Пощенска кутия за мечти...

... и вече нищо не е същото...

2008-08-03T18:54:00.002+03:00

Вече нищо не остана в мен... Празна съм. И... щастлива съм! Това въже, което постоянно ме тегли назад, то вече така се е изтъркало, че ха, ето... и се е скъсало.

Виждат му се нишките... Вижда се края.

Днес беше отврат ден. Човек, който уж е важен за мен... вече не е. Постоянно ме обижда, постоянно натяква своето мнение за всичко. Дразня се. Толкова много се дразня, че ми иде да крещя и да крещя...

Искам човек до мене, който да е различен...

Не искам никой...

Не знам какво искам...

По дяволите!

Защо...

2008-07-30T00:20:00.003+03:00

Защо животът трябва да е толкова труден и гаден. В Софийския изкарах 2 на изпита... Сега ще кандидатствам и на друго място де, но... защо винаги, когато искаш точно определено нещо, то не става?! Винаги има 2- ри вариант, още една опция...

А и съм бясня и заради друго. Знам какво трябва да направя с живота си, но... спират ме. Вързана съм, сякаш невидимо въже имам около шията си. Отивам до някъде, но знам, че трябва да се върна, защото не съм пусната. Задължена съм да се върна, а аз не искам, по дяволите, не искам!!!

От август започвам следващото ниво английски, от септември работа... От октомври (надявам се силно) университет... Задочно. И мисля, че ще бъда истински щастлива. Но сега... сега просто някой ми пречи...

2008-07-29T02:15:00.001+03:00

Честит рожден ден на мен! Вярно че вече мина, но... все пак...

Продължаваща да страда...по спомените...

2008-07-18T00:55:00.004+03:00

Изпита ми по английски мина. Сега чакам резултатите...

Отдавна не съм писала тук. Не знам защо- продължавам да чета старите неща, да мисля за старите неща... хора, случки, гупости, приятели...

Знаеш ли Ники, ти си добър приятел. Благодаря ти затова.

Не съм това момиче, което бях преди да срещна Любо. И съжалявам адски много затова, защото имам чувството, че предадох себе си и всичко, в което вярвах.

Преди броени дни сънувах... Чавдар. Защо, по дяволите, в сънищата си дори, бягам от него?! Учихме в едно училище, той ме видя, аз го видях и хукнах да бягам по стълбите, само и само да не го виждам пред мен. А той тръгна да ме гони... Стигна ме, обърна ме и започна да ме целува... А аз... аз отново бях негова, напълно безпомощна... Искаща да остана там. Но въпреки това, аз се дръпнах и продължих да бягам. Но той отново го направи...

А беше... беше си все същият.

А аз не исках да свършва...

2008-07-06T16:11:00.002+03:00

В случай, че искаш да бъдем приятели...

....ще трябва да бъдеш силен. Ще трябва да се бориш... винаги, завиги, за всичко... и за нищо...

...ще ти се наложи да търпиш трудностите днес, за да може да победиш утре. Ще трябва да се научиш да се гордееш с белезите си... а не да се срамуваш от тях. Ще трябва да забравиш да плачеш... соленият вкус на сълзите ще трябва да ти липсва. Да се молиш за една единствена сълза... само и само за да може да си спомниш... дали си още човек. Разбери... аз искам истински хора до себе си... такива, които.. когато ги заплашват се усмихват иронично. Които няма да предупрядат... а просто ще ударят. Такива, които... когато имат проблеми не се предават... не отстъпват назад. А стискат зъби...Такива, които... винаги знаят,че има изход. Такива хора... които ходят уверено... толкова уверено,че другите хора инстинктивно започват да се отдръпват. Но не мисли другите....

...те са тълпа, а тълпата е сбор от тела. Не са важни... Мисли за мен... аз ще съм единственият, който няма да ти обърне гръб. Защото може би...

...дори ще успея да те обикна. Аз обичам малко... дори рядко....

...но истински. Приятелю...

...разбери... няма да получиш потупване по рамото. Защо просто не приемеш думите ми на доверие... вместо да го научиш по трудният начин.... разбери... на никой не му пука за теб... когато си в беда, всеки ще се прави, че не те познава... никой няма да има милост към теб. Най- малко Живота. Научи се да се молиш само на твоя Господ. Недей да коленичиш-НИКОГА... ти не си роб. Ти си роден свободен и със природното право да искаш да побеждаваш...

...да бъдеш себе си...

ДА ОТСТОЯВАШ мислите си, желанията си...

..ЧУВСТВАТА СИ. Научи се да гледаш в очите....

..така ще те възприемат насериозно. Ще разберат недвусмислено.. какво имаш да им кажеш. Тук не става дума за мен...

....няма милост, няма и мир. Става дума за моето приятелство. Ако ти стиска....

...приеми го. Стани мой другар....

...а аз ще бъда твой. Ние ще живеем... няма да съществуваме.

(Взето от форум)

8 май...

2008-07-04T20:21:00.002+03:00

Паметна дата. Нещо, което никога няма да забравя... Остави в мен такъв дълбок отпечатък, толкова много тъга...
И вече го няма... Просто го няма...

Мой стих...

2008-04-20T14:13:00.001+03:00

... в теб открих някога надежда...

Мой ден, светъл ден, пак ми я върни...

Как боли от любовта...

2008-04-03T13:45:00.004+03:00

...

Не, не ме е страх, че тази нощ отново съм сама...

Не, не ме е страх- отдавна свикнах така. Страх ме е от самата себе си. От това, че за мене всичко си... И каквото и да ми причиниш, правото над сърцето ми държиш.

Страх ме е, че след твоите лъжи, още повече искам с мен да си... И сълзи от очите да валят теб ще гледат пак без да те винят...

...

Вървя, по твоите стъпки аз вървя... И търся някаква следа, останала от любовтта.

Една самотна сянка в нощта ми прави днес компания и с моя глас крещи...

Всяка клетва е жестока измама, всяка нежност крие удар в гърба. По- добре нека нищо да няма, да не страдаме след това...

Вървя по твойта улица вървя, но път без изход е това, на никъде не води тя.

Една самотна сянка в нощта пред твоя дом седи сега и се прощава с любовта...

Каквото и да правя не мога да забравя...

....

Сърцето ме предава...

....

Капката, която преля чашата...

2008-03-31T18:46:00.002+03:00

...на моето търпение и обич.

Чудя се точно как да подходя с този пост. Дали да кажа направо, че мъжете са гадове и долни свине или да го кажа по- начин, по който да ме разберете. Всъщност като се замисля не ме интересува дали ще ме разберете или не. Важното е, че капката е факт и това не може да се промени.

Търпяла съм толкова много неща. Толкова много обиди, пренебрежение... Но това, което се случи в петък просто беше върха на всичко. Не искам да изпадам в подробности, но в същото време искам да споделя.

3 години мъчение. Толкова ли съм зле, че продължавам да търпя?! Не се отдава значение на малките неща. Прави се, че нищо няма, все едно че не чувства нищо. И това ме дразни, наранява ме, но в същото време ме кара да се чувствам свободна, защото тази капка беше огромна. И не искам нещата да се оправят. Искам да започна на чисто и повече да не го мисля.

Трябва да продъжа напред, каквото и да стане. Каквото и да чувствам. А в момента нито знам на къде да поема, нито какво изпитвам...

А не бива...

2008-03-27T19:22:00.003+02:00

Хората винаги се обиждат на истината. Не могат да разберат, че това, което приятелите казват за тях е истина и вместо да се обиждат, е по- добре да оправят нещата.

Всичко е толкова просто...

Хора, оправете проблема със себе си и чак тогава съдете другите!

За старите мигове... и любов...

2008-03-18T21:53:00.002+02:00

Навън е мрачно. Един от многото пролетни дни. Отново е вечер и аз отново няма какво да правя. Общо взето седмицата ми беше щастлива, днешният ден не беше само един от най- прекрасните ми. Преглеждах старите си постове... Толкова много чувства съм изливала тук. Толкова много надежди и мечти. Понякога имам чувството, че някой ще ме разбере.

Искам нещо значимо да се случи в живота ми. Не знам какво, но не искам да седя на едно и също място.

И понеже постът ми ще е посветен на миналото- нека се върнем към него.

Ето... в стаята нахлува меланхолия. Странно е, че вече мисля с надсмешка за хората, които са минали през живота ми. Не е тежко, по скоро... сладки спомени.

Искам винаги да помня хората, пресекли пътя ми и оставили следа в него...

И искам да ги запомня с добро.

2008-03-09T17:03:00.002+02:00

Какъв идиот трябва да си, за да си изясняваш отношенията с някой в нета?
"Мойто момиче" понеже може и ти да хвърляш по едно оче тук... Какво значи това, "писах ти във форума, ти ми отговори след век време". За теб ако нета е мястото да се изясняват приятели за мен не е. И ми се струва безсмислено да ти отговарям на провокациите ти.
В крайна сметка, добрите и истински приятели ги е грижа, ако приятелите им "ревнуват".
А и не съществува изречение като "бяхме приятели". Истинските приятели, остават такива до край. Явно си права, че ние не успяхме. И каквото иска да ми говори Любомира за любовта и моето разбиране за нея... Да не казвам, че тя е една от материалистките в класа ни. Да има изгода, иначе не се захваща. "Ох, Танче, каква любов? Недей така с лошо!"
А и повярвай ми моето момиче, един приятел и едно гадже ми стигат. По добре един приятел, отколкото 2 форума сган. Тъпо е, че пиша такива неща.
Щото да- наистина ревнувах от време на време. Ама кво, то това не ти влиза в работата. И какво като сме се виждали всеки ден в училище? Омръзваше ли ти да ни гледаш физиономиите, какво? Защото каквото и да ми говориш за Любомира, никога не съм я чувствала така, както теб.
За Станислав- писна ми постоянно да ми говори някакви глупости за секс и връзки. Но това е отделна тема.
Не мога да разбера защо въобще се обяснявам, при положение, че 1) не съм длъжна и 2) не желая.
Но... мила, не е в мен цялата вина.
А да, щях да забравя, на срещата на класа бях на погребение на много близък на семейството ми роднина. Телефонът ми беше в нас през цялото време. После звънях на Поли, но тя не ми вдигна. Но и това не ме интересува. Вие всичко свързвате със себе си. Приемете, че всеки си има личен живот, който не включва тебе, мене, нея и него.
Искам това да остане поредния пост без отговор.

Отказвам се...

2008-03-06T22:57:00.002+02:00

Предавам се. Нищо няма да постигна и да продължавам. В крайна сметка всичко е до време. Яд ме е само, че човекът пред мен не иска да му бъде напомняно. Но това също не е толкова зле. То ще се забрави и все едно не се е случвало.
А аз от моя страна ще се правя, че нищо не е имало между нас. В крайна сметка, то това е и истината.

Sick Puppies - All the same...

В памет...

Да живееш на инат!

2008-02-06T14:51:00.000+02:00

Представям си човешката душа като древен воин. Воин, който е бил повален от поредния удар на противника, който за сетен път се изправя, за да запази живота си. Като че ли тази битка е основното занимание на всеки индивид още от самото му раждане. Новороденото е на границата между битието и небитието до момента на великото чудо, когато поема първата глътка въздух. От този миг то е направило избора си - да преодолява житейските трудности, тласкано от волята да бъде. В този смисъл, може би, упорството се оказва главна двигателна сила в човешкото развитие. В противен случай Homo Sapiens щеше да е отдавна изчезнал.
До известна степен инатът е еквивалент на егоизма и инстинкта за самосъхранение, дори на лудостта. Той е първичен като страха и ни води към прогрес, стимулира ни да продължаваме да блъскаме с глава стената, макар да знаем, че шансът да я съборим е минимален. Като почти всяко нещо упоритостта си има и антипод, наричан с хиляди имена и с безброй проявления. В дадена точка от траекторията на живота човек се изправя пред Хамлетовия въпрос: ”Да бъда или да не бъда?” Решаваща дума имат природата и закалката във войната с препятствията. Струва ми се,това се нарича естествен подбор,при който първо правило е: ”Само силните оцеляват.” Смешна е идеята, че смели са онези, които събират сили да сключат своеобразно примирие, слагайки край на битийното си съществуване. Такова явление аз наричам слабост или безизходна смелост, тъй като проявяваш инат само за един кратък отрязък от време, който ти стига единствено да се лишиш от глътката въздух, от мислите и чувствата си, да се предадеш. За мен важни са другите, онези които, въпреки безброй многото удари, устояват на бурята. Падат, изправят се и пак продължават напред, по-уморени и по-мъдри от преди, но избрали да бъдат тук и сега, да управляват себе си и съдбата си.
Може да звучи парадоксално, но именно волята за живот ни дарява и щастието. В “Малкият принц” Екзюпери изказва едно на пръв поглед странно и погрешно мнение, а именно: ”Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш твърде далеч.” Смисълът на цялото действие е да вървиш дълго, да заобикаляш, да губиш пътеката, за да я търсиш и пак да тръгнеш по криволиците й. Докато пътуваш, срещаш се със себе си, задаваш милион въпроси, изучаваш се и се усъвършенстваш, правейки грешки. Няма сигурен знак, че в края на пътуването ще намериш нещо и често си отчаян, надеждата да стигнеш до Граала и Омагъосания замък гасне, но упорството те прави устойчив. Накрая откриваш, че докато си се лутал, си вървял по правилния път и че си удовлетворен, въпреки умората и изтощението, защото си открил мястото си и истината за теб самия.
Животът е низ от мигове-магически, неповторими. Инатът да следваме съдбата си ни дава уникалната възможност да ги преживеем, да ги извадим от константното им състояние на неделими кванти от времето и да ги съживим. Той е основната причина да имаме сегашните си знания за света и за миналото си, понеже под формата на интерес и страст е провокирал хиляди изследователи да не се отказват, игнорирайки неуспеха. Нима щяхме да сме стъпили на Северния полюс сега, ако един луд не беше се борил няколко пъти с ледената стихия, за да го достигне?! Нима щеше да има Америка днес, ако не беше волята на Колумб да открие бреговете на Индия?!
Безброй примери и всички те ни убеждават, че трябва да живеем напук на мизерията и страданието, защото има смисъл - да ги победим, независимо че сме прах във вятъра и да разберем красотата и ценността на самия живот. Без значение дали сме прокълнати “да живеем в интересни времена”, дали ни се струва трудно да продължим, трябва да се събуждаме всяка сутрин, за да видим вълшебството на раждащия се ден.

Щастието от това да бъдеш признат.

2008-02-05T18:12:00.000+02:00

В крайна сметка се оказа, че хората се интересуват от мен, въпреки че не ме познават. Това ме кара да се чувствам особено щастлива, защото да бъдеш признат от непознат е доста приятно чувство.

Напоследък се чувствам много щастлива. Не знам дали скоро тази радост няма да повехне, заради незначителен спор с родител или близък.

Не съм писала и споделяла за това, но се чувствам леко предадена. Двама приятели ме оставиха, просто защото смятат че те са прави. Това показва, че не са били истински хора с мен, че нещата които се говореха са били лъжа. Просто не можаха да разберат, че не всичко опира до тях и тяхното благополучие. Че това смятам за правилно и така ще бъде. А при положение, че не ме подкрепиха в това ми желание- не са такива приятели, за каквито се представят.

В крайна сметка приятели винаги се намират.

Винаги можеш да бъдеш щастлив...

Винаги можеш да бъдеш разбран...

Сезонът на пеперудата...

2008-01-08T23:27:00.000+02:00

Нямаше какво да губи, вървеше уверено напред въпреки леката постоянна болка в сърдечната област. Беше тихо, изключително тихо и тъмно. Изведнъж като че ли камбанен звън отекна в далечината. Лица, много познати лица, смехове, всеки уникален сам по себе си, изпъкващ, ясен и отчетлив на фона на другите. Повтаряше си, че няма какво да губи. Мостът към миналото гореше все по-ярко. Нямаше нужда от спомени, завладя я сигурност, хладна увереност. Тичаше, без да спира и да поглежда назад. Щеше да има и нови лица, нови смехове. Заличи всичко, което може да ги свързва. Остана само лекото прималяване и някакъв неясен, замъглен, безформен образ – химера беше. Фикс идея и крайна цел след дългото криволичене, след безброй залитания. Мълчание, мрак и тишина... Заблудена лунна светлина и пак мъчителна тъмнина. Свещите догаряха. Тичаше по прашните пътеки на съзнанието си. Умори се и беше крайно време да спре. Бореше се, за да придобие онова душевно спокойствие, което щеше да сложи край на болестта – окончателно и завинаги. Притихна. Сви се на кълбо в ъгъла и пропадна в една от множеството черни дупки. Просна се на студената земя и потъна в безпаметен, тежък сън. Беше студено, много студено... Сутринта бавно навлизаше в стаята. Слънчев лъч премина през завесите и се пречупи през някаква странна кристална фигурка в ъгъла. Беше на момиче, на онова същото, което бе застинало в прозрачната си голота с призрачна усмивка на съвършените устни. Пеперудата беше намерила покой.

Сърцето ми...

2008-01-08T23:20:00.000+02:00

Ако бе от пръст създадено, превърнало се би сърцето ми в гробище. За всяка любов изчезнала във времето, изкопала бих безименен гроб, за да запазя само хубави спомени. Посадила бих розови храсти – та нали и розите носят същите уханно-болезнени имена като любимите някога...
Но, уви, не е подходящо сърцето ми за такава красива мъртвешка градина. В него зеят бездънни пропасти, напомня то с пукнатините си на пустиня. Жадно е сърцето ми, от него изтичат кървави водопади. Уморено е сърцето ми да тупти, да кърви и любов да раздава. Пустош е сега сърцето ми, уловено за кратък момент във времето. Паметник е сега то, скрит зад високия зид безразличие. Не зная вече чий точно е постамента, табелките толкова пъти изтривани бяха... Последен надпис остава на него: “Любовта в мир да почива !”.
От днес само за себе си живее сърцето ми .

Ей така...

2008-01-08T23:16:00.000+02:00

Пътят към щастието е толкова дълъг и труден... А в крайна сметка се оказва, че вървим към нещо, което е с нас през цялото време. Носим си го под мишница, тупа в гърдите ни и изгрява на устните ни. Толкова малко е нужно, само едно вглеждане, но тогава то няма никаква стойност. До него трябва да се върви продължително, поне веднъж трябва да си застанал на пръсти на ръба на света, после, ако не си паднал, ще закрачиш пак да го дириш. А накрая? Накрая ще се върнеш в началото. На пръв поглед крайно безсмислено, но вече си достатъчно помъдрял, за да знаеш, че не е. Та нали всичко се случва, за да разбереш, да научиш, че щастието е лесно постижимо и изобщо не се крие. Кой се е научил да лети, без да се е научил първо да пада?!

Когато обичаш няма вина. Когато обичаш няма нужда да протягаш ръце, защото някой вече е протегнал неговите. Когато обичаш всичко има смисъл, но как да разбереш, че обичаш, ако няма болка?! А любовта е нещо съвсем различно от простичкото трепване на струната и чувството за пълнота. Любов е да оставиш другия да диша, да се смее, да се забавлява както намери за добре. Любов е да подариш на някого истинското си лице и да му дадеш тишината си. Любов е да си честен до край и дори да нараниш другия, за да му помогнеш да те осъзнае. Любов е да обичаш себе си заради другия и да му дадеш свобода. И колко много неща още... Пътят е необходим, за да има спомен, за да срещнеш знак и да го разпиташ. А после да продължиш към дома. Само скитникът може да разбере колко е сладко завръщането. Само той е срещнал достатъчно много препятствия и само той се е сдобил с мъдростта да се бори, за да се прибере, с мъдростта да обича съдбата си. А водещата следа е мечтата да поседнеш в люлеещия се стол на душата си, да прочетеш себе си и да почувстваш уюта.

...

2008-01-08T11:57:00.000+02:00

Търся някой, за който да бъда безкрайна, без до лудост това да го плаши.

Да открие тайния извор в душата ми.

Да потънем в нестихнаща жажда.

Да усеща колко са цели минутитев тишината, когато прегръщаме.

Да ми бъде посока, когато сe губя, за да има къде да се връщам.

Някой, който, просто така, без причина, би целунал брега недокоснат.

Някой, който умее да бъде обичан. И задава открито въпроси.

Някой, който би ме последвал в мечтите. И не би ми прекършил крилете.

Някой, който носи смелост в очите си да открива нови вселени.

Не, не принцове търся. Аз съм пустинна. И живея в един от оазисите... Сънувам един алхимик, че се скита и извора търси, скрит във душата ми...

Ще ми позволиш ли?...

2008-01-08T11:50:00.000+02:00

Искам да те опозная... Ще ми позволиш ли?! Когато седях до теб, усещах нещо... Нещо толкова красиво!Когато гледах в очите ти, разбирах малко по малко, че близостта и привличането помежду ни не са случайни... Влюбих се в тях - това санай-искрените очи, които съм виждала някога. Когато ме погледна с тях... сякаш ми казвашe толкова много неща, които никoйдруг и с думи не може да каже.Ти си от тези хора, които аз наричам предизвикателства. Черупката ти е непроницаема... Аз не те познавам. Защото ти не ми позволи! Ти си от тези същества, които си заслужава, щом си срещнал, да ги опознаеш до край. Защото ти не си просто обикновен човек... В теб открих нещо, което никога досега не бях забелязвала.Това е нещо различно, едно такова чувство, което те пари там - под лъжичката. Нещо тогава ми подсказа, че трябва да те опозная... Защото рядко в живота си срещаме от тази порода хора, от която си ти -истинските хора... Необяснимо е как виждаш някой и се влюбваш от първия миг, но още по необяснимо е, как с години може да си се разминавал с някой без дори да подозираш за него и че може да ти стане толкова близък. И колко красиво е сега, когато осъзнах колко прекрасен си ти... Не знам какво правиш вечер, не знам коя е любимата ти песен от многото...Не знам обичаш ли да танцуваш. Не знам за какво мечтаеш... не знам дали вечер гледаш звездите, не знам, но искам да разбера! Ще ми позволиш ли тази волност? Ще ме допуснеш ли до себе си? Ти предизвика у мен един неочакван интерес... Едно желание да бъда близо до теб, да те прегръщам нежно и да слушам колко красиви могат да бъдат мечтите ти. Искам да разбера защо само на два –три пъти се усмихна и защо не ми говориш за себе си. Искам да знам какво те кара всеки ден да се бориш за нещата, в които вярваш и какво подклажда тази вяра... Искам да знам дали си обичал, дали си бил обичан... Искам да разбера защо... Просто искам да те опозная...Ще ми позволиш ли?!

Извинявай.

2008-01-06T19:58:00.001+02:00

Глупачка ли бях да си помисля, че без тебе мога.
Или просто отново гордостта ми наделя.
Как исках да те погубя с думите си, остри и хапливи.
Как не ти повярвах ,как не повярвах на късмета си ,
Че ми се случваш точно ти.
Защо не бях търпелива...Защо не посмях да ти повярвам...
Не ти позволих да ме обичаш...
Отново ме достраша...помислих че искаш да ме нараниш..
Благодаря ти, че ме накара да прогледна за това , Че ревноста, егоизма ,гордоста и предрасъдъците са пагубни не само в една връзка , но и в живота... Благодаря ти и жалко, че трябваше да те загубя
За да платя цената на новото си аз..
Сега седя, като сянка в стаята си и се питам:
Мислиш ли за мен, както аз за теб?
Глупачка ли бях да си помисля, че наранявайки те, ще ми стане леко.
Не... сега една тъга е заседнала на гърлото ми.
Искам да се извиня,но не мога... нещо спира ме... гордостта ми...
Едва ли ще се обърнеш ти към мен отново... Затова ти казвам:
Сърцето ми плаче... извинявай...

А бяхме толкова близо...

2008-01-06T19:48:00.000+02:00

А бяхме толкова близо един до друг ...
Колко зле се чувствахме и двамата ...
Не посмяхме да направим крачка един към друг ...
Не това не беше ти .Не се усмихна нито веднъж , беше друг човек ...
Защо сме толкова еднакви ? Защо никой от нас не изпусна емоцийте си ?
Защо не направи първата крачка ?
Не е от страх , не е от нерешителност ,не е, тези качества не са присъщи за нас.
И двамата усещаме с всичка сила , че онова което се зароди между нас е по силно от самите нас .
И двамата разбираме , че с цената на болката трябва да оставим нещата на бъдещето.
Защо по дяволите сме толкова еднакви? Защо аз не пренебрегвам гордоста и принципите си ? Защо ти не ме излъжеш ? Защо? Защо си го причиняваме , защо не сме като другите ? Защо ни срещна „случая” ? Защо въобще ми отговори на скапаното събщение ? Защо аз въобще го написах ,никога не съм го правила ? Защо ?
Имам усещането че Някой от горе се подиграва с мен...Видях те като на витрина в скъп магазин , влюбих се и скапания „случай” веднага сложи непосилна цена за мен.Цената е изграденото ми Aз . Защо ти не ме излъга , защо не влезе в някаква роля , да , щях да те разкрия ,но тогава взичко щеше да е консумирано , свършено и захвърлено може би.Нямаше да те обвиням – в никакъв случай.Не съм от тези които вярват във вечната любов , напротив ,страхувам се от такова заричане . Ние сме хора и всичко може да ни се случи . Ние непрекъснато срещаме други хора , толкова е нормално да откриваш нови и нови неща ...Хората се срещат и разделят ...
Не посмяхме безрезервно да се отдадем един на друг , не посмяхме да се обичаме ... а бяхме толкова близо един до друг ...

Дано ми се случи...

2008-01-06T19:43:00.000+02:00

Иска ми се да излея сърцето си и да продължа нататък. Иска ми се да крещя, да се оставя на чувствата си, да страдам, да се опиянявам от мъка, да боли, да се разкъсвам, много да боли, да се разяждам от вътре, да потъвам ... да задълбавам ... надолу, надолу ... Ама не ! Не става ! Пусти егоизъм ... дълбоко в мен е желанието да се преродя отново и да полетя .
Любовта не дойде между нас. Аз я имах в себе си и бях щастлива, дори и когато не ми отговори...
Не искам да я губя тази любов, тя не ми пречи, напротив , изпълва ме с живот. В сърцето си имам място за много любови, ще си я нося и тази ... несподелената .
А любовта в сърцето ти ? За нея няма да се боря. Мога , но полза няма. На сила не става. Не бях късметлийка да ми я дариш, не е била за мен ...
И дано ми се случи, както се случва ... късметът да обича този, когото обичам и аз ...

Love...

2008-01-06T19:40:00.000+02:00

Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени ако някой не и подаде ръка. Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване. Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване… Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето… много често завинаги…
Има обаче такава любов, която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо. Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива за да те възкреси или да те погуби завинаги. Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано… Когато се случи ти просто знаеш, че това е ТЯ… знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз - знаеш, че нищо няма да е както преди… знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същия…
Това е ИСТИНСКАТА любов - тази която остава дори евентуално да си отиде някой ден - остава в някои от пукнатините на сърцето и напомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм. Остава в погледа и влагата в очите, остава в сънищата и спомените - остава едновременно в миналото и бъдещето… Защото само тя умее това…
За тази любов си струва всяка саможертва, всяка възможна или невъзможна цена, всеки миг и всеки дъх от краткото ни и чупливо съществуване. Дори ако тази любов опустоши сърцата ни завинаги…
Тази любов идва за да остане и за да ни промени и от нас зависи дали ще ни възвиси или погуби. Идва в косите на едно момиче и очите на едно момче, в сплетените им ръце, в една прегръдка или едни докоснати устни…
Аз търся тези коси, които могат да ме накарат да забравя слънцето, вятъра, себе си и да копнея докосването им. Търся това истинско усещане, което може да ме накара да живея истински. То може да е трудно, да изглежда невъзможно, да боли, но аз знам, че си струва, защото да избягаш от това е непростимо. Може да го чакам дълго, да го преследвам седмици и месеци, да ме обливат съмнения и колебания… може дори да боли непоносимо, но… аз знам, че това е ТЯ - усмивката на Любовта. И вярвам, че любовта ражда любов…
Ще чакам онзи ден, в който ТЯ - ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ ще се сгуши до мен и… ще остане… Не зная къде и кога ще бъде това, не зная колко път ще сме извървели заедно или отделно. Не зная дали ще мога да и се порадвам толкова, колкото ненаситната ми жажда за нежност и щастие би искала, но стига това да се случи преди последното ми издихание, значи е имало смисъл и не съм изживялa живота си напразно. Дори ако този последен дъх е цената, която трябва да платя за да го заслужа.

Искам...

2008-01-06T19:36:00.000+02:00

Искам... искам да се промъкна тихо в съня ти. Искам да видя какво се случва с теб когато си спокоен... Искам да те гледам как спиш. Искам да съм до теб, когато се събуждаш. Искам да се разхождаме по огромна зелена поляна. Искам да се разхождаме сред много цветя. Искам да съм с теб някъде далече. Искам да вървим по плажа, а морето леко да мокри нашите крака. Искам да виждам удоволствието, което изпитваш, когато ти се случва нещо хубаво. Искам също да съм до теб, когато не ти е добре. Искам да съм с теб, когато си щастлив и когато най-силно искаш да заплачеш. Искам да те виждам, когато излизаш от банята или когато се порежеш от невнимание с ножчето за бръснене. Искам да съм до теб когато имаш всичко и когато нямаш нищо. Искам да съм до теб, когато разбираш кои са истинските ти приятели и кой предателите. Искам да съм до теб, когато се къпеш сутрин и когато вечер се прибираш преуморен. Искам да съм твоя, когато си страстен и желаеш нещо различно... Искам да съм твоя и когато си романтичен и говориш за красиви чувства и истинска любов. Искам да съм до теб, когато не знаеш какво искаш. Искам да съм до теб, когато си объркан или замечтан. Искам да съм до теб, когато мечтите ти стават реалност. Искам да съм до теб, когато сибезсилен и когато имаш желанието да продължаваш да се бориш със света. Искам да съм до теб, когато си самотен, искам да съм до теб, когато си влюбен... Искам да съм до теб, когато никoй друг го няма!