Illa`s Blog

"Полша беше детонаторът"

2009-11-09T19:45:00.000+02:00

Така твърди Войчех Ярузелски пред италианския "La Repubblica". "Бях говорил с Горбачов. Падането на Берлинската стена само отчасти беше неочаквано". Месец преди това, когато ГДР отбелязва поредната си годишнина, млади хора скандират: "Горби, помогни ни". Но Хонекер не разбирал какво става. Берлинската стена потъвала като "Титаник", Горбачов, Ярузелски и Миклош Немет са наясно с нещата. Обаче Хонекер, Хусак и Живков са враждебно настроени към новото развитие. Да не говорим за Чаушеску. Това усложнява играта на Горбачов с вътрешната му опозиция, идваща от военните среди. Ярузелски е единственият военен сред тогавашните ръководители в соцлагера и помага на Горбачов да успокои съветската военна върхушка. "Това беше важно за света", твърди Ярузелски и отхвърля обвиненията, отправени му от сегашните полски власти. "Не се чувствам победен, защото моята родина сега живее по-добре", твърди бившият полски лидер. "Полша беше детонаторът [на промените]".

Има ли победители и победени от случилото се преди 20 години?

Факт е, че животът на изток от Стената се промени. Corriere della Sera публикува част от спомените на тогавашен офицер от КГБ в Дрезден и днешен премиер на Русия. "Толкова много неща трябваше да изгорим, че печката се взриви". И после: "Като чухме, че нападат местните отделения на Щази, разбрахме, че е дошъл нашият ред". Огромна тълпа се събрала пред зданието, но младият руски офицер смело излязъл пред хората и заплашил, че ще използва оръжие, ако нахлуят вътре. На 9 ноември 1989 г. руският полковник тъжно наблюдавал как "СССР губи позиции в Европа".

Кой спечели и кой загуби от това?

Като четем какво е казал Йошка Фишер пред The Guardian , може да си помислим, че всички са позагубили, обаче Китай е спечелил. И че е дошъл краят на европоцентризма.

Киото

2009-11-04T21:26:00.002+02:00

Още съм си в София, но моите хора вече са там и ги изнудвам за материали ))

При посещението си в Киото са попаднали в края на сватба. Ето я булката:

И на състезание по стрелба с лък от седлото на препускащ кон:

Видеото е неумела компилация от няколкото клипчета на Светльо. Моля го за извинение - това ми е първи опит в редактирането на видео-файлове. Поради това, моля всички рекламации относно качеството да бъдат адресирани към мен.

Изгубени в прехода

2009-11-04T16:35:00.000+02:00

Преходът си е преход. Някои неща са се променили изведнъж, рязко и неизбежно. Други се трансформират малко по малко, бавно и почти неусетно. След 20 години вече си "на попрището жизнено в средата", започнала е кризата на средната възраст, нищо не е същото - нито със света, нито със семейството, нито с теб самия.

А преди двадесет години си знаел какво те очаква. Знаел си накъде вървят нещата. Учил си за това и си учил другите. Но днес, като се озърнеш, все едно си попаднал в някакъв паралелен свят. Нищо не разбираш - защо се случи така? Къде сбърках? Кой е виновен?

Нека се разберем. Не става дума за България`2009, а за Япония`1965. След края на Втората световна война американските войски окупират островната държава. Пишат нова конституция. Променят изоснови политическата и правна система. Икономиката е в много тежко положение - след двадесет години преход тепърва започва това, което по-късно се нарича "японско икономическо чудо". Новите закони и обществени отношения няма как да не се отразят и върху личния живот на хората. Повсеместно е усещането за рушене на изконните ценности, на загуба на ориентири, на невъзможност да се определи кое е добро и кое - зло.

За Нобуо Коджима това става основна тема в творчеството. В средата на 30-те години на ХХ в. в две последователни години губи баща си и по-големия си брат. Губи хората, на които, според тогавашните обичаи, би могъл да разчита. През 1938 г. записва английска филология във възможно най-престижния Токийски императорски университет. Завършва го през 1941 г. като защищава теза върху творчеството на У. Такъри ("Панаир на суетата"). Става учител по английски в частно училище. И ето ти я войната. Излиза, че е посветил живота си на езика на врага. Отива на фронта. След капитулацията, в края на 50-те специализира в САЩ. Вече е университетски преподавател.

Изучава Достоевски, Гогол, Кафка.

Съпругата му, с която са заедно от първата си студентска година, умира от рак през 1963 г. На следващата година се жени втори път. А след още година, през 1965 г., излиза романът "Hōyō kazoku" ("Embracing Family", "Семейный круг"/"Семья Мива"). През 1970 г. този роман получава току-що учредената награда "Танизаки", чиито лауреати в следващите години стават нобеловите лауреати Кензабуро Ое и Кобо Абе, както и Фумико Енчи и Ейми Ямада.

Първият превод на романа излиза в САЩ двадесет години по-късно - през 1985 г., а вторият - след още около двадесет, през януари 2006 г. През октомври на същата 2006 г. Нобуо Коджима напуска този свят.

Главният герой на романа Шунсуке Мива е университетски преподавател по американска литература, специализирал е в САЩ, чете лекции на тема "Семейството в другите страни". А собственото му семейство се руши и той не разбира защо. Съпрузите не умеят да говорят помежду си. В традиционното японско семейство няма нужда да разговарят чак толкова - всеки си знае мястото и задълженията. Сега всичко е друго, никой не е мястото си: прислужничката вместо да си гледа работата, разнася клюки и се изживява като регулировчик в емоционалните движения на родители и деца. Мъжът осъзнава, че в новите условия ролята на съпруга като семеен господар се е изчерпала, пък и той не ламти за власт. Но така и не успява да разбере какво в тези променени условия се очаква от него. Да върне младостта на жена си, по-възрастна от него с няколко години? Да спаси живота й след като разбира, че е болна от рак? Да убие младия й американски любовник? Да й прости? Да спре сина си - тийнейджър, който иска да опита сам да се оправя в живота? Да опази, доколкото е възможно, дъщеричката си от стреса на този нов живот, който самият той не разбира?

А новото място, новата къща, която се надява, че ще закрепи разяжданото отвътре и отвън семейство, е модерна, но негодна за живот - японският климатик отказва да работи, а по американски проектираният покрив протича при всеки дъжд. Шунсуке се гневи на всички, импотентността му е не толкова физически, колкото интелектуален проблем. Токико - съпругата му, умира. Рьоичи - синът му, напуска дома. Скоро това ще направи и дъщеричката Норико. Крайно време е да изгони слугинята Мичийо.

Кой знае дали това ще реши проблемите.

Текстът е предложен за публикуване на сайта "Аз чета"

Кой спечели наградата "Не-Букър";?

2009-10-31T15:30:00.001+02:00

Говори се, че последният роман [Hilary Mantel - Wolf Hall], който спечели авторитетната английска литературна премия Букър, само за 48 часа се превърнал от аутсайдер във фаворит на журито. Как става така? Sam Jordison, чийто блог се публикува на сайта на в. „Гардиан“, замисля да проведе алтернативен конкурс сред читателите си, за да провери доколко техните вкусове съвпадат с тези на журито. Той предполага, че сред четящата публика има три групи, недоволни от решенията на авторитетното жури. Една от тях оспорва тъкмо авторитета на хората, призвани да изберат книгата на годината – кои са те, кой ги е избрал и по какви критерии, остава неясно за широката общественост. Втората група е недоволна, че никога книгата, която те харесват, не печели. Третата група намира, че печелят книги с политкоректна тематика, а не романите с художествени достойнства.

Добре тогава, казва Sam Jordison, вие определете коя е книгата, която според вас заслужава награда. Не наградата Букър. А книгата, която заслужава наградата "Не-Букър".

В крайна сметка в шортлистата на читателите попадат пет заглавия:

Eleanor Thom - The Tin Kin

Simon Crump - Neverland

MJ Hyland - This Is How

Jenn Ashworth - Intimacy

James Palumbo - Tomas

Rana Dasgupta - Solo

Sarah Crown в блога си, също постван на сайта на Guardian, споделя, че без този конкурс тя едва ли би прочела някои от книгите, заслужващи читателското внимание. В това е смисълът на подобни алтернативни награди. Сара отделя три от романите - тези на Jenn Ashworth, Rana Dasgupta и Peter Murphy (последният не попада в шортлистата).

В българското информационно пространство се заговаря за две от номинираните заглавия още преди да бъде обявена надпреварата за Не-Букър. През юли - за "Томас" на Джеймс Палумбо, а преди това - за романа на Рана Дасгупта (тук и тук, и най-вече тук). Нямаше начин да не се говори за "Соло" - авторът е индиец, роден в Лондон и работил в Ню Йорк, но главният герой е българин (нищо, че се казва Улрих). Впрочем, това едва ли е от непознаване на българската именна система. Неколцина коментатори изказват предположението, че романът е с негативно клиширано третиране на българската тема, но не е така. Авторът е бил няколко пъти в България. Вярно, за кратките си престои едва ли би могъл да ни изучи дотолкова, че да бъде фактологически перфектен, но това все пак е роман, не документално разследване. Още повече, че е срещнал прототипа на главния си герой не в София, а в Тбилиси. Така или иначе, Дасгупта избира да ситуира героите си предимно в нашата столица - "и тъмна, и прашна,/и мръсна, и страшна". Но Дасгупта, който от десет години живее в прародината си Индия, напълно ни влиза в положението и разбира защо въпреки всичко "без тебе не мога -/ ти София моя, любов и тревога". А, да не забравя да спомена, че музиката е в центъра на повествованието - прототипът на Улрих (грузинецът), е оперен певец, а не химик, какъвто е главният герой в романа. И Дасгупта гледа по особен начин на чалгата - като на карашък от всякакви влияния. Като на музика, която е била е забранявана (а кой може да забрани музиката?). Едно на ръка, че Дасгупта не е музикант, той е писател.

Впрочем, всички отбелязват тромавостта в диалозите. Рана Дасгупта твърди, че тя е търсена. Редакторът му бил заявил: "Ама никой не говори така!". Не е вярно, контрирал Дасгупта, в България за тези неща - политика, история, съдба, - говорят сериозно. Все някой трябва да говори сериозно за тези неща в днешни дни на преоценка на ценности. Патетиката не е излишна.

Ако някой твърди, че авторът не разбира нищо от България, да вземе да се прегледа. Дасгупта търси опора в съхранените от нас ценности. А ние все ревем, че сме ги изгубили.

Е, читателите на "Гардиан" са класирали романа на Дасгупта на първо място. Следващият роман - на Палумбо, изостава с цели 4 точки. А пък третият (на Eleanor Thom) е за циганите. Май в това отношение и Букър, и Не-Букър си приличат :)

Демокрацията като дестабилизация

2009-10-28T14:42:00.002+02:00

"Кремъл предупреждава, че демокрацията може да разнебити Русия", съобщи оня ден Ройтерс. Guy Faulconbridge информира за интервюто, което Владислав Сурков е дал за последния брой на сп. "Итоги". Пасажът, подтикнал репортера на световната агенция да постави такова заглавие на статията си, е следният:

Въпрос: На форума "Русия зове!" Владимир Путин заяви, че нашата икономика ще продължи да се изгражда върху основата на либерални принципи. Аналогични сигнали подава и президентът. Но историята на модернизациите говори, че те могат да се провеждат и силово. Според Вас, Русия способна ли е на либерална модернизация?
Отговор: Важно е да не се оплетем в терминологията. Тъкмо се оправихме с "модернизацията" и "иновациите", и вие предлагате "либерална модернизация"... Какво е това, не ми е съвсем ясно. Може би имате предвид неавторитарна модернизация, която се опира на демократичния строй. Разбира се, според мен, напълно е възможно да се осъществи такава модернизация. Идеята на президента за ненасилствена модернизация подчертава този момент. В първия си въпрос споменахте за индустриализацията, която беше проведена насилствено. Нашата задача е да докажем на самите себе си простата мисъл, че можем да се модернизираме като се опираме на демократичните институти. Но тук важното е да не объркаме либералното, демократичното общество с хаоса и безредието.
Макар Мао Дзедун да казваше, че големият хаос поражда голям ред, той по-скоро е имал предвид, че от разрухата се ражда твърд, а дори и тоталитарен режим. На нас не ни трябва такова нещо. Не ни трябва и Пиночет. Но ние трябва да знаем, че неконсолидираната и небалансирана власт, слабите демократични институции не могат да осигурят икономически ръст. Даже сега, когато властта е достатъчно консолидирана и подредена, много проекти се придвижват бавно и трудно. Ако се прибави и някаква политическа нестабилност, то нашето развитие може просто да бъде парализирано. Ще има много демагогия, много лобиране и разграбване на Русия парче по парче, но няма да има развитие.

Guy Faulconbridge накратко разказва кой е Владислав Сурков, за да подчертае значението на неговите изказвания. Твърди, че кремълският чиновник рядко прави публични изявления. Нарочен за главен идеолог на властта, Сурков и при Медведев запазва поста, което заема в президентството на Путин - заместник-ръководител на президентската администрация. Носят се слухове, че напоследък Патрушев и Наришкин са в немилост, но не и Сурков.

Кореспондентът на Ройтерс отбелязва, че Сурков има икономическо образование. Самият Сурков признава, че "не се занимава с икономика". Изобщо, твърде малко се знае за личността на Сурков. Първо, носи фамилията на майка си (в интервю пред "Шпигел" споделя, че баща му е чеченец с фамилията Дудаев и пет години, до развода на родителите си живее в Чечения). Второ, казва, че е женен за Наталия Дубовицка, но първата му съпруга е балдъза на А.Чубайс и не се знае кога или дали се е развел с нея, кога и дали е сключил официален брак с Дубовицка. Трето, знае се, че е завършил Московския международен университет, създаден през 1991 г. с американска помощ. Преди това е учил по малко в Московския институт по стоманата и сплавите, както и в Московския институт по култура (със специалност "режисура на масовите театрализирани представления", т.е. на манифестациите), но не ги е завършил, защото заминава като войник в съветските части в Унгария (говори се, че бил в спецчастите на военното разузнаване). Работи в структури, подчинени на Ходорковски. За кратко е първи заместник-директор на Обществената руска телевизия преди да бъде назначен в Президентството през 1999 г., в края на която Елцин подава оставка и Путин става и.д. президент на Русия.

Оглавява Съвета на директорите на "Транснефтпродукт". Инициира създаването на младежката организация "Наши", която напоследък се кани да съди авторитетни западни вестници заради упреци, че движението е националистическо и че преследва журналиста Подрабинек, реагирал остро на нареждането на властите до собствениците на заведение за бързо хранене да сменят името на заведението (собствениците веднага изпълняват нареждането и заведението вече не се казва "Антисоветская", а "Советская").

Вл. Сурков пише текстове за песни и разкази. През лятото беше набеден, че е автор на романа "Околонулата". Романът е публикуван в списание, чийто главен редактор е Андрей Колесников. В последния брой на списанието излиза рецензия за романа, в която със (само)ирония се разказва откъде романистът е взаимствал идеи за сюжета - от "Чайка" на Чехов, но най-вече от "Хамлет" на Шекспир. Рецензентът демонстрира ерудиция и чувство за хумор. "Не знам кой е написал романа, но [Сурков] със сигурност е написал реценцията", се казва в редакционното въведение. В статията си Вл. Сурков подхвърля:

Питах художествения си ръководител А.И.Колесников: "Уважаеми, А.И., аз съм ви колумнист и искам да знам истината. Да не би случайно да съм публикувал роман при вас? Например, "Околонулата"?". А.И. отговоряше дълго и неопределено.

Владислав Сурков също избягва директния отговор.

Впрочем, "художественият ръководител" Алексей Колесников е същият този журналист, който "изключи" България от проекта "Южен поток".

Продавачът на климатици като духовен лидер

2009-10-20T16:20:00.003+03:00

Няма вече големи писатели, казва Владимир Сорокин. Не може сега да се очаква от литературата да бъде съвест на нацията, "трябва да погледнем към други области на живота, към представителите на други професии. Съвестта на нацията не винаги е свързана с литературното слово, а просто - с думите. Продавачът на климатици може да стане съвест на нацията. Мисля, че той без проблеми би се справил с такава роля...".

Но бившият руски премиер Касянов вярва, че нещата ще се променят, че скоро хората, свикнали да получават уважение за професионализма си - творческата и техническата интелигенция, ще се събудят и ще възроптаят срещу потъпкването на честта си. Касянов смята, че в Русия всичко става бавно, но днес нещата заприличват на ставащото в съветските времена - хората обсъждат проблемите около масата в кухнята и формират обществено мнение, което не присъства в масмедиите, но което изисква да бъде взето предвид. Когато на гражданите бива казвано в прав текст: "Не се и надявайте, нищо няма да се промени. Вие сте без значение!", подобно унижение автоматично предизвиква реакция. Затова образованите хора имат усещането, че скоро нещата ще претърпят обрат и те ще могат да участват в политическия живот, в процеса на изработване на политически решения.

В. Сорокин май няма такива усещания. Сорокин не е случаен писател за разлика от руските автори, издавани в масови тиражи у нас напоследък. (Впрочем, сред рекламираните "представители на съвременната руска литература" има едно име, заслужаващо специално внимание - Олег Рой обича да позира пред фотографите така, че бицепсите му да не останат незабелязани, но пише в жанра "женски романи". Сполучливо маркетингово попадение, не ще и дума).

Не е случаен писател и Виктор Пелевин. Дмитрий Биков казва, че "тази есен" ще излезе новият роман на Пелевин. За ползващите руски предлагам втората част на видеото, в което писателят-литературен критик споделя вижданията си относно тенденциите в развитието на руската литература:

Биков твърди, че бъдещето е в "социалния реализъм". Като го слуша, човек остава с впечатлението, че популярност ще имат мрачните сюжети. Биков намира, че фантастите стават все по-реалистични, че хумористите стават все по-жлъчни.

Един от романите, споменати от Биков, попада в "шорт-листите" на номинираните за две руски литературни награди ("Голямата книга" и "Руски Букър"): "Каменният мост" на Александър Терехов. Други "съвпадения" във вкусовете на двете журита са широкодискутираният роман на Леонид Юзефович "Жерави и джуджета", както и творбата на Борис Хазанов "Вчерашна новина".

Прилагам списък на заслужаващите внимание, според Д. Биков, произведения:

Терехов, Александър. Каменният мост
Минаев, Борис (да не се бърка със Сергей Минаев, предупреждава Д. Биков). Мъжки ден
Лазарчук, Андрей. Моят по-голям брат Иисус
Успенски, Михаил. Райска машина
Попов, Валерий. Да нарисуваме
Крусанов, Павел. Мъртъв език.

Интересни са размислите на Биков за връзката между литература и книгоиздаване. Критикът търси зависимости между характера на четивото, пасващо за пътуването в градския транспорт, и предпочитанията на издателствата. Дмитрий Биков смята, че западният читател предпочита развлекателни четива, с които да убие времето, изгубено на път за дома; докато руският читател има нужда от сериозни четива. "Руският читател се нуждае [от литературата като] докосване до язвата", казва Биков. "Животът дойде и ни пипна. Не можем да избягаме от него. Трябва да го цапардосаме с нещо. Трябва да се защитим от него - както казва Виктор Шендерович, "да си го връщаме на живота е руски национален спорт". Именно с такъв руски национален спорт ще се занимава руската литература", предполага Д. Биков.

Има ли смърт в мрежата?

2009-10-19T18:35:00.001+03:00

Как да няма! Лесна работа - изтриваш си акаунта и виртуалната ти самоличност вече е в небитието. Е, IT-гурутата сигурно знаят как да го направят без да оставят следи. Но какво се случва с такива като нас, несведущи в програмирането, когато физически си отидат от този свят, а техните отражения продължават да обитават всемирната мрежа? Кой получава правата върху оставеното от нас в интернет? Важат ли в този случай наследствените права и правото на интелектуална собственост?

Не за пръв път поставям въпроса.

Немското списание Focus разказва история, която изважда този проблем от категорията на умозрителните хипотези. Шведката Сунива Гиртингер се обръща към пресата, за да принуди Facebook да закрие профила на починалия й приятел.

След смъртта на потребителя в мрежата остава безстопанствена огромно количество лична информация: електронна поща, профили в социални мрежи, пароли, данни за роднини и познати, споделени в блоговете.

Оправни предприемачи вече се възползват от ситуацията - има няколко сайта, които позволяват да оставиш там нещо като завещание, да ги упълномощиш да изтрият профилите ти от социалните мрежи след евентуалното ти представяне пред Свети Илия. Само че кой може да ти гарантира - какво администраторите на въпросния сайт ще направят с личните ти данни докато си още на този свят?

Не казвам, че създателите на тези сайтове непременно са недобросъвестни. Със сигурност повечето от тях имат добри намерения. Но така или иначе, възникнала е нова сфера на дейност, която се нуждае от регулация.

Ден на прехраната

2009-10-16T22:48:00.002+03:00

Малко вяло мина у нас. БНР съобщи:

Към днешна дата около един милиард души в света не си дояждат, обяви директорът на Програмата по прехрана към ООН Жозет Шийрън. "Днес е световният ден на прехраната <...> И ще призова света да си спомни за хората, които нямат нищо в чинията си днес. Един на всеки шест души на Земята ще си легне гладен тази вечер", заяви Жозет Шийрън.

В Белгия пък избрали "Мис Клошарка 2009".

Не знам дали моето приятелче от Москва е информирано за тези събития, но есето му е великолепен отзвук на темата:

Тежко ми е нещо на сърцето. Ще ми се да можех да намеря някаква отвлечена тема, понеже това, което ме вълнува, още няма думи.

Исках да разкажа за един човек, когото мислех някак си да вмъкна в разказ, и този човек живее в мен вече няколко години, но разбрах, че така не става, не бива да взимаш късче от реалността и изкуствено да го тикнеш, буквално да го натъпчеш в разказ. Разказите май не се правят така.

Веднъж, когато тичах като куриер с някакви бумаги към Управлението на културата на "Кантемировска", се качих на рампата и видях странен човек.

Той седеше с лице към изхода на пейката, обгърнала квадратен стълб. Отдалеч още видях, че яде нещо. Седеше си сам, движенията му бяха точни като на гурман, наслаждаващ се на рядък деликатес. Приближавам се и постепенно в очите ми този човек придобива реални очертания. Той реже с пръст върху дланта си хапка от нещо невидимо (макар че аз сякаш го виждам, преставям си го!), хваща я с два дълги пръста, слага я в устата си и внимателно дъвче, дори притваря очи от удоволствие... Разбира се, аз се учудвам, възторгът ми се примесва с онова общочовешко чувство на срам, радостта от видяното възпира моралните ми задръжки (т.е. това сега го пиша така, а тогава изобщо не го мислех). Сигурно по същия начин бих наблюдавал някакви зверства, чийто неволен участник бих могъл да бъда. Както на войника му се налага да убива, така и на мен ми се случи да почувствам възторг от нереалното. Но това не е всичко. Без да имам сили да се обърна, аз вървях с широка крачка и точно след тази сцена видях следваща! Край другия стълб седеше човек в шлифер и старомодна шапка, той мачкаше самун хляб, държеше го с една ръка и гладно ръфаше от него.

Сърцето ми заби още по-силно... радостта направо ме сграбчи!

Живнах, възбудих се като че ли ей-сега съм бил с жена. Колко бездушно!

Но колко е хубаво да се къпеш в лъчите на женски поглед... все едно да си цвете в саксия, да си средище на грижи, недоловими ласкави слова "Ах, мой мили", - пръстите ме галят, листите ми се изправят, разцъфтявам, раста и се протягам, сякаш на палци, към тавана, за да го докосна, и върху пръстите остават следи от вар. Колко е приятно, когато нещо красиво ти обръща внимание. И дори не те притеснява колко си ужасен. И когато останеш насаме, извън полето на нечие зрение, на чужди минувачи, тогава можеш да усетиш безсмислието на своето съществуване.

На "Коломенска" от години има още един клошар. Облечен в "доисторически" шлифер, даже понякога носи фуражка без козирка, или камуфлажно кепе, обувки-половинки, и броди из улиците. Винаги го виждам и лицето му ми напомня за Кортасар. Веднъж го видях на видео: изпъкнали рибешки очи и тръба. И още - той си гледа в краката, пък през цялото време се усмихва, а ако не се усмихва, то няма и помен от отчаяние, а някакъв странен подем. Като че ли в непрестанното движение е същността на живота му, възможността да живее. Ако погледне натам, накъдето не води неговия път, той може да спре, а това е самоубийствено в неговото положение. Не обичам литературата заради това, че може да унижава човешкото достойнство, за този й словесен прагматизъм. Ето го човекът със сложна съдба - и това изречение стига, за да приключиш с него и да продължиш според сюжета си. Кому е нужна съдбата му? Втресе ме, мускулите ми заиграха. И ето ти го, този клошар кляка и наднича под лавката в търсене на изпуснати стотинки. Когато отказвах пушенето, му давах кутии цигари; той даже не спираше и не ме поглеждаше, кимаше и продължаваше по пътя си. Вървеше нататък. Вървеше нататък, независимо от всичко, каквото и да е времето. Понякога се смееше на нещо си свое, понякога пътем отпиваше чай от пластмасова чаша.

А веднъж през лятото се запознах на площад "Болотный" с друг човек. Вече не помня името му, но му викаха Паркиращия. Дойдох на Блатния прощад и седнах на тревата; правеха сцена, предстоеше благотворителен концерт. И внезапно до мен седна този дребен човечец, избелели от слънцето коси, рижав, и пронизителни, като от стъкло, сини очи! Той имаше малка бутилчица водка, сподели с мен сладката меденка. И ми разказа историята си. Днес му провървяло, разкрил престъпление. От църква в Китай-город изчезнала икона, струвала някъде към десет хиляди долара. Юрий (сетих се!) бил свой човек сред компания клошари, живеел с тях в изоставени сгради, ходил по местата, където те присядали да просят милостиня; и виж, че пренощувал при един от тези клошари, и тоя споделил, че взели иконата, и молел, помагай да я продадем, ще делим. Юрий останал като гръмнат и му взел иконата, и я занесъл на отчето. А отчето даже не го нахранило, дал му стотина рубли да се почерпи. Юрий от цялата тази история се почувствал герой, днес за него беше свят ден! Бог му дал да извърши добро дело. Даже ченгетата му благодарили. Като се разхождахме после по Китай-город Юрий ми показа мазето, където разглобяват крадени коли. Нарекли го Паркиращия, защото изкарвал някой лев като паркира коли. Наистина, като стигнахме до хотел "Россия", той размени някоя дума с човека, който пускаше колите на паркинга, разбра се с него, че ще откарва колите до мястото им и ще получава по 50-100 рубли за кола. Но оня ден той така и не спечели почти нищо. Само 50 рубли. Много ни се пиеше. Слънцето припичаше. Купи бира за себе си и за мен, макар всички лавки да затваряха заради празника.

В бележник, тафнат от "Му-му", покрай някакви секс впечатления, имаше и идеи за разкази, записани набързо със скоростта, с която се движеше влакът. Едната е за къща от дрехи. Във вагона на метрото видях спяща жена, сгушена в няколко жилетки, с няколко чифта ръкавици на ръцете - това е нейният дом.

След първия семинар, когато се срещнахме с Майстора на "Тверска", ние с Катя и Антон отидохме в кафенето зад паметника на Ленин, с прашен под (неволно си представих моряци с мокри парцали) и една нервозна, бързо сменяща настроението си сервитьорка. Аз за пръв път пих водка с Майстора и самият този факт ми доставяше необикновено удоволствие, макар че аз си седях сякаш отстрани и не вземах участие в разговорите, а като престраших да кажа нещо, от вълнение на екс изпих чашата си чай. В онзи ден беше горещо и когато станахме и тръгнахме към метрото, Майсторът ме попита дали не искам да стана клошар. Очевидно ме предпазваше от собствения ми разпуснат дух. И видях още: "Погледнете, пералня за клошари!". На облегалките на пейките около фонтана под изгарящото слънце висяха десетина панталона, които един клошар съсредоточено простираше, като двунога щипка за пране.

Пази боже!

Надявам се, че ще ми стигнат силите, а също хитроумието и вдъхновението, за да изживея живота си, облажвайки се както материално, така и духовно.

Благодаря!

Здравословно хранене

2009-10-11T20:40:00.001+03:00

Да си призная, отнасях се твърде индиферентно към темата за здравословното хранене. Личният ми опит ме е убедил, че вкусът е едно от нещата, към които възпитанието не е задължително да има отношение. Не че усилията да стимулираш детото си да предпочита полезни храни са излишни. Но едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш. Пък даже и да го направиш, не се знае какво ще излезе. Особено, ако не си знаеш силата. Както е и с повечето други въпроси, що се отнася до децата.

Ако за едно дете чипсовете винаги са били табу, внушено му е, че те са "отровни", а всички другарчета от първи клас ги ядат всяко междучасие и нищо не им става, какво да си мисли детето? Ако забранят чипсовете в училищната лавка, в която без друго от "големите" не можеш да се вредиш, какво ще се промени? Така или иначе, първолаците пресичат улицата, за да си ги купят от десетината заведения/магазинчета/барачки в радиус от двайсетина метра около училището. В много случаи, това са квартални "суперчета" - където и да се преместят, все ще има школо наоколо.

Мразя чипсове.

Не протестирам против забраната да се продават в училище.

Не знам дали забраната ще реши въпроса с нездравословното хранене. Roz Chast стига по-далеч. Тя намира, че проблемът изобщо не е в храненето. Едно време, казва тя, ядяхме каквото ни падне, гледахме телевизия, а като ни писнеше, излизахме на улицата. Там можеше да се играе на какво ли не, защото нямаше толкова коли. Така беше, съгласявам се. Тичахме по улиците, гонехме топки... И все под окото на родителите. На улицата пред блока. Нямаше толкова коли.

Не е проблемът в колите, това е очевидно.

И аз не знам къде е.

Но и в Ню Йорк са въвели ограничения на асортимента продавани в училищните лавки храни.

P.S. Прочетох мнението на Роз Част, защото беше в рубриката "Оп-арт" и помислих, че става въпрос за изкуство ))

Изкуството и добрите нрави

2009-10-08T20:58:00.002+03:00

Не съм от тези, които роптаят срещу мястото на израза "добри нрави" в законовите норми. Понятието "добри нрави" е нещо много добро, то напомня, че законите не са откъснати от морала. Това понятие играе ролята на пластична граница между свободата и ограниченията - граница, която обществото във всеки исторически етап поставя на различно място. Често се оказва, че членовете на обществото не преценяват точното място на граничната полоса в съответната епоха и от това възникват конфузни ситуации.

Последните дни ни направиха свидетели на поредица казуси, при които обществото (или по-точно, част от него) възроптава срещу едно или друго произведение на изкуството и призовава правозащитните органи към съдействие. Не се наемам да съдя дали във всеки отделен случай реакцията е адекватна.

1. Скотланд Ярд се самосезира от "непристойни публикации" в медиите и полицейски служители учтиво молят ръководството на Тейт Модърн да свали работата на Ричард Принс, който използва снимка на 10-годишната Брук Шийлд, направена от Гари Грос за Playboy през 1976 г. Властите намират, че изображението може да се приеме като насърчаване на педофилията. Кураторите на изложбата Pop Life се съобразяват с препоръката на блюстителите на реда. A propos, из залите на галерията има редица други шокиращи работи, които карат дори познавачите да се питат: "Как мога да гледам това?" (умишлено не давам линк);

2. В Мексико властите спират финансирането на филм по последния роман на Габриел Гарсия Маркес, защото героят на Маркес решава да си подари за 90-ия рожден ден невръстна девственица, което, според правозащитна организация, можело да се превърне в пропагандиране на проституцията сред малолетни и непълнолетни. Режисьорът твърди, че във филма съзнателно не се споменава възрастта на героинята и нарочно е избрана актриса, навършила 21 г.;

3. Тук ми се щеше да отбележа историята с пловдивския кмет и Давид Черни, ама положително всички са осведомени и затова няма да й отделям повече място;

4. Почти аналогичен е и случаят с книгата на Виктор Ерофеев "Енциклопедия на руската душа", издадена преди десетина години. През 2009 г. обаче преподаватели и завършили Филологическия факултет на Московския държавен университет констатират, че книгата е "екстремистка и русофобска" и пишат писмо до депутата в московския общински съвет Николай Губенко (последен съветски министър на културата) с молба да сезира прокуратурата. Народният представител заявява, че като прочел книгата на Ерофеев бил толкова омерзен и погнусен, както когато чете Сорокин или онази "писателка, американка, която е някак-си свързана с вагината". Междувременно деканката на факултета прочита писмото до депутата, което преди това е подписала. Във видеоблога си (sic!) Марина Ремньова заявява, че Ерофеев е "много вредна личност, много вреден писател и никакъв водещ", че е "съгласна с всичко, което пише в писмото: един уважаващ себе си човек такива книги няма да напише". Но "като е неспособен да създаде нещо, да стане личност, Ерофеев намери единственото средство, което добре работи по отношение на руските читатели и руските слушатели - той се обърна към псуването. Това е последната му надежда да стане известен. Трябва да му съчувстваме. Макар че да го даваме на съд, все пак не си струва". Затова Марина Ремньова смята, че подписът й под писмото до Губенко не е действителен - ще рече, оттегля го.

Ако някой отчете като пропуск неспоменаването на казуса "Полански", ще го апострофирам, че постът ми е посветен на обществените реакции спрямо произведения на изкуството, а не спрямо житейското поведение на дейците на изкуството.

Солта на живота

2009-10-07T21:55:00.002+03:00

1956 г. Юкио Мишима и Шинтаро Ишихара на балкон в Токио.

След 14 години Юкио Мишима от балкона на щаба във военно поделение ще призове войниците да извършат военен преврат и след провала на начинанието ще сложи край на живота си по единствения достоен за самурай начин.

А Шинтаро Исихара от 1999 г. насам е губернатор на Токио.

Какво свързва двамата през 1956 г.? Тогава Юкио Мишима публикува, може би, най-издаваната си творба "Златния храм", а Шинтаро Ишихара получава наградата "Акутагава" за първия си роман "Taiyō no kisetsu"("Season of the Sun"). През същата година романът на Шинтаро е филмиран и брат му Юджиро, който играе в главната роля, се превръща в идол на младото поколение в Япония. Наричат го дори "Елвиса от Осака". (Юджиро умира от рак през 1987 г.)

Братята Ишихара са родени в Кобе, не в Осака, но градовете са на час път и няма кой знае какво значение къде ги ситуира легендата. Големият, Шинтаро се появил на бял свят през 1932 г., а Юджиро - две години по-късно. Децата почти не усещат войната и почти не разбират защо през 50-те родителите им възразяват против стремежа на младото поколение към епикурейски начин на живот. Братята Ишихара стават изразители на този стремеж.

Точно десет години преди да бъде направена снимката, през 1946 г. Юкио Мишима посещава бъдещия нобелов лауреат Ясунари Кавабата и с негова благословия излизат първите разкази на младия автор. Кавабата умира при неизяснени обстоятелства в същото курортно градче Зуши, в което преминава детството на Ишихара.

През 70-те и 80-те години Шинтаро с хъс се впуска в политиката, заема важен пост в правителството на Такео Фукуда и е министър на транспорта при Нобору Такешита. През 1989 г., след като губи битката да оглави Либерал-демократичната партия, Шинтаро Ишихара пише книгата "Япония, която може да каже "не"" в съавторство с шефа на "Сони" Акио Морита. Призивът за равноправни отношения със САЩ предизвиква силен отклик по света. В следващите години серия не съвсем политкоректни изказвания на токийския губернатор дава повод на някои наблюдатели да го определят като "японския Льо Пен".

Но преди това, вероятно през 80-те, Шинтаро Ишихара посещава Берлин и се среща с друг световно известен японски писател, бъдещия нобелист Кензабуро Ое. Докато разглеждат Берлинската стена, те си разказват истории и Ое посъветва сънародника си да запише всички тези случки, в които "има нещо повече, отколкото Шинтаро си мисли". Ишихара се вслушва в съвета. Така през 1990 г. се появява сборникът с разкази "Waga jinsei no toki no toki" ("The sublime moment of my life", "Соль жизни"). По признанието на автора, сюжетите са базирани на собствени преживявания и на истории, споделени от приятели и познати. Стилът отпраща към Хемингуей.

В послеслова Шинтаро Ишихара специално споменава "Пъстрата лента" като разказ, чието написване е насърчено от Кензабуро Ое. Възможно е това да е ключова част на сборника. Вероятно цитатът от Артър Конан Дойл трябва да подскаже на читателя да търси смисъла и причината не там, където изглежда на пръв поглед. А може би авторът иносказателно твърди, че няма по-голям убиец от собствения ни страх.

Разказите на Ишихара са увлекателни, неочаквани за западния читател. Любопитно е да държиш в ръцете си книга, написана от активен политик, при това с несъмнено майсторство.

Впечатли ме образът на С. от "На корта". Силно ми заприлича на Юкио Мишима. Твърде е възможно да греша относно причастността на Мишима. Но дали това е от значение.

В памет на Ървинг Кристъл

2009-10-03T20:10:00.000+03:00

Мислех да почна с цитат от анализ на политически коментатор, който се бунтуваше срещу "влиянието на американската субкултура". Човекът, явно, си спомняше от едно време нападките срещу "кока-кола културата", но разбираше, че в днешно време идеологическата му критика срещу напитката едва ли ще срещне отзвук, та реши да употреби друг термин ("субкултура"), който да му звучи достатъчно страшно. Едно време така страшно звучеше терминът "поп-култура". Сигурно поради тая причина сега съответните вестникарски колонки се именуват "Entertainment", щото не върви да са "поп". Между другото, по градския транспорт тийнейджърите разправят, че чалгата (par excellence поп-култура, да не се бърка с поп-арта) им е писнала и се преориентират към House. Ама снобите сигурно са наясно и са предприели мерки за разграничаване.

Ако се разсъждава логично, поп-културата няма как да е субкултура тъкмо защото е поп и обратното. Но да не се впускаме в подробности. Във всеки случай, ако не друго, поп-културата има по-големи шансове да се превърне в ортодоксална, ако се е зародила като контракултура. Условие, което чалга-културата май е изпълнила. Да се надяваме, че това условие, макар и необходимо, не е достатъчно.

Само преди две седмици почина Ървинг Кристъл, нарочен за кръстник на неоконсерватизма. Независимо дали споделям постулатите му или не, има пасажи в работите му, над които си струва да се замислим.

Поетите и художниците от предишните епохи, казва Кристъл, притежаваха интензивна духовна енергия, енергия, която черпеха от високомерните си амбиции да заменят религията с изкуство - като смислообразуващо начало на живота. Етосът на съвременната контракултура е етос на карнавала. Той е циничен, нихилистичен и експлоататорски. Той открито признава ориентацията си към сензационност и материализъм. Енергията на контракултурата на постмодерна е насочена към себеиздигане, към PR и драпане за грантове. В това отношение контракултурата се превърна в продължение на масмедиите, насърчава ексхибиционизма, а не интелектуалните и духовни стремежи. При шопинга, даже не заради последващия разврат, странните божества се приемат като обичайни и всекидневни. Ще продължава ли това, се пита Кристъл през 1994 г. Първоначалната възбуда от контракултурата изчезна, смята той, вече целият този бизнес предизвиква скука - твърде много са тези lifestyles, твърде много са преходните и простоянно сменящи образа си "индивидуалности". Но това не означава, че нещата ще се върнат към "нормата".

Да, не означава.

Само дето по нашите ширини постмодернизмът няма никакви шансове някога да придобие качеството на контракултура от такъв калибър, че да се превърне в ортодоксална култура. Както гледам, той е обречен да си остане екзотична субкултура. В което няма нищо страшно, разбира се.

Писателите и телевизията

2009-09-27T15:32:00.000+03:00

Първото интервю на Владимир Набоков за телевизия е снимано в Рокфелер център малко след публикуването на "Лолита" в САЩ през 1958 г. Записът на това интервю за канадския канал CBC е качен на YouTube. Видеото е сред любимите ми. Разговорът е заснет като театрална постановка - камерата не прави събитието, не имитира съспенс, тя само улавя промените в емоционалното състояние на участниците, прави видимо напрежението, интелектуалния сблъсък между творец и критик. Ролята на водещия не е да дирижира ставащото в студиото, той само улеснява комуникацията между двамата, внася светскост и ненатрапчиво кара зрителите да се чувстват приобщени към необичайна драма, разиграваща се пред очите им.

Очевидно, не само аз съм сред почитателите на видеото. Есеистът и сценарист Артър Кристъл дори е поставил скриншот от видеото на десктопа си. Публична тайна е, че Набоков ползва пищови при отговорите си на въпросите. Той държи каталожни фиши, хвърля им по някой поглед докато говорят другите участници в събеседването и преглежда следващите картончета, за да си припомни какво следва. И какво от това? Артър Кристъл разсъждава върху технологията на съзряването на една мисъл, обличането й в думи, изкристализирането на формулировката, която да я направи разбираема за публиката. Да, писателят не е длъжен да бъде добър оратор. Позволено му е да е мълчаливец. Макар да има доволно примери и за обратното.

Артър Кристъл разказва следната случка:

Докато живял в Париж, Александър фон Хумбол изказал пред свой познат лекар желание да срещне истински луд, медицински доказан. След няколко дни получил покана за вечеря. Мястото му на трапезата се случило между двама мъже. Единият бил спретнат възпитан господин, който не хвърлял думи на вятъра. Другият бил облечен твърде шарено, пламенно се изказвал по всички въпроси, ръкомахал и кривял лице в ужасни гримаси. След вечерята Хумболт се обърнал към своя домакин: "Допадна ми Вашият луд", и посочил приказливия си съсед по маса. "Грешите - отговорил лекарят. - Мълчаливецът е луд, а този, ексцентричният е мосю Оноре дьо Балзак".

Есето на Артър Кристъл потвърди убеждението ми в две неща:

1. Че нещата рядко са такива, каквито изглеждат;

2. Че телевизията е имала/има потенциала да се превърне в нещо, далеч по-добро от това, което е сега.

За вярата, вярванията и още нещо

2009-09-26T16:52:00.002+03:00

Папа Бенедикт ХVІ пристигна в Прага. Изненадващо за мен, оказва се, че почти половината чехи вече са атеисти (преди години процентът на вярващите беше доста по-висок). Подозирам, че у нас нещата стоят обратно - имам чувството, че сега доста повече от преди са тези, които смятат за престижно да се декларират като принадлежащи към една или друга конфесия. Убедена съм, че повечето от декларираните вярващи наистина се изживяват като такива. Вярвам, че те са искрени, когато правят изявления относно религиозната си принадлежност. Без вяра е трудно да се живее. Без вяра оцеляват само социопатите, които гледат на общностното единство само като на инструмент за постигане на собствените си цели. A propos, нямам особено доверие към хората, призоваващи към единение - колективните интереси са идеалната овча кожа, наметната върху вълчия врат. Казват, доверието ще е основният дефицит на настоящия век. Ненапразно, макар и непризнаван от философите, Слотердейк е най-популярният мислител на съвремието: да не забравяме, че дори отявлените му критици ценят книгата "Критика на циничния разум". На практика, циникът не отхвърля общоприетите вярвания. На практика, циникът експлоатира вярванията по образцово ефективен начин.

Когато казваш, че си невярващ в наше време, фактически заявяваш отказа си не толкова от конформизъм, колкото от всякакво желание да се скриеш зад някакъв фатализъм, да намериш опора, когато собствените ти морални възгледи се окажат "пречка" за успеха ти в живота. Моралните устои не произтичат от религията. Не го твърдя аз, твърди го нобеловият лауреат по физика Виталий Гинзбург. В интервю пред BBC на въпроса: "Тоест, Ви смятате, че е по-добре да се борим за образованието, отколкото да се опитваме да се борим за морала чрез религията?", той отговаря: "Безусловно".

За разлика от акад. Гинзбург, аз не намирам, че "религията е признак за безкултурие". И културен, и много образован човек може да бъде вярващ. Има безброй примери.

Не бих го нерекла цинизъм, по-скоро скептицизъм. Всяко нещо в обществения ни живот се свежда до проблема "имам доверие/нямам доверие". Цялата система на демокрацията се гради на това - избираш този, който ти вдъхва доверие, че ще направи това, което смяташ за нужно. Защото той е образован, подготвен, има знанията и уменията да реши проблема по възможно най-добрия начин. Твоята работа е друга - да правиш това, което можеш, и то така, както трябва. Затова поръчваш на други да преценяват всички фактори и да вземат решения, които да ти създадат условия да живееш добре, ако работиш добре. Това се нарича представителна демокрация - да има хора, които да изработват правила, създаващи баланса в обществото - баланс, който се нарича още "справедливост". И ако мнозинството няма усещането за справедливост, проблемът не е в идеята за представителна демокрация. Пряката демокрация само на пръв поглед изглежда по-справедлива. Всяка демокрация се базира на доверието. А не на начина, по който бива обективирано това доверие. Изобщо няма да подхващам въпроса за методите на "убеждаване", че би било по-добре за теб, ако "повярваш" в една или друга конкретна кауза. Тези методи работят дори по-успешно в условията на пряката демокрация.

Виталий Гинзбург казва още, че да вярваш на креационистката теория, а не на Дарвиновата, е все едно да вярваш на този, който ти казва, че "две по две е пет", а не на този, който твърди, че "две по две е четири". Въпрос на избор. Аз не бих осъждала този, който повярва, че "две по две е пет". Стига да не дава вяра на този, който му проповядва подобна теория, само заради черните му очи.

P.S. Повод за публикацията е статията в днешния брой на в. "Дневник".

Истински писма от Иво Джима

2009-09-19T17:31:00.002+03:00

Филмът, разбира се, е забележителен. Нали си спомняте от четивата по история, как рицарите погребвали с почести победения противник, ако той се сражавал геройски и загинал с достойнство? Нещо подобно е направил Клинт Истууд - отдал почит на врага, който разбирал, че битката е обречена, но бил решен до последен дъх да защищава родината и дома си. Ужасът на войната е тъкмо в това, че всяка от страните защищава еднакви ценности, всяка от страните мотивира бойците си като им вменява в дълг да бранят живота на най-близките си. И това не е празен лозунг, нещата по време на война стоят тъкмо така. Защото войната дава богати възможности безнаказано да се развихрят най-долните човешки страсти, най-отвратителните човешки черти. Понякога героизъм е да запазиш човешкото се себе си в тези условия. (Щях да напиша "противоестествени условия", но дали наистина са противоестествени?). Клин Истууд с дилогията си казва точно това: паметниците не винаги овековечават истинския подвиг. Но дори така да е, има нужда от тези паметници.

Харесвам тези два филма на Истууд. Хареса ми и статията в The New York Times за едно истинско писмо от Иво Джима. Предполагам, че имате представа за какво става въпрос. Ако американските войски имали контрол върху островчето Иво Джима, те можели го използват като база за въздушни нападения върху Токио. Затова там бил дислоциран предварително обречен гарнизон, който да попречи на американците да превземат острова. Предварително обречен, защото японските главнокомандващи знаели, че не могат да осигурят нито подкрепление, нито муниции, нито каквото и да било на частите, пратени на заколение. Офицерите и войниците също го знаели. Но знаели също така, че американските бомби ще паднат върху къщите им, върху майките им, върху децата им.

Американските войници и офицери знаели, че колкото повече бомби паднат върху Япония, толкова по-бързо ще свърши ужаса на войната, толкова по-малко лишения ще търпят близките им, толкова по-малко американски майки ще получават известия за гибелта на синовете си.

Скалистият остров в Тихия океан станал средоточие на сблсъка между хора, които бранели едно и също; хора, които били пратени там не по своя воля, но по своя воля били решени да сложат край на цялото това безумие войната, - поне засега.

Франклин У. Хобс-ІІІ сега е на 85. Останал пълен сирак от 10-годишен, но дядо му не бил никак беден, така че бъдещето му било осигурено. Само да не била войната. През зимата на 1945 г. Франклин се озовава на о-в Иво Джима в състава на свързочните войски. Дотогава не бил виждал убити. За осемте месеца, които прекарал на острова след превземането му от американските войски, се нагледал на трупове - 7 хил. на съотечественици и 21 хил. японски. Един ден се натъкнал на тялото на японски войник без видими белези от нараняване (много японци умирали от жажда). От горния ляв джоб на куртката се подавало ъгълче на плик. Извадил го. Вътре имало детска рисунка и снимка на бебе. Франклин попитал командира дали може да задържи плика и съдържанието му. Разрешили му.

Франклин се върнал в родината си, завършил Харвард, оженил се, родили му се четири деца. Постарал се да забрави Иво Джима, да забрави войната. Жена му намерили рисунката, поставила я в рамка и я окачила в детската. Синовете и дъщерите на Франклин така и не разбрали историята на картината - смятали, че е произведение на изкуството или нещо, което майка им е нарисувала в детската градина.

След време г-н Хобс се развел и се оженил втори път. Новата му съпруга поискала да узнае откъде е рисунката и скритата в рамката снимка. Франклин й разказал. "Не искаш ли да предадеш тези неща на децата, на които те всъщност принадлежат?", попитала Мардж. "Защо не", замислил се Франклин. Осъзнал, че самият той би искал да има подобен спомен от родителите си, които загубил толкова рано.

Мардж посещавала църква, в която се запознала с една японка. Г-жа Вада не отказала съдействие - свързала се с японското посолство във Вашингтон с молба да издирят децата на загиналия японски войник. Но от посолството поискали оригиналите на снимката и рисунката, а Франклин Хобс не бил склонен да се раздели с тях. Тогава Рейко Вада при поредното си посещение в родината взела ксерокопия на документите и се обърнала към съответните токийски власти. По адреса на плика бързо стигнали до по-голямата дъщеря Чие Такегава - автор на рисунката. По-малката - Йоко Такегава, която била на снимката и се родила след мобилизацията на баща им, живеела в Бруклин.

Когато Франклин я посетил, Йоко спонтанно го прегърнала и признала, че дотогава свързвала баща си само със стипендията, която японското правителство й осигурило, за да завърши образованието си. Сега знаела, че в последния си миг баща й мислел за нея. Сега имала възможност да получи бащината обич.

Такива ми ти работи. Сантиментални. Дали пък в трудни времена сантиментализмът не е това, което ни помага да запазим ония ценности, дето ги наричаме вечни?

Осака

2009-09-17T22:07:00.003+03:00

Ще ходя в Япония, живот и здраве. Надявам се за Коледа да посетя Комикета в Токио, но ще пребивавам основно в Осака. Засега събирам кураж и знания, белким urbis Осака и orbis се окажат благосклонни.

Отчет за подготовката ми:

"Отдалеч" - въведение, което изглежда напълно off topic;

"Имало едно време" - малко истории като приказки;

"Търговците в храма";

"Тъмни години" - Средновековието си е Средновековие;

"Нови времена" - нещо като Ренесанс;

"Мореплавателите" - Великите географски открития;

"За ролята на пиратите в историята".

Дай боже да има още )

Един гледа...

2009-09-08T09:36:00.003+03:00

В тия дни на траур туристическият бизнес май се готви за сватба. Ни в клин, ни в ръкав масмедиите дружно се заеха да разчепкват ситуацията с туроператорите и да пропагандират исканията на бранша. А исканията се свеждат до следното:

1. Регистрационният режим да стане разрешителен. Ясно е какво означава това - някаква комисия да решава кой има право да работи като туристически агент и кой - не. Страничният ефект от разрешителните режими вече го знаем;

2. В комисиите, които ще вземат решенията за разрешения, да участват представители на вече регистрирани туроператори, т.е. да не може да се получи разрешение без препоръка на "старите" в бизнеса и прочее, и прочее. До какво би довела такава практика? До нелоялна конкуренция и монополиция на бранша.

Имаше даже една екзотична идея граничните власти да не разрешават излизането в чужбина на автобуси, които не се използват от регистриран туроператор. Още малко и ще им дойде наум да закрият превозвачите и да ги преродят в туроператори.

Притеснителното е, че всички - от отрасловата държавна администрация до браншовите организации, единодушно застават зад горните искания. Притеснително е, единственият глас, който оспори разумността на такива предложения беше този на Румен Драганов - председател на Института за анализи и оценки в туризма, и останах с впечатление, че този глас бе допуснат до ефир по недоглеждане. Притеснително е, че ресорният зам.министър реагира с очевидно раздразнение, когато беше споменато становището на Р. Драганов.

Женски пътища

2009-09-06T14:24:00.000+03:00

Като прочетох „Onnazaka”, се сетих за „Гераците”. Като контрапункт. Но „контрапункт” в музикалния смисъл на думата, означаващ „едновременно съчетаване на два или повече мелодични пункта”, полифония един вид, а не конфронтация, сблъсък на гледните точки, както го разбират термина другите изкуства.
Действието и в двете произведения се развива по едно и също време – края на ХІХ-началото на ХХ в.; и двете творби имат за тема „Влиянието на нововъзникналите капиталистически отношения върху патриархалното семейство”. Но Елин Пелин изследва рухването на един идеализиран свят, докато Фумико Енчи се фукусира върху прераждането на жената, станало възможно благодарение на новите порядки в обществото. Или, казано по друг начин, думата „криза” на японски се пише с два йероглифа, думата „възможност” – също с два. Един от йероглифите присъства и в двете думи. (Пресилено е да се твърди, че има един и същ, един йероглиф и за „криза”, и за „възможност”). Ето ти го контрапунктът в полифония.
Но да започна подред.
Първо, четох „Onnazaka” в неизпипан превод на руски. Видях образци и от по-раншно руско издание, при което преводът е направен от английски. Английският превод е изчистен, съсредоточен върху смисъла на казаното, избягва пресъздаването на красивите обрати на речта, защото те биха довели до отклоняване на вниманието в погрешна посока. Но какво е речта на романиста без двусмислиците на метафори, алегории, хиперболи и литоти, - без тропи, с една дума? Преводът от японски на руски не бяга от тропите, не минава по лесния път, но руският език на превода звучи, да го кажем грубо, дървеняшки – натрапва тълкуванието на преводача и лишава читателя от негово собствено. А тълкуването на „Onnazaka”, вариантите, по които може да бъде разчетен романът, - това е, което прави произведението значимо, важно за японската литература на ХХ в. Да тръгнеш по краткия, но труден, мъжки път към храма, не ти гарантира непременно стигането до целта. Пък и не е задължително женският, пътят по полегатия склон, да е по-лесен. В края на краищата продължителното, макар и умерено, усилие може да те изтощи по-неизбежно, отколкото силното, но краткотрайно напрежение. Йероглифите, с които се изписва „Onnazaka”, са два: единият буквално се превежда като „женски”, а другият – като „склон”. Изразът „Onnazaka” означава „по-полегатият, по-лекият, макар и по-дълъг, женският път към храма”. Този път извървява Томо – героинята на романа „Onnazaka” („The Waiting Years” в английския превод, „Пологий склон”/”Цитадель” в руските преводи).
Фумико Енчи е дъщеря на големия японски филолог Казутоши Уеда. В детските й години у нея се пробужда интерес към театъра Кабуки, чийто голям почитател е баба й. Първата публикувана творба на Фуми е драматургична – пиеса за Кабуки. Впрочем, Фуми Уеда е болнаво дете и често пропуска училищните занятия. Затова пък получава възможност да погълне огромно количество литература – на японски и на английски. Като порасва, се омъжва за журналиста Йошимацу Енчи. Раждането на дъщеря им съвсем разклаща и без това крехкото й здраве и литературната дейност на Фуми остава на заден план. Едва след войната, подтиквана от нуждата да набави допълнителни средства за семейния бюджет, тя се заема сериозно с творчество. Публикува романа „Гладни дни”, който й носи литературната награда за женска литература. Най-известното произведение „Onnazaka” е плод на дългогодишна работа – писан е почти десетилетие между 1949 г. и 1957 г. Говори се, че прототип на главната героиня е бабата на писателката.
Романът започва с посещението на съпругата на провинциалния велможа Юкитомо Сиракава в Токио. Близките, при които Томо отсяда, са в недоумение: какво ли е принудило госпожата да изостави задълженията си у дома и да се отправи на продължително пътешествие в столицата. Нима предстои развод? Скоро съмненията се разсейват – господин Сиракава не желае да се раздели със съпругата си. Напротив, той й има такова огромно доверие, че й е поверил трудната задача сама да му избере наложница. В душата на Томо ври и кипи – тя едва е навършила 30, с 12 години е по-млада от съпруга си, при това изпитва към него истинска любов. И как няма – Юкитомо е висок, строен, чаровен мъж, за когото не е проблем да омае която си иска дама или гейша. Но Томо е възпитана да вярва, че е длъжна да подчини целия си живот в служба на семейството, на съпруга. „Да се опълчи на мъжа и господаря си, означава да извърши саморазрушение”. И Томо намира подходящата девственица – 15-годишната красавица Суга, чиято майка-вдовица предпочита да я повери на Томо, отколкото да се принуди да я продаде за проститутка. Това е началото на пътя – за Суга, но най-вече за Томо.
След Суга в семейството се появява още една „приемна дъщеря” – Юми. После Юкитомо си харесва Мия – втората съпруга на сина-социопат Митимаса. Томо стиска зъби и нахлузва върху себе си кожата на студена непристъпност – „китайската императрица” я наричат зад гърба й слугите.
Фумико Енчи мимоходом подхвърля темата за брака по любов в японското семейство преди и по време на епохата Мейджи. Но любовта не е достатъчна, за да може Томо да понесе товара, който й възлага дългът на съпруга. Пък и времената са други: от една страна, преди Юкитомо не би имал дързостта да изпрати жена си да му търси наложници (винаги японските велможи са имали държанки, но са се стараели да не прекрачват някакви общоприети граници на приличието), времената са се сменили – старите ценности се губят, общественият морал е в разруха (вж. „Гераците”). От друга страна, времената са други: мъжете изучават рангаку (европейски науки), момичетата посещават училище, омръзналата любовница Юми бива омъжена, а след смъртта на мъжа си завършва курс по икебана и става преподавателка, а синът й завършава търговски колеж благодарение на финансовата помощ на Томо. Самата Томо е полуграмотна – тя чете йероглифи (канджи) само ако са придружени с обяснителни знаци (фуригана), пише предимно с хирагана (сричкова азбука). Това не й пречи успешно да води финансовите дела на семейството без дори другите да забележат каква огромна отговорност лежи на плещите й.
Юридическите реформи в началото на ХХ в. също допринасят за рухването на традиционната йерархия в японското семейство. Възниква въпросът дали фамилията, както преди, е длъжна да работи за просперитета на най-успешния си член или семейството неусетно се е преобразувало в малко съдружество за взаимопомощ. Едва със смъртта на Томо домашните си дават сметка, че наложените от „китайската императрица” правила за взаимоуважение и сътрудничество между жените в семейството са крепели дома през всичките тези години.
Малко преди смъртта си, в зимна виелица със сетни усилия Томо изкачва хълма, водещ до дома им. Извървява пътя към храма. И като стига до края на пътя, тя усеща способността си да разкъса самсарата, да разруши омагьосания кръг, в който се върти японската жена – от раждането до смъртта си и след прераждането пак отначало. Томо най-после е повярвала в силата на повтаряната от майка й мантра „Наму Амида Буцу”. Или просто е повярвала в собствените си сили. Тя настоява да предадат на съпруга й, че иска останките й да не бъдат погребвани, а изхвърлени във водата, „като боклук”.
Последното й желание е да напусне семейството такова, каквото е то. Томо предявява претенции, оповестява дръзкия си бунт срещу унизителното си положение на покорна съпруга. Юкитомо отхвърля възможността Томо да не получи подобаващо на ранга й погребение. Но нейното изявление го кара да преосмисли целия им съвместен живот. „И това разцепи арогатното му его на две”, завърша английският превод.
Начинът, по който Фумико Енчи описва японското семейство - доколко се различава от начина, по който Елин Пелин описва българското семейство? Какво се случва със семействата в кризисни времена? Какво се случва с членовете на семейството, които решават да скъсат връзките си с него? Каква е ролята на семейството в съвременното консуматорско общество? Това са въпроси, свързани с преосмислянето на ценностите в днешния свят. И читателят, като се мъчи да намери отговор, се обръща назад, за да види какво е ставало в предишните размирни години – какво е останало в миналото и какво е оцеляло, ще оцелее ли и занапред?

Текстът е публикуван на сайта "Аз чета".

Японки a la Ейми Ямада

2009-09-05T18:48:00.000+03:00

Ейми Ямада присъства в повечето алманаси, представящи съвременната японска литература пред англоезичните читатели. Ейми Ямада има голям успех сред западната публика, въпреки че е упреквана в подражателство на култови за нейното поколение американски автори. Разгеле, като казах "поколение": разправят, била от поколението Х, дето си падало по ъндърграунда, дрогата и непукизма. Вярно, признават, че констатацията важи за героите й, пък Ейми Ямада си знае дали и тя е в кюпа. А тя дори не се казва Ейми - това е псевдоним (иначе се родила като Футаба Ямада през 1959 г.). На всичкото отгоре, на латиница е по-правилно да се напише Eimi, а не Amy, както предпочитат издателите, но това е въпрос трети и четвърти.
Ейми Ямада напуска университета, за да стане мангака (автор на манга - японските комикси), но скоро решава, че мангата не е за нея и прописва разкази. След пет години, през 1985 г. повестта "Bedtime Eyes" (sic! - заглавието и в оригинала е на английски) й носи литературната награда „Бунгеи”. Следващите творби получават още по-престижни награди[1], но най-преиздавани в чужбина са тъкмо първата повест, донесла й популярност, "Bedtime Eyes" в комплект с "Игра с пръсти" (или "Пръстите на пианиста" - "The Piano Player's Fingers"[2]) и "Гръбнакът на Джеси" (понякога: само "Джеси"). Обикновено сборникът носи заглавието на първата повест.
Онова, което гъделичка любопитството на масовия читател в християнския свят, е сексуалното поведение на героините - все още ни изглежда скандално това, че една жена може по толкова спонтанно-откровен начин да говори за интимната страна на отношенията си партньора. И за японците, казват, е скандално, но не друго, а важната подробност, че въпросният партньор и в трите повести е афро-американец.
Но щях ли да пиша за сборника, ако всичко в него се въртеше само около пикантериите?
Работата е там, че в медиите с икономическа насоченост много често се говори за характеристиките на "поколението Х" - "цинични, но гъвкави", "активно работещи хора, повечето добри специалисти, устремени към кариера" и разни такива. Други пък свързват родените между 1965 (според други - 1960) и 1970 (някои "разсрочват" до 1980) г. с "Нирвана", гръндж и прочее непрагматични нагласи. Ако питате мен, героите на Ейми Ямада са по-скоро от втората категория. Даже чисто етимологично - терминът "поколение Х" става популярен благодарение на Дъглас Коуплант ("Generation X"), който пък (дали е така, не знам) го бил взаимствал от теорията на Paul Fussell за класите в американското общество, които били девет, а "категорията Х" била неопределена, представителите й "скитали" между класите и не можели да се самоопределят. Героите на Ейми Ямада са от тази категория.
A propos, последният роман на Коупланд (току-що излязъл във Великобритания, а в САЩ и Канада ще излезе тия дни) е озаглавен "Generation А" и разказва за интернет-поколението. На сайта си Коупланд споменава, че в дигиталния свят четенето и разказването били останали единствената ни защита срещу бомбардирането на сетивата ни с разни работи. Може и да е прав, може и да не е. Не знам.
Обаче героите на Ейми Ямада не си падат много по философски изследвания, по анализиране на собственото си маргинално положение в обществото. Може и да са фрустрирани, но гледат да не вдълбават в размишления. В "Bedtime Eyes" и "Игра с пръсти" момичетата реагират първично. (Не знам дали това е добро или лошо). Те усещат, че живеят чрез болката - тази, която им причиняват, или тази, която те причиняват. За Руико от "Игра с пръсти" е равнозначно - дали тя ще причини страдание или на нея ще й причинят, важното е нещата да са поставени тъкмо така, на ръба. Насилието е начин да усети света наоколо, да бъде себе си и тя устоява с всички средства това свое право. Да, възможно е това по някакъв начин това да описва "поколението Х" - "жажда за самоизява, за самоопределение". Читателите, разпознаващите себе си в характеристиките на тази генерация, едва ли биха се съгласили да ги идентифицират с Руико. Не смея да съдя.
И Джеси от последната повест воюва за собствено място в семейството чрез причиняване на страдание - повече психическо, отколкото физическо. Макар че ако те ударят по лицето с нажежен тиган, едва ли ще усетиш само психическа болка. Но пък тази болка изиграва ролята на емоционален катарзис за Коко, любовницата на бащата. Коко трябва да размисли, да прецени дали алкохоликът Рик е толкова важен за нея, та да търпи унижението и да се конкурира за любовта му с 11-годишния Джеси. В крайна сметка и Коко, и Джеси са само деца, които разбират, че не си играят на „Не се сърди човече”.
На колкото и години да сме, винаги ли си оставаме такива деца, готови на всичко, за да се уверят, че са обичани от хората, които са им скъпи?
---
[1] Сред тях е и наградата „Наоки”, за която се твърди, че е японското съответствие на „Пулицър”
[2] Явно, издателят не е привърженик на двусмислиците, съдържащи се в оригиналното заглавие. Още повече, че героят (известен джазмен), се казва Лирой Джонс – точно като джазовия музикант, само че е пианист, а не тромпетист като реалната личност. Английското заглавие като че ли иска да подчертае тази разлика, за да не стане грешка ))
Текстът е публикуван първо на сайта "Аз чета"

Литературата и властта

2009-09-05T08:07:00.005+03:00

Чух оня ден, че Андрей Колесников пак е публикувал остроумен коментар за българо-руските срещи на върха. Този път май чул думите правилно, но му се сторило, че Путин иска да връща Шипка на турците. Той, Колесников, обича такива изпълнения. Вчерашното ме подсети, че преди време бях нахвърла бележки за друга негова закачка, но така и си остана непубликувано. Та, ето ги тия бележки:

Хлебарка върху часовник
или
Толкова ли е важен авторът?

Литературата обича да си служи с такива метафори: септември като май или август като октомври. Май е месецът на Св. Георги - соларното начало, тържеството на живота. Октомври е на Св. Димитър - хтоничното начало, помен за мъртвите, отваря врата към отвъдното. Гео Милев навремето пророкува, че септември ще бъде май. Сега ни е лесно да хванем вяра - септември иде след август, отпускарското настроение не си е отишло, още става за море, още е време за разпускане, време за живот. Каквото и да се случва по света. Усещането през август е като за ново начало - начало на нов цикъл.

Толкоз по-необяснима е метафизичната обреченост, извираща от руската литература, колчем се зададе август. Вярно, събитията го предполагат - от петнадесетина години насам все през август се случват: опит за преврат, "Курск", кавказката война, Саяно-Сушенската ВЕЦ ... "време за катастрофи", казва Андрей Колесников и призовава Ахматова и Пастернак, за да докаже, че осмият месец е "обстоятелство на непреодолима сила", форсмажор, фатална неизбежност. През август "погребват епохи" (А. Ахматова, "Август 1940"). Само че, казва Колесников, човек си е изобретил едни антиавгустовски филтри, от неговата страна на барикадата нищо не се случва, той е уморен от негативната информация и от усещането си, че нищо не може да промени. Е, не всеки може да бъде Пастернак, заключава Колесников.

Един друг Андрей Колесников се опита да хвърли камък в мързеливото августовско блато, в което се е потопила четящата публика. Този, вторият Андрей Колесников е главен редактор на "Руски пионер" – както се самоопределя, това е "списание за богатите и интелектуалците", собственост на олигарха Михаил Прохоров. Този, вторият Андрей Колесников е автор и съавтор на един куп книги за Путин: "Аз видях Путин!", "Путин ме видя!", "Да видиш Путин и да умреш", "Владимир Путин: Между Европа и Азия", "Раздвоението на ВВП: Как Путин избра Медведев" и др. А да, написал е и онази статия за "големия шлем" с грешката на преводача, нали се сещате. Та това е другият Андрей Колесников, който не е оня, притеснен от катастрофичното настроение през август. "Катастрофичният" Колесников също е писал книги - и те са за политици, за хората, дето пишат речите на политиците, и разни такива неща. Не знам защо някои нашенци са решили, че някой от двамата пишещи колесниковци е критично настроен към Кремъл. Те си знаят. Ама единият не е другия, макар да са връстници (родени през 1965 - 1966 г.). Първият А. Колесников е завършил право, а вторият е филолог, специалист по евенкски и други езици на коренното сибирско население. Но има ли значение кой коя книга е написал?

Та, за камъка в блатото на четящата публика. Сп. "Руски пионер" в специално приложение към един от юнските си броеве публикува романа "Околонулата" („Околонуля” - изписано като една дума, често срещан прийом напоследък). На 29 юни електронната версия на списанието запознава читателите си с малък откъс от романа. На 30 юни Андрей Колесников предрече, че до две седмици след издаването си романът ще бъде четен от цяла Москва. Очевидно, пласментът не се развил по плана и след месец, на 27 юли анонимен коментатор подава жокер - предполага, че авторът на романа Натан Дубовицки може да е съпруг на Наталия Дубовицка. Да, ама народът не зацепва, въпросът увисва някъде в пространството без да предизвика турболенции в потребителската активност на широките народни маси въпреки мощното рамо на Кирил Решетников в хвалебствена рецензия, обнародвана на 29 юли от такъв авторитетен вестник като "Известия".

Чак на 13 август някой се осмелява да хвърли бомбата: пожелал анонимност източник твърди, че автор на романа "Околонулата" е зам.-ръководителят на администрацията на руския президент Владислав Сурков (чиято съпруга се казва Наталия Дубовицка). Даже Reuters счете за нужно да отрази новината за евентуалната литературно-политическа сензация. Защото в Русия дори един роман може да се окаже знак за сериозни политически промени, току-виж главният идеолог на Кремъл е предпочел да избере такъв нетрадиционен начин да оповести нов курс на президентската администрация. Като едното нищо може през тазгодишнит август пак да е дошло времето за погребване на епохи. Затова Reuters не иска да рискува и да пропусне овреме да съобщи за спекулациите около авторството на проектирания бестселър. Ние явно сме по-предпазливи и затова у нас материалът беше отразен тук-таме в раздела "Любопитно и занимателно". Позоваването в родните масмедии, естествено, е на Reuters - "голяма агенция - тя да си отговаря, ако не е вярно, ние само препредаваме".

Обаче представете си какво им е на руските литературни критици! Ами ако авторът наистина е Сурков и не му се харесат отзивите! Ами ако авторът не е Сурков, а те кажат добра дума за произведението - нали после ще им се смеят, че са слагачи! Е, очевидно са получили достоверна информация, че висш чиновник от калибъра на Сурков едва ли ще си рискува кариерата с публикуването на роман за корупция, бандитизъм и други отрицателни явления в социалната действителност, нали всеки роман може да бъде тълкуван и тако, и вако, божа работа къде ще му излезе краят, току-виж авторът изпаднал в немилост etc. Та, отдъхнаха си критиците и почнаха да говорят. Едни хвалят, други - хич даже. Но всички са единодушни - типичен постмодернизъм: цитати и препратки към класически творби (най-вече Набоков), узнаваемо присъствие на знакови за актуалната руска литература писатели като Пелевин и Сорокин, откъси, написани като от "духа на Солженицин", Прилепин!, неосантиментализъм (вж. А. Геласимов), намигвания към Борхес, кафкианство, малко нещо стил ноар, демонстративна театралност, монтиране на късове от различни жанрове, използване на лексика от различни регистри. Никой не казва, че всичко това е сглобено несръчно. Мнозина хвалят умелото боравене на Дубовицки с езика. Макар да има и отзиви, в които е критикуван за излишъка от прилагателни. Други го сравняват с Минаев. А трети негодуват, че ще се побъркаш, ако се фокусираш върху разгадаването на всички кодове из текста (е ми, роман е все пак, не розетски камък).

Нека направим опит за систематизиране на аргументите в полза на хипотезата, че вероятността Сурков да е автор на фамозната творба изглежда реална:

1. По думите на некатастрофичния Андрей Колесников, ръкописът на романа бил изпратен анонимно, но той (Колесников) знае, че е дело на колумнист в "Руски пионер". Колумнисти в "Руски пионер" са и В. Путин, и В. Сурков. Понеже В. Путин е известен най-вече с изявите си в областта на изобразителното изкуство, подозренията естествено падат върху В. Сурков;

2. В. Сурков и друг път е подозиран, че публикува произведения на художествената литература под псевдоним (Zotov, например), макар подозренията да са категорично опровергани;

3. Владислав Сурков е писал текстове за песни, влезли в албума "Полуострови" на популярната навремето група "Агата Кристи";

4. В. "Известия" първи публикува възторжена рецензия, а в. "Ведомости" първи изказа предположението, че автор на фамозния роман е тъкмо зам.-шефът на кремълската администрация, - все мастити медии;

5. Най-цитираната реплика на главния герой е "Не властта ненавиждате вие, а живота", адресирана към опозиционно настроена журналистка. Никой не се съмнява, че смисълът на фразата е: който не обича властта, той не обича живота, защото всичко съществуващо е разумно, както беше казал навремето Хегел;

6. Колесников прави всичко възможно, според собствените му признания, да публикува романа само седмица след получаване на текста по e-mail. Колкото и да са високи художествените достойнства на една творба, издателят едва ли току-така би положил титанични усилия тя тутакси да види бял свят, даже авторът да е жив класик. Очевидните обяснения са две: или авторът е високопоставен властимащ, или това е самият издател. Импонира ми повече втората хипотеза, макар да не бих се обзаложила, ама аз по принцип не си падам по залозите. Май че Дмитрий Биков е на същото мнение.

Въпросът, който Колесников задава в последващите си изявления, е: струва ли си да търсим автора? Дали е Сурков или не е Сурков? "Ами ако не е Сурков? Ами ако някой е имитирал писането на Сурков - умишлено е писал като Сурков и дебело е намекнал за това като е избрал за псевдоним Натан Дубовицки?", пита Андрей Колесников. "На никого ли не му минава през ума, че може би някой е решил да се възползва от това, на пръв поглед, несъмнено подсказване и да напише роман a la Сурков? Макар че лично аз не мисля така", двусмислено заключава издателят.

Въпросът е резонен. Дори Кирил Решетников (a.k.a. Шиш Брянски) предполага, че "интересът към романа "Околонулата" вероятно ще се подгрява от поредния тур на играта "Познай кой е авторът": Натан Дубовицки е псевдоним, истинското име е тайна. Въпросът за това, кой е този Дубовицки, разбира се, е интересен, но още по-интересен е историческият факт: човек с маска, дебютант-инкогнито изведнъж се оказва истинският и необходим писател - нещо, което отдавна не се е случвало".

Хроника на времето ли е "Околонулата" или просто добре промотирана стока? Това е въпросът. Разбира се, едната алтернатива не изключва другата. Дори романът да не е нищо повече от христоматия на популярни съвременни литературни явления, пак си струва да бъде прочетен. Стига да е написан както трябва. Да е написан добре. А дали това е така, не мога да кажа - още не съм го прочела. И не знам дали ще го прочета. Без значение кой е авторът - Сурков, Колесников или някой друг. Който и да е той, възможно е посветените в тайнството на авторовата личност по друг начин да разбират казаното от Ролан Барт, че критиката цели "да открие Автора (неговите ипостаси: обществото, историята, душата, свободата), защото "намери ли се Авторът, текстът е "обяснен"". Барт твърди, че в съвременната епоха авторът отдавна е отстранен от произведението си, той не пресъздава действителността, а реди думи, сътворява тъкан от знаци, които биват обяснявани с други думи, сътворяващи други знаци и така до безкрай. „Книжката книжка прави”, намигва авторско-издателският фолклор. „Стремежът към дешифриране на един текст става напълно безполезен. Да се придаде автор на някакъв текст, означава да се вгради в този текст спирачен механизъм, да бъде снабден той с последно означаемо, да се спре писането”, посочва Р. Барт.

Възможно е авторът на „Околонулата” да е решил да опровергае Барт - да създаде текст, "изтъкан от цитати, създадени в хиляди културни огнища", но същевременно излъчващ "някакъв единствен теологичен смисъл (нещо като "послание" на Автора-Бог)". Чрез тайната на автора, някой се опитва да придаде "тайна" и на текста, да го снабди с някакъв върховен смисъл. Ако текстът е написан талантливо, този някой има шанс да постигне целта си. Ако ли не, не. Ще мине и ще замине като хлебарка по часовник. В крайна сметка, важното е не какво казваш, а какво другите разбират. Кой го беше казал това, а?

---

Фабулата е нещо трето и четвърто, що се отнася до избора ми на четиво. Поради това пропуснах да цитирам ония пасажи от рецензиите, които открехват опорните точки на сюжета. Ще се опитам да поправя нещата. Като за начало - дребен образец от текста в мой превод:

"След час колата на Егор влезе в извънградското имение на най-големия и най-богатия му клиент Стас Стасов, по прякор Ктитора. С това благочестиво прозвище преуспелият шатурски(1) апаш се беше сдобил заради ревностната си привързаност уж към религията, но не точно към нашата вяра, а по-скоро към позлатената и благоукрасена страна на църковните дела. Бидейки служебно задължен да злодейства, същински ягода(2) по призвание, който не се трогва ни от детските сълзички, ни от молбите за милост на беззащитната жертва, той ревеше със сополи при вида на някой църковен полилей или пък клобук(3). Всяка реч, а речите му бяха предимно от псувни и заплахи, той започваше с думите "вярващ съм".<...> Шляеше се по светите места преди и след всяка разправа.<...> Банкнотите с цели пачки биваха разнасяни по храмовете в износена и бабаитски полуразкопчана туристическа раница, от която Ктитора гребеше колкото рачеше зажъднялата му спасение душа. Пристигнал досами религиозната постройка с четири-пет бронирани хамъра или бойни кайена според времето и настроението си, за разгрявка Ктитора сграбчваше някой зазяпал се кьопчо или миткаща бабичка от петимните да поогледат напетите старци и им тъпчеше до горе джобовете, полите и пазвите с долари, евро или рубли, датски крони, даже украински гривни в зависимост от това кой последно е бил ограбен".

(1) Шатура – малък град в Московска област, на 138 км от Москва (б.м.)

(2) Г. Г. Ягода - ръководител на НКВД от 1934 г. до 1938 г.; създава ГУЛАГ, организира процесите срещу Каменев и Зиновиев, осъден и разстрелян като враг на народа през март 1938 г. (НКВД е правоприемник на ЧК; след поредица реорганизации в периода между 1943 г. и 1954 г., до 1991 г. службата действа под името КГБ) (б.м.)

(3) Клобук - покривало, което монасите носят върху килимявката (б.м.)

Главният герой не е Ктитора, а 40-годишният издател Егор (sic! - не Игор) Самоходов. Егор "се занимава с нещо като духовно обслужване на богатите и чиновниците", разказва Анна Наринска от в. "Коммерсант". Той се препитава като извършва доставка на стихотворения и разкази, дело на неизвестни автори. Клиентите му използват поезията и прозата за различни цели - някои ги печатат под свое име, за да удовлетворят тщестлавието си, други само ги колекционират. Освен това Егор се занимава и с черен пиар, подкупва журналисти и т.н. Темата за политическото инженерство обаче скоро отстъпва място на темата за любовта - Егор среща начинаеща актриса с прякор Ревлата. Ревлата се снима във филм със заглавие "Призрачни неща" (a propos, препратка към Набоковите "Прозрачни неща"). Егор гледа кадри с натуралистична сцена, в която Ревлата е удушена. Постепенно схваща, че убийството е съвсем истинско и решава да отмъсти. Научава, че режисьорът-злодей е избягал на Юг, контролиран от хазарския каганат и т.н. Както казва Наринска, "всичко свършва зле (както винаги, между другото, когато нещата опрат до каганат)".

P.S. Пояснение на заглавието: статията на „катастрофичния” Андрей Колесников е илюстрирана с фотография на хлебарка, лазеща по часовник. Един вид, препраща към размишления за временното и непреходното, за ценностите, за относителността на разбиранията ни що е това вечно и що е това преходно, и дали непременно „вечното” може да бъде ценност.

Киншу

2009-08-31T22:43:00.005+03:00

По стечение на обстоятелствата във фокуса на вниманието ми е съвременната японска литература. За съжаление, единственото, което понастоящем има шанс да бъде публикувано в България, са творбите на Харуки Мураками. При това, преведени от английски, а не от японски. Защо ли? Защото сега има куп млади хора, които в някаква степен владеят световния език и са склонни да "продадат" резултата от преводаческите си усилия за дребни пари. Предвид таксите, които издателят дължи на държателя на авторските права (а тези такси, естествено, са високи що се отнася до автори на per se продаваема продукция), няма начин да се плаща прескъпо на преводачи от собствено оригинала, за да бъде цената на крайния продукт ("книгата като салам") възможна за джоба на евентуалния краен потребител. Това е положението, Минке, к`во да ти обяснявам.
Така или иначе, въпреки че владеенето ми на световния език е под всякаква критика, все пак поназнайвам в прилична степен друг език, на който (досегашното) японско управление считаше за оправдано да финансира преводаческите трудове, за да направи достояние на читателската публика върховите достижения на съвременните ни японски автори. Затова имах удоволствието да прочета сборника с повести на Ейми Ямада(за него - после), романа на Теру Миямото "Киншу" и още някои други. Прочее, за романа на Теру Миямото:

"Киншу" (на Теру Миямото) излиза през 1982 г. - година след номинирането за чуждоезичен филмов "Оскар" на "Калната река", заснет по едноименния роман на същия автор. Казват, че Теру Миямото е един от най-високотиражните автори в Япония. Той е от поколението на Рю Мураками, предхождащо генерацията на най-продавания по света японски писател Харуки Мураками. [Малко ми е тъжно, че трябва да ги обяснявам тия неща:
"Киншу" е превеждан на всички световни езици, но българският не е сред тях. И хвърленият камък не е в градината на българските японисти, а в състоянието на родното книгоиздаване, за което - кой е виновен? - едва ли издателите сами по себе си].
"Киншу", обясняват познавачите, е дума с много значения: "извезан брокат; богато, пищно облекло", "пъстър килим от есенни листи", "умело нанизани думи; изящна, изискана поезия и проза". Затова американският преводач е поставил подзаглавието "Есенен брокат", а руският е предпочел за заглавие "Везан брокат".
Брокатно четиво ли е "Киншу"? На пръв поглед романът е като сапунка: екзистенциална драма, започнала от скандално шинджу(съпругът на Аки е намерен полумъртъв в хотелска стая заедно с домакиня от нощен клуб). Оказва се, че не става въпрос за ритуално двойно самоубийство - любовницата е направила опит за убийство, след което се е самоубила. Десет години след развода бившите съпрузи случайно се срещат в кабинков лифт и това дава повод на Аки да пише на Ясуаки, за да си изясни какво точно се е случило във фаталната нощ. Това са конците, от които е изтъкана фабулата на романа. Вътъкът на "Ана Каренина" е взет от същото кълбо с нишки. Оттам нататък започва работата на тъкача, майсторството на писателя.
Теру Миямото извезва приказно красив миниатюрен, но многослоен гоблен на междучовешките отношения. Тираничен ли е бащата-бизнесмен, за когото най-важното е щастието на единствената дъщеря? Разглезено наивна ли е щерката в невъзможността си да прости изневярата? Егоистичен мачист ли е съпругът, станал жертва на деспотично-собственическото си отношение към психически лабилната любовница? [Както зададох последния въпрос, май зададох и отговора, но не - Ясуаки е подвластен не толкова на нагона си, колкото на житейските обстоятелства: навремето любовницата Юкако е станала емоционалният стожер, позволил на тинейджъра Ясуаки да преживее смъртта на родителите си].
Теру Миямото взаимства формата на епистоларния роман, което подчертава разрива във взаимоотношенията между героите - те градят не диалог, а серия от монолози, защото знаят, че връщането назад не е възможно, не е възможно да се поправят сторените грешки. И двамата имат нужда от преговаряне и усвояване на миналото, за да си обяснят настоящето и да продължат напред - бъдещето им, типично по японски, е свързано не с личното им благоденствие, а със съдбата на други хора, които фортуната е направила зависими от тях.
В решаването на сложната задача да предизвика читателя към спонтанни размисли относно отговорността си за наглед безобидни решения, Теру Миямото се опира на похвати от вековните традиции на японската литература - макура котоба (познаваме жанра от "Записки под възглавката"), моно но аваре (философията за очарованието на нещата), юген (скритата красота), саби (чувството за вечна самота), сатори (озарението), ах да!, и карма - най-спорното място в книгата. Кармата не идва ли в повече? На мен ми идва в повече, ама може да е от това, че аз не всичко разбирам. Така или иначе, възпитана съм да вярвам, че всеки държи съдбата в ръцете си. И Теру Миямото в "Киншу" ми дава достатъчно основания да затвърдя убеждението си. Вероятно, на това се дължи популярността на произведението в западния свят.
Впрочем, романите не са философски трактати.
"Киншу" е малък, но безукорно шлифован брилянт. Стига да имаш усет за изкуството на шлифовчика.

P.S. Този текст бе предложен за публикация на сайта "Аз чета".

Женския пазар и геополитиката

2009-07-23T17:40:00.002+03:00

Нямам представа какви биха били последиците, ако внезапно Столична община вземе та затвори Женския пазар. Ей така, внезапно. Първо уж за два дни, после за още два, а накрая за съвсем. И оправомощените органи конфискуват цялата стока, налична на територията на пазара към момента на закриването, барабар с личните вещи на продавачите - дрехи, документи, с една дума: всичко, що заварят длъжностните лица около сергиите и в пространството между тях. Ще кажете: не може да бъде. Що се отнася до Женския пазар и аз не си представям, че подобно нещо е възможно.

Обаче, както знаете, Лужков затвори не само Черкизовския пазар в Москва, но и Измайловския, откъдето с 5843 камиона е извозено имуществото на наемателите на търговски площи, според съобщението на Интерфакс. Обяснението: нарушения на санитарните норми и правила за пожарна безопасност, както и наличието на големи количества контрабандна стока. Миналата седмица пък РИА Новости предаде, че "по данни на Центъра за хигиена и епидемиология на Москва, от над 8 000 изследвани работници на Черкизовски пазар са открити 222 случая на инфекциозни заболявания, сред тях са 114 случая на туберкулоза, 36 случая на сифилис и 13 случая на ХИВ. Освен това са открити още 59 случая на други инфекции, предаващи се по полов път". Най-вероятно нещата стоят точно по този начин.

Впрочем, конфискуваната стока се оценява на повече от $2 млрд. Твърди се, че Черкизовският пазар давал хляб на над 100 хил. човека, 80% от които са от китайски произход като далеч не всички от тях пребивават легално в руската столица. (BTW, на Измайловския пазар оперирали предимно търговци от виетнамски произход, така казват). Пазарът създавал затруднения на живеещите в тази част на Москва и поради наплива на търговци на дребно от близката провинция, които снабдяват магазинчетата си с евтина стока имено от този пазар - властите говорят за над 4 хил. автобуса месечно.

Правозащитниците не оспорват наличието на всички тези проблеми. Те протестират против неочаквания и внезапен акт по затварянето на пазара, против отнемането на личните вещи на продавачите (вярно, няма проблем търговците да получат обратно облеклото и документите си, но срещу заплащане на немалка такса). Московските власти не смятат, че е тяхна грижа да осигурят подходящо място за дейностите, извършвани на Черкизовския пазар, да контролират дали тези дейности се извършват съгласно нормативните изисквания, да поддържат съответната инфраструктура. От кметството намират, че кризата е "освободила" достатъчно магазини, които могат да бъдат наети от засегнатите лица, още повече, че пак поради кризата, наемите силно са паднали.

Добре, ама работата станала дебела - Китай ги взел нещата навътре. В Москва пристига 50-членна делегация и въпросът става световен. Китайските медии се пълнят с разкази за упражнено насилие от страна на руските власти спрямо китайските търговци, които са обирани както от милицията, така и от мафията. Казват, че от 30 години насам за първи път китайските масмедии си позволяват толкова остър тон по отношение на Русия. Представителите на властта в Пекин официално говорят за усложняване на отношенията със северния съсед. Правят се прозрачни намеци за икономически санкции, ако проблемът не получи бързо разрешение. Работата не е само в това, че около 80 хил. китайци в Москва остават без работа и могат да бъдат депортирани в родината си. Лошото е, че в самия Китай една по една започват да се затварят многобройните фабрики, работещи само за Черкизовския пазар, а това ще остави на улицата доста повече хора от въпросните 80 хил.

Ето как Женският пазар може да се превърне във фактор на геополитиката.

A propos, не знам дали някъде е било съобщено, че след изборите в Иран, както привържениците на Ахмадинеджад, така и противниците му, на митингите си скандират почти еднакви лозунги: "Смърт на САЩ" (естествено) и "Смърт на Китай" (заради уйгурите). Обаче противниците на президента скандират още "Смърт на Русия" заради подозренията, че руснаците дават съвети на Ахмадинеджад как да се справи с народното недоволство. В частност, обвиняват руските служби, че имат принос за заглушаването на GSM-ите и интернет-комуникациите по време на протестите. Основания за тези слухове, циркулиращи сред иранските опозиционери, даде посещението на Ахмадинеджад в Екатеринбург веднага след оспорваните избори и срещата му с руския президент Медведев. Ето как, въпреки разногласията си, всички се оказват в кюпа - и САЩ, и Китай, и Русия. Женски пазар.

Какъв ми е Агамбен?

2009-07-01T19:35:00.002+03:00

Прочетох материала "Суверенният цинизъм"¹ в последния брой на в. "Култура". Мигом ми поревна да отговоря. Написах нещо като отговор и се зачудих какво да го правя. И понеже съм човек стар и болен, трудно съобразявам, рекох да го метна тук, щото блогът по произход си е един бележник, не средство за масова информация. Както и да е. Що ли се обяснявам, ама стар човек - забравя, трябва да се подсеща, да си върже възелче на кърпичката. Възелчето:

Мото:

1) "Това, което Ричард Абъркромби иска търпеливо да докаже, е че всичко в природата е едно и също: светът е резултат от комбинацията на идентични форми". (Одьоги, Ст. Теория на облаците)
2) "Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран". (Келман, Д. Измерването на света)

Какъв ми е Агамбен?

Никакъв. Но на доста интелектуалци им е твърде скъп. Агамбен отчуждава човека от властта per se. Агамбен разсъждава за властимащите като за феодални владетели, притежаващи, в буквалния смисъл на думата, поданиците си. Агамбен твърди, че нещата не са се променили откъм Средните векове насам - при все всичките ни демократични системи за изборност на управляващите, за мандатност, за разделение на властите и за мрежата от международни договори, гарантиращи спазването на основните човешки права. Агамбен говори за homo sacer, отлъчен не от обществото, а от суверенната власт. Суверенната власт е виновна за всичко. Интелектуалците са щастливи, че хем могат да й дават акъл на тази власт, хем нямат нищо общо с деянията й. Как да не им е скъп Агамбен. И как да не остракират Слотердейк, който пък изповядва вярата, че всеки сам си е суверен в собствения си свят, че няма един единен и единствен свят, а всичкото, което става, е в резултат от неизбежния допир/сблъсък на нечий свят с друг - днес един, утре друг, вдругиден - наведнъж с купища чужди светове. Кой е виновен, ако сферата на твоя свят се спука като сапунен мехур от този сблъсък? Кой създава правилата, по които функционира това брауново движение на светове - сапунени мехури? Някаква имагинерна суверенна власт? Може. Аз нямам нищо общо с нея, нали така. Никой от нас няма нищо общо.

"Цялата държавна власт произтича от народа"², обаче. Суверенът сме ние всичките вкупом. И ако Агамбен привижда друг субект на суверенната власт, посочва ли го? Агамбен приема, че този, който упражнява суверенната власт, непрекъснато си присвоява правото да разширява границите на мъртвата зона между закон и насилие³. Агамбен приема, че няма кой да попречи на това присвояване. От една страна излиза, че неясният носител на суверенната власт сам законотворства, а от друга страна - не среща никакво противодействие когато престъпва границите на собствените си норми. Такава власт не се гради върху правомощия, получени от действието на някакъв обществен договор. Такава власт е възможна само ако се опира на груба сила. Съвременната либерална демокрация няма същата природа като тоталитарната политика - демократичното общество има механизми за противодействие, докато тоталитарното управление се стреми да унищожи всички подобни механизми. Фактът, че никой не намира демократичните механизми за съвършени, нито пък че тоталитаризмът е в състояние да изгради управленска система, игнорираща всякакви елементи на демократизъм, този факт не дава основание да се приравняват двата типа управление. Това е азбучна истина, беше излишно да я повтарям. Не властта обявява някого за homo sacer, това го прави обществото или поне достатъчно голяма част от обществото. За това обявяване е нужен обществен консенсус, изразен чрез изрично волеизявление или чрез мълчаливо съгласие. Теорията на Агамбен е удобно оправдание за мълчанието: тя отнема от народа статуса му на суверен, а народът е доволен да се освободи от чувството си на отговорност за решенията на властта. Не Шлинк⁴ оневинява нацистите като показва героинята си като човешко същество, а Агамбен дава един вид индулгенция на есесовците като ги демонизира, обезличава и ги представя като някакви орки, лишени от човешки чувства и воля.

Помним, нали, Хитлер дойде на власт след избори. Вярно, не ги спечели. Получи властта благодарение на същите тези несъвършени демократични механизми. После немското общество някак бе стимулирано да забрави за изборите, да се откаже от тях. Но да не пропускаме факта, че Хитлер изпълни предизборните си обещания. Само за няколко години той успя да направи от Германия една просперираща държава и да повиши рязко жизненото равнище на населението с чист етнически произход, което на практика означава - на мнозинството от немските граждани. И те, тези граждани, не са орки, а хора със собствена воля и собствена отговорност за мълчанието.

Агамбен оправдава властимащите като се позовава на празнотите в правото. Да, законите не могат да предвидят всички житейски ситуации. Но това не е повод да се излиза отвъд границите на закона. Самият закон предвижда правилата, съгласно които законът се прилага дори в такива случаи. Достатъчно е само магистратите да имат смелостта да се ръководят от духа, а не от буквата на закона. Но магистратите и те са хора като всички останали. Защото съдиите при всички случаи интерпретират закона, дори когато той е пределно ясен. Интерпретацията е част от прилагането на закона, не е нарушаване на границите му. Пак казвам ноторни истини. Интерпретирането на закона от страна на съда не е изключително положение, още по-малко - извънредно. Това е работата на съдията - да интерпретира закона, за да го приложи спрямо конкретната ситуация. Наистина, изкушението е голямо. Но съдията ли е носителят на суверенната власт, който има ресурсите да обяви извънредно положение? И обявяването на извънредно положение означава ли отмяна на конвенциите? Не, разбира се. Дори обявяването на военно положение става в рамките на определени конвенции. И подлежи на последващо одобряване, без което би било невалидно.

Обявяването не е нищо повече от обявяване. Свещеникът в храма или длъжностното лице в общината обявява двойката за съпруг и съпруга, но не ги прави съпруг и съпруга. Бракът се сключва на небето, казват вярващите. Свещеникът само оповестява този факт, не го произвежда. Ритуалът има две основни цели: 1) да удостовери, че няма факти, препятстващи сключването на брака, и че младоженците са заявили желанието си да встъпят в брак; 2) да информира обществото, че бракът е сключен и последиците от това сключване ангажират не само новобрачните, но и всички останали. Тъкмо в това е проблемът при фактическото съжителство: двойката се е венчала "в небето", но бракът няма последици за третите лица, за никого другиго освен за двамата. Иронията в отхвърлянето от парламента на съответните норми в новия Семеен кодекс е, че по този начин най-важните плодове на съжителството - децата, се третират като трети лица. Но това беше отклонение от темата. Въпросът е за обявяването - то е само част от поредицата актове, които осъществяват фактическия състав на сключването на брака. Перформативът може да изглежда като ключов акт поради евентуалното си осъществяване в рамките на възможен (но не и задължителен) ритуал, но той далеч не е най-важният и дори не е завършващият акт, за да породи бракосъчетанието желаните последици. Предстои актът да бъде вписан и, съответно, да бъде издадено удостоверение-извлечение от вписването, без което бракосъчетаните трудно биха могли да докажат извършването на акта. А щом не можеш да го докажеш, за третите лица все едно фактическият състав не се е осъществил. Перформативът сам по себе си нищо не значи. Сам по себе си той не поражда нищо. Думите правят опит да опишат нещата, но не могат да ги обяснят, камо ли да променят света или, още по-малко, да създадат било факт, било явление, било каквото било. Ако не се лъжа, Витгенщайн беше прозрял това и аз не виждам начин да се заобиколи този извод.

Прочее, свещеникът не произвежда брака, той само го оповестява. Обявяването на резултатите от изборите не прави избори. То е само един от фактите, които трябва да са налице, за да се конституира парламента, да се конституира властта. Първият и най-важен факт, без който не е възможно свикването на народно събрание, е да има проведени честни и демократични избори. И обявяването на резултатите от ЦИК има действие само при положение, че изборите са честни и демократични. Ако съдът е този, който може да направи едни избори честни и демократични чрез перформатив, съдът ли има суверенната власт, която може всичко? Ако повечето хора се отказват да упражнят правото си на избор-власт, значи ли това, че делегират правата си на съда? Или на някой друг? Но това пак е съзнателно направен избор. И този избор не освобождава суверена от отговорност за решенията му - от отговорността: кому предоставя представителната власт да взема решения от негово име. Суверенът не посещава хората по домовете им. Суверенът са самите хора. Суверенът сме ние.

А въпросът с доверието е отделна тема. Цинизмът, още по-малко цинизмът по Слотердейк, няма нищо общо нито с доверието, нито с начина, по който суверенът упражнява властта си - властта си да контролира вземащите решения. Доверието е съвършено различна тема.

¹Христов, Тодор. Суверенният цинизъм // Култура, № 24 (2551), 24 юни 2009.

² Конституция на Република България // ДВ, бр.56 от 13 Юли 1991г., изм. ДВ. бр.85 от 26 септември 2003 г., изм. ДВ. бр.18 от 25 февруари 2005 г., изм. ДВ. бр.27 от 31 март 2006 г., изм. ДВ. бр.78 от 26 септември 2006 г., изм. ДВ. бр.12 от 6 февруари 2007 г.

³ Градев, Владимир. Ако това е живот // Демократически преглед, № 48, 2002.

⁴ Шлинк, Бернхард. Четецът. - София: Атлантис, 2001.

"Теория на облаците"

2009-06-12T21:42:00.003+03:00

Автор: Стефан Одьоги. Завършил литература в Париж, преподавал в САЩ, сега чете лекции по история на изкуствата и киното във френската столица.

Романът излиза в "Галимар" - издателство, което навремето упорито отхвърля ръкописите на Борис Виан. Но това нищо не значи. "Не значи ли?", питам се и вдигам поглед към небето в очакване на знамение, което да ми подскаже отговор, и виждам невероятно красив облак - купест, по класификацията на Хауърд, вероятно. Сиво-синкав в основата си и сияйно пухкав, крехък като печурка нагоре, където последните слънчеви лъчи обагрят в пурпур очертанията му.

Високо и ниско, възвишено и долно, елементарно и загадъчно, преходността на вечното и вечността на ефимерното, трагедията на ежедневието и баналността на трагедията - всичко това Стефан Одьоги вмества в своята "Теория на облаците". Типичният, по френски, стремеж към изящество. Типичната, по френски, недоизказаност, многословност, забулваща възможните тълкувания - ако разчетеш повече неща, отколкото авторът е вложил, толкова по-добре; ако не видиш нарочната многопластовост, остава ти удоволствието от леко пикантната нишка в сюжета.

Доколко преводът предава всички нюанси в авторовата реч? Не знам, не владея френски. Книгата в превода си на български се чете леко. Предвид склонността на французите към измисляне на свои думи, разточителни метафори и прочее украшателства - подход, изискващ 2-3 столетия, за да придобие собствен смисъл, - та предполагам, че не е лесно да се преведе каквото и да било художествено четиво от френски на български (особено пък в наше време на забележима вулгаризация на родната ни реч). Кой може да си позволи да седне и да копае текста месеци наред, за да получи читателят адекватна представа за оригинала? Кой би му позволил? Ама да не зачеквам тази тема, да се върнем при облаците.

Романът на Стефан Одьоги се рее между предвикторианския квакер Люк Хауърд, ексцентричния лорд Абъркромби, напуснал тленното си тяло през епохалната 1917 г., модния дизайнер Акира Кумо, преживял катарзис в Хирошима през 1945 г., семплата на пръв поглед парижка бибилиотекарка Виржини Латур през 2005 г. Това са персонажите, около които е изплетена въздушната паяжина на фабулата. Фабулата е нещо ефимерно, нещо имагинерно, нещо, което зависи повече от читателя, отколкото от автора - това е, което ми харесва във френската литература. Финтишлюшките са досадни, но без тях фабулата ще се разпадне, а без фабулата нищо няма да остане. Защото тя - фабулата, е прозрачната завеса, прикриващо-откриваща смисъла на изреченото чрез нея. Красотата на немската литература е в преодоляване на езика - буквално. Красотата на френската литература е в преодоляване на езика - надникването зад него. Харесвам ги едновременно. Рецензия в The Washington Post прави паралел между романа на Одьоги с този на Келман ("Измерването на света" - да даде господ здраве най-после да го дочета!, но паралелът се набива в очи от само себе си). Това беше вметка - и не съвсем. Одьоги отделя няколко страници на Гьоте, Йохан Волфганг фон Гьоте. И той се увличал по теорията на облаците, според фабулата. Едва ли немската нишка е току-така. Най-малкото, задачата й е да намекне за повратите в историята. А какво е историята, ако не намек за преходността на всичко, което сега ни изглежда важно.

(Голяма скоба: Сега ни изглежда важно да казваме "нашата колега", защото правилната граматически форма "колежка" ни звучало сексистки подигравателно. Ще споделя, че на мен сексиксистки подигравателно ми звучи мъжкият род, употребен спрямо жена или девойка. Кой крив, кой прав, бъдещето ще покаже. Евентуално. Някой ден).

Ама нищо не открехнах от сюжета на "Теорията"? Няма и да го направя - не пиша издателска рецензия. Ако пишех нещо такова, много щеше да е лесно - питайте Google, ще видите. Всяко издателство, било то "Факел", било то подкрепено от френското Министерство на културата, гледа да направи продукцията си продаваема. Пък рекламните специалисти казват, че книгите и саламът се рекламират по един и същ начин.

Всъщност, какво толкова да им четеш на книгите, които могат да бъдат промотирани като салами? (Не че саламите са нещо осъдително. Обаче подходът на рекламистите силно ме смущава).

Е, ще ви кажа, че "Теорията" няма вкус на салам. Но със сигурност Одьоги обича вкусните неща.

P.S. 1. Интересно, че и в "Теория на облаците" става въпрос за Хирошима. Както и в "Степни богове". Любопитно е да се съпостави подхода към темата.

2. Интересно, защо от издателството са се спрели точно на този шрифт? За да докажат, че все си е друго нещо хартията, предполагам.

P.P.S. Въпрос, произтичащ от "Теорията": докъде може да се стигне с аналогиите между очевидно несвързани неща? Допустими ли са метафорите като доказателствено средство, така да се каже? Доколко природната хармония ни позволява да обосноваваме човешките си действия със законите на естеството?

Красиво наблюдение: " И въпреки че става дума за точни, но неумели копия на японски и китайски майстори, Ричард Абъркромби веднага вижда в тях свои братя. За него е очевидно, че тези художници рисуват телата, както в Европа - пейзажите, и че рисуват пейзажите, като че ли са тела. Нищо не изпъква, нищо не е пренебрегнато, нищо не липсва." (с. 200).

Кроспост от "Аз чета..."

Колко демокрация?

2009-06-11T15:22:00.002+03:00

За да бъде една страна привлекателна като място за живеене, трябва да се даде възможност на всички съзидателни сили в икономиката, политиката, бизнеса, обществения живот да участват в процесите, случващи се във всички тия области, трябва да се създадат механизми за цивилизовано сътрудничество, за конкуренция и механизми за решаване на възникналите конфликти. Либерализацията на обществения живот и утвърждаването на инстуционалните механизми на демокрацията са ключови инструменти за иновационното развитие на икономиката и социалната сфера. Отговорност на управляващите е да осъзнаят ролята си в този процес, значението на демократизацията за бъдещето на страната. Политическият елит трябва да направи своя избор между "комфорта" на сегашното си привилегировано положение и рисковете от по-голяма конкуренция по отношение на властта в името на дългосрочната перспектива на страната. Задължително условие за демократизацията е утвърждаването на независимостта на масмедиите, усъвършенстването на системата на разделение на властите, стимулиране на развитието на гражданското общество.

Ако се чудите какъв учебник цитирам, ще ви разочаровам. Нищо не цитирам, а резюмирам заключението на доклада, представен миналия декември от Иститута за съвременно развитие (начело на чието настоятелство е руският президент Дмитрий Медведев).

В отговор Институтът за обществено проектиране (sic!), свързан с партията "Единна Русия", вчера е представил пред Либерално-консервативния клуб(sic!) "4-ти ноември" собствен доклад с малко по-различни изводи. Констатирано е, че руската политическа система трудно може да бъде наречена либерална, че губернаторите се назначават по схема, подобна на схемата, по която се назначаваха първите секретари на областните партийни комитети навремето, че се имитира вътрешнопартийна демокрация, че с милицията все така е по-добре да си нямаш работа, че масмедиите приличат на най-добрите образци от времето на Брежнев. Обаче "декратизацията на руската политическа система не може да бъде приоритет", е заключението на доклада, според вестникарски публикации. Разпространяването на демократичните практики е "вредно и няма основания". Приоритет е ефективността на държавното управление.

Заместник-директорът на Института за обществено проектиране(ИнПО) Михаил Рогожников казва: "Съществуващото ниво на демокрация в Русия е достатъчно. Демократизацията далеч не е единственият път към ефективната държава. Това не означава, че докладът е насочен против демокрацията. Просто, преди да се демократизира, трябва да се изградят работещи държавни иституции".

Председателят на Управителния съвет на другия институт - този за съвременно развитие, Игор Юргенс казва, че сред управляващите има достатъчно противници на идеята за необходимостта от демократизация. Той вметва, че може да се мине и без разширяване на демократизацията, може да се живее и така, но "това ще бъде много кратък живот".

Впрочем, не Юргенс, а Рогожников ръководи институт (естествено, става дума за същия ИнПО), оторизиран да разпределя президенските грантове за неправителствените организации в Русия.