го видя), той отмина бързо и не го настигнахме, за да го поздравим. Как да предположим, че няма да го видим отново...

Липсва ми Пунчев, който:

- имаше оригинални идеи, според мнозина - екзотични, но - подредени в уникална система;
- пишеше статиите си по такъв начин, че се налагаше първо да ги прочетеш по обратния начин, после да ги прочетеш отзад напред, а накрая да ги формализираш, за да успееш да схванеш нещо от тях;
- беше благ, неконфликтен, но отстояваше възгледите си (също като покойния Иван Стефанов);
- беше перфекционист - имаше неиздадени трудове, но все ги дописваше, доизглаждаше, изпипваше, дори с риск да провали кариерата си;
- живееше в диалектиката; за него Духът беше по-важен от хабилитацията.

Последният брой на NotaBene е посветен на Иван Пунчев.

Също и колонката за фотография.

Stats poetry

2009-10-27T07:39:00.003+02:00

Вдъхновена от примера на late и lynn, реших и аз да потърся поезия из статистиката на блога ми. Не беше много лесно (повечето читатели търсят определено непоетични неща), но ето резултата:

що е идеология
понятие за млади хора
снимка на координатна система
научни титли
абокат
абокат
абокат
кой измисли модата и защо
дискурсът измести часа по правопис
неправосубектен
неправосубектен
съгласни ли сте с мисълта че свободата е
скрита камера
езикът на пикасо
картина на мона лиза абстрактна

6to e разумност
писмо за побратимяване

Да си представим, че ги... има

2009-10-26T08:30:00.001+02:00

Поредните ужасяващи кадри от домове за хора с увреждания в България. Поредните увъртания - "ама то това е нагласено". Поредните неадекватни политически реакции (този път - Илияна Йотова).

В същото време - поредните атаки срещу всякакви малцинства - религиозни, етнически, сексуални или просто - мислещи.

Вчера се прекарах известно време в архитектурния блог ProvoCAD, по-специално в постовете, представящи дипломните работи на авторите на блога. Разглеждала съм ги и преди, но този път обърнах внимание и на коментарите. Още навремето бях особено впечатлена от дипломната работа на Милен Мечкуев - проект за обреден дом на мястото на ромското гето в квартал "Разсадника". Такова било заданието, по което направили своите дипломни проекти и други студенти. Изискването на изпитната комисия било - представете си, че гетото го няма. Може би в мечтите на преподавателите по архитектура, измислили заданието, най-добре би било да няма роми и гета, а ритуална зала, в която се венчават чистокръвни българи и раждат чистокръвни българчета.

Милен Мечкуев обаче не просто учел архитектура като набор от технически умения - за него архитектурата била преди всичко за живите хора. Независимо от техния етнос. Затова предпочел друго, вместо да следва заданието буквално (цитирам):

Ситуиран на мястото на съществуващо ромско гето от една страна и на едно от най-хубавите градоустройствени петна в близост до центъра на града, проектът цели да разгледа цялостно развитието на местността. Създаването на ритуален дом за сметка на циганската махала, без наличието на обществена позиция по проблема, е нередно. Целта на разработката е да трансформира гетото в социално полезен градоустройствен фактор, наситен с належащи за общината функции. Запазват се жилищните такива като опит за интеграционен процес, като за тази цел се предвиждат домове за социално слаби с работилници към тях. Интеграцията е немислима без контакта на социалните групи. Това е и причината в проекта да се допълнят функции като спортна зала, театър, читалище, детска градина, общинска администрация и други, които са и от особена нужда за местността.

От коментар №6 към поста става ясно, че след като дипломантът обяснявал проекта си близо половин час по време на публичната защита, един от членовете на комисията изненадано попитал: "ама то и цигани ли има?". Нали заданието било да си представят, че ги няма. А Мечкуев, не го е срам, предпочел да не си затваря очите, че ги има.

За щастие, "изклинчването" от правилата на заданието не попречило на дипломанта да защити успешно и да стане перспективен млад архитект. Но не за това ми е думата.

Думата ми е за много по-голямото задание, което изпълнява българското общество и, като се замисля кой е в комисията, измислила заданието - комисията май пак е българското общество. А заданието е - да построим пространство за национални ритуали на гордост, като си представим, че ги няма:

- етническите малцинства
- религиозните малцинства
- сексуалните малцинства
- хората с физически увреждания и липсата на достъпна среда за тях
- хората с умствени увреждания и нечовешките условия, в които вегетират
- болните хора
- домовете за изоставени деца
- домът за временно настаняване на имигранти в Бусманци (де факто неофициален затвор)
- турските тоалетни

И така нататък, и така нататък. Ала, за разлика от дипломната комисия от преподаватели по архитектура, голямата комисия няма милост за нарушителите на заданието. Нищо чудно скоро и защитата от дискриминация да бъде обявена за нещо излишно.

Помощ! Хартия!

2009-10-19T08:32:00.000+03:00

Най-сериозно предлагам: Европейският съюз да забрани използването на хартия за административни нужди, като подписите и печатите се заменят с електронни аналози. Реализирането на предложението ми ще доведе до спасяването на безброй гори от изсичане, по-малко канцерогенни вещества (основно тонер) в околната среда, повече пари, които да се използват там, където наистина има нужда от тях. А хартията нека се използва за достойни за душата неща като книги, вестници, списания, брошури, снимки, тетрадки, тефтерчета, скицници, гланцови блокчета, плакати (но броят на предизборните драстично да се намали), тапети, такива работи.

Преди няколко години, когато вече практически всичките ми студенти доимаха електронна поща, започнах да им предлагам да ми пращат курсовите си работи по мейла. Хем по-лесно за техния бюджет, хем им пести време (нали знаете - на студента никога не му стигат точно няколко часа), хем по-грижовно за околната среда, хем пести място (вкъщи имаше цели шкафове, пълни с курсови работи), хем по-лесно можете да намерите дадена курсова работа.

Още докато работех в ЮЗУ, се впечатлявах от огромното количество излишна хартия, която се прахосва за нуждите на бюрокрацията и от свойството на тази хартия да се превръща в още повече хартия. Трябва да си осребриш билет за рейса - и хоп - от това се пръкват седем листчета. Трябва да си пишеш часовете в огромна прашасала тетрадка, която непрекъснато се налага да търсиш, вместо в прегледна онлайн система, за достъпа до която не е нужно да изчакваш колегата, който също иска да си попълни часовете. Трябва да пишеш семестриални и годишни отчети на хартия и да смяташ като идиот, след като при наличие на онлайн система часовете ти сами ще се сметнат. Така и не разбрах смисъла от студентските книжки, колкото и скандално да изглежда неразбирането ми от гледна точка на статуквото. (Тоест - социологически мога да обясня защо са се наложили, но не виждам полза от тях в наши дни.) Ученическият бележник има за цел да бъде показан на родителя, а студентската книжка? Има и т.нар. главни книги, в които се вписват всичките оценки от изпитите на студентите от даден курс, всеки студент си има заделени няколко страници, голяма част от които остават празни. Щеше да е много по-лесно, ако вместо книжки, главни книги и изпитни протоколи информацията се вкарва по електронен път (но задължително се прави бекъп с цел защита от хакване). Има и докладни записки, протоколи от заседания и други приноси към бумащината, които прашасват при секретарките, вместо да бъдат публикувани онлайн и така всички да видят какви предложения се дават и какви решения се взимат "зад кадър".

Но откакто работя в ЦИД, осъзнавам, че бумащината, на която съм се натъквала в универсисета в качеството си на преподавател, не може да се мери с бумащината, когато се налага да вършиш и административна работа, в конкретния случай - да се занимаваш с проекти.

Подаваш проект. Искат ти го в три екземпляра, един трябва да остане за твоя архив, значи - още четири. Проектът, ако е сравнително малък, е, да кажем, около 60 страници, но после следват автобиографии, годишни отчети и сума ти документи и документчета, които трябва да се прилагат и за сдобиването с повечето от които трябва да се ходи до различни места - документ за регистрация, документ, че организацията ти не е в ликвидация, друг документ, че не е фалирала и т.н. и т.н. и т.н. Общо стават поне 100 страници. Да ги закръглим на 100. Те трябва да се отпечатат в 4 екзепляра - три за институцията, където кандидатстваш и един за твоята организация, за архива. Значи, 400 страници. Отиваш да си подадеш проекта и се оказва, че са променили правилата в движение и трябва да си преправиш проекта. Хоп, още 400 страници. А междувременно срокът на разни документи - за актуално състояние, ликвидация и т.н. е изтекъл - хайде пак опашки и плащане. Ала всичко това е нищо в сравнение с историята, която ми разказа един колега, когато научи за идеята ми за забрана на хартията за административни нужди. Неговата програма трябвало да подава проект от 1500 страници. Искали им го в 6 екземпляра. После им казали - хубаво, ама трябва да нанесете някои поправки и пак да го пратите. Като добавим и копието за архив, стават общо... 21000 страници, огромната част от които никой никога няма да прочете. "Унищожихме цяла гора", беше заключението на колегата.

Ако мислите, че бумащината се приключва с подаването на проекта, дълбоко се лъжете - тя истински започва едва тогава, когато го спечелите. Всяко нещо, което се прави по съответния проект, трябва да се опише на хартия и да се разпечата в определен брой екземпляри. А после трябва да описвате, че сте описали... и така почти до безкрайност. Всичко се подрежда в джобове, папки, класьори, огромната част от които със сигурност не са произведени по екологичен начин. А накрая всичко, плюс финалният отчет, се трупа във вашия архив (защото не знаете кога в следващите пет години тия, дето са ви дали парите, ще дойдат на одит) и става част от огромни камари, заемащи цели коридори, в институцията, където сте кандидатствали.

Освен чисто екологичните и здравословни вреди, които следват от подобно разхищаване на хартия, има и други:

- От бумащината не остава много време за истински съдържателната работа, за която, аджеба, се дават парите. Ако всичко, което се прави, се подрежда в някаква електронна система, то ще е лесно проследимо и няма да се налага да повтаряте, потретвате и почетвъртвате, че сте го направили.
- Ако от парите, които взимате от един проект се приспаднат тези, които отиват за бумащина (не само хартия, а и заплащане на времето, отделено за запълването й с тонер - понякога се налага да се отварят щатове специално за администриране на проекти, за да могат другите служители да вършат останалата работа), ще останат много повече пари за реални резултати.
- Физическото пренасяне на цялата тази хартия, на час по лъжичка, също хаби време, ресурси и замърсява (посредством транспорта) възхуха.
- Налага се да давате грешни пари и да хабите време за изкарване на документи, информацията за съдържанието на които би трябвало да бъде достъпна онлайн за тези, които я търсят. Не мога да го кажа по-добре от колегата ми Тодор Ялъмов, цитиран в статията на Иван Михалев "С гръб към хората" в "Капитал":

Ялъмов смята, че най-сигурното доказателство за работещо е-правителство е, когато администрацията престане да иска от хората и бизнеса документи, които вече са издадени от нея. Има много удостоверения (за раждане, за съдимост, за липса на неплатени данъци, за актуално състояние на фирми и т.н.), които се изискват при кандидатстване. Обикновено тези удостоверения имат срок на валидност - три или шест месеца. "Хората и фирмите трошат маса пари да ги вадят на хартия. Правилото трябва да е, че щом веднъж са били издадени, те би трябвало по служебен път да се набавят от администрацията, вместо хората да се принуждавани да ги вадят всеки път", коментира Ялъмов.

Повечето хора (с изключение на един-двама), с които споделих идеята си за забрана на хартията за административни нужди, заявиха - това не може да стане, не е реалистично. Замисляме ли се обаче колко каузи не са "реалистични", но в качеството им на цел, на регулативен принцип, са в състояние да променят нагласи и поведение? А промяната в нагласите и поведението, от своя страна, може да доближи до целта. "Да спрем войната по пътищата", "да пазим природата чиста", "да се преборим с престъпността", "не на войната" и т.н. и т.н. са все нереалистични желания, но това не им пречи да бъдат легитимни цели.

Ако споделяте каузата, чувствайте се добре дошли да се присъедините. А аз обещавам в някой друг пост (че този много се проточи) да посоча някои реалистични мерки, полезни, ако човек иска да върви към такава цел.

Happy end

2009-10-16T08:02:00.000+03:00

Всичко е добре, когато завършва добре :-).

Както можете да видите, след вчерашния ми пост в сайта на БГ сайт своевреманно настъпиха определени промени - текстът вече се побира на екрана, а има и хоризонтален scrollbar.

Благодаря на екипа на ABC Design & Communications в лицето на Жюстин и Dennis за бързата реакция, а също и че разбраха (за разлика от други коментатори), че критиката ми е добронамерена и за добро.

Научих и че екипът на ABC Design 10 години работи безплатно за конкурса, а таксите са за външни разходи. Така че си взимам думите за таксите назад.

Пожелавам успех на конкурса!

Бихте ли гласували за сайта на БГ сайт?

2009-10-15T08:13:00.000+03:00

Днес влязох в сайта на БГ Сайт, за да гласувам за Бого. Досега не съм гласувала на тези класации. Реших да подкрепя Бого - първо, заради гражданската активност, която реализира не на последно място чрез блога си и, второ, заради способността му за самокритичност (и самоирония), поради която написа не само защо да гласуваме, а и защо да НЕ гласуваме за него.

Ала за друго ми е думата. Когато отидох на сайта, за да гласувам, се втрещих. Сайтът на онези, които трябва да определят кой е най-добрият сайт... не се показва с цялата си ширина на моя дисплей. Вярно, застаряващо лаптопче, резолюция 1024 на 768. Но не трябва ли сайтът на БГ Сайт да демонстрира елементарна оптимизация за различни резолюции, особено при този възход на нетбуците? Или поне да има хоризонтален scrollbar? Изобщо, след като участниците в конкурса си плащат, няма ли организаторите на кого да дадат да спретне нещо прилично?

За цветовите решения не споря, въпреки че ако трябваше да избирам дали да си купя нещо от така изглеждащ сайт, нямаше да рискувам парите си. Но коя съм аз, че да разбирам от дизайн. За специфики на кода пък нямам никакви претенции. Ама, все пак, не е ли редно най-важното съдържание на подобен тип интернет страница да се побира на екрана, да няма "отрязани" снимки?

Все пак гласувах за Бого. И за hardwareBg.com. Но ако можех да гласувам за сайта на БГ Сайт, със сигурност нямаше да го направя.

П.п. Полюбопитствах кой е правил тази перла на уеб дизайна. Обаче информацията за това е сложена долу вдясно, така че виждам само "Сайтът е изграден и се поддържа от". Дано дизайнерите не се почувстват обидени, но поне... може ли един хоризонтален scrollbar, та да разбера кои сте?

Две в едно

2009-10-13T08:36:00.000+03:00

Напоследък не успявам да поддържам блога си редовно, въпреки че съм написала един пост наполовина и имам идеи за още няколко. Основната причина е, че от първи октомври вече работя в ЦИД на пълен ден. По първоначални планове, идеята беше от октомври да почна на трудов договор, (преди някоя и друга седмица си взех трудовата книжка от ЮЗУ),а до края на годината, живот и здраве, ако има достатъчно работа, да мина и на пълен ден. И - съответно - на пълна заплата. Работата се оказа предостатъчно, пък и аз изглежда да се справям с по-голямата част от нея. Може би защото ми дават да я върша, вместо да гласуват дали мога или не мога да я върша.

Наред с по-скоро административната работа по проекти, направих анкетна карта (не без обсъждания с експерти, разбира се), редактирах друга, редактирах сценарий за фокус групи, бях на семинар, свързан с анализи на разни IT проблематики и смятам да поостана да кръжа около него... и това са само част от нещата. А част от това, което предстои в близко време, е - анализи с помощта на SPSS, провеждане на интервюта и фокус-групи, после анализ и на тях... Като по-далечна перспектива - евентуално и много желано - изследване на гражданския активизъм. Текущо - разбира се - проекти - и български, но най-вече европейски...

Ще мине известно време, за да приспособя всекидневието си към новия ритъм на живот. Отчасти ми липсва свободното време, което имах като преподавател. Това се компенсира от възможността да не ставам много рано, да отивам на работа към десет. С съответно се и прибирам по-късно, но това е въпрос на личен избор. Желанието ми да се наспивам и да не се бутам в транспорта през пиковите часове е по-силно от желанието да се прибирам раничко. Уточнявам, че на новото ми работно място подобен режим не е изключение. Има хора, които идват по-рано и си тръгват по-рано и такива, които идват по-късно. Важното е колко работа вършиш.

Е, липсва ми следобедното шляене. Но за мен по-важно от свободното време е да бъда на място, където трудът ми се цени. А постепенно ще се науча да смествам в остатъка от времето си нещата, които обичам да правя. Сред тях и блогърстването.

Без-паметно

2009-10-02T08:35:00.000+03:00

Знаех, че няма никаква надежда и все пак ме е яд, че разрушиха паметника на незнайния турски воин в Славяново. Беше ми симпатичен. Въпреки че до гуша ми е дошло от паметници, свързани с войни и битки. А може би - точно заради това...

В съседните страни, в които има компактно българско население, Божидар Димитров би бил първият, който да призовава за издигане на паметници на борбата на българите срещу местните. Ама паметник на загиналите турски войници в България - не може, въпреки че по време на Руско-турската война са умирали и от единия, и от другия лагер. При това не става дума за паметник на военната мощ на Османската империя, а просто - на загиналите.

Но нито българското образование, нито българската политика, нито българските медии излъчват внушението, че по отношение на живота и смъртта няма висши и низши нации, етноси, религии.

От друга страна. Лично аз нямам абсолютно нищо против съществуването на мюсюлманска демократична партия или на други религиозни партии, или пък етнически. След като е допуснато съществуването на такива в България, по-скоро трябва да се ревизира Конституцията (много точен пост от Иван Бедров по въпроса). Освен това, позоваването на тази част от конституцията е пълно лицемерие, като се има предвид до каква степен Българската православна църква е обвързана с всевъзможни ритуали и активности на държавно равнище. Но Мюсюлман-демократичната партия, барабар с паметника, ми изглежда нещо като умишлена провокация - все едно, че "Атака" са си я измислили. С подобна реторика (вкл. паметника) основателите й ми напомнят на добродушен левскар (или цесекар), отишъл насред подпийналата агитка на ЦСКА (респективно - "Левски") кротко да обяснява, че неговият отбор всъщност е много готин и не разбира защо онези викат "долу" и "умрете". Или на пънкар, опитващ се да проповядва анархията на тълпа скинари. Списъкът може да бъде продължен до безкрайност, разбирате какво искам да кажа.

Може и да греша, може и тази партия да е просто опит за нова политическа сила, която да привлече българските мюсюлмани и етнически турци. Нормално е да се очаква, че след излизането на ДПС от власт ще има опити за създаване на партии, които да го изместят. Също толкова нормално е да се очаква и че далеч не всички от тези опити ще са спонтанно възникнали, а по-скоро ще са продукт на една или друга партия "зад кадър".

И все пак. Мюсюлмански демократичен съюз като че възниква с молба - "отрежете ми главата". А това може да попари по-дипломатичните опити за създаване на читава алтернатива на ДПС за следващите няколко години.

Жалко.

Гост блогър: Александър Николов от "Призив"

2009-09-24T09:25:00.000+03:00

Понякога (рядко) получавам писма, свързани с публикации в блога ми. И критични, и похвални, и с молба за съвет във връзка с теми, за които съм писала. Преди няколко дни получих писмо от Александър Николов от студентско-ученическото движение "Призив за образование" и в отговор го помолих да публикувам писмото му тук в блога. Радвам се, че Александър се съгласи, и му благодаря. Цялостната позиция на движението по въпроса с камерите в СУ може да бъде прочетена тук.

Може и да не съм съгласна с някои от идеите на "Призив", но това в момента няма никакво значение - по въпроса за камерите в университетите сме на едно мнение :-). Както и за друго - добре е да има независими (от казионните структури) студентски и ученически организации. (С Ники Михайлов си говорихме веднъж за студентските съвети и колко рядко се срещат в тях хора, които се опитват да променят нещо... въпреки че самият Ники е доказателство, че се срещат и такива.) Добре е да има млади хора, които имат идеи за образованието си и ги отстояват, без да използват това просто за трамплин към професионална или партийна кариера. А ако има различни организации, които спорят в защита на различните си идеи, е още по-добре. В гражданското общество е така.

Публикувам писмото и заради бившите ми студенти от ЮЗУ. Ще ми се да видят, че някъде едни други студенти се борят за своето и на преподавателите си (повечето от които, както и в ЮЗУ, послушно си траят) да учат и работят в обстановка на академична свобода, а не в "Биг Брадър".

Прилагам част от своя отговор на писмото:

Преподавателите и студентите разчитат, че като се сложат камери, за тях няма да има никакъв проблем. Преподавателите си знаят, че щом се съобразяват със статуквото, камерите няма да следят точно тяхната работа. Студентите не си и помислят, че посредством камерите много лесно може да се установи дали присъстват на иначе задължителните занятия, или не. И когато част от едните или от другите станат "неудобни", тогава ще видят какъв таралеж в гащите са си сложили...

Та вината не е нито в ректора на СУ, нито в този на ЮЗУ (...) - те не биха могли да вилнеят, ако има истинска академична общност. Пък академична общност има, ако има гражданско общество... и т.н.

Затова съм съгласна, че има нужда от независими, не казионни, студентски (и ученически) организации. Дори и да не съм съгласна с някои от идеите им, наличието им показва, че има млади хора, които се опитват да отстояват правата си, без това да е пряко свързано с кариерата им и без да разчитат на властта. Ето защо е и нормално, че се опитват да ви ограничават - всяка държава се опитва да ограничава гражданското общество - в степента, в която гражданското общество допуска това.

И тъй, давам думата на Александър:

Госпожо Енчева, здравейте!

Пиша Ви след като от студентско-ученическо движение „Призив за образование” (www.priziv.org) се запознахме с Вашия текст „(Академична) свобода, а не страх”. Материалът Ви ни впечатли приятно, а към това следва да се прибави още, че е от малкото текстове, които има ясно отношение (на неодобрение) по въпроса с камерите в СУ (и университетите въобще) и позиция, убедително аргументирани с личен опит. По подобен начин сме се стремили и ние, група студенти и ученици, да изразиме отношението си в текста „Не на камерите в СУ!” (може да бъде видян на сайта ни), който беше прочетен от студентка от движението ни на самия протест от 12 септември.

Вие изтъквате аргументи и привеждате примери, които засилват убедеността ни в това, че поставянето на камери във ВУЗ-овете и въвеждане на други още ограничения (като магнитни карти за достъп) е недемократична, но целенасочена проява, която освен материални интереси (на възложители и изпълнители на техниката и управлението й) има и други, съвсем противоположни на официално изтъкваните, основания. Впрочем Вие много на място посочвате и оборвате формално изтъкваната причина за въвеждането на видеонаблюдението като ограничаване на престъпността. Действително престъпност и крадене има, но тяхното естество, което има пряка връзка с превръщането на образованието и науката в бизнес (за сметка на общодостъпността и културната значимост на следването), не подлежи на следене и контрол с подобни методи. Излиза, че тези, които повече или по-малко са съпричастни и отговорни за подмяната на образованието в покупко-продажни операции- средите, ръководещи ВУЗ-овете, се провикват „Дръжте крадеца!”, а самите те са сред неправомерно присвояващите. Това е особено видно и при начина на управление на Софийския университет. През последните няколко месеца (от пролетта) не спират да излизат наяве редица факти и предположения, изказвани от различни хора, сочещи как се изпълняват обществени поръчки при пълна непрозрачност и се прахосват университетски средства в явно нарушение на обществения интерес (по случай честването на 120 години СУ; огромният скандал около ремонта на бл.8 в Студентски град, в който посредници са членове и председателят на Студентски съвет; доклада на Сметната палата относно преотстъпване на имоти под наем на занижени стойности и т.н и т.н).

За нас особено ценен се явява споделеният от Вас опит с използването на видеонаблюдението за оказване на натиск, предупреждения и пряко насилие над инакомислещите и неудобните в университета. Още от самото начало за нас, студентите от „Призив”, аргументи от типа на това , че с камерите уж щяло да проличи дали преподавателите си вършели задълженията или не (твърдение на Иван Илчев), звучаха неубедително, нелогично и отправени с цел прикриване на действителните намерения. Споделеното от вас подкрепя предположенията ни и не оставя съмнения относно истинските намерения на ръководството. Защото камерите, както пишете, започват да не следят с еднаква строгост, а избирателно. Тук ще приведем като пример печално известния случай с убийството на студента Стоян Балтов, когато се оказа, че поставените там камери уж не работели. Изчезнаха и редица други, многобройни записи точно в моментите, когато се е налагало използването им с цел уточняване на деянията и отсъждане на виновност или невиност. Причината- записите не съдействат на „правилната” страна и на силните на деня, ето защо въпросните камери се оказват неработещи, повредени или с юридически неиздържани сведения (впрочем законово записите и сега нямат тежест в съда, освен в много редки, специални случаи). Потърпевши от използването на камерите за съвсем други от официално посочените цели, сме и ние, студентите.

Така например ние, от движение „Призив”, сме доброволно обединение, независимо умствено и материално от властови среди както в университетите, така и на по-високо равнище. Поради това обстоятелство, имаме възможността да заемаме несъвместими с техните позиции отношение и да разкриваме целенасочено прикривани факти и обстоятелства, свързани с нарушаване на правата и интересите ни като студенти. Сред „провиненията” ни са и тези, че не се задоволяваме единствено с публикации и говорене, но и че работим сред колегите ни по всевъзможни начини: раздавайки листовки, печатно издание-бюлетин, канейки ги на свободни дискусии и/приканвайки ги на протестни прояви. С въвеждането на камерите имаме основания да предполагаме, че в неизгодните за управата случаи, когато сега използваните методи се окажат недостатъчни за възпирането на млади хора, осъществяващи и/ въвличани от дейност, подобна на нашата, тези властови фактори не биха се поколебали да използват следенето над нас като допълнителен натиск и контрол. Това много добре е изразено и в международният текст-призив за участие в инициативата „Свобода, а не страх 2009”, в който се сочи една от истинските причини за шпиономанията, а именно контролиране и възпиране на всевъзможни демократически групи и организации по света. Вие самата точно отбелязвате и това, че камерите не се слагат заради един или друг конкретен ректор и ръководство, а се залагат като предназначение напред във времето и отвъд мандата на взелия решението за тях. По сходен начин ние изтъкваме пред колегите ни- „Камерите остават, но властта се сменя. Утрешните силни на деня могат, следователно, да употребят тези технически средства по начин, угоден единствено на техните интереси!”.

На вниманието ни във връзка с горната тема и споделените от вас начини на насилие спрямо преподавателите ще споделим накратко и друг аспект. Дейността ни от „Призив” често настъпва доста силни икономически интереси (примерно кампанията ни „Студентски град-на студентите!”, свързана със стремежа ни да се напомни за окаяното състояние на Студентски град-София и за виновните, не се нрави на реститути, съмнителни бизнесмени-строители, притежатели на дискотеки, общински среди и т.н), които явно търсят и намират политическо противодействие на влянието ни. Тези кръгове, както е известно, не могат да противопоставят идеи и аргументи, а разчитат на сплашването и на първичното въздействие на грубата сила. Само така, може да си обясним и извършеното над наши активисти нападения едва 20 минути след края на протеста „Свобода, а не страх 2009”, за което вие може да прочетете повече от сайта ни („Впечатленията ни от протеста „Свобода, а не страх 2009”, проведен на 12 септември”). Разбира се, хората на духа и тези с борбени нагласи, за каквито считаме себе си, не могат да бъдат сломени и отказани от активност с подобни начини, от подобни среди. Животът ни е научил на това, че истината не може да бъде пренебрегване, нужно е да бъде отстоявана!

И така, след прочитане на Вашата публикация, намерихме за необходимо да се свържем с вас. И не само водени от обстоятелството, че хора, които да се обявят категорично и аргументирано срещу подобни действия, са малко на брой. Разбирането ни е, че студенти, ученици, преподаватели (както университетски, така и училищни) е нужно да поддържат контакт помежду си. От наша страна подготвяме тази есен няколко дискусии, свързани с борбата за подобряването на образованието (конкретно висшето) и по други теми. Предвиждаме да ги проведем в сградата на Ректората на СУ, ще ви съобщим за тях своевременно и ще се радваме, ако имате желанието и възможността да дойдете. Дотогава бихме могли да поддържаве връзка по електронната поща:

Поздрави от нас!

Студентско-ученическо движение „Призив за образование” e-mail: priziv.org@gmail.com

С уважение:

един от участниците в движението Александър

Последствия в синьо

2009-09-21T08:45:00.000+03:00

Преди доста време писах за един проблем с оцветяване в синьо, който се появи в резултат на използването на digiKam под ubuntu. Прежалих digiKam, понапреднах в Gimp и реших въпроса за приключен.

Но. През времето, в което не осъзнавах, че има проблем, бях качила много, ама много снимки във Flickr. Там те си изглеждаха нормално, което беше допълнително условие, за да не се усетя, че има проблем.

Докато изведнъж... Преди месец-два най-неочаквано и с неприятна изненада забелязах, че огромната част от снимките, които съм качила през онзи период, незнайно кога са посинели. Вероятно се е променило нещо в цветовите настройки на Flickr, знам ли :-(. А сред снимките има такива, дето са в Explore, такива, които имат много посещения, такива, които съм публикувала в блога си и на други места... Бих могла да преглътна и да си кажа - е, и сини изглеждат интересни, ама просто си личи, че нещо не е наред, и това ме вбесява.

Решение намерих напълно случайно и интуитивно. Хрумна ми да ползвам опцията "edit" във Flickr. Като снимката се отвори в Picnic, си беше с нормален цвят. После просто натиснах "Save" и зададох опцията старата снимка да се смени с новата. И готово, край на синьото! Решението, макар и лесно изпълнимо, се оказа трудоемко - докато се заредииииииии всяка снимка, докато се запазиииииииии, минава сума ти време. А снимките са, както казах, МНОГО. Не ми се и помисля колко още дълбоко безмозъчен труд ме чака...

Не стига това, ами възникна и друг проблем. Аз хубаво заменям старите снимки с новите, обаче в един момент видях, че някои снимки в блога ми не излизат. Оказва се, че при заменянето на снимките се променя и URL адресът им, което прецаква линковете (включително показване на снимките в дискусии на фликърски групи, много кофти). Та ако не виждате някои снимки в блога ми, това ще да е причината...

Така че ме чака още една хамалогия - да оправя и снимките в блога, след като ги оправя във Flickr.

Ето колко далеч могат да отидат последствията от това, че разработчиците на една иначе прекрасна програмка за обработка на снимки не са доизкусурили color management-а...

П.п. Извън контекста, но се сещам, че ме чака и друга хамалогия - тъй като Yahoo Geocities издъхва на 26 октомври, а там преди години съм качвала много снимки с цел линкване тук-таме, вкл. и в този блог, трябва да се мъча да ги свалям една по една, защото от Yahoo садистично не са предложили user-friendly начин за сваляне на всичко, ако не си платиш и защото знам ли къде ги имам всички тези снимки на файлове... Между които и снимките на (и с) Питър Бъргър. А после пак ще трябва да качвам някои от тях на друго място...

Свобода, а не страх (в едър план)

2009-09-14T08:43:00.002+03:00

Не харесвам особено масовите сцени във филмите. Затова и не обичам да гледам суперпродукци. Предпочитам близките планове. Затова, дори когато съм на "масово събитие", за мен голямото изкушение е да уловя лицата на участниците, да акцентирам не върху тълпата, а върху индивидите. Дори и върху детайли от тях:

Хората, които излизат на площада, за да защитят каузата си, не се страхуват да покажат своите лица. Ето някои от лицата, които успях да уловя:

Господин И (който неочаквано се сдоби с нова снимка на профила си във Facebook).

Самият Бого и Краси, с когото се запознах и offline и който харесва Van der Graaf.

~~Симпатяга, когото не познавам~~ Великият Гонзо (благодаря на Мишел за осветлението), но всички с фотоапарати и камери се утрепахме да го снимаме - има защо, нали?

Осъществих намерението си най-сетне да се запозная с Павел Николов. Като го видях, веднага го щурмувах.

Нели Огнянова, с която имах удоволствието да се запозная. (Не беше ли светлината супер за снимки?)

Люба, близка приятелка (една от малкото) с която участваме в граждански активности още от бунтовната студентска 1997... и светлината... (през зимата на 1997 веднъж отидох на шествие с една цаца и Люба успя да направи от това достойно събитие за централните новини... ех... спомени...)

Момиче, което не познавам, но е направило впечатление не само на мен.

Бого със студентка от СУ, която прочете протест против инсталирането на камери в Софийския. (Когато още навремето говорех за камерите в ЮЗУ, никой не обърна внимание, сега, като се вдигна данданията за СУ, дали някой ще се сети, че има и други университети?)

Повече снимки (не само в близък план) - в албума във Фейсбук.

(Академична) свобода, а не страх

2009-09-12T08:23:00.005+03:00

(камера на входа на ЮЗУ... а в сградата са много!)

"В университета пише "Обектът е под видеонаблюдение".
Но аз не съм обект, аз съм субект."
(преподавател в Югозападен университет)

Днес отивам на събитието "Свобода, а не страх". Едно - заради мераците на всяка нова власт да ни постави под информационен контрол. Второ (и по-конкретно) - защото не искам българските университети да бъдат опасани от видеокамери.

За камерите в Софийския се водят дискусии - как било по света, дали предпазват от престъпност, дали сигурността, която евентуално ще създатат, е условие за свобода, или напротив. Всички тези дискусии, според мен, изместват акцента - вместо пространство на свободно търсене на знание, университетът се превръща в потенциално местопрестъпление - място, където може да се краде и да се упражнява насилие.

Всъщност, това не е далеч от истината, но в един друг смисъл.

Вярно е, че в българските университети може да се краде доста успешно. Например, чрез поръчки (на консумативи, техника, ремонти, строежи, логота и каквото си помислите) на силно завишени цени, различни форми на нерегламентирана "стопанска дейност", чрез непрозрачно класиране на проекти, чрез кухи щатове и отдели (и длъжности без ясна длъжностна характеристика, да кажем "главен експерт", за което се дават, примерно, по две минимални заплати върху основната), чрез изготвяне на фалшиви финансови справки, далавери с университетски издателства и бази... Да не забравяме и всякакви не- и полу-легитимни форми на обучение, които съществуват, защото парите от тях не отиват само в университета и в преподавателските заплати.

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

Вярно е, че в българските университети има насилие. Студент по журналистика бива мъмрен от ректор заради материалите му в качеството му на журналист за университета. Имейли на преподавателка се обсъждат на факултетни съвети. Преподаватели биват гонени от академични конференции, съкращават им се часовете, не им се дават или им се дават по начин, по който не могат да ги вземат и после ги уволняват, че не са си ги взели. Или пък биват докарани дотам да напуснат, защото са си позволили да отстояват позицията си, че едни студенти са преписвали на държавен изпит. В много специалности студентите само на теория имат избираеми дисциплини, а всъщност повечето от тях биват понасилени какво да изберат. Студенти биват заставени да дават обяснения защо изследват качеството на образование. Студенти биват карани да възпроизвеждат думите на преподавателите си едно към едно.

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

Общото между всички изброени неща е, че тях камерите не ги ловят. Сериозните кражби - тези за стотици хиляди левове - остават невидими за камерите. Какво може да улови системата за видеонаблюдение? Че някой краде компютър? Или няколко компютъра? Заслужава ли си, тогава, инвестицията в подобна скъпа система?

Също така, ако преподавател има лошата участ да бъде Ламбо Кючуков, никому не би хрумнало да го убива в сградата на Ректората - има си Витоша за това. Ако преподавателят е Манол Рибов, защо да го бият в УНСС, като може и пред дома му. Ако преподавателят е с широки разбирания и организира академични дискусии върху нестандартни теми (като "Перверзията") във вилата си, току виж точно там студент го наръга с нож (случаят е истински и имената са известни, но не искам да ги споменавам).

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

От какъв зор, тогава, се пръкна проектът за инсталиране на камери в СУ? Според мен изкушението на властта да бъде "всевиждаща" е трудно преодолимо, ако няма достатъчно гражданска активност, която да противостои. Пък проблемът на родната власт е в това, че не може да й се има доверие.

Споменавала съм и преди, самата аз съм била обект на наблюдение с видеокамери в Югозападен университет. Чувствате се странно, когато получите писмо, от което разбирате, че са ви следили непрекъснато - в колко часа влизате в час, в колко излизате (за един от случаите имаше и детайлно обяснение - цитирам по памет - Енчева надниква, вижда, че няма студенти и си тръгва). Трябваше да пиша обяснение дори за дните, когато съм излизала по-рано, защото сме имали катедрени заседания. (После се научих - написвах на лист А4 с дебел маркер, че имаме катедра, и го показвах пред камерата.) Но това е нищо в сравнение с аналогичното писмо до Боряна Димитрова, която пък трябваше да пише обяснение - защо не е била в аудитория, в която по програма тя няма часове. В резултат от писмото, аз чинно си стоях в аудиторията, дори да е началото на учебната година и студентите от по-горните курсове, по стара традиция, да са си по родните места. Поради това ми се случи да проведа някои доста интересни разговори с чистачките, които идваха понякога да ми правят компания.

Не си мислете, че камерите следяха с еднаква строгост всички преподаватели в сградата - не, разпечатки от шпионирането получавахме само пет човека на кръст. Всички останали - който не си взимаше часовете, продължаваше да не си ги взима, който си ги взимаше, когато си поиска, също.

Има ли някаква гаранция, че в Софийския университет би било по-различно? Дори да допуснем, че ректорът на СУ заслужава пълно доверие, системи за видеонаблюдение не се правят за този или за онзи ректор, а за бъдещето. (В ЮЗУ инсталирането им започна от предишния ректор, но чак следващият се сети, че може да ги използва за разправа с непослушните).

Изобщо - докато властта не се подчинява на строги формални правила, а на личната воля на тези, които я упражняват, опасността такива системи за контрол да се превърнат в средства за упражняване на насилие и саморазправа е огромна.

Не само в университетите, а навсякъде.

Ето защо отивам на събитието. И благодаря на Бого, че и този път износи огромната част от организацията.

Двоен стандарт за "двойния стандарт"

2009-09-10T08:54:00.000+03:00

Пуснали Майкъл Шийлдс. Родните медии злорадо обвиняват британското правосъдие в "двоен стандарт".

Повод да се замислим за "двойните стандарти" на родното ни правосъдие и родните ни медии. Защото някой, стига да носи съответното име, може да убие един човек, да осакати друг за цял живот и да се отърве с две години, и то условно. Самият премиер прави изявления, легитимиращи полицейското насилие. А футболен хулиган, който разбил нечия глава с камък (към днешна дата жертвата изглежда напълно възстановена, като изключим белег на главата и "дълбока душевна травма"), получава... 15 години! За да покажем на цивилизования свят колко строго е нашето правосъдие.

По същия начин преди години вкарваха тийнейджъри за по 10 години в затвора, защото са ги хванали с половин цигара марихуана, а трудно можем да се сетим за бос на някоя от наркомафиите ни с толкова строга присъда.

Не, изобщо не оправдавам насилието. Но мога да разбера защо британската правосъдна система няма доверие в нашата. И ако британците искат преразглеждане на делото, това е тяхно право. Същото биха искали и българите при подобни обстоятелства. (Въпреки че британското правосъдие не е пародия на правосъдие като българското.)

Infrared с Panasonic FZ7

2009-08-31T07:41:00.000+03:00

(кликнете на снимките, ако искате да ги видите в по-голям размер)

От три месеца не смогвам да напиша в блога си за това, че се сбъдна една моя голяма мечта - най-сетне си имам съвсем истински инфрачервен филтър Hoya R72!

По инфрачервената фотография ме запали Дейвид преди 2-3 години. Понеже е максималист, той има два огледално-рефлексни Nikon D-200, като единия го е изпратил на специално място да го "оперират" (само тази "операция" струва поне толкова, колкото моя клет FZ7), в резултат на което фотоапаратът вече може да снима само в инфрачервено. После си купил още един Nikon от същия модел - за "нормални" снимки. Понеже не всички цифрови апарати стават за инфрачервена фотография без такава конверсия (май повечето огледално-рефлексни не стават, освен ако не експонирате, примерно, поне 20 секунди), Дейвид ми каза за следния тест - натискам копчето на дистанционното (на телевизор или каквото имам под ръка) и гледам през фотоапарата - ако видя светлина, снимането с инфрачервен филтър е възможно. Аз видях ярка светлина. Виолетова :-).

Ако имате цифров апарат, конвертиран в инфрачервен, снимането става по-лесно, отколкото с филтър, най-малкото - по-бързо. И няма нужда от статив С моя Panasonic FZ7 и филтъра Hoya R72 си трябва по-дълго експониране (в зависимост от осветеността, между 1/3 секунда и няколко секунди, една секунда в повечето случаи работи) и стативът е задължителен (освен ако не целите подобен ефект). Така че моят Орангутанчо ми е незаменим помощник в инфрачервените опити.

Въпреки че инфрачервеният филтър ми беше голяма мечта, си имах едно на ум, че снимането с него може да се окаже доста трудна работа, особено за някой като мен, който няма особени технически познания и умения във фотографията. Така и се оказа. Всъщност, никак не е трудно, ако искате да правите пейзажна фотография или да снимате сгради. В общия случай ви трябва само статив и да улучите за колко време е подходящо да експонирате. (И внимавайте, когато снимате в посока на източника на светлината, защото се появяват странични ефекти. Вярно, че може да се получи интересно, но невинаги ги желаете, нали?) После на компютъра вероятно ще се наложи да пипнете някои настройки, примерно да добавите баланс на бялото (обикновено помага), да позамажете хроматичен шум, ако ви дразни... такива неща. И много хора, като видят малко мистични дръвчета, снегоподобни листа, облачета и подобни, казват - ау, страхотно, фантастично, невероятно. Но ако човек погледне в Google, ще види, че нетът просто е заринат от такива снимки.

Ако искате да правите цветни снимки обаче, ще се наложи впоследствие да нагласяте цветовете. В интернет има достатъчно упътвания как става това, аз тук не мога да помогна, защото като цяло (с единични изключения) изобщо не харесвам цветна инфрачервена фотография и нямам желание да се пробвам в нея.

Страховете ми относно трудността на снимането с IR филтър с апарат като моя се оказаха основателни най-вече, защото мен ме интересува основно портретната инфрачервена фотография. Ето това е, по което ме запали Дейвид със снимки като тази (той обикновено добавя и Orton ефект, но аз за себе си не виждам необходимост да го правя). Няма нищо друго, което може да накара човешката кожа да сияе по такъв начин, както инфрачервените лъчи.

Основните проблеми в портретната инфрачервена фотография, с които се опитвам да се справя, са следните:

1. Фокусът. Обикновено задният план излиза на фокус за сметка на предния, поради което често се налага ръчен фокус. Когато това условие е изпълнено, е възможно да се получи достатъчно "чиста" снимка. Иначе, понякога разфокусиран модел може и да е готин ефект, но ако човек прави само това, язък. Всъщност, има и изключения от необходимостта за ръчен фокус. Автопортрета, който поствам тук, е направен с напълно автоматичен фокус, вечерта, на стайно осветление плюс включена настолната лампа, практически почти опряна в лицето ми, но така, че да не свети към апарата, за да не се получат характерните "ореоли". Апаратът също почти допираше физиономията ми. Извод: снимането отблизо, съчетано със силнатсветлина, насочена към модела, помагат на фокуса (особено ако няма "разсейващ" заден план).

2. Експозицията. Както вече казах, експозицията трябва да е по-дълга, което, в общия случай, пречи на спонтанността. Или трябва да убедите модела да стои неподвижно в продължение на няколко секунди (ако моделът съм си аз, обикновено успявам, но тогава става два пъти по-сложно с фокуса), или да се впуснете в "спонтанни" и улавящи движението снимки. Или - да се надявате на Щастлив Момент, какъвто ми се случи с първата от постнатите снимки. Детето вдясно се е задържало неподвижно в продължение на секунда, с изключение на ръката си. И въпреки че снимката беше "изстреляна" в Explore на Flickr и за три дена е видяна над 200 пъти... и въпреки че и аз бях очарована, като видях какво съм снимала... улавянето на този момент си беше жив късмет.

3. Обработката. Червеното оцветяване, което се получава на цветни снимки без допълнителна обработка, става едно такова сиво на чернобелите снимки. Добавянето на баланс на бялото често има добър ефект при пейзажни снимки, но при портретите се появява опасност от преосветяване на отделни участъци, когато той се прилага (в случая е поносимо, но понякога може да стане неприятно). Затова е желателно много да се внимава и да се избягват "готовите" ефекти. И тук силната насочена светлина и снимането отблизо също се оказва, че помагат. Автопортретът горе няма абсолютно никакви цветови корекции, нито "замазване" на хроматичен шум - както съм го снимала, така съм го постнала, само с леко кропване.

Сигурно ви прави впечатление, че на снимката съм излязла с бели мигли. Вярно, че нямам най-тъмните мигли на света, светлокестеняви са, но все пак не са нито руси, а още по-малко бели. Едно от забавните неща с този филтър е, че различни цветове и материи понякога излизат по най-неочакван начин. Лесно е да се разбере защо по правило червеното излиза бяло, синьото - черно, а тъмните очила стават напълно прозрачни и безцветни. Но още не съм успяла да разбера - защо един и същи цвят може да изглежда по различен начин в зависимост от материята. Понякога черното излиза черно, понякога... бяло. Вижте например тази снимка, на която сияя в белите си дрешки (знам, не е на фокус, направена е само заради цветовите странности). А ето и "нормална" снимка, направена минути по-рано, на която можете да видите как всъщност съм облечена. Не мога да проумея защо черният ми часовник си остава черен, черният ми панталон става съвсем бял, шарената ми чанта - и тя бяла. Върхът са джапанките - уж са в един цвят, а по-голямата част от тях е излязла бяла, с изключение на една черна лентичка. Може да зависи от материята, може - и от типа боя, знам ли (една черна памучна тениска може да излезе черна, а друга памучна черна тениска - бяла).

Толкова мога да споделя за опита си с инфрачервена фотография досега, дано е някому полезно. Като натрупам повече практика, пак може да понапиша нещо.

Брой 7-8 на NotaBene + Artery

2009-08-27T08:36:00.001+03:00

Излезе и летният брой (летните броеве?) на списание NotaBene; този път темата е "Късната модерност".

Позволих си да предложа за публикация в броя своя статия, която завърших през януари и вариант на която беше публикувана в един сборник на руски език. Не за друго, а защото я написах с кеф и купонясвайки; това беше първата статия, която съм писала с истинско удоволствие от доста години насам. И не ми хрумна, че като слагам цяла камара линкове, никой няма да си играе да ги преписва. Затова руските издатели постъпили мъдро - публикували статията без линковете. Да де, ама слушането на музика и гледането на клипове е важна част от "четенето" на статията. Ето защо стигнах до извода, че ако има адекватно място за нея, то е Интернет.

Бях позабравила това писание и като го препрочитах с цел да направя някои редакции за NotaBene, забелязах, че в последната бележка под линия съм цитирала наш Лонги (което руските издатели са счели за несъществено и са го клъцнали, но сега вече видя бял свят).

Снимките са от концерт на главните герои на статията - група "Артерия", в споменатия "Текила бар" на плажа. За финал ви поздравявам с песента им "Electricity" (на концерта, от който са снимките, токът спря за няколко минути и по едно време публиката започна да крещи: "Electricityyyyyyyyy!", но поствам клипа не заради това, а защото ми харесва):

Корупция "на парче" - докога?

2009-08-05T13:30:00.001+03:00

Напоследък позанемарих блога си, доста работа ми се събра. А написах коментар в блога на Христо Христов, че ще подхвана тема, разисквана от него.

Христо е колега социолог, работи в агенция "Скан". Знам го от блога му, но преди около две седмици имах възможност да се запозная с него и "offline" (за сетен път се уверявам, че светът е клаустрофобично малък). Ако намирате интересни теми като тези за корупцията в образованието в моя блог, вероятно ще харесате и неговия.

В два свои поста ("Петкан Илиев, осъден без присъда" и "Протокол на Комисията, назначена със заповед на ректора за вътрешна проверка по случая с гл.ас. Петкан Илиев") Христо Христов изказва позиция по нашумелия случай с уличения за корупция преподавател от УНСС. Горещо ви препоръчвам да ги прочетете! Лично на мен ми се набиха в очите някои паралели със случая с уволнения преподавател от ЮЗУ Сашо Рангелов, за който вече писах. Безотносително към това дали са виновни, или не, разправата с тях има два ефекта - първо, пресича възможността за истинско разследване на съответните корупционни схеми и прикрива другите замесени лица и второ - създава (измамно) впечатление за "борба с корупцията". Че каква "корупционна схема" могат да бъдат един главен асистент (дори не и хабилитиран преподавател!) и няколко студенти (за зла участ - от Благоевград)? Такива неща като фалшиво взимане на изпити, купуване на заверки, прием по "втория начин" изискват съучастие на най-различни позиции и нива в йерархията на университета, а и не само там.

Мълчаливото толериране на подобни практики от страна и на образователното министерство, и на съдебната система, води до реална безнаказаност. До момента, в който някой стане неудобен - разчистваме си сметките с него, "преборваме се с корупцията" и продължаваме по старому. Прочетете протокола на комисията, сформирана по случая "Петкан Илиев", смехотворен е (но все пак - чест прави на УНСС, че публикува подобни протоколи на сайта си, такова нещо за ЮЗУ не може и да се мечтае, вместо това се налага човек да се добира до важни документи със сума ти препятствия, ако изобщо му ги дадат, и някои от тях да се публикуват в интернет анонимно). Комисията разследва, освен Илиев... няколко студенти и един инспектор в Учебен отдел, не намира доказателства за корупция, но все пак предлага гл. ас. Илиев да бъде понижен в длъжност.

Като говоря за бездействие от страна на образователното министерство и съдебната система (и не само на тях), не твърдя тези неща без причина. Ако съответните институции си бяха на мястото, огласяването на много от документите за различни нередности в ЮЗУ, публикувани ето тук, нямаше да остане без последствия. Можете да питате Петър Дошков вярно ли е, че съдиите в няколко съдилища в Югозападния регион си правят отвод по делото, което той заведе заради уволнението си. Дори съдии, които не са били призовавани! Ей така, превантивно. Не на последно място, защото Дошков оспорва не само легитимността на уволнението си, а и легитимността на университетското ръководство.

Крайно време е да престанем да гледаме на корупцията "на парче". Днес ще обвинят един, утре друг - Вальо (Топлото), Сашо, Петкан или Драган - все едно. Днес ще говорят за един университет, утре за друг. Преподавател от Журналистическия факултет на СУ бива заснет да изисква секс срещу оценка от студентка, преподавателят е отстранен, студентката - порицана (не само от преподаватели, а и, забележете, от състуденти), че петни авторитета на университета и факултета, и толкоз. Вдига се шум около казуса с нилигитимния декан в ЮЗУ Александър Воденичаров, в резултат на активността на няколко преподаватели и медии се стига до оставката му и скоро историята заглъхва. Сега се вдига шум около УНСС, скоро и това ще се забрави. Утре ще се вдигне шум около друг преподавател и университет и огромната част от журналистите няма и да припомнят "за протокола" предишните случаи...

Всъщност, като се замисля, обстоятелството, че на корупцията се гледа "на парче", не е резултат от човешката глупост, а си има причини. Подобно мислене е характерно както за социалистическата идеология, така и за всяка нагласа, която е склонна да оправдава социалната система. Ако има насилие в училище, то проблемът е "в семейството" - родителите не си възпитават добре децата (а защо в едни общества ги възпитават "добре", а в други "зле"?). Ако има корупция, това са "изолирани явления", дело на "лоши хора". Ако студентите купуват курсови работи, то е, защото "ги мързи", а ако преподавателите не правят нищо по въпроса, то е, защото са "безсилни" (ама я се опитайте да пробутате нещо copy-paste в университет в Англия).

А корупцията (както и насилието в училище, и престъпността и т.н.) е системно нещо, тя съществува в такава степен, каквато социалната структура допуска. За да се ограничи, значи, корупцията в образованието, не е достатъчно да се уволнят няколко дребни риби. Нито да "хвръкне" някоя и друга ректорска (или дори министърска) глава. Не е достатъчно дори (въпреки че е много желателно) да се правят пълни външни одити на образователните институции. Нищо няма да се промени без осигуряване на прозрачност (защото корупцията изначално вирее в непрозрачна среда), независим външен контрол (защото понастоящем има основно зависим вътрешен и почерпен на ресторант, или пък приятелски, външен контрол), защо не и изработване на системи за външно оценяване на качеството на обучение (в университетите не е толкова лесно, колкото в училище, но не е и невъзможно). И най-вече - поставяне на студентите, които сега са сведени до средство за оцеляване на работните места на преподавателите си, в центъра на образователната система. А това, на свой ред, изисква цялостно преструктуриране на тази система. Което пък би се оказало политически много непопулярна мярка, защото би настанал един ми ти интелектуалски вой...

Вярно е, че сме в период на икономическа криза, но реформите във висшето образование и науката не следва да се свеждат единствено до въвеждане на проектно финансиране, защото, ако останалото не се промени, и проектното финансиране ще улегне в познатите ни корупционни схеми. Още повече, че за проекти, каквито има за образователната сфера, обикновено е позволено да кандидатстват само юридически лица, напр. университети. Катедри или факултети не могат да кандидатстват, защото не са самостоятелни юридически лица. Близко е до ума, че ако проектите, за които се кандидатства, се одобряват на ниво "университет", ще печелят проектите, които са удобни на ръководството (или пък са дело на самото ръководство), а за неудобните и несимпатичните едиственият изход би бил да регистрират самостоятелно юридическо лице, което пък ще ги постави в по-неизгодна позиция като кандидатстваща организация...

Засега не виждам индикации за управленска воля за борба с корупцията в образованието, дали ни остава да чакаме Европейският съюз да ни "сгащи" и за това?

Аксиния емигрира

2009-07-29T07:05:00.000+03:00

Аксиния емигрира. Научих от блога на Krijs. Не я познавам лично, въпреки че я видях на двата гей парада, на които съм била, нито съм си имала виртуална „приказка“ с нея. Дори блога й не четях редовно.

И все пак, признавам си, мъчно ми стана. Защото един смислен човек, който не се страхува да защитава гражданската си позиция, една жена, която оглави миналогодишния гей парад бременна и която впоследствие отстояваше правото на хомосексуалните двойки да отглеждат деца при равни условия с хетеросексуалните, „вдига ръце“ от България.

Мога да я разбера. За децата на хомосексуалните родители е добре да растат в толерантна среда. За родителите също е многократно по-добре. А за всяко дете е за предпочитане да отрасне в среда, в която има спазване на правилата и зачитането на елементарни човешки права.

Аз самата нямам деца и, да си призная, ми е трудно да си представя как бих могла да възпитавам дете днес, в България, на какво ще го уча и то какво ще вижда. Възхищавам се на тези, които имат смелостта да опитат. Не на всички родители. Не на тези, които правят деца, защото така се прави и не мислят как ще ги отглеждат, защото „то ще се нареди“. Нито на тези, които правят деца, защото това им осмисля живота (или им решава, по-точно временно отлага, лични проблеми), без да се запитат дали самото дете би искало да бъде заложник на смисъла на нечий друг живот. А на хората, които създават деца, защото знаят, че могат да ги обичат и имат какво да им дадат.

Не съм правила заслужаваща внимание снимка на Аксиния (май само една имам, и то в гръб), но за целите на настоящия пост си харесах една от снимките, които направих на тазгодишния гей парад. Не съм единствената, която направи снимка на това семейство от две жени и дете, не само защото бяха външно колоритни, а защото спокойствието, вътрешната хармония и любовта, които излъчваха, бяха пленителни. Не разбрах откъде са, дано са заобиколени от толкова свобода, колкото изразяват.

Което пожелавам и на Аксиния и детето й.

А аз оставам продължавам да правя това, което ми е по силите, един ден децата на други Аксинии (и Krijs-овци) да се чувстват добре тук.