Wynche Deyan

Сеул - Токио

2009-07-05T16:32:00.002+03:00

Seoul

На някой сеулчанин му е хрумнало да се възползва от играта на думи и е създал туристическия слоган на Сеул - Soul of Asia. Но душата на тоя град ми убягна на мене, а я търсех през цялото време.
Не че е лошо там. Има много възхтителни неща. Но е широко, високо, гигантско и най-вече, усеща се нецентрализирано. Ново е, няма усещане за история, за натрупани пластове предишни значения. Строителството е ново и добре планирано, жилищните блокове (комплексчета от по 15-20 блока, средно 30-40 етажа всеки) са еднакви, подравнени като по конец; бизнес сградите - изпълнени в общ стил, сякаш построени в рамките на едно десетилетие - а може и така да е, не знам нищо за Корея. Строежи, строежи - в центъра на пъпа на средата на downtown-а се намира прословутия City Hall, където сменяш метрото, където е City Hall Square (сниман по картичките) и Hotel City Hall Plaza - решихме да отидем да я видим тази очевидно важна забележителност и се оказа строеж. На острова със сградата 63 (известна с това, че на летището има брошури за "Сграда 63") - крайбрежен парк по протежението на брега на тази голямата река, Хан. Не малката, за която ще кажа после. Едни изгледи, едни градини, едни алеи, една красота - ум да ти зайде. Отиваме да се разходим на това прелестно място - оказва се строеж. Разкопано, заградено и набучкани фиданки. Същото за Dongdaemun Designer Park and Plaza - още на втората вечер отидохме да проверим футуристичната форма на входната козирка, подстриганите ливадки и шарено светнатите водни площи - и... строеж :) Душата на Сеул се създава в момента. Трябва да се върнем след 3 години, да проверим докъде са стигнали тези многообещаващи проекти, и тогава може би това ще е градът, който очаквахме сега. Днес е миналото.

Че е измислен добре, измислен е. Това си личи навсякъде. Как например 10-милионен град се справя с трафика, без да се превърне в кошмар? Ето как: 6 ленти във всяка посока по обикновените градски улици в центъра. Дълги-дълги пешеходни пътеки ги пресичат на кръстовищата. Самите пешеходни пътеки са разделени на две части и е указано по коя част да минеш - т.е. по идея са двупосочни, та да не се сблъскват тълпите, които пресичат. По-често от пешеходните пътеки са подлезите - а подлезите са шопинг центрове. Центърът на Сеул е цял един подземен град сам по себе си, в който можеш да вървиш с километри по дълги коридори с магазинчета от двете страни, да минеш 3 или 5 станции на метрото пеша, да живееш дори, без да излизаш на повърхността изобщо, защото под земята можеш да извършваш всичко необходимо: да се храниш (гофрети, сандвичи, кафенета, ресторантчета, 7 Eleven и Family Mart), да си купиш дрехи, обувки, аксесоари, електроника, хардуер на старо (много Star Wars усещане е да видиш такова магазинче - занемарено, мръсно и хаотично, и втора ръка хардуер е накамарен покрай витрините на зле скалъпени рафтове), да отидеш до тоалетната, да поседнеш на пейка, да минеш покрай изложба (с много красиви визуализации на строящ се парк, например), и разбира се, да се прекачваш от една линия на друга, докато ги изръшнеш всичките.

Подлезите са досадни - искаш да минеш отсреща, а за тая цел трябва да слезеш 2 нива под земята и после пак да се качиш. Затова пък не ти закриват градската гледка, както надлезите. Над земята си гледаш само пътища и покрай тях - високите сгради с изчистени форми и огледални стъкла. Архитектурата е приятно модерна, но консервативна, твърде подредена - ако не бях на content market, бих казала, че говори за липса на въображение. Не видяхме нито една смело замислена, впечатляващо изпълнена сграда, никоя не се откроява от останалите, няма разчупени форми, няма фантазия, няма експерименти.

Липсата на горни нива (надлези, виадукти) създава усещане за подреденост и чистота на градския пейзаж, а множеството квадратни километри подземна обитаема площ, която се добавя към наземната, отнемат от натовареността на човешкия трафик. Така че и при 10 милиона, не се усещаш притиснат от бързаща тълпа, засмукан от човешки водовъртеж. Движението е спокойно, в пиковите часове метрото идва на 2-3 минути - време, достатъчно целият перон да се запълни с хора, които все пак са на известно разстояние един от друг и малко преди да започнат да се побутват и неволно да се докосват, новият влак пристига. Композиции от сигурно 20 вагона - не знам колко, но когато потегли с рязко увеличаваща се скорост, отнема много дълго време, докато се извърволи целия покрай тебе.

В метрото прекарахме основната част от времето си в Сеул. Да слезем от хълма на Шератон до градската вътрешна кръгова линия (2, зелена) и оттам да се довозим до баш центъра, ни отнемаше поне по час и половина в едната посока. Докато отидем дотам, трябва да се връщаме. Навсякъде можеш да стигнеш с едно прекачване, но това прекачване означава около половин час за трансфер - нагоре, надолу по тия стълби, към станцията на другата линия, пак нагоре, пак надолу... Пътьом огладнееш, ожаднееш, пък се отбиеш да си купиш нещо. Някоя леля прави бухтички с яйцевидна форма и някакъв кремест пълнеж; някакъв чичко тъкмо вади гофретка и трябва да се пробва дали и тази е толкова добра като оная пред Doosan tower, и ако не е, на следващата гофретаджийница - непременно да се пробва пак.

Много е лесно да си купиш дрехи. Едното удобно място са тия катакомби от подлези и метростанции, другото - откритите пазари (Myeong-dong, Namdaemun), но най-вече - масово посещаваните многоетажни шопинг центрове и цели райони от шопинг центрове. Местата, обозначени на картата като интересни за туристите, се оказаха все такива места. Нещо много неправилно си ме представят корейците - мен като турист и интересите ми. Какво, като има 30% намаление в Gap и какво като ето тука е Zara, а там - Adidas? Това да си го потребяват местните - 10 милона души все трябва да са облечени по някаква мода и да са обути, нали, разбирам нуждата от такова изобилие - просто не мисля, че има какво да видя по тези места.

Аз никога не съм била шопинг турист, няма и да бъда надявам се, но и отдавна не съм типът турист, който има нужда само да види и да научи. Обикалянето по забележителности беше до преди някоя и друга година, но се изморих и се препълних и не ме вълнуват вече никакви храмове, дворци, музеи и други видове исторически свидетелства. Особено щото напоследък повече посещавам дестинации, за чиято история и култура не знам нищо и не мога да се развълнувам. Това, което търся, са преживявания, възможността да си свидетел на нещо краткотрайно, което отминава сега и после го няма - събития, спектакли, гледки, усещания - както големи и специални, така и дребни ежедневни нещица. Electronic Fire на кулата N Seoul Tower, разходка покрай малката река - канала - нощем, сърдития готвач, който ни сготви неназовимо ястие направо на масата, на една голяма газова горелка, в пръстен съд; корейката, която, докато чакаше метрото, изваждаше босия си крак от елегантната обувка и той беше целият зачервен и видимо болящ на местата, където я стяга. Всичките млади хора в метрото - преобладаваща възраст около 20-30 и тук-таме някой по-възрастен или баба. Всички до един държат хай-тек устройства в ръце - гледат телевизия или играят игри или слушат музика, на телефони, портативни конзоли, плейъри - квото има. Всички до един с телефоните в ръцете. Дори когато спят.

Модерно облечени и приятни хора са корейците. Спретнати и чистички, елегантни и спортно-елегантни, без да прибягват до непрактичност. Полите и роклите са къси и се носят както със сандали с висок ток, така и с кецове и маратонки, без ни най-малко някой да се притеснява, че равната подметка скъсява силуета. Тесните дънки често са съчетани с токче на босо, което си мислех, че е характерно за рускините. Потници и тениски в комбинация, която прави дори прозрачните дрехи не прекалено разкриващи - носят се поне 2 пласта и общо стават непрозрачни, така че няма да успеете да различите формата на сутиена или къде свършват дънките. Мъжете са предимно с една много типична азиатска прическа, с леко дългичка коса на врата и с дълги бакембарди, малко залюхано едно такова - но почти няма да видите кореец с късо подстригана коса, щръкнала нагоре на клечки, или пък дългокос. Корейките са красиви - високи, стройни, с хубави лица. Спомням си, че в Норвегия споделяхме един апартамент с две корейки и още тогава ми беше направило впечатление, че те са много красиви за разлика от китайките, които по откъслечни впечатления смятам за преобладаващо непривлекателни.

Толкова любезни хора не съм виждала никъде. Имам чувството, че само седят и дебнат някой да почне да изглежда така леко несигурен или пообъркан, или да се застои пред картата на поредната метростанция, та тутакси да му се притекат на помощ и да го ориентират, насочат, посъветват. Една мила жена като разбра къде отиваме, направо тръгна да ни води. Ние решихме, че е в същата посока, но тя, след като ни остави на перона, който ни трябваше, и ни пожела довиждане и приятно прекарване, се обърна и отпраши обратно, а ние гледахме след нея изумени и не можехме да повярваме.

Непременно трябва да споделя, че след като известно време се чудихме къде са им на тия хора децата и майките с колички (не бяхме видели ни едно за 3 дена обикаляне из града), накрая ги видяхме всичките вкупом в споменатата вече сграда 63, където има аквариум. Ние сме големи фенове на аквариуми и бяхме отишли в тая сграда, щото разбрахме че има, както и защото си мислехме, че сградата ще е някаква впечатляваща, щом даже брошури има за нея. Не била нищо особено, но аквариум наистина имаше и то много по-голям отколкото изглеждаше на брошурката, и беше пълно с дечурлига на групи и със семейства с малки деца. И как няма, като се оказа, че освен акула (която Веселин много отдавна не беше виждал и се беше затъжил, той обича да ги гледа най-вече тях), можело да видиш пингвин! Не един, ами 2 вида пингвини - кралски и т.нар. jackass - сигурно гадняр пингвин :) Бяха съвсем съвсем наблизо, ако протегнеш ръка над стъклото, можеш да го пипнеш. Гмуркаха се, изплисквайки много вода, разхождаха се важно-важно, а един беше застанал под табелата с надпис, вероятно, "Не хранете пингвините!", и вдигнал глава нагоре, изглеждаше сякаш я чете - въртеше клюн наляво-надясно и беше много смешен. Много ни липсваше Деян в тоя момент, той така си умира за пимпинк и за нунки и за много, мнооого дибки... Искаше ни се да нагушкаме всичките тия деца около нас, представяйки си, че гушкаме него :)

И продължава много да ни липсва това хлапе. Не е като друг път, когато пак за 1 седмица не го виждаме, ама знаем, че ако искаме, можем да палнем колата и да отидем. И животът си тече нормално междувременно, всяка седмица е като следващата. А сега не е така, виждаме много неща и времето ни се струва много разтеглено, в един ден се побират толкова много гледки, впечатления, информация и преживявания, че сякаш ни няма от незапомнени времена... И искаме вече да си нагушкаме детето!
Другия път сме се заканили да пътуваме с него. Някъде по-наблизо трябва да е, щото тия разстояния едва ние ги издържаме, пък с него ще е още по-кошмарно, но да се отиде на ново място и да се преживяват нови неща не е същото, като непрекъснато си казваш - ех, да беше сега Деян тук да го види това!...

Камен 2

2009-06-26T18:27:00.004+03:00

Бебето Камен известно време задържа състоянието си и после се влоши, от вчера е на командно дишане.
Разбрах, че е нулева кръвна група - каквато е и Деян. Представям си Деян с една тръбичка в ръката, в интензивното при бебето в кувьоза, свързан към него, да му прелива кръв. То не може, но си го представям. Иска ми се Деян да е добър човек, който би се радвал да направи такова нещо за милото бебе, което се бори за живота си. Не изпитвам скрупули от идеята, че съм готова да дам от кръвта на детето си заради чуждото бебе - някакси усещам, че може би е ужасно нещо една майка да каже така, но от друга гледна точка, бебето в момента се нуждае от такава кръв, а Деян ще си направи нова.
Освен това ние много държим Деян да не бъде кръстен освен ако сам не пожелае, но ако бях на мястото на тези родители и Деян беше бебето в кувьоза, сигурно сега щях да водя поп за ръката там, да няма нещо което съм пропуснала да направя - колкото и ирационално да е това поведение, понякога човек не може да контролира суеверието си (това си е чиста проба суеверие, не е вяра).
Готова съм да търгувам - бих обещала да кръстим Деян, ако бебето Камен се оправи. Веселин, като по-здравомислещ, каза твърдо "не" - било ябълки и портокали. Не съм съгласна - такава търговия е типична за езическото мислене на обикновения човек, в това число аз, и е характерна и за хората, определящи себе си като християни. Искам да кажа, нехристиянско е, но какво от това, на мен типично по езически не ми пука да подкупвам християнския бог с такива неща, защото не изключвам съществуването му, и предпочитам да се подсигуря.
Абе какво да кажа, полудели сме, говоря глупости, но това ми е в мислите в момента.
Всеки път, когато таткото се обади да даде нова информация, вдигам със страх какво може да чуя. "Без промяна" минава за добра новина, защото оставя място за надежда.

Утре заминаваме на другия край на света за 10 дни и няма да сме тук, когато и каквото и да се случи през това време.
Бори се, мило бебенце! :'(

Ние, родителите - Година 2

2009-06-24T21:39:00.004+03:00

Преди година днешният ден ми се струваше в необозримо далечно бъдеще, а днес се обръщам назад и се питам - какво толкова ни се случи в последната година? Не че нещо, ама миналогодишният постинг беше бая дълъг, и се опасявам да не би сегашният да остане по-назад. Но всъщност има доста какво да се каже.

Във втората година от живота на Деян се роди братовчедка му Ели. Живот и здраве очакваме братовчедския кръг да се разшири и още, но за това - след година :)

Около нас основната промяна е, че си купихме Апартамента на Нашите Мечти. Нашите мечти са скромни и практични и се характеризират предимно с идеята да не пътуваме по час и половина до работа ежедневно. Но и всичко друго на Апартамента му е прекрасно, само малко е тесничък в раменете ама ще свикнем :) По тоя повод се оженихме за една банка и затънахме до гуша и в допълнителни лични дългове. Но това никак не ни гнети, защото само като си представим гледката към Витоша от хола, искаме час по-скоро да се пренесем там. Стартирали сме и процедура по начален ремонт, като ще почнем с банята и още не сме се спрели на Идеалната и Перфектна Във Всяко Едно Отношение комбинация от плочки; не смеем да взимаме решенията и за оборудването за баня - да избереш точния модел мивка изведнъж изглежда плашещо отговорно. Всяко такова нещо има усещане за окончателност, което парализира способността ни да го извършим все някога тоя ремонт. Е, липсата на време си е също така реална както винаги.

Купихме си и кола, тъй както се бяхме заканили. Засега не ни създава проблеми, макар че успяхме да я раздрънкаме доста за 6-те месеца, през които я притежаваме. Прилична колица, малко флегматична ама всичко друго си й е наред.

В пътешественическо отношение реализирахме една Швейцария и няколко Виени. Виените предимно по работа за мен, но преди това - за кеф, на истински туризъм. Веселин самостоятелно се зашмитка по Будапеща и Франкфурт. Освен това отидоха със Здравко на трето море в Анталия. Инициативата и организацията, между другото, бяха изцяло мои. За което много държа да си получавам кредита винаги, щом стане на дума.

Мими се омъжи.
Заведохме Деян на сватба.
Пътувахме с Деян в чужбина.
Деян се вози на самолет.
Горните четири събития са всъщност едно :)

Някои колеги се бракуваха - Косьо и Ира, ей сега в събота - Орлин и Надя (това е за догодина ама ще го забравя кога точно се е падало). Разбира се, бебето Камен.

Не сме изгубили никой близък човек. Изгубихме Миша (доколкото тя не беше наша, но имаше място в сърцата ни).

В работно отношение, фирмата на Веселин беше купена от Crytek и сега той се оказа работник в някаква гигантейша международна фирма, за която преди време не му е и хрумвало да мечтае да работи. Моята пък фирма откри офис във Виена (оттам и мойте ходения за по 1 ден, или както вече съм споменавала - the fastest there-and-back-agains).

Гледахме In treatment (заразителен сериал, сега сме се вдъхновили да се третираме), Dexter, нищо друго интересно на филмовия хоризонт.
В книгите още по-постно.

Ъмм, аз отслабнах с 15 кила. Какво, постижение си е. Настоящото ми тегло е като в първите години откак се събрахме.

Деян беше здрав, изключенията (няколко температури) са пренебрежими. Алергията... бавно и славно... не ми се говори за нея.

Камен

2009-06-24T01:43:00.004+03:00

Всеки момент Деян ще навърши точно 2 годинки.
Но не мога напълно да се зарадвам на рождения ден. В мислите ми е бебето Камен, което е само на 20 дни и е с тежка инфекция, в болница, в кувьоз, на хранене със сонда, на 4 антибиотика, и лекарите казват - надяваме се на него самото, да има достатъчно силен организъм, за да се оправи.
Допреди малко бях с родителите му. Смели хора. От 20 дни са родители, а вече толкова смелост са мобилизирали, толкова са пораснали. Още не са имали време да се опомнят какво им се случва, и вече - това.
Тези от нас, които имат на кого, се молят; останалите просто много силно искаме и се надяваме бебето Камен да се оправи, да се пребори, да успее да се отърве от инфекцията и да е добре. А ужаса за родителите - той ще си им остане завинаги, това е ясно. A parent is born означава и това - вече има много неща, които могат да се объркат. Във всеки един момент животът ти може да се промени напълно. Рискове на всяка крачка, кошмари, от които никой не може да те измъкне, решения, които тежат - и на това отгоре не си компетентен да вземеш. Самообвинения, отговорност, невероятна уязвимост. А само до вчера най-голямата ти житейска дилема е била къде да вечеряме днес, най-голямата драма - 2-те кила, които май си качил.
Мисля си за бебето Камен и преливам от благодарност, че толкова много неща, които са могли да се объркат и при нас, не са се объркали. За всички ужасни неща, които не са ни се случили - благодаря.

Малки победи

2009-06-23T14:56:00.004+03:00

Вчера имахме прекрасна вечер. Бях си я мислила цял ден как ще я направим и я направихме, и стана.
А именно, голямото ни притеснение от напоследък е все по-големия проблем на Деян с къпането. То като си помислим сега, погледнато назад във времето, тоя проблем си е възникнал постепенно и се е задълбочавал непрекъснато, но в последните седмица - две стигаме до истински истерии. По думите на Веселин, повече от това едно дете не би могло да крещи, дори и ръцете да му режеха. Къпането е за Деян мъчение, от което по-голямо не може да съществува. Навремето беше така само докато миехме косата, но последното ни преживяване беше разтърсващо - самата идея да го доближим до ваната, да го сложим в нея го изпълваше с неистов страх, той се вкопчваше в мене с ръце и крака и пищеше, а аз трябваше силом да го изтръгна от себе си, а Веселин бързо-бързо да полива и да плакне дупето - дори не михме косата тогава...
Като приключи тормоза и го завихме в хавлийка, отне много дълго време, докато се успокои. Хлипаше уплашено, отказваше дори биберонка, говореше с тихо плачливо гласче, през задъхани хлипове - "тати къпе", "не, не". Това никак не е характерно за него, обикновено каквито драми се случват в банята, се забравят тутакси щом излезем оттам.
Та много се ошашавихме.

И вчера предприехме лечебна тактика - обърнахме го на игра и не пристъпихме към никакво къпане. Занесохме едно шарено легенче в банята, насипахме в него играчки и подканихме Деян да си плацика в него. Отначало дори не във ваната - сложихме легенчето върху капака на тоалетната чиния и Деян прав до него, облечен, да си цапоти. Като се заигра така, постепенно го съблякох. Той не че беше кооперативен (напоследък имаме големи драми и при събличането - отказва и се бори срещу), но по-скоро не забеляза какво се случва, защото беше улисан в играта. Като го съблякохме, преместихме легенчето във ваната и той сам поиска да влезе вътре. Пълнихме легенда с нова и нова вода и го изливахме във ваната, докато не се понапълни тя самата - което ни позволи да измием дупето без проблеми. Дадохме го много лежерно - не настояхме за повече.
После си го облякохме, дадохме млякото и той ме инструктира, че "Ето тука двамата пинкаме" и ми направи предложение, на което не мога да откажа - а именно, пльосна се безцеремонно на възглавницата ми на спалнята и ме изкомандва да "лягаме двамата". Гушкахме се, после го убедих някак да ме остави да го пренеса в креватчето му, туширах бързо разрастващото му се недоволство с приказката за трите прасенца (опитвам се да налагам уговорката, че мама разказва приказка само когато Деян е легнал, докато е прав не разказвам - и той май го понаучи това), и накрая го изчаках да заспи, преди да се измъкна.
За къпането с играчките го питахме дали иска "уте пак" и той потвърди, че да, иска. С нетърпение чакам следващите възможности за такива приятни и спокойни вечери и се надявам, че постепенно ще свикне, че водата е добро.
Главата не виждам как скоро ще спре да е проблем - не мога да му обясня как да си я държи, че да не му влиза вода в носа и устата, евентуално мога само да пробвам да го накарам да стиска очи, че то детски детски ама шампоан си е - няма как да не е неприятно, ако попадне в очите.

Приказки

2009-06-20T23:47:00.003+03:00

Vesselin iska da mi demonstrira, che Deyan se e nauchil da kazva "patica".
- Deni, kaji na mama "patica"!
Deyan se usmihva samouvereno i mi kazva:
- Gyska!

----
Pyk otskoro nali si razkazvame prikazki. Dnes reshih, che Chervenata shapchica veche e jasna, i reshih da vyveda Trite prasenca. Stigame do momenta, v kojto Golemia Losh Vylk otishyl pri prasenceto, i kakvo kazal? Spored Deyan:
- Chervena shapchice, kyde otivash?

Снимка

2009-06-06T00:00:00.004+03:00

Старата остава тук:

Сега е в колата на дядо си, на Вършец.

Затъжено

2009-06-05T00:53:00.004+03:00

Утре ще видим детенцето и цял ден ще го караме да повтаря "Ето тука!", и също: "Тъмно? Добъден."
Пък имало едно бебе дето не щяло биберонка и Деян изумено и невярващо повтарял, с вдигнати рамене и разперени встрани ръце: "Бебето не иска бонка!"
А пък днес хвърлил един черпак на баба си в тоалетната.

П.П. 05 юни: А пък днес баба му кихнала и той казал "дико дако!" (живко здравко!)
Няма да ходим днес, оказа се. Утре ще свършим малко работа и тогава.

Keep flying

2009-05-31T02:12:00.001+03:00

Аз съм ужасно надут и самовлюбен човек. Имам се за невероятно умна и си мисля, че знам всичко по-добре от всички.

Не знам откъде произлиза това убеждение. Може би в училище така ни научиха - че сме по-велики от останалите. А може би баба ми създаде легендата за умното Силве, което хвалеше непрекъснато и пред всеки - като всяка баба, която може до припадък да хвали внучето си за досада и отегчение на всички останали, с тая разлика, че аз й вярвах.

За първи път се почувствах не толкова велика (да си кажем направо глупава) в университета. Оказа се, че това, което ми е интересно да уча, било елитна специалност, и колегите ми бяха бест ъф дъ бест - отвсякъде събрани топ умовете. Всички до един (ок, с изключение на един всъщност) със същото това съзнание на най-велики. Само че аз - легенда, а те - наистина.

Втория път получих това прозрение в работата си. След големи вътрешнофирмени промени новият ни шеф, Алексис, ме научи по трудния начин, че съм си въобразила прекалено много. Паднах от високо. И до днес съм благодарна на този човек за всичко, на което ме научи - но най-много за това, че ми натри носа, когато имах нужда.

Но изграденото в детството е много силно и аз продължавам и до днес да имам тенденция да "си вярвам". Добила съм подобна арогантност и в настоящата си работа. Минало е доста време от последното ми сриване със земята и постепенно, постепенно самоувереността ми, която расте като плевел, се увеличи до предишните нива.

За трети път ми се случи вчера.
Имам късмета да попадам все на разбрани и човечни шефове, които вместо да ме уволнят с присмех поради самозабравеност, седят и ми обясняват позицията си. Никога не съм го разбирала настоящия ми шеф, винаги съм се чувствала леко или повече некомфортно от усещането за хаотичност около него и заради неговата непредвидимост, но съм го уважавала неимоверно заради огромната грижа, която полага за нас (и заради куп други неща, които не са ми темата сега). Но вчера ми се отвориха очита и видях, че съм започнала да се държа като хората, които най-много мразя в работата си - като колегата "1", който е арогантен до небесата, но некадърен колкото си иска, и като колегата "2", който е алчен и тъпо-инатлив. Превърнала съм се в една корпоративна кучка, която измерва всичко с цифри и уравнения, ламти за повече и повече и не прощава проявата на слабости у околните.

Имах този голям проект, за който си мислех - нека ми гласуват доверие да го движа изцяло аз, ще ги науча аз тях как се прави и как ще бъде най-добре. Ще направя всичко правилно и то ще е успешно.
Опитвах се да правя всичко по правилата - само че съм избрала грешния комплект правила. Поставих математиката над хората, принципа за справедливост над принципа за човечност, стремежа към точност над представата за общата картина. Целите ми са били напълно погрешни.

Целта да получиш обратно каквото си дал... логична и разбираема, но глупава цел, която, съчетана с грешния подход - с мойта безкомпромисност и нечувствителност към хората - поражда опасността да изгубиш всичко.

Сведох всичко до жизнено необходимата ми измеримост на резултатите - а по какъв друг начин, ако не чрез сметки? Оказа се, че имало друг начин. Как ще разбереш дали си успял, попитах го. "Ами - като още си в бизнеса, като работата върви, като идват проекти и си ги работиш - значи си успял."

Keep flying.

Това било, значи.

Имало такива хора и в реалността. Можело и така да се мисли.

Никога не съм го разбирала изцяло, но сега се опитвам да се пренастроя към тази съвсем нова за мен концепция, и колкото повече се пренастройвам, толкова повече го разбирам.

Той ми е казвал, при различни случаи - Хвърли зад себе си, за да намериш пред себе си. Не бъди алчен, бъди отстъпчив. Важното е за всички да е добре, а не да постигнеш каквото си наумил с цеата на това отсрещния да се чуства прецакан. Да, така е, в някои случаи е несправедливо. Да, така е, вътре сме с този проект. Но не си го слагай на сърце, ето идва новият проект и продължаваме да работим.

Keep flying. Това е целта.
И аз ще се харесвам повече, когато изоставя максимализма и квадратното си мислене и се науча това да ми е достатъчно.

Отново съм благодарна и смирена. Поне за известно време.

Червената Шапчица

2009-05-26T12:38:00.004+03:00

Каква съм застреляна майка.

Прибирам се вчера, излизаме с Деян на разходка щото сега като е светло докъсно, спокойно можем да останем навън 1 час (аз се прибирам в 19:30) - обиколихме, ходихме на люлките, на кончето, на клатушката в магазина, да видим ибките (които на брой бяха "още една" в аквариума и "мноооого мноооого ибки" умрели във витрината).
После пред блока чинно се оставихме да ни се порадва съседката, дойде си и Тати, и се прибрахме.
И си викам аз - давай сега експедитивно и организирано, не като друг път. Измих на Деян ръцете (той тъкмо откри какъв невероятен фън е да запушиш частично чучура на чешмата), махнахме външната блуза с нейните вече изцяло мокри ръкави, заведох го в спалнята (ммм това е ново, вече не го нося, а го водя) и го преоблякох за сън.
Той много дърпаше към креватчето, където да си легне ("Ето тука. Деян. (Л)яга.") и ме инструктира и аз да сторя същото (посочи моето място на спалнята и изкомандва "Ето тука. Мама. (Л)яга.). Хубаво, дотук добре се разбрахме.
И като трябваше да легна при него, си викам - бе това хлапе оня ден така внимаваше като баба му му разказваше за Червената Шапчица... Я да се пробвам.
И взех да разправям.

Ама аз не съм разказвала приказки от... никога :) И много се бъркам, връщам се назад да се поправям, изобщо ужасен разказвач съм, но Деян слуша много внимателно и ме подсеща. Например:
- Имало едно мааалко момиченце, което се казвало Червената Шапчица. Един ден...
- Гъбки! Гъбки!
- ...отишла в гората да бере гъбки. Ама преди това майка й й дала една кошница и казала: Червена Шапчице, тук съм сложила...
- Баба! Болна!
- ...Червена Шапчице, отиди при твоята баба, защото тя е болна, и й занеси тази кошница, в която съм сложила баааницаааа...
- Питкаааа-м.
- ...питкааа, сиииренцееее...
- Ма(съ)лцеееее-м.
- ...масълцеее и доматите. И тръгнала Червената Шапчица през гората и срещнала кой?"
- Аууууууу!
(и така нататък)

Та разправяме си така измъчено, аз пренагласям приказката според това, което Деян вече е научил и си изисква да чуе отново, и тъкмо стигам до момента, в който Кумчо Вълчо АМ!!! - и изял и Червената Шапчица и понеже преял и му станало тежко-тежко, легнал да поспинка... - и се плесвам по челото - ама че съм Червена Шапчица, сложила съм детето да заспива, пък не съм го нахранила!
И извиках на Тати, който беше на stand-by с мляко в ръка и чакаше да го извикам като е подходящ момент, извадих Деян от креватчето и си го нахраних, той пи жадно, жадно милия, и после си заспа без проблем.

Та такива ми ти едни... То едно е да си забравяш насам-натам чантата, телефоните... а съвсем друго - да сложиш хлапето гладно да спи. Майка-заплес.

А, между другото, новото откритие: Деян заспива по-бързо и по-спокойно вечер, не когато се стараем да му пазим тишина и да се измъкнем от стаята му незабелязано, а напротив, като излезем съвсем явно и продължим да трополим из другите стаи и да си говорим, така че да ни чува че сме там - дори отначало да измрънка, че излизаме, после като ни чуе че сме наоколо, се кротва. И снощи така стана. Откритието е на Веселин.

Филологически наброски - 3

2009-05-19T22:52:00.004+03:00

Няма толкова забавно нещо като да изпълниш задача. Едно е да разглеждаш книжка и в нея да видиш хипопотам, друго си е да намериш хипопотама в книжката. Деян просиява целият от гордост и чувство за изпълнена мисия, когато намери предварително поръчана картинка - толкова много, че понякога дори не казва "Ето гооо", ами само се обръща към мен и ме гледа победоносно - виждаш ли, намерил съм го, похвали ме - сякаш сме отвъд посочването, то ни е ясно... :)
Малко по малко започва да се учи да съгласува. Но все още преобладаващите случаи са "ето гоо мамаа", "гуаааамо тита'ка" (голяма шишарка), "нама гооо букитеее" (няма ги обувките). Все повече овладява числото ("маааалки камъчета", "ето гиии доматитеее"), по-труден му е родът.
Обявил е всички за момичета и много трудно почва да проумява, че той и Ради са момчета, за разлика от Калина и Руми, които са момичета. Какво е Руми? Момиче. А какво е Ради? Момиче. А ти какво си? Момиче.
На картинка обаче ги различава и безпогрешно идентифицира момчето от момичето.

Вече го наричаме най-много Деян. Отдавна няма вече "човека". Станал е, значи, човек наистина :) Понякога е "детенцето", "хлапето". Той самият си се нарича Деян.

Умира от кеф да ни гледа с Веселин да се целуваме или прегръщаме. Засиява в такова възхитено умиление, че го усещам как почти затаява дъх да не прекъсне момента, погледът му залепен за нас - не ни изпуска от очи; ухилен до ушите. И най-често идва да се присъедини, веднъж дори си го заяви. Ние демонстрираме: "ето сега мама ще цунка тати. Ето сега тати ще цунка мама." - и той реши да се вмести, като отсече: "Деян!" - и дойде и той да цунка.

Придобили сме помежду си говор, който много силно е инкорпорирал Деянови любими думи и фрази. Например вече няма начин да кажа "ето тука", без да си мисля за него - как сочи нещо или подрежда нещо и сладурския начин, по който старателно изговаря "ето тука". "Пинка" (спинка), "ута тая" (другата стая), "каааййй" (край), нинки (книжки), нунки (костенурки) - последните се бяха поизгубили напоследък, та се питахме един друг - "Абе, къде е втората нунка?" и "А, гледам че и двете нунки се намерили?"

Бяхме го научили, че като е тъмно, се казва "добъ детъф". Обаче нещо май прекалихме с уроците, защото някакси подминахме и сега е на някаква следваща фаза - като почна да го тормозя да каже какво се казва, и какво казваме като е тъмно, той отговаря: "Тъно? Добъден." - с една абсолютно неописуема интонация, която просто се надявам никога да не забравя, защото няма как да я запиша, а е толкова сладурска :)

Искам да помня колкото може повече, ужасявам се като погледна назад и видя колко много неща сме забравили. Как е изглеждал, как се е държал, какво е правил, какво е говорил. Тъжно, някак, всички тези неща, които днес са ежедневие и ги познаваме и са ни мили и близки, само след още няколко месеца ще избледнеят и няма да можем да възстановим днешния Деян в спомените си.

А днешният Деян е един щастлив Деян, защото ял диня :)

Снимка

2009-05-09T23:32:00.002+03:00

Старата остава тук:

Деян внимателно излиза от коритото на чешмичката, след като е нахранил каменната даба с оехчета.

Деян в маргаритки - нагледно

2009-05-09T23:09:00.001+03:00

Ненагледно.

Итки, тоетки, все там

2009-05-04T23:24:00.002+03:00

Деян много обича "Зайченцето бяло", а от него особено много обича да рецитира края му -а именно: "Отишло при Зайка, свойта мила майка" - което в негов вариант по-скоро звучи като "Отио Дайка, тойта миа майка".
Та пристигаме тука първия ден, излизаме на балкона с него, наслаждаваме се на следобедното слънце, и в един момент Деян се провиква - ама така, балкански се провиква: "Тойта миа майкааа!"
С кеф едно такова :)
Ще има след време да се обясняваме със съседите...

А пък той също така много умее да си поиска, каквото си е наумил да си поиска, и особено като е полу-гладен, да се тъпче с бисквитки ("итки").
Споменавала съм за омонимията в неговата реч - че различни думи, като ги произнася, звучат еднакво, но на него не му пречи - той като че ли си ги разпознава.
Та завел го Веселин един ден навън и му обяснил, че тези мъничките бели цветенца са маргаритки. Деян разбрал и дори повторил - итки.
На следващия ден излезли пак навън и Веселин го питал - какви цветенца ще берем сега? Деян помислил помислил, па предположил - Тоетки? (солетки)

А пък майка ми го учила, че той е на баба Диди душичка. И го изпитва после - Какво си ти на баба Диди? Ду-...?
- ...пе!

Деян в маргаритки

2009-05-04T23:22:00.001+03:00

Поради присъщата ни разсеяност, понеже не взехме фотоапарата със себе си тия дни като излизахме на разходки, пропуснахме едни от най-прелестните кадри, които Деян щеше да има от началото на живота си до сега. Пропуснахме го ухилен до уши в поляната, осеяна с маргаритки и жълтурчета, да тича към мене, стиснал в юмруче маргаритка; как пристига и ми подава оклюмало глухарче, смачкано от несръчното откъсване, и с усърдие извива глас - "буадааай!"
И също как сяда до дърво и се подпира на дънера му, съвсем като човек :) Как си реди шишарка до шишарка, внимателно и съсредоточено, докато си пее под нос последните куплети на "Зайченцето бяло" или "Антън Тънчо", как сяда върху бордюрчето и размахва крачета, как се надвесва над реката, за да хвърли пръчката и да проследи как отминава по течението, но на "1, 2, 3" все се размисля и не я хвърля :)

Чудно е да се разхожда с човек с детенце някъде, където е чудно да се разхожаш с детенце. Има дворчета с кучета и котки и любезни стопани, които ни пускат да влезем; има каменна жаба в коритото на неработеща чешмичка, и Деян се навежда до нея и се опитва да й пъха орехови черупки в устата, като й казва "буадаай"; невероятно атрактивен пуяк, който от време навреме казва "кольо кольо кольо", а Деян се притиска в крака ми или се вгушва още повече в баща си и шепне "пупаши се", но за нищо на света не иска да се махне оттам и да свали очи от магнетичното животно. Офлю-бофлювци, които се шмугват в храстите докато Деян така и не се престрашава да ги пипне, кокошки с петел, козички с подрънкващи камбанки и Деяновите ликуващи възгласи, като ги види - по няколко пъти на ден откриване на света, на най-изумителното, най-впечатляващо, най-интересно и прелестно нещо на тоя свят.

Та снимки няма, но идилията е пълна и все ми се струва (знам, абсолютно погрешно), че има някои неща - образи, случки, усещания - които не се забравят - като Деян в поляната с маргаритки.

Шофьорче

2009-04-25T14:22:00.003+03:00

Деян го качили вчера на електрическите колички, с които напоследък гледам дечурлигата много бръмчат по площадите. Последно, като минавахме покрай тях с него, аз му обяснявах, че тези колички са за по-големите деца, и му обещах като стане по-голям, непременно да го кача да се вози на тях. Но под "по-голям" определено нямах предвид "с една седмица" :)

Според мен беше абсолютно невъзможно да схване концепцията за, от една страна, натискането на педал за да се движиш, и от друга, въртенето на волан, за да насочваш. Оказало се обаче, че тия сложни операции ни най-малко не го затрудняват. Натискал си и си карал и си завивал накъдето реши - точно като "по-голямо" дете.

Трябва да го видя, за да го повярвам - той е на 1 година и 10 месеца (става днес), а според мен тези колички са предназначени поне за 3+. Трябва да се поинтересувам и какво пише на тях.

Като всяка майка, в момента съм непоколебимо убедена, че детето ми е гениално.

Преобладаващото мнение (не мога да не го напиша и тук, няма да се изтърка скоро), е че Деян ще вземе книжка преди баща си :)

И освен дето се справя, изглежда му и харесва страшно много, защото настанал голям рев и тръшкане, когато трябвало да си тръгват. Ревал и викал "колите, колите".

Между другото, доколкото си спомням като малка официалната версия какво правят колите беше "бууууу" (дори бебешката дума за кола беше "бу-то"). За Деян няма "бу" (не сме го учили на такава дума), а какво прави колата? - "имчии" (="бръмчи").

Уша

2009-04-23T16:49:00.003+03:00

Вчера ходихме със Здравко да си вземе котенце. Харесаха се взаимно, дребосът се казва Уша и е момиче и има мъничка муцунка и светещи като фенери оцъклени очички. Черно. Аз като бивш коткостопанин бях главен консултант на тема котешки шопинг и дадох съвети относно основна грижа за натлапончето.

И отново ми залипсва Миша. Не оня тип липсване, който се оправя, когато отидеш и я видиш за малко, а онзи, който е свързан с цялата промяна на ситуацията: липсва ми животът, в който се прибирам вечер и тя е вкъщи, прави своите си магарии, своите си фасони, своите си пози - такива, които не са като на никоя друга котка. Липсва ми нейната уникалност, характерът й, навиците й, на които бях свидетел всеки ден.
Днес обяснявах на Здравко как котката се различава от кучето най-вече по това, че нейният характер не зависи от твоя. Тя те учи да зачиташ правото на "някакво си" животно да има собствена личност, желания и поведение; учи те на уважение и на приемане - котката няма собственик, има само стопанин - и хубавото на съжителството с котка е, че противодейства именно на нашите собственически пориви, на егоцентризма и самовлюбеността ни.

Разбира се, Деян е по-важен. Няма дискусия по този въпрос. Аз знам, че не съм зарязала Миша заради невалидна причина. Но би ми се искало някой ден да имаме котка вкъщи и Деян също да съжителства с котка, стига да е възможно... Може би след пубертета, когато евентуално отшумяват алергиите на детството. Но след пубертета ще е късно да се използва този добър начин за градене на характер; а и за отшумяването на алергиите няма гаранция. Веселин също има алергия към котка (все се чудеше защо постоянно го сърби носът, и сега докато пренасяхме Уша изведнъж установи, че откак сме без Миша не го е сърбял по точно този начин) - но срещу алергиите пък си има Зиртек... де да знам. Най-тъжното е, че дори в едно такова хипотетично бъдеще нашата евентуална бъдеща котка няма да е Миша, а някоя друга, с цялата тъжна различност и неизбежните сравнения "а помниш ли как Миша правеше така и така...".

Снимка

2009-04-14T22:31:00.003+03:00

Дължимата за 24 март снимка - качвам я сега. И е по-късно от тогава направена, големи измамници сме ей.
Старата остава тук:

Новата е направена в парка Заимов... голяма игра падна тогава с тия пъчки и кенкени; а на всичкото отгоре се научи да е пързаля на пързалка. И да се катери на катерушка. Последното не се е учил, ами като плъпна нагоре си изглеждаше роден научен.

Пробвахме да го пуснем да скача на ония надуваемите замъци, ама се пупаши.
Което ни спестява по 2 лв на 10-минутка ;)

Бра ми цветенца и ми ги носи и казва "Буадаай!" ("заповядай")
С Руми бяхме, баща ми не успя да дойде... Прелестен ден - слънчево, пролетно, хората разхождат кучета (Деян в момента е открил "гоамо" и "малко" и сравнява всяко нещо, вкл. кучетата наоколо. Разбира се, когато не се пупаши от тях).

Деян в офис

2009-04-14T09:54:00.004+03:00

Вчера заведох Деян в офиса. Бях си взела един ден неплатен отпуск, защото нямаше кой да го гледа, и постоях постоях вкъщи с него, времето гадно, ветровито, не върви да излезем навън, и след обедния сън го грабнах и айде на "(р)абота".
Колегите ми реагират много смешно :)
Повечето гледат да спазват дистанция. Гаче някакво извънземно виждат и не знаят откъде ще извади някое пипало и ще ги нападне. От безопасно разстояние го разглеждат и зорко не го изпускат от поглед. Дени заяви, че не иска да има нищо общо, и си взе обратно пингвина, който Деян му беше откраднал от бюрото. Уви, след като го беше треснал в земята, от което клюнът му се счупи.
Тези, дето имат деца, са свикнали на тодлъри - Чоки гледа и сравнява с Боянчо, но не се доближи, защото Боянчо е болен в момента. А Росен много приятелски настроен - личи си как като има опит човек, спира да се страхува от децата :) Но пусто много едър като телосложение и Деян по-скоро се стъписа от него. Което разбира се не му попречи да му открадне една дибка и една даба от бюрото. Нахално детенце :)
Албенка ("кака Мбенка") тутакси спечели Деяновото доверие и се превърна в безспорна любимка, като го гушна, сложи го да седне в скута й, и взе да го учи да рисува. Рисуваха, мазаха, драскаха - аз излизах и влизах от стаята, а Деян изобщо не забелязваше - при положение че нормалната ситуация е да стои вкопчен в моя крак за уверение, че съм там, никъде няма да избягам и че той ще бъде в безопасност сред всичките тези непознати и потенциално враждебни хора.
Здравко включи на ignore, обърна се към монитора си и взе да си работи - че даже успя и да свърши добра работа :) междувременно Деян сочеше към него и викаше "Дако. Еее там!" и ходеше да го гледа отблизо и да му носи и взима неща. Здравко щедро сподели с него плюшената си панда, след като Деян в продължение на 3 минути сочеше към нея и настоятелно повтаряше "Панда! Панда! Панда! Панда!" Като я получи, рече "Гуши!", гушна я и хукна към другия офис да им я показва.
Тая нощ се събужда на 2 пъти с плач "Мамо, мамо" - май така прави, като се е превъзбудил от емоции през деня :) Ще трябва да забележа дали има зависимост.

Мазньо

2009-04-08T12:07:00.002+03:00

Деян се е научил да ни играе по тънките струнки.
Цяла сутрин ме налага по главата и като кажа "мама я боли така!", веднага минава на режим "оо, оо, оо" и ме гали и ме целува. Аз се усмихвам, то мое ли да не се усмихнеш, и казвам добре, мама прощава. И после той почва пак да налага.

Пък като ме ухапе, питам:
- Защо ухапа мама?
- Упапа?
И сега официално думата за ухапване е "упапа".

Пък като го питаш "Деян чий?", понякога се сеща да каже: "Меов!"
Толкова му стига артикулацията на детето :) Но е ясно, че в главата му е "Ефремов" :)

А като баща му го води към банята да му мием дупето, Деян се провиква: "Гольо, гольоо!"
Щот ние така му викаме като е голичък :)

Днес ме застреля с някаква дълга поредица. Гледа към библиотеката, където обикновено стои кофата с кубчетата, и заявява: Кофа! Намияяя... (няма я). После се обръща през дивана към постелката зад дивана, където всъщност стои кофата с разпилените кубчета, посочва и обяснява: Еее там!

На мама умното.
;)

Мамо, пъчка!

2009-04-07T00:33:00.004+03:00

Папица е култовата дума за патица.
И как пропуснах да кажа Дудаи!
Дудаи ее тук! (и сочи къде се е ударил)
Опаи ее тук! (и си сочи недозарасналите рани по дланта от опарването на котлона миналата седмица)
Епка! - лепка (и показва напред пръстчета, омазани с нещо); а също: Маза! (демек - омаза)
Не. (отказва съвсем адекватно разни неща които не го кефят, като например да си вземе лекарството)
Буадаай! (и ти връчва нещо - демек "заповядай!")
Тои! = Отвори ми това!

Онкан конче - морско конче
Кума-кумай - искам веднага да ми дадеш ето това, което ти соча.
Бионка - новата дума за бом-бомбонка (биберонка). Бавно се приближава до истината.

Антън тънчо гоица даи кажа еа ноч чица чее тънно ече ън...
Абчо, мина, кета = Бързо есенният ден отмина, спи на топло Врабчо край комина, спят градчета (вероятно го чува като "крачета") и селца, лека нощ деца, лека нощ деца. Това го помни от оня път когато му пусках старите Сънчовци, и сега си го иска да му го пея за приспиване. Зер той си знае кой е Врабчо и какво е крачета, а вероятно и останалото някакси си го догажда :) Много ми се ще да знам какво си мисли като чува из песничките такава мешавица от познати и непознати думи...

И се е научил да целува. Цункай мама, цункай тати - изпълнява детето. Ние се размазваме :) И настава едно взаимно всесемейно нацелуване, любов и прегръдки - идилия :)

Днес с леля Фани като били навън, ми намерили цвете и си го кътат тука да ми го дадат. Та се връщам аз и леля Фани като си затръгва, се подсещат за цветето - а то пръчка от оня пролетния храст с жълтите цветенца - и тя му го дава да ми го връчи и го подсеща да ми каже "Мамо, заповядай!". Деян обаче настоятелно го протяга към мен, без да обели и дума, и ме гледа в упор, да го взема. Аз не взимам, чакам да ми каже "заповядай". Решавам да го подсетя: "Мамо, заповядай!" - на което той най-накрая отвръща: "Мамо, пъчка!" :)

А, научих го да вика на баща си за разни неща. Например като го преобувам, викаме: Татии, пампес! И тати търчи да носи памперс.

А като пръцне, се ухилва гордо и оповестява: пъц! И се оглежда да си обере лаврите от присъстващите, които неизменно се развеселяват :)

Пък бях споменала, че го научихме да казва "о, боже!" - днес като се върнах, с тия думи ме посрещна: "Ооо, божеее, ооо, божеее!"
Неимоверно сладък, излишно е да казвам.

Още на антибиотик, кашля и се сополиви, утре сутринта сме на лекар да видим какво ще се прави оттук нататък.

pak bolen - ep.4

2009-04-01T23:28:00.002+03:00

ne gi broja ama maj stavat 4 razboljavaniata tazi godina (i izobshto).
Men me summonnaha v Botevgrad i updatevam ot telefon. mnogo sym dovolna ot taja nokia e63: izpolzvaemo udoben internet i super udobna qwerty klaviatura.
Ta za Deyan mi beshe dumata, tozi pyt osven T i zapushen nos e dobil i kashlica. Tova hich ne mi haresva i moje bi shte si narusha pyrvonachalnite namerenia i vse pak shte si go otkaram v sofia da go vidi d-r Petrova. S nashata ugroza ot astma samo sme za kashlica. Ne stiga che d-r Mustakov zabrani da go razboljavame izobshto..
V toja red na misli, gradinata shte pochaka malko - kolkoto da reshim che sme OK pak da se razbolee. No mejduvremenno si dvijim dokumentite.
Iskam da vidja bebe Elena.
Dnes beshe prikazno hubav slynchev den v Sofia - a kato dpidoh tuka, mygla i dyjdelivo.
Deyan me iznudi da go zaveda pri kokoshkite v myglata. Tuka sreshtu bloka ima edna kyshta s dvor kydeto si gledat kokoshki - deyan si umira za tjah. Vecher kato se vyrne djado Penko, obiknoveno toj e choveka za razhodki. No dnes bjah vip ;)
Bjah se nakanila da si vzimam malko neplatena otpuska ama njama da mi se otvori parashuta - ima rabota.
A pyk Albena e super! Ako dava vse taka, skoro shte moga da se pensioniram! :)))
Hodi mi se v Stara zagora za maiskite praznici.
Ne uspjah da vidja Rumi dnes i da idem na Kamen Donev s Vesselin. Drugia pyt :)

Най-сладките думи и други дреболии

2009-03-29T23:04:00.002+03:00

Сред нй-сладурските думи на Деян са:
- топ-топ-тамм (хипопотам) - безспорен фаворит
- бимбиф (бръмбар)
- пимпинк (пингвин)
- гуюф (гущер)
А пък според дядо му Пенко, може да брои до 20. Това се случва така:
Деян: Ноо, две, ти, тетии, пет, тес, сеем, осим, деет, деет.
Дядо му: А после?
Деян: Найсе, найсе, найсе, найсе, найсе, найсе...
:))

Също сладурско казва митка (мишка).
Наскоро е научил да казва "мии-аау' вместо само "мауу".
А тия дни му казах гарван и го запомни. Нарича го ганган.
А, и паик, паик :) за паяк. А понякога се чуди чуди и казва пупак.
Преди казваше пупашка, сега вече - опашка. Или опатка. Не съм много сигурна :)

Сочи си неща: крачетата, ръчичките, пръстчето, палчето (само че вдига показалче - май няма толкова контрол, че да вдигне само палче?), знае "куте" (кутре), онтки или нотки (нокти), тумбака, дупето (смешно си сочи отзад със сериозна физиономия), питката, гърдичките, устичката, очите, ушите, бузките, брадичката, устичката, нослето, главичката. В някои случаи показва главичката вместо тумбака :)

Е не ми омръзват тия работи начи. Тука едни все такива постове за говора са се заредили, ама е невероятна сладурщина това! И като му кажа: сладурчо! И той повтаря: дудуучо!

А, и казва "о боже ооо боожеее!" :)

Повтарям се, знам :)
А за лека нощ казва еа ноч!
А пък няма по-прекрасно нещо да се прибера вечер след работа и той да ме посрещне с любимото ми "добъ детъф!"

Днес Веселин го учи, че митката казва "цър". Деян го повтори като "цъф" :)

Между другото, някой подлец го е научил да казва "ии-по-по-там". Но ние веднага му обяснихме, че правилното си е топ-топ-тамм и се постарахме да му заличим толкова по-скучния изговор :)

Научил е малка, дуго. Пак. Оте (още). Нямаа (и показва празни ръчички).

Днес се изгори на котлона в Ботевград, защото хвана пръчката на решетката отгоре, след като газовия котлон беше работил и скарата още беше гореща. После обясняваше, че "мого мого паи" (много много пари) и ми даваше ръчичка да духам. Зачерви му се там, дано му мине бързичко. Но пък няма как да схване концепцията за "паи", ако не се опари поне веднъж. Надявам се да внимава повече... че наистина, много е щур и светкавично ги прави тези неща.

Мислим да пробваме детската градина там. Оказва се, че можем да го запишем без да се задължаваме с редовни целодневни посещения, което значи, че ще може да тръгне постепенно, така че да не е шоково за него. Да има време да свикне с децата, с учителките, с обстановката, преди, първо, да го оставят сам там, и после, да го оставят дори да спи. Тогава и за баба му ще е по-лесно да го гледа, че той в момента е голям дивчо и е много, много труден. Пък си е добре да има къде да го метнеш за 3-4 часа - прави ежедневието съвсем различно. А и социализирането с децата вече си е на дневен ред.

По-следващата седмица, когато отново ще е при нас, ще направим задължителните изследвания, и след това се надявам да тръгне. Тогава ще пиша как върви.

А Веселин го научил като са навън и е студено, да си държи ръката в джобчето. И сега си вървят така заедно - Деян с едната ръка държи Веселин, с другата си е бръкнал в джоба.
Освен ако си е намерил тонтинка на улицата - тогава си държи тонтинката.
Или пръчката, или камъка, или шишарката.

Много е добър с подреждачката за формички. Мисля, че ги разпознава по цвета. Най-много го затруднява тази формичка, при която цветът на елементчето не съвпада с цвета на канта около дупката, където трябва да влезе. Само едно е такова - оранжево, а кантът на дупката за него е син - и Деян винаги се опитва да го напъха в оранжева дупка.
Но пък не постигам още успех да го науча да сортираме кубчетата по цвят - сини на едно място, червени на друго, жълти на трето... Не схваща концепцията.
Но пък строим заедно. Правим си общи обекти, където се редуваме да слагаме кубчета. А понякога той ми ги дава на мене и ме подканя да ги сложа аз, но пак съвсем ясно си работим в екип.

Много обича да си набучва неща на виличка и да си ги яде така. Особено парченце моков.

Аре бе кво стаа...

2009-03-22T17:18:00.004+02:00

Пак се гътнахме в конфгурация "мама, татко и аз".
Деян вчера вдигна температура, но с навременно даване на Нурофен май засега го фиксирахме (да, да, знам че не трябва, ама като тръгне да се разболява детето, ужасът от ония безсънни нощи с мокрите чаршафи и тъжните хлипания взима контрол над решенията ми и командва вместо мен). Аз съм втори ден на фервекси за да изкарам на крак каквото при други обстоятелства би било поредния грип. А Веселин е с бъбречна криза.
Бе много наивно може да звучи, ама бива ли, като отидеш в спешната помощ и те боли та 2 не виждаш, поне да не те ругаят, след като чинно и кротко, превит на две, пребледнял и потен от болка, си изчакаш реда и след 3-часово киснене пред кабинета най-накрая се добереш до заветния доктор?...
Седях в чакалнята, забила поглед в изронената мозайка, и си мислех, че никак, ама никак не ми се плащат здравни осигурвки. И Веселиновите не ми се плащат. Само Деян от трима ни успява да се възползва добре от здравеопазването по здравна каса, и то защото ни препоръчаха педиатърка, която наистина е загрижена и внимателна към нас. Готова съм да дам солена сума пари, само и само някой да беше сложил обезболяващата инжекция на Веселин 3 часа по-рано. 3 часа на ненужна непоносима болка - защо?...

Мис България 2009

2009-03-20T10:34:00.003+02:00

Аз определям себе си като феминистка, но има случаи, в които поведението на моя пол ме кара да си мисля, че вековното ни положение на подчинени, безгласни букви си има своето много добро основание.
Конкретния повод днес - коментарите по адрес на Мис България тук.
Не искам да си правя труда да преброя точно колко процента от коментиращите са жени.

Хвърлих един поглед на няколко различни места с коментари, положението е едно и също навсякъде. Жени, полудели от кеф, че миска може да има целулит. Жени, наричащи 24-годишно момиче "дърта чанта". Тук таме някой мъж. И отново жени. Определения като "аборт на природата". Коментари като "тая грозотия едва ли някой ще я вземе. Аз не бих си наказала децата с такива гени."

В момента съм готова да се боря за мъжко господство и връщане на жените в положение, в което мненията им да не бъдат чувани. Отнемане на избирателни права (поради тъпанарщина), достъп до образование (очевидно това, че в момента имат, не върши работа), достъп до интернет (да не им се дава трибуна).
Като са тъпи и зли, поне да си мълчат.
Да седят там в кухнята и да готвят, и да се наконтят вечер специално за мъжа си, с надеждата да ги огрее.
Като станат на 24 или недай си боже добият целулит, да се гръмнат.

Днес ме е срам, че съм жена.