Напред и нагоре!

България - Дупницата на Европа

2009-05-25T17:52:00.010+03:00

България е Дупницата на Европа. Звучи двусмислено, но това съвсем не е случайно. Всички неприятни аналогии, които вмомента си правите, са точно съответветстие на това, което имам предвид. България е някъде там, накрай света, на долната дясна граница на една империя и сякаш народът ни има желанието да живее една погранична територия, която, както често се случва с пограничните територии на разни империи, е просто преход от цивилизацията към варващината, ничия земя, където общоприетите закони, норми и правила са под въпрос, а пътниците, преминаващи през нея, се нуждаят от инструктаж, че може да им откраднат чантите или, ако недай боже се движат с кола оттам, ако не я потрошат по липсващите пътища, може ченгета-менте да им я откраднат. България сякаш се изразява именно в това – в липсата на правила и закони. В липсата на сигурност, на прозрачност, на възмездие за извършените престъпления. България е уникална страна. Тук всички знаем кои са престъпниците, знаем дори с какво се занимават повечето от тях – кои ръководят наркотрафика, кои търговията с крадени коли и тн. Дори и полицията и политиците го знаят, но от това нищо не произтича. Нищо не произтича и от това, че министър се среща с хора, сочени за част от високите етажи на престъпността, че властимащи раздават парите, които се полагат на българския народ на тоя или оня „батко”, че ни наричат (и с право) най-корумпираната, престъпна и изостанала държава в Европейския съюз. Ако произтича изобщно нещо, то е медийна наглост на чувстващите се надосегаеми управници на страната. И както сме най-неразвитата и бедна страна в Европа, така изведнъж пред очите ни изникват безброй трудови подвизи на нашите народни избранници, които ние, бидейки глупави и неграмотни, някак не сме забелязали. Оказва се, че държавният кораб всъщност плава в правилна посока, екипажът му се пръска от благополучие, а всички гадни приказки по наш адрес са просто долен заговор срещу нас и нашите велемъдри вождове. Когато медиите все пак покажат реалното лице на нещата, се намира някой министър, който да им обясни да си траят и да не си врат много носа там, където не им е работа.
Далеч съм от мисълта обаче, че за това са виновни управниците ни. Тези управици са избираеми. Избираме ги ние, българският народ. Избираме ги със своето гласуваме, а огромната част – със своето негласуване. Защото, колкото и да мрънкаме и да обясняваме, че няма за кого да се гласува и няма смисъл, истината е такава – непускането на глас е всъщност глас в урната на тези, които доведоха България до това положение. Единствено обществото ни е виновно за липсата на нормално работеща държавна машина. Обществото е единственият суверен на властта или казано с думи прости – то я дава и то я взема. Когато обществото е абдикирало от творенето на собствената си държава и живот, то не може да очаква, че същата тази държава ще се грижи за него. Проблемът е в начина на мислене и на възприемане на държавата. Държавата е организъм, който се създава от обществото, за да управлява добре същото това общество. Ако държавата не върви, обществото хваща нещата в свои ръце и си оправя къщичката, за да не му капе, докато вали. Но, ако обществото го мързи да си закърпи дупката в тавана и предпочита да седи и да пие ракия пред телевизора, наслаждавайки се на задника на Азис, то това вече си е негов проблем. Преди време писах, че героите на нашето време са мутрите. Българският народ в по-голямата си част много харесва своите мутри. Чете безброй книги за тях, подражава им, знае дори тънки подробности от личния им живот. Те са днешните герои, на тях искат да приличат, на тях, техните ценности, начин на обличане и държание подражават голяма част от младите хора в България. А в страна, където мутрите са герои, нормален живот не може да има. Не може да има нормален живот в държава, където да нарушиш правилата, и да сгазиш закона и са неща, които раждат възхищение. И нека не се лъжем, българите обичат да преебават държавата. И сега ще я преебат. Този път явно е дошло време да институционализират своята обич към беззаконието и мутрещината. Един недомислен закон им даде възможност. Само стойте и гледайте. Хора днес е редят на опашки, за да съберат подписи за регистрирането на братя Галеви за предстоящите избори. Утре ще се редят така и пред урните, за да ги направят свои народни представители. А какъвто народът – такива му и представителите. Вече и официално българската държава ще е в ръцете на престъпността и дневният ред на българския парламент ще определят не други, а самите ръкводители на мафията. Тогава и последните нормални хора ще се отчаят и просто ще си съберат багажа и ще потеглят към място, където ще могат да се чувстват сигурни. За себе си и бъдещето на децата си. За жалост, България днес не е такова място. Не е място, където нормалните хора да усещат като дом... Не се и очертава да бъде.
И въпреки всичко, вярвам че нещата са в наши ръце и промяната във всяко едно отношение зависи от нас...Вярвам също, че си струва да се опитваме.
Не за друго, просто не искам да живеем в Дупницата на Европа.

На стоп из Балканите или какво е да си млад и свободен...

2009-05-10T15:10:00.002+03:00

Мина почти година оттогава. От почти година все ми се струва, че не ми е по силите да напиша тази история. Сякаш, колкото е по-хубаво, многоцветно и голямо е нещо, толкова по-трудно е да седнеш и да го впишеш в паметта на буквите... Тази история определено е такава. Това е историята на едно приключение, родено от свободния дух на трима истински приятели, родена от жизнеността на онова време в живота, което хората често наричат златно...

Всичко започна през зимата. Времето беше навъсено, дъждовно, но не от онзи прекрасен вид дъждовност, който те кара спокойно да го съзерцаваш, а от другия - кален, сив и безнадежден, както често дъждовността изглежда в София. Боби беше на работа и това, както винаги, беше добър повод да прекараме няколко часа заедно, слушайки музика, говорейки по всевъзможни теми или просто споделяйки свободното си време...
Оттогава е минала само година, а от разстоянието на всички промени, случили се в живота ни, ми се струва безкрайно много време. Нещата сега са толкова различни. Боби е на хиляди километри оттук, в своята английска квартира, а аз се готвя да си легна, защото знам, че утре ме чака поредният работен ден и просто не съм господар на времето и нощта си.
Беше наистина безметежно време. Без проблеми, задължения, особени дилеми за решаване. Предчувствахме, че ни предстои голяма промяна, предчувствахме, че пътищата ни поемат по различни посоки, но сякаш малко мислехме за това. В главите ни се въртеше предимно неясната идея, че искаме да пътешестваме, да покоряваме светове, да рушим граници в съзнанието си. Обсъждахме Тур Хейердал и мечтаехме за тропически острови... Усещахме как рутината бавно и безвъзвратно иска да се намести и в нашите животи, да ни скове и осакати, както е сторила с безброй мечтатели. Усещахме го и вътрешно се бунтувахме, искахме да счупим навика, да прекрачим бариерите, които "нормалните" хора си поставят. "Брате, айде да направим нещо, да отидем някъде..." И така започна всичко. Хрумна ни да обикаляме Балканите на стоп. Изтичахме до компютъра, почнахме да разглеждаме карти, снимки. Маршрутът буквално се роди за около половин час, посочвахме нови и нови точки на картата, които ни се струваха вълнуващи и предизвикателни и...

Много ни се смяха в началото. Никой не вярваше, че ще тръгнем, че ще се опитаме дори. И когато от неясното желание за път се роди нещо конкретно, беше леко стряскащо. Искахме да го направим, но щяхме ли да успеем... После помня, че бяхме на нечий рожден ден и понеже не ни понесе задушната (в чисто душевен аспект) атмосфера на купона, излязохме на балкона и пихме вино, обсъждайки на висок глас и с възторжени възгласи своето въображаемо пътешествие. Обадихме се на Антон и поканихме и него. Така станахме трима.

После помня една вечер, когато лежах с Мария на моравата пред Народния театър и тя ми подари дневник, в който да пиша пътните си бележки. Времето, което бяхме набелязали за нашето заминаване беше близко, наистина близко. В деня на дипломирането си бяхме измислили всичко. Тръгвахме утре, бяхме си накупили храна, стегнали раниците си. Седяхме в един бар и разглеждахме пътните карти на Сърбия и Хърватска. Всичко беше готово. И както беше готово, Антон ни обясни, че нямал пари и ни помоли да отложим пътуването. Нямаше начин. Вече веднъж го бяхме направили и ако бяхме го отложили повторно, може би просто нямаше да се случи. Беше ни болно да оставим един от трима ни, но така стояха нещата. С времето все повече се убеждавам, че отлагаш ли нещо във времето и каниш ли се дълго да го сториш, то просто не се случва. Не можехме да си го позволим.

Началото - сръбски футболист, турски тираджии и "прелестите" на призрачен Белград...

Но Антон, който в последния момент беше решил да ни съобщи, че няма пари, разреши проблема си по обичаен за него начин. На другия ден, когато се товарехме на колата, която щеше да ни закара до границата, той пристигна с взети назаем няколко часа преди заминаването пари, взета назаем раница, пълна с взети назаем неща, без храна, но с огромна усмивка, хилейки се глуповато. Потеглихме и 15 минути преди границата Антон се сети да се обади на майка си и да й каже, че заминава на пътешествие и няма да се прибира известно време. Последва буря от крясъци, обиди и заплахи, Антон й тръшна телефона пред втрещените ни погледи и спокойно каза: "Тя е луда, ще й мине след няколко дена"...

Слезнахме на границата и неуверено засваляхме раниците си от колата. Чудехме се, дали ще ни пуснат просто така да минем границата - пеш, с обяснение, че пътуваме за Белград на стоп... Е пуснаха ни...усещането беше сякаш си бил затворник дълго време и когато идва моментът да прекрачиш прага на затвора, не можеш да повярваш, че това се случва. Дотолкова бяхме окрилени от факта, че на никой не му направи впечатление, че ще пътуваме на стоп и минаваме пеша границата, че забравихме да спрем при сръбските митничари. Минахме българската граница и замаяни от радост, се наредихме на безмитния магазин, за да се запасим с бутилка голям шоколадов Бейлис и... пътешествието започна...

Минахме сръбската проверка на паспортите без проблем, дори не сметнаха за нужно да видят какво има в раниците ни. Затичахме се, за ужас на митничарите, които бяхме пропуснали, в резултат на което те ни подгониха, крещейки: "Абе, вие в България митница нямате ли..." Задъханият митничар ни застигна, а ние, усмихвайки се глуповато, скалъпихме някакво обяснение, защо сме го подминали и под подозрителния му поглед, продължихме напред... Поемахме по дълъг път, пълен с неизвестности и изненади и сякаш първата крачка беше направена. Всичко изглеждаше толкова лесно, пред нас лежеше пътят на мечтите ни и просто трябваше да го яхнем. И за да е пълна идилията, само 5 минути след като седнахме под един мост, за да си чакаме стопа, ни качи пиротски Фиат, със семейство пиротчани, говорещи приятен български диалект, доста далечен, от сръбския. "Къде сте тръгнали", "Към Белград"..."Паа, у Белград е много убаво, лепи жени, дискотеки..." Скоро щяхме да се убедим, че това е доста далече от истината, но това по-нататък... И докато непринудено си общувахме на роден език, по едно време всички бяхме втренчили очи в таблото на колата, където липсваха разни основополагащи неща за нормалното движение. Това очевидно не беше кой знае какъв проблем за шофьора, който умело управляваше своя болид, клатейки го наляво-надясно по пътя в смела битка с дупките... И тъй, оставиха ни на бензиностанция преди Пирот под обедния пек. И почнахме да чакаме... Чакахме, чакахме...чакахме. Слънцето безмилостно ни се пулеше, докато тирове, коли и камиони бездушно ни подминаваха. Първоначалната еуфория от лесното преминаване на границата и бързия стоп започна да се изпарява. Сменихме няколко пъти мястото, молихме се на някакви гадни майни да ни вземат, после и на известен брой тираджии, но успехът не ни спохождаше. Скоро сменихме окончателно тактиката и всеки дежуреше по двадесет минути, докато другите двама лежаха на сянка в храстите, оплаквайки горко съдбата си. Така минаха няколко часа, докато пред нас не спря бяла спортна кола с благоевградска регистрация... "За Белград?", "За Ниш, качвайте се!". Уникално. Сръбски футболист, играл дълги години във Вихрен - Сандански, а сега играещ в Азарбейджан, това ни беше късметът. "О как съм ебал кумата на Коко Динев - хахаха", разказваше доволно нашият шофьор, попържайки за тонус. После някой да ми разправя, че има по-хубаво нещо от пътуването на стоп. И така до момента, в който колата се повреди на километри преди Ниш. Нашият футболист се навря под нея и отдолу зазвучаха разни неща, които смутиха леко дори нашите широки български души. То не бяха сестри, то не бяха майки и техните анатомични особености и то поставени в невъобразимо гнусни ситуации. Едно от най- човеконенавистните неща на земята е сръбската псувня. И неясно защо, сърбите много се гордеят с нея и даже я смятат за показателна за своята душевност. Ще ви спестя мнението си по-нататък, мисля че е ясно ;) Накрая успя да извоюва победа над машината и ни остави на огромен Тир-паркинг, откъдето щяло да ни бъде по-лесно да си хванем стоп. Тук ни предстоеше втори епизод от нашите срещи с представителите на неповторимата балканска фауна. В случая даже не беше балканска, а анадолска. След като куцият късмет продължи да се изявява като наш спътник в следващите два часа, решихме да се пробваме с тираджиите, постоянно спиращи на паркинга. Огледахме се. Към нас се насочваха два човека, които не можеха да не са тираджии - мургави, с провиснали шкембета, деликатно подаващи се изпод бял и мръсен потник, обути със сини джапанки и, разбира се, с неизменните мустаци. Началото далеч не беше окуражаващо. Приближихме ги, опитахме се да им обясним, първоначално с думи, а после и със знаци, че пътуваме на стоп. В отговор на това те се спогледаха, избълбукаха си нещо от рода на "Бурлум, дугуну мюмюм", потриха ръце и започнаха да се смеят. След това обсъждахме, че сигурно са си казали нещо от рода на "Ооо, Three white chicks, great" и все пак решихме да се опитаме да говорим с тях. "English?" - "Йок!", "Ъъъъъ, български?" - "Йок!", "Ъъъъъ, Белград?" - "Йок". "Тюрк парк - Истанбул - нани, нани" - каза единия, правейки знак за сън. Ааааа, не, тук стана опасно - и внимателно се оттеглихме от полезрението на иначе тоолкова симпатичните ни южни съседи. Съвсем отчаяни, решихме да хванем автобус за гарата на Ниш и скоро се возехме в прашен стар автобус към сръбската столица. Тук в дневникът си съм отбелязал: "Картината, ширнала се пред очите ми, е монотонна и незабележителна с нищо. Слънце, криещо се зад завеса от бледи и също толкова непредизвикващи интерес облачета, грее, сякаш по навик, над равни поля и ниски хълмове..." Като че ли нямам какво да добавя за пътя ни през Сърбия. Не се заслужава описанието.
Белград - пълен с хора, които не ти обръщат внимание и сякаш нямат желание да ти помогнат. Тръгваме по булевард с хубави стари сгради, чиито очи обаче не светят. Тъмни прозорци, тук хората започват да оредяват. Не минават много коли. Някак призрачно и видимо западнало. Насочваме се към реката, прескачайки няколко клошара. Смрад, разруха. Не знам дали първоначалните ни впечатлени не бяха засилени от принципното ни отношение към Сърбия и сърбите, но те определено не бяха добри. След известно лутане покрай някакви "елитни" клубове, се насочихме към Кале мегдан - водещият се за най-хубав парк в Белград. Пообиколихме го и си избрахме прекрасно дърво насред полянка с изглед към реката и част от Нови Белград. Даа, чудесно място за нощуване. Имахме си и чешмичка. Какво повече ни трябваше.

Бяхме започнали своя път. Скоро той така щеше да ни вкара в своя бяг, че щяхме да имаме чувството, че не ние вървим него, а той нас. Това беше началото на нашето приключение и то беше успешно. Чувствахме се победители, чувствахме се господари на себе си, пътя и времето си. Чувствахме се свободни излегнали се на полянката под нашето белградско дърво. Така започна всичко.

Хлеб и кифле, вие македонци или българи сте, носията на баба ми или един ден в Белград

2009-05-09T22:42:00.002+03:00

"Днес се събудих под едно дърво в белградския парк "Кале мегдан"... Чуваха се грачещите в клоните му гарги, а първите ранобудни хора бяха излезли на разходка с кучетата или децата си. Попипах с ръце чантата, в която стояха парите и паспортите ни и с облекчение установих, че са на мястото си. Откопчах спалния си чувал и погледнах приятелите си..." Така посрещнахме утрото в своя малък номадски стан на вече почти 400 километра от София. Тримата лежахме увити в спални чували насред окосената морава на парка, а покрай нас вече щъкаха любопитни люде, които видимо проявяваха интерес към нашите скромни пътешественически особи. Лагерът ни включваше и трите големи раници, подпряни на ствола на дървото, а за да не развалим реномето си на истински...приключенци...няколко бутилки се въргаляха около ни. Установихме контакт се туземното население и им разяснихме, че сме авантюристи и приключенци, тръгнали да обикалят Балканите на стоп. Въпреки странния ни вид, предизвиквахме в повечето случаи симпатия, та дори и възхищение. Е, номадското в нас проговори и нямаше начин да не се поизмием на чешмичката в непосредствена близост до стана. Кърпи, сапунерки, несесери и весело подпяване допълниха картината на нашия сутрешен тоалет. И след като си измихме зъбите и лицата на чешмичката и закусихме, запрегнахме раниците и започнахме белградската си обиколка.
Предстоеше ни да отчасти да пооправим лошите си вчерашни впечатления от града, но само отчасти. Ходехме като по облаците с тежките си раници, докато меката сутрешна светлина ни създаваше усещането за ведрина и радост. Насочихме се към катедралата "Св. Сава", за да установим, аджеба, лъжат ли сърбите като казват, че е по-голяма от "Александър Невски". Лъжат, ами! Не е по-голяма и в никакъв, ама никакъв случай не е по-хубава. "Св. Сава" се оказа внушителна мраморна сграда, която обаче отвътре беше недовършена и бетонните й стени сякаш говореха повече за югославската мегаломанщина, отколкото за общението и връзката с бога. Посмяхме се малко на опитите си да имитираме Иисус с Книгата в ръка, след което отново се озовахме на главната, разхлаждайки се с Туборг лимон. Историческият музей беше в ремонт (за щастие на моята нервна система), но и етнографския задоволи нашите търсения. Пристъпихме с предубеждение и бяхме напълно в правото си. Карти на сръбския народ, включващи Хърватска, Словения и части от Македония, носии на различни народи, обявени за сръбски и между тях...носията на баба ми. Носията на баба ми беше обявена за носия от източна Сърбия... Странното беше, че експозицията не беше останка от безумното време на Югославия, а беше чисто нова. Таблата, табелките, всичко беше ново. Очевидно сърбите не бяха научили уроците от историята. Именно затова смятам, че заслужиха съдбата си и ще продължават да я заслужават. Смятам и че отделянето на Косово e част от тази закъсняла историческа справедливост, стоварила се тежко върху народа, причинил толкова страдания на своите съседи... Толкоз. С известно чувство на неприязън напуснахме музея, спуснахме се по една уличка и пред нас изскочи чаровна пекарна с името "Хлеб и кифле". Идеята ни беше да на харчим излишни пари, така че да ни стигнат за цялото пътуване, но при вида на вкусните крем пити и тарталети не се сдържахме. Седнахме да ги хапнем в една градинка под паметниците на няколко от сръбските "герои", създатели на идеята на експанзия в българските земи. Обърнахме им гръб, след което се впуснахме в лют философски спор, тъпчейки сладкиши в устите си. Сити и доволни се върнахме в Кале мегдан, за да се изкачим до паметника, посветен на побива на солунския фронт през 1918 г. Доста жалък паметник, бих казал. Несъразмерен гол мъж със смешни доспехи, ознаменуващ пробив, който не сръбската армия е извоювала... Става дума за пробива при Добро поле в края на Първата световна война, когато Съглашенски сили, след няколкогодишен числен, но не и военен, превес над войските ни в Македония, успяват да пробият отбранителните ни линии и българската армия започва отстъпление. Върнахме се под дървото си, където осъмнахме и ни се прияде сладолед. Понеже никой не искаше да остава сам с раниците, решихме да теглим чоп. Боби се оказа прецакан и аз и Антон тръгнахме да се поразходим в търсене на сладолед. За пореден път ни попитаха дали сме българи или македонци (което ни се случи няколко пъти през този ден) и на нас ни се наложи да обясним, че е едно и също. Върнахме се доволни със сладолед в ръка, заварвайки следната картинка: Боби седи върху шалтето си и съсредоточено и монотонно псува сръбски клошар, легнал си само на няколко метра от нашето място. Явно не знаейки дали ще успее да се справи с него, Боби го псуваше спокойно и не на силен глас, а клошарът седеше и невъзмутимо го наблюдаваше. Решихме да се включим в този напрегнат психологически дуел и се наредихме до Боби, подкрепяйки неговата тирада. Клошарът продължи да си стои все така невъзмутим, докато явно в един момент разбра, че беше нежелан в заетото от нас парче земя, и си тръгна. Ние се отдадохме на сладоледа си, поливайки го с Бейлис, докато Боби ни разказваше за срещата си с някакъв луд, който дошъл при него, докато нас ни е нямало. Е, явно бяхме притегателна сила за подобен род хора.
Следващата спирка по пътя ни беше Загреб, докъдето бяхме решили да се придвижим с влак, защото нямаше начин да ловим стоп на магистралата. Отидохме до гарата и под конвой от просещи циганчета, досущ като в София, си купихме билети за хърватските железници. Седяхме на перона и се чудехме кой е нашият влак, докато в един момент чудото на модерния свят не ни удари като тухла в главите и не ни причини сериозен културен шок. Влакът на хърватските железници представляваше някаква сполучлива комбинация между луксозно отделение в самолет и космически кораб. Преживяванията, които сме имали, а и които ни предстояха, с най-различни железници, не ни позволяваха да повярваме, че съществуването на подобен влак е възможно на Балканите. Честно казано, убеден съм, че и в доста страни от Западна Европа, железопътният транспорт не е на такова ниво. Настанихме се и сякаш за да ни напомни къде сме, на вратата ни почука странно изглеждащ човек, който ни попита дали говорим английски. След потвърдителния ни отговор пред нас се изсипа цяла тирада за това колко е щастлив, че някой говори английски на тази проклета гара, която тирада завърши с молбата да седне за секунда при нас. Човечецът ни разказа някаква безумна история за това как е останал без пари и са му нужни 7 евро, за да си купи билет за Любляна. Представлението му наистина си го биваше, щом успя да заблуди дори нашите свикнали на подобни театри по българските гари, души. Съжалихме го и си рекохме, че и той човекът пътешественик, защо да не му помогнем. Добре де, ама нямаме 7 евро, имаме 10.", "О, аз си купувам билет и веднага ви връщам трите, а на гарата в Загреб ще ме чакат едни приятели, които ще ми дадат и останалите да ви върна." Дадохме му парите и само след няколко минути осмислихме цялата ситуация и осъзнахме какви безнадеждни глупаци сме. Разбира се, нашият човек не се върна, нито за рестото, нито за останалите пари. В крайна сметка, можеше наистина да е закъсал пътешественик и ние постъпихме благородно, за което не съжалявахме. Такива като нас трябва да се поддържаме и без това съсловието ни е на изчезване! :) Пийвайки Бейлис, достигнахме хърватската граница, където митничарите решиха да ни разпитат какви сме и ние, хилейки се им обяснихме, че сме туристи-терористи. Последва щателна проверка на паспортите ни, разговори по радиостанцията и след като осъзнаха, че не представляваме опасност за хърватската национална сигурност, ни оставиха на мира. Обладани от титанична лигня, решихме да пеем и това продължи, докато на вратата ни не почука още един странен индивид. Отворихме му и той падна на колене, правейки ни усилено знаци, че ни моли да пийне от алкохола ни. След като отпива около 10 секунди от него, благодари отново със знаци и си тръгна. Само след минути се върна и отново падна на колене, правейки всевъзможни жални физиономии. Ние му дадохме Бейлиса, той седна до нас, доизпи го, усмихна се и си тръгна. Просто проследихме неговото клатушкащо се излизане и няколко минути си помълчахме, без да знаем какво да кажем. Май беше време да си лягаме. Емоциите за днес ни стигаха, а и щеше вече да е прекалено да дойде и още някой да почука на вратата ни и да ни прецака някак. Скоро умората ни обори и ние спокойно заспахме в хърватския си звездолет на път към следващата точка на картата - Загреб.

Де е България?

2009-02-27T08:33:00.010+02:00

136 години след смъртта на Апостола ние сме се отправили към Цариброд, Западните покрайнини, защото чувстваме, че там споменът за него ще бъде най-потребен. Западните покрайнини са едно забравено от бога място, много подходящо олицетворение на израза „ничия земя”. Едно малко парче от България, което по стечение на историческите обстоятелства се намира извън нея. Едно място, където живеят българи, които упорито отказват да забравят кое е тяхното Отечество, макар то отдавна да е забравило за тях. Тъжно, но факт. Попитайте който искате ученик, студент или случаен срещнат по улицата, знае ли какво са Западните покрайнини, знае ли къде се намира Цариброд. Сигурен съм, че няма да го направите. Просто отговорът ви е предварително ясен. А там живеят едни хора, които често знаят повече за България, отколкото самите й граждани. Едни хора, които гледат на България като на идеал, макар да им се е случвало да виждат и грозната й страна. Страната на мащеха, която слабо я е грижа за децата й, когато те най-много се нуждаят от нея. Тези хора са герои. Те повече от осемдесет години са се вкопчили здраво в корените и езика си и с присъщото на нас, шопите, твърдоглавие не ги предават, каквото и да им струва това. Те и до днес се наричат българи. Въпреки сръбските лагери. Въпреки опитите за асимилация във всяко едно направление – икономика, образование, култура, религия... Ние не можем да си позволим да ги забравим, както сигурно не бихме искали да забравят нас, ако историята беше се изграврила така и с нашата съдба.
"Зимата пее свойта зла песен" – това е най-подходящото описание на заобикалящата ни картина, докато пътувахме с колата към Цариброд. Навън - сняг, фъртуна, виелица, а вътре ние оживено обсъждаме как ще протече награждаването на есетата от града, участвали в конкурса, посветен на Апостола. Идеята на конкурса беше ясна – да накараме българчетата от Цариброд да мислят, пишат и говорят за Левски, а с мисленето, писането и говоренето да запазят и една частичка от него и в себе си. Това е едно добро начало. Нямахме големи очаквания, все пак децата учат само два часа седмично български и дори се страхувахме, че е възможно да претърпим провал и от конкурсът ни нищо да не излезе. Именно поради това бяхме повече от изненадани, когато получихме готовите есета от учителя по български – всичките грамотно написани, всичките изпълнени с искрено преклонение и някакъв свой, младежки и неподправен прочит на делото на Апостола. Още тогава разбрахме, че усилието си е струвало. Тепърва ни предстоеше да се убедим в това. Достигнахме границата, където сръбските митничари, след като разбраха, че отиваме в Цариброд (който конспиративно решихме да наречем за пред тях Димитровград), отвориха багажника ни, където бяха подаръците за децата и учителите – знамена, книги, грамоти, парични награди. „Какви са тия знамена?” – „Подаръци” – отговаряме неотзивчиво. „А книгите?” – „И те”. „Какви сте вие, бе, с какво се занимавате?” Е тука вече свърши работата оттренирания отговор при преминаване на подобни граници – „журналисти”. При споменаването на тази магическа думичка или ще ви пуснат или имате възможността да затворите всички врати пред себе си. В случая проработи, митничарят затвори багажника и ни пусна да минем. Отминахме границата, отправяйки реплики, адресирани към него, майка му и Сърбия и доволно се отправихме към града, където вече ни чакаха. Безспорно е хубаво да минеш ньойската граница с пълен багажник с български знамена и книги за Левски. Кара те да чувстваш, че дори за тази пачавра историята съществува нещо като справедливост и тя някой ден възтържествува. Дано е така. Факт е, че само допреди пет години подобно нещо беше невъзможно, а преди десет – немислимо. Нещата се променят, помислих си. Дали?
Скоро бяхме в гимназията (носеща името на светите братя Кирил и Методий), където ни посрещна учителя по сръбски, който издума нещо на езика си, но след като видя, че го игнорираме именно поради тази причина (а и защото не го разбирахме), премина на български и ни приветства с добре дошли. Така и трябва да бъде. Седнахме в кабинета на директорката, където след около пет минути нахълта учителят по български с думите: „Зимата пее свойта зла песен”, гледайки към прозорците. Не мога да отрека, че сцената беше като излязла от разказ за възраждането. Разбрахме се, че децата ни чакат и тръгнахме към стаята, където щяхме да проведем награждаването. Четиридесет момичета и момчета отправиха любопитни очи към нас, а на вратата се сбъскахме с хубавата Слободанка, която досега беше репетирала одата за Левски на Христо Ботев. Тя се изчерви и нахълта в стаята, промълвявайки едно тихо „здравейте”. Един вид Слободанкини вълнения. Признавам, че преди да я видя и аз бях леко притеснен, защото щеше да ми са наложи да се вживея в ролята на лектор и да разкажа на учениците за живота и делото на Левски, но нейното притеснение и любопитството в очите на другите ме накара да се чувствам спокоен. Бях сред хора, които съвсем спокойно могат да ми бъдат приятели и другари и именно като такива ги усещах. Имах какво да им кажа и нямах нужда от предварително подготвени речи и изкуствена приповдигнатост. Трябваше просто да съм искрен, защото така щяха да ме разберат най-добре. Дойде ред на одата за Левски, аплодисменти, кратка реч на директорката, след което участници четоха есетата си. Притеснени, бъркащи от време на време, някои изчервени, други декламиращи с патос. Всичките неподправени и чисти. „Майка България”, „Левски това е моят герой”, „За нас българите” – все думи от есетата на децата, които те днес повтаряха под портрета на Апостола в кабинета по български. Българският, който сръбската държава системно се опитва да затрие и изкорени, за да се изучава днес само по два часа седмично в училищата. Тези деца не бяха учили в училище кой е Левски, не бяха ги убеждавали, че той е техният национален герой, не бяха им казвали защо той е значим, но всички до едно знаеха кой е той, знаеха с какво е голям и знаеха, че Той е техният герой. Ние ги предизвикахме, те ни отговориха. Темата на есето ни „Левски – моят герой” беше отчасти и въпрос. Вашият герой Левски ли е? Е, вече знаем. Левски е голям за децата в България, но за децата на Цариброд той е дори по-голям. По-голям е, защото е символ на свободата, която те никога не са имали, символ е на България, с която на тях им се налага да граничат, въпреки че са българи. Дойде и моят ред. Искаше ми се не просто да им кажа къде е роден и как е живял и умрял Левски. Искаше ми се да им обясня защо е толкова значим и днес, на какво ни учи, защо сме точно на този ден при тях. Чувствах се като възрожденски учител, който с думите си трябва да роди свободата в душите на децата пред него, да ги накара да разберат какво е тя и защо си струва, да им обясня какво е Родина и защо трябва да се гордеем с нея. Обясних им, че Левски е важен, защото ни обединява, обединява всички българи от Пирот до Черно море и от Охрид до Дунава. Че Левски е чист и честен до крайност, каквито нашите политици не са и надали някога ще бъдат. Казах им, че Левски ни е учил да бъдем свободни и равни, говорил е за демокация и република, неща с които ние се сдобихме преди по-малко от двадесет години. Че за мен е чест да съм пред тях, защото те са запазили истинския дух на Левски в сърцата си и днес го доказват. Подаръците, освен пари и книги (за Апостола, разбира се), съдържаха и по едно българско знаме. Казах им да го пазят в сърцата си. Грейнали усмивки и светнали очи ме окъпаха отвсякъде със светлината на четиридесет млади български сърца. Вярвам, че тези хора се чувстваха щастливи, вярвам, че на този ден те се чувстваха поне малко горди. Вярвам, че успяхме.
Успяхме. Извоювахме поредната малка победа за българщината в този край. Занесохме им малко пламъче от български дух и го посяхме в сърцата на поне няколко царибродски младежи. Накарахме ги да се усмихнат и смело да кажат – Левски, това е моят герой.
Това е победа.

Герой на нашето време*

2009-02-25T20:23:00.007+02:00

Вървя по прашните улици на затъващата в мръсотия София и търся герои. Не до себе си на улицата, разбира се, а в съзнанието си. Търся техния образ, техните дела... Къде са, кои са героите на нашето време? Кои са водачите, кои са за пример, кои са тези, които са призвани да водят? Винаги съм смятал, че проблемът на нашето време е липсата на герои. Може би с това трябваше да започна...

Ще започна като разказвач на приказки... Имало едно време... Тук се налага едно малко уточнение. Започвам да разказвам приказката с ясното съзнание, че хората имат навика да идеализират миналото и в случая не мога да отрека, че и аз го правя.

Но пък, мисля си, понякога имаме нужда от приказното минало в свят, доста далечен от думата „приказен”. Та... имало едно време един народ. Този народ живеел в приказна земя. Земя, където над златните поля се издигали зъберите на непристъпни планини, населени с прелестни самодиви и шеметни хали. Все си мисля, че в тази земя има нещо като поезия, която по един или друг начин е облагородила този народ. И той сякаш я е вградил в своите песни – изпълнени с жизнерадост, като житните класове на Тракия, тежки, като кървавата съдба на Македония, дишащи вечност, като небето над Родопа. Този народ бил трудолюбив, честен, гостоприемен и не позволил да го победят в битка. Понякога дори смайвал света с неподозираните си качества. Този народ раждал Големи синове. Такива синове, които дръзвали и с „ръждясал нож” да се изправят срещу цели империи, горди синове, които с песни се хвърляли в лицето на смъртта и я предпочитали пред позорното бягство. Синове, които пазели знамената на земята си повече от собствения си живот и превземали непревземаеми крепости под звуците на гайди и тъпани. Тези синове са достойни за името герои. Тях помним (които помним, защото малцина сме помнещите) и към тях се обръщаме, когато имаме нужда от упование и твърдост. И тук приказката свършва. Тук съм аз, ходещ по мръсните улици на столицата и търсещ герои. Аз – наследникът на този народ, аз – внукът на героите от Одрин и Дойран, на бежанците от някое запалено от сърбите македонско село, призваният да носи тежкия товар на такова голямо минало. Българин, но не от старо време. Понякога си мисля, че паметта може да бъде и голямо бреме. Бреме, защото съпоставката между минало и настояще е често болезнена. Така е и в случая. Затова започнах с приказка, за да е по-силен контрастът.

Неслучайно започнах с картината на българския народ, такъв, какъвто някога е бил. Не друг, а народът ражда героите, те излизат от неговите ядра, за да бъдат олицетворение на най-здравите му сили, на най-ценното у него. Той издига героите, възпява ги, разказва легенди за тях и решава дали да ги следва. Днес този народ го няма, има друг народ, друг български народ. Болен, оглупяващ, избрал вълци за пастири, и най-лошото - апатичен към собствената си съдба. И сякаш всичко, което ни заобикаля, е олицетворение на тази обществена болест. Всичко е отражение на изкривените ценности, на изкривените хора с изкривените души и очи. Най-вече героите. Да, преди малко казах, че проблемът на нашето време е липсата на герои. Не, проблемът е липсата на истински герои, защото нашето общество си има герои. Само си ги е избрало, само ги е издигнало в култ, само ги е превърнало в пример за подражание. Кои са те ли? Погледът ми спира върху будка за вестници – „Маргините”, „Косьо самоковеца”, „ВИС 2”, „Черепа”... Да, това са героите на нашия народ днес. Героите, излезли от неговата снага и въплътили в себе си ценностите и идеалите му. Героите, за които се пишат книги, които се изкупуват като топъл хляб, героите, на които тайно или явно, надувайки чалгата в колата и пилейки гуми, иска да прилича младият българин. Защото днес хората не искат да приличат на Левски. Не, те искат да са като мутрите. Мутрите са богати (какво значение има как са забогатели, това не интересува обществото без ценности, важното е, че са богати), карат скъпи коли, живеят в големи къщи и могат да правят каквото си поискат. За това общество единствена и неоспорима ценност са парите, колите, скъпите къщи, златните ланци... Думи като честност, доблест, духовност са дотолкова обезценени, че дори пораждат смях в днешния българин. И понеже започнахме с приказка, сега ще ви разкажа една друга приказка. Не с „имало едно време” започва тя, а с има СЕГА. Има сега един народ и една страна, където парите са абсолютна ценност, където престъпниците са герои, а пошлото е красиво. Този народ си има принцове и принцеси, на които много иска да прилича. Мутрите са принцовете, а фолкпевиците – принцесите. Принцовете се возят на скъпи каляски, живеят в дворци, а придворни писатели пишат книга след книга за тях. Принцесите може и да са курви, но това се харесва на хората. Те обичат скъпите курви. Успееш ли да се продадеш на добра цена, народът казва: „Знае си цената момичето”. Пошлото е станало еталон за красота, защото се харесва на мутрите, и затова ни наричат още „страната на дините”. А народът обожава своите принцове и принцеси. Очите му изтичат по новия мерцедес, леле, да можеше и той да пили гуми с такава кола, а фолк певачиците – какви жени, жалко, че са само за богоизбрани... Нищо, засега ще се задоволи да облече официалния си анцуг „Адидас” и да се окичи с позлатения ланец, пък току виж му вързала някоя, приличаща на фолкпевица. Обществото толкова харесва своите мутри, че виждайки на политическата сцена една от тях, масово се втурна към урните, за да я избере за свой предводител.

Това е нашата съвременна приказка. Такъв е филмът, в който живеем, режисиран, продуциран и прожектиран от нас самите. И колкото и да не искаме да си го признаем, такива са нашите герои.
Горко на България с такива герои...

*Есето спечели трета награда на конкурс за есе на ВМРО - Пловдив и е публикувано в "Свободен вестник".

След една година...

2009-01-25T21:06:00.018+02:00

Сядам, искам да започна, но ми е малко трудно, признавам. Още чановете на кукерите дрънчат в главата ми и отмерват непокорен и първичен такт, който някак не се връзва с клавиатурата и монитора на лаптопа... Преди година написах първия си пътепис и сложих началото на този блог. Започнах с кукерите и сякаш те са обречени да бележат завъртането на кръга и започването на годината отначало. Една година събирам парченца от своя свят в чекмеджето за спомени, събирам пътища, посоки, събирам видяното с очите и сърцето си. Събирам всичките тези неща и се опитвам някак си, чрез думите и образите, да ги съхраня, да не позволя да избледнеят и повехнат. Винаги съм смятал, че е най-ценно да инвестираш в спомени. Сега съм убеден повече от всякога в това... Убеден съм, че дори да изглежда непосилно, човек може да събере в рамките на няколко статии песента на родопските гайди, звездното родопско небе, покорените пирински върхове и пребродените на стоп пътища. Убеден съм, че най-ценното в изминатия път е възможността да го споделиш с някого, да го накараш да го съпреживее и да му подариш парченце от своята изживяна мечта. Именно това се опитвам да направя, да отворя прозореца към себе си за тези, които са способни да видят и почувстват. Старая се да съм искрен и мисля, че с това спечелих много хора. Някои от тях спечелиха и мен, за да споделяме днес своите пътища...

През това време толкова много неща се промениха, промених се и аз, променил се е сигурно и начинът ми на писане. Обагрих блога си с малко кръв, с която сложих непривичен венец на красивите и безметежни пътеписи, които дотогава го красяха. Но надали венецът е толкова непривичен. Може би това е естествената окраска на земята, в която живеем. Земя на крещящите противоречия и несъответсвия...

След една година отново поех към фестивала "Сурва" в Перник. Поех натам, за да се докосна отново до онова истинско, първично и неподправено чувство, което носи данданията от хиляди чанове, звънящи в ритъма на древен танц. Поех натам, за да се потопя в багрите на кукерските костюми, дори за да ми поизтръпне малко носа от вонята на кози, която се носи от костюмите на банските бабугери...

Отново стоях на площада и захлас гледах минаващите групи. Имам чувство, че колкото и да ги гледам, винаги ще има нещо, с което да ме изненадат и впечатлят. Дрън, дрън, дрън, дрън, докато по едно време не започне цялата ми глава да кънти, а аз самия целия леко да подскачам в такт с хлопките. Този път отделихме повече време на разходката из града, за което не съжалявам. След като погледахме около три часа шествието на централния площад, решихме да се отправим към обяда си. Оказа се, че приятел от Перник си е отворил шатра за кебапчета и бира и тръгнахме натам с тайната надежда, че поне неговите кебапчета и кюфтета няма да имат нещо общо с бездомните кучета на София. Честно да ви кажа, изобщо не бяха лоши, особено придружени с червено вино. И после... После срещнахме кукерите. Нямаше как всеобщото чувство на еуфория да не зарази и нас. Кукерите буквално лудееха из града, правеха бели, задиряха момичета... Пияни лекар и булка се опитваха да "преслушат" на няколко пъти Мария, а след моята съпротива се опитваха да разберат "ако да, дай да видим в тоз крачол ли е!?" :) Една сериозна булка, около глава по-висока от мен, се опита да ме целуне на два пъти, хващайки ме здраво с две ръце и пъчейки надуваемите си три гърди. Усмихнат дядо ни подаде пластмасовата си бутилка с домашно червено вино и с блясък в очите ни гледаше как отпиваме. Момичета, предрешени като дяволи, целите в сажди и черна боя, с раздъпрани дрехи и коси, смеейки се буйно се снимаха с нас. Гайди, тъпани, зурни, чанове и тук таме веселяшки крясъци. Всички щастливо пияни, но като че ли повече пияни от щастие. Мария възкликна, че иска всичките да прегърне, сякаш и аз имах нещо такова в себе си. На такова място чувстваш всичките тези хора толкова близки и свои, колкото дори и някои от приятелите си не чувстваш в големия град. Всички, сякаш заради прикритието на маските, са напълно освободени, скоро се освобождаваш и ти, за да се слееш с общото веселие. И...да, очите. Мисля си, че днес видях толкова "чудовища" с очи на човеци, със смеещи се, искрено, светли очи, а в мястото където живея, виждам предимо човеци с очи на чудовища, сякаш отразяващи студенината на обикалящия ги бетон. Гледахме, гледахме, докато вече не бяхме толкова наситени с емоции, че нямахме друг избор, освен да се отправим към нашия си свят. Заваля дъжд, хората започнаха да бягат, за да се скрият от падащите капки, а ние бавно тръгнахме към гарата. Зад гърба ни кукерите продължаваха да танцуват.
След една година...

Българийо!?!

2009-01-15T18:57:00.013+02:00

Здравей, България! Реших че съм длъжен да ти напиша това писмо. Сигурно през буквите ще прозират гняв и болка, но аз и не искам да крия, че с това е изпълнена душата ми. Длъжен съм да ти пиша, защото не искам да останеш излъгана. Не искам да останеш жертва на изкривената и платена истина, която "свободните" ни медии щедро посяха сред народа ти. Не искам. Не искам да вярваш на тези, които двадесет години те лъгаха и те превърнаха в просякиня и проститутка, с която всеки може да преспи и да се подиграе. Същите тези - децата на хората с червените звезди на челата, които петдесет години бяха стъпили върху лицето на народа ти с войнишки ботуш. Така бяха стъпили, че го промениха до неузнаваемост, за да бъде днес грозна гротеска на своето славно минало. И отпечатъците от този мръсен ботуш, произведен някъде на изток, и досега не могат да се изличат...

Аз бях там, Българийо! Там, където се бяха събрали надеждата, гнева и волята за промяна на един народ. На твоя народ. На твоите деца. На твоето бъдеще. Бях там. Там, където шепа млади хора с пламък в очите се опитваха да изгонят престъпниците, които те продадоха, за да напълнят бездънните си джобове с някакви стойностни за тях зелени късчета хартия. Повече стойностни от теб и твоята съдба. Повече стойностни от живота на осем милиона българи. Аз бях там. Бях там, където същите тези хора бяха обградили своя остров на блаженството с хиляди каски, щитове, брони и палки. В част от тях сигурно е имало и човеци, но аз видях другата им страна, която беше далеч от човешкото. Бях там, там бяха моите приятели, колеги, там беше млада България. А от вътре с безочливи усмивки и зле прикрит страх крадците и мошениците надничаха плахо зад завесите, за да видят дали не е време да избягат от любовта на народа си, както сториха само месец по-рано. И за да са сигурни, че не е дошъл краят на тяхното безгрижнно съществуване, изпратиха срещу ни няколко хиляди, облечени в черно, бесни кучета. Кучета с палки и щитове, с бронирани камионетки и пистолети, които се втурнаха в тълпата, поваляха, удряха, биеха. Аз бях там. Бях там, когато хората започнаха да бягат и да пищят. Когато жени и старци падаха на земята, а над главите им свистяха мечовете на тези съвременни легионери. Бях там, за да усетя какво е собствената ти държава да изпрати срещу теб и близките ти армия. За да видя окървавените павета, разбитите глави, уплашените момичета и задъханите старци. Бях там, когато ни блъскаха, крещейки, че ще ни избият. Псувайки майките ни, заканвайки ни се, сякаш сме врагове. Бях там, за да видя истинското лице на държавата ни и най-вече на тези, които я управляват. Лицето, което България не можа да види, защото старателно го скриха от нея. И тя повярва. Бях там, за да видя как правителството на "най-корумпираната държава в Европа" смаза младите и будни българи, малкото останали, които искат да променят нещо. Студенти, еколози, земеделци. Дали искащи по-качествено образование, дали искащи Родината ни да не се превръща в бетона джунгла или искащи да могат да обработват земята си достойно. Толкова различни и разнородни, но обединени от общото усещане, че не искат да живеят в тази България. И аз не искам. Затова бях там. Затова ми се искаше да заплюя "народния представител", който каза, че на студентите не им било там мястото. Да заплюя всичките онези "народни представители", които сгазиха народа, когото трябва да представляват. Бях там, когато жените плачеха около окървавеното тяло на мой колега, студент, а полицаите ги дърпаха и псуваха. И мен псуваха. Псуваха всички ни, когато сещу техните палки и щитове се изправихме с "Мила Родино"... Аз бях там, Българийо...

Нашият порив за промяна беше смазан. Брутнално, с кръв. Беше смазан с лъжи и безочие. Беше смазан с перото на платената журналистика, която разказа на народа ни, на майките и бащите ни, как са ни платили, за да бъдем там. Как сме наркомани, хулигани, криминално проявени, фашисти, металисти... Държавата впрегна цялата си мощ, за да скрие истината и да опорочи нашата война срещу тези, които съсипват и нея, и собствения ни живот. И сякаш успя.

Днес България е спокойна...

Българийо!?

Да се похваля...

2009-01-11T14:14:00.008+02:00

Ами, да, ще се похваля... Преди около месец, съвсем на шега, реших да пусна един от пътеписите си в конкурса "Близо до природата" на страница "Около света". Та, вчера отварям електронната си поща и какво да видя - "Честито, господин Станчев, печелите първа награда..." и тн. Помислих си, защо пък да не споделя радостното чувство, че нещо, създадено от ръцете и ума ми, е било така високо оценено. Наистина прекрасно чувство, казвам ви. Ето го и конкурсът.

Същият този разказ, беше публикуван по-рано и в интернет страницата на списание "Одисей"...

И още една радост - след дълго и мъчително очакване, се сдобих с нов фотопарат - Nikon D 40. Преди години спрях да рисувам и сега се опитвам да заместя липсата на четката с обектива. Дано сполуча.

Е, Напред и нагоре!

За нашето лято...

2008-12-30T17:41:00.013+02:00

"Брате, сега е нашето лято. И преди две години, тук също беше нашето лято. Това стои като предупреждение, че то няма да е вечно и един ден ще отмине, за да направи път на есента. Затова трябва да го изживеем..."

Това каза един приятел, вгледан в мастилените нощни вълни на Охридското езеро, които се разбиваха тихо в кея и носеха със себе си спомена за едно лято преди две години на същото място. Да, сега беше нашето лято. Въпреки студа, проникващ сякаш в костите ни, въпреки снега, покрил плажа на езерото, въпреки заледените улици и оловното небе... Сега е нашето лято. Затварям очи и чувам само плясъка на вълните. Отварям ги, езерото е като живо. Като надиплено парче черен копринен плат. Тъмно, тъмно като мастило. Стояхме и го гледахме като хипнотизирани. Не усещахме студа, дали поради изпитото вино, дали защото бяхме карали колело дотук...

Та, да сложа малко ред в цялата тази история. Бяхме в Струга, градче на Охридското езеро. Градче, което свързваме със силни спомени, а също и с присъщата ни черта като българи да гледаме на тази земя с тъжната носталгия на изгубен роден край. Бяхме измръзнали и гладни след целодневното пътуване от София и след като вечеряхме, решихме че бутилката червено вино, което носехме, ще бъде добър начин да се постоплим. С всяка глътка се чувствахме все по-добре и по-добре. Скоро забравихме за студа, и не можехме да спрем смеха си, дори безпричинен. Към полунощ решихме, че е време да посетим езерото. Ех, това езеро... Помня, сякаш беше вчера, как преди две години за пръв път стъпихме тук... Беше лятна утрин, а ние само преди минути бяхме оставили багажа си в хотела, за да изтичаме до брега... Седяхме на скалите, бистрата вода нежно плискаше в белите им основи, а ние се чувствахме като премазани от красотата, изникнала пред очите ни. Езерото... Синьо по краищата, светло и блестящо в средата... Малките вълничики надиплили безбрежната му шир го правеха още по ефирно. Над тази нежна феерия се издигаха горди сини планини, чието подножие беше обвито в мъгла, а върховете им твърдо и непоклатимо бдяха във виолетовото небе. Сякаш творецът се беше престарал и на толкова малко земя беше събрал повече красота, отколкото може човешкото око да осмисли. Земята на Самуила, земя на някогашни горди българи... Някогашни...

Та, решихме че е време да видим езерото и се отправихме към него. Излизайки от хотела, забелязахме, че някой си беше оставил колелото отпред. "Братле, кара ли ти се колело?" Свихме колелото и го подкарахме по заледените улици. Аз карах, а Боби се засилваше и със скок се изправяше върху багажника на велосипеда. И обратното. Така успявахме да запазим равновесие за по няколко секунди, докато не се разбием на леда, превивайки се от смях. Да, нашето лято, брате... Двама пийнали младежи карат колело в един часа през нощта по заледните улици на Струга, постоянно падайки на земята в бурен и неудържим смях. Сигурно сме били колоритна гледка. И така стигаме до момента, с който започнах. Седяхме на кея. В главата ми изплуваха спомените от преди две години, всичките хора, които срещнахме, цялата тръпка, изживяното и почувстваното... От една страна беше толкова близко, сякаш вчера, а от от друга - много далеч, преди цели две години. И днес ние сме в нашето лято, но времето безмилостно тече и един ден ще дойде есента. Есента, в която спомените ще се появяват с тъгата по безвъзвратно отминалото лято. И цялата тази картина беше като предупреждение за това. Студа, скованите от лед улици, покритият със сняг плаж...

Бавно се отправихме към хотела, бутайки колелото по лъскавата ледена повърхност...
Дано не пропуснем да изживеем своето лято...

На последния етаж преди звездите...

2008-11-13T22:00:00.000+02:00

a nous
aux souvenirs que nous allons nous faire

Имаше един период от живота ми, когато ми беше тежко и объркано. Имах много въпроси, на които не можех да си отговоря, не знаех какво искам, накъде вървя, беше ми безпътно и загубено. Тогава си направих един списък. Звучи доста...банално (почти колкото израза "Звучи доста банално" - хаха), но понякога човек има нужда да си определи цели, да ги заключи в белия лист и да ги следва, докато не ги е зачеркнал до една. Така си създава чувството за път и посока и когато е успял да постигне поне част от тях, поглежда списъка и чувства, че дните му не са изтекли напразно. Скоро на страниците на един лист се събраха не просто цели и стремежи, а мечти, от тези мечти, които все отлагаш, притиснат от ежедневието и рутината, които винаги остават за друг път и често не се сбъдват. След време си спомняш за тях с яд, защото не си ги осъществил и гледаш бързо да ги изпъдиш от ума си, за да не се измъчваш, че си ги жертвал в името на неща, които никога няма да се превърнат в спомени, а просто ще потънат в прахта на рутинното съществуване. По този повод водихме разговор с едни приятели и те ми се чудеха на това, че съм жертвал една вещ, за да си позволя да осъществя тази си мечта. Тогава им обясних, че предпочитам да не инвестирам във вещи, а в спомени, защото тях никой не може да ти отнеме, пък и са несравнимо по-ценни. Не знам дали ме разбраха. Въпрос на светоусещане.
Та...имах си една мечта (почти като в рекламата на "Ариана")... Исках да видя залез и изгрев от Кончето в Пирин, да спя на последния етаж под звездите, на скалния ръб, където съседи могат да ми бъдат само орлите, исках още да имам истински човек до себе си, с когото да споделя тази си мечта (За незапознатите, Кончето е скален ръб между два върха в Пирин, висок около 2700 метра с отвесна пропаст от двете страни. Толкоз от рубриката "Знаете ли че?" хаха). Разбира се, тази мечта влезе в списъка. По-късно я споделих на един човек, който щеше да ми стане след известно време достатъчно близък, за да я изживеем заедно. Така мечтата се превърна от "моя" в "наша". Мина време, нещата в списъка задрасквах едно по едно и в едно хубаво августовско утро аз и Мария се намирахме в автобуса за Банско, откъдето трябваше да започне нашето приключение. А колко приключение щеше да бъде не можехме и да подозираме...

Перник, Благоевград, Предел и ето ни в Банско! Един куп раници се изсипаха на гарата, явно не бяхме единствените отправили се към пиринските чукари. Скоро се натъпкахме в едно бусче, което трябваше да ни отведе до хижа Бъндерица. Казвам "натъпкахме", защото шофьорът (Бай Георги) упорито твърдеше, че има още място, след като запълнихме седалките и качи още няколко души, приканвайки ни да се "посъберем". Запърпорихме нагоре по стръмния път сред високите пирински борове, които скоро отстъпиха място на писти, влекове, лифт... Цели магистрали от изсечена гора, покрити с чакъл, които щяха да забавляват немските и английски туристи през зимата. Тях надали ги болеше при вида на изораната планина, надали ги болеше и тези, алчните, които засипваха планината с бетон, а в замяна щяха да напълният джобовете си. Пари, пари, пари...щяха да си купят скъпи жилища, луксозни коли...все ценности в духовно осакатения свят на едно парвеню. А сравнима ли е стойността на тези неща със стойността на планината? За тях - сигурно, за мен - не. А планината не е нещо, което можеш да купиш в магазина, стойността й не е измерва в Евро (било и милиони Евро), тя е непреходно богатство, което, веднъж изгубено, трудно може да бъде възстановено... "Ето го, красавец" - възкликна шофьорът ни, а измежду боровете се подаде мраморният гигант - Вихрен... Слезнахме на хижа Бъндерица, където Мария трябваше да се преобуе, защото беше тръгнала за удобство по чехли, а обувките си носеше в плик... "Къде са ми обувките?", "Как къде, нали си ги носиш?", "Да, ама не са у мен...", "Ти не взе ли плика от автобуса!?", "Не, а ти!?"... По дяволите...бяха останали в автобуса... Лошото беше, че той продължаваше за Гоце Делчев, а ние дори не знаехме дали ще се връща днес през Банско... Доста абсурден начин да се провали една мечта, не мога да отрека, но все пак това е нелоша илюстрация на това колко сме загубени с Мария понякога... И така...обратно долу. Качихме се при връщащия се бай Георги, който реши да ни разпита едно хубаво за отношенията ни: "Ааа, женени ли сте, а?...Не сте, нищо има време, то сега да стане спойката ;)" С глас на народен разказвач шофьорът сподели с нас своите мисли за любовта, компромисите, брака... Посмяхме се, а после разговорът се прехвърли върху политиката, където бай Георги, като същ Ганя Балкански, се постара да ни обясни, че всички са маскари. "Абе, на нас трябва да ни пратят някой генерал от чужбина, та да ни оправи. Един Пиночет, аз казвам!" Разбира се, защо ние да се погрижим за съдбата си, далеч по-лесно е някой отвън да го направи, пък най-добре да е генерал, така със сигурност никаква отговорност няма да пада върху нас, само ще ни командари и ние ще се оправяме! Леви, десни...хаха На гарата в Банско мустакатата леля ни обясни, че следобед рейсът сигурно ще се върне, но това не значело, че обувките ще са вътре, те ги оставяли на последната спирка нещата.... "Добре, не можете ли да се обадите и да ги помолите да ги вземат с тях?", "Аааа, не, ние не поддържаме връзка с автобусните компании...", "Е, как, нали сте автогара..?", "Не, не, не може." Неслучайно споменавам мустакатата леля. Всеки път, когато съм на гарата в Банско, оставам удивен от нейните мустаки, какви ти мустаки, то цяло катинарче! (Между другото, ако имате път към Банско, не изпускайте този женски вариант на Хаджи Димитър, струва си). Съвсем отчаяни и безнадеждни, тръгнахме да обикаляме града в търсене на...гуменки! Ако пък не дойдат обувките, едни гуменки все ще свършат работа... За отказване и дума не можеше да става, макар че с изминаването на всеки час Кончето започваше да изглежда все по-непостижимо. Признавам си, по едно време много ме доядя за случващото се, за което после съжалих, но сега, мислейки за това, осъзнавам, че историята щеше да бъде далеч по-безинтересна без всичките премеждия... Неприятното беше, че и пари, за да се върнем в София нямаше да останат, ако бяхме купили гуменки и се бяхме качили обратно горе с Бай Георги при следващия курс... Това, разбира се, не ни попречи да си купим сладолед и да погледнем на живота от веселата страна. Бяхме заедно, а това беше достатъчно, за да знаем, че ще се справим с всичко...
След няколко часа скитане из града със сложната дилема, да купим ли гуменки или не, бяхме отново на гарата, мажещи се с крем против изгаряне и тичащи след всеки минаващ автобус. "Идва, идва...този ли беше нашият?" Учудихме няколко шофьора с питания дали са намирали обувки в автобуса си, докато най-накрая наистина дойде нашият и за чудо, обувките бяха там. Картинката беше неописуема - щастие, викове, подскоци... Макар да беше следобед и шансовете ни да се качим на Кончето да намаляваха, ние се отправихме нагоре. Е, не с бай Георги, защото парите ни бяха позапочнали да свършват, а на стоп... Все пак бяхме, решили, ако никой не ни спре или няма коли в тази посока, да уловим бусчето нагоре, но това само в краен случай. Ходейки нагоре и смеейки се, спряхме първата кола. Младо семейство - "Накъде сте"...Отговорът "Към Бъндерица" явно ги изненада, защото не знаеха къде в града е този "хотел". Обяснихме им, че не е хотел, а хижа и ни оставиха на края на града. Дотук с късмета, си казах аз, докато след точно 20 метра, без дори да сме вдигнали палци за стоп, пред нас наби спирачки...камион на пътна помощ! Прекрасно, все си мечтаех да се возя на стоп на ТИР, но за камион на пътна помощ не ми беше идвало и на ум. Шофьорът беше по свой особен начин любезен и симпатичен, така че добре се вписваше в общата представа за шофьор на камион. С него стигнахме до средата на пътя и пак закрачихме нагоре, за да срещнем следващия си транспорт след около две минути. Този път също случихме на човек. Качихме се в кола, карана от млад и общителен човек, на който явно бяхме приятна компания. "Аз съм от Пловдив, идвам тук, за да гледам залеза..." След което се обърна към нас с догорял джойнт в ръка: "Съжалявам, бих ви предложил, ама ми свърши" Засмяхме се и поблагодарихме за предложението, след което ни се наложи да се убедим, че го е "хванало". "Ние сме тук, ще ни оставиш ли?" - отговор не последва, а човекът просто си продължи да кара. "Ааааа, ние трябва да слизаме..." - пак мълчание. "Извинявай, ще спреш ли, подминаваме си хижата." След приблизително десет повторения, той ни попита: "А, какво казвате...?", "Ама тук ли сте, жалко..." Явно смяташе, че ще му станем компания в гледането на залеза от хижа Вихрен, но ние имахме друга цел. Благодарихме му и смеейки се поехме към хижа Бъндерица. Преди да тръгнем обратно към града, аз бях помолил да оставя раницата си някъде в хижата, за да не ми тежи и те ми посочиха старата хижарска постройка, където сега живее готвачът. Качих се по стълбичките, натиснах дръжката на вратата... Изненада, беше заключено! Е, сигурно някой ще ми отключи... Отидох при хижарите, които леко подпийнали произведоха няколко невероятни изречения на бански диалект. "Къде е човекът с ключа", "Ам, отидааа и ц'се върнаа - ха ха ха" Няколко секунди се пулих, докато успея да осмисля съдържанието на тези "думи", изречени от здрав селски тип с татуировки и бръсната глава... Някак загубих дар слово и пораженчески се върнах при Мария с лошите вести, че трябва да чакаме. Добре де, ама вече ставаше късно, дори да бяхме тръгнали веднага, пак можеше да замръкнем на Кончето, което не беше особено добре перспектива. Явно днес ни вървеше на пречки и спънки. Почакахме малко и след като видяхме, че не можем да си позволим да губим повече време, измислихме нов план. Отстрани на хижата имаше отворен прозорец, все някак щяхме да се промъкнем и да извлечен раницата от стаята, където е заключена. Мария беше изпратена на преговори с безсловесните хижари, които след поредица от невнятни финзиономии на неодобрение, не успяха да й откажат. И тук идваше моят ред. Влезнах през прозореца, озовавайки се в бивша столова на хижата. Лошото беше, че нямаше отключени врати, само един малък отвор на шублер, откъдето едно време явно са прибирали мръсната посуда на туристите. Волю, неволю, проврях се през тунела, за да попадна в друго помещение, където трябваше да повторя упражнението... После през нещо, подобно на склад, по неизмазани стълби, през още дупки до вратата към стаичката с раницата. Чувствах се като в приключенски филм и искрено се забавлявах, провирайки се тук и там и обирайки разни паяжини с лакти и колене. Благополучно се промъкнах обратно, избутвайки раницата преди мен пред дупките. Е, вече всичко беше наред, време беше да поемем нагоре. Е, не всичко беше наред, при условие, че беше пет следобед, но някак след всичко преживяно дотук не ни се отказваше... Тук не мога да отрека, че решението да тръгнем беше до голяма степен безотговорно от моя страна (сега е моментът всички планинари, които четат това да плюят на мен ;)) и тази вече ми предстоеше да си го повторя неведнъж.

Запъплихме по снагата на планината, отначало сред вековни борови гори и малинови храсти, които плавно преминаха в клекове, докато накрая не остана само голата ѝ каменна гръд, покрита с пожълтяла тревица. Обезкуражително, но не и учудващо, беше, че всички, които срещнахме по пътя, слизаха надолу. Нагоре по това време се бяхме отправили само ние... След немалко вървене пред нас се изправи внушителният циркус - Казана, по чиито стени подскачаха няколко диви кози. Градските ни души изпаднаха в луд възторг при тази среща с дивата природа и изгубихме поне десет минути от ценното ни време в опити да ги заснемем. Скоро изкачихме превала, за да останем без дъх не от стръмното изкачване, а от гледката щедро предоставена на ни от природата. От двете ни страни се издигаха като великани Вихрен и Кутело, а пред нас, като от панорамна тераса, се разстилаше цялата планина. Високи, забулени в тъмносиня мъгла върхове, достолепно се бяха подредили на фона на опъстреното от залязващото слънце небе. Под тях сенчести клисури, прорязани от златния блясък на планински реки. Топлите и меки лъчи галеха бялата мраморна пирамида на Вихрен и осветяваха Кончето, накъде се бяхме отправили. Не бяхме сами, други планинари, също момче и момиче, бяха седнали, скрити от ветреца зад една канара, и наблюдаваха величественото представление на природата. "Добър ден!", "Добър ден!" след като разменихме по няколко думи, решихме да замълчим и да не нарушаваме с думите си съвършенството на този момент. Понякога човек, изправен пред подобна гледка, не е способен да я опише или разкаже, не е способен да опиша чувството, което тя извиква в него. В такъв момент думите на възхищение звучат някак неловко или, изречени, просто увисват във въздуха като нещо ненужно. В такъв миг единственото, което ти се иска да направиш е да се отдадеш на безмълвно съзерцание. Често си мисля, как ние градските чеда сме изгубили това толкова ценно свойство - да съзерцаваме. Все бързаме, пуфтим и охкаме, притиснати от най-различни задачи, и дори не се сещаме да погледнем встрани. Загубили сме чувствителността си към красивото. За нас залезите, изгревите, пламтящото в есенен огън дрърво, са просто незабележим фон на трескавото ни ежедневие. Нямаме време за миг да спрем и просто да съзерцаваме, облагородявайки очите и сърцата си. А красотата облагородява, безпорно... Седнахме на тревата, облягайки гръб на камъните зад нас и отворихме шоколада, който трябваше да ни даде енергия за ходенето, което ни предстоеше.

Отново нагоре, напред и нагоре :) Закатерихме се към по пътечката, а гледката пред очите ни ставаше все по-изумителна. Слънцето беше като на залез, макар да беше още високо в небето. Съдейки по това, ние решихме, че имаме поне още час, два светлина, което щеше да ни бъде достатъчно, за да се доберем до заслон Кончето - нашата крайна цел. Белите камъни придобиха червеникав оттенък, низините се изпълниха с мрак от синьо кадифе. Небето от своя страна плавно преливаше от турско синьо към по-бледо, а покрай слънцето преминаваше в бляскавожълто и червено... Случи се нещо. Слънцето, както си беше високо в небето, лекично се скри зад едни облачета и после...изчезна. Ей, богу, колко съм го обикалял тоя Пирин, такова нещо не бях виждал. Сякаш слънчицето просто си отиде в къщичката, както си беше сред небето, без изобщо да го е грижа, че ние оставаме без светилник по скалния ръб. Стояхме и невярващи го гледахме: "Ама как така ще залеза в небето, няма ли да се скрие зад върховете, да стигне земята...!?" То просто си потъна в синевата, а ние трябваше да се задоволим със здрача и да продължим да се движим към заслона. Честно казано, бях скандализиран! Как така ще се скрие, не е възможно... :) Още дори не бяхме достигнали самото Конче и металното въже, а вече трудно виждахме. Тръпки ме побиваха при всяка крачка и то не за мен, а за Мария, която безотговорно бях повел по това време. Не спирах да й повтарям: "Внимавай, моля те...", "Пази се!", "Гледай си в краката!", а тя ми отвръщаше, видимо забавлявайки се. Не мога да не й призная самообладанието и издръжливостта в такъв момент, защото съм убеден, че огромната част от приятелите ми, момчета, щяха да се уплашат и размрънкат, дори и през деня да се намираха на това място... А Мария съвсем спокойно си ходеше, повтаряйки колко е хубаво и забавно... На мен никак не ми беше забавно при мисълта, че една погрешна крачка и щяхме да се въргаляме около един километър надолу по пропастта, но явно нея това не я безпокоеше. И скоро се изправихме на ръба... Хванали металното въже с ръцете си, ние се опитвахме да осмислим със сетивата си мястото, на което бяхме попаднали... Хоризонтът беше обрамчен от черните сенки на назъбени върхове, небесният купол сякаш беше събрал в себе си деня и нощта - от едната страна изгряваше месечината, заобиколена от бледи звезди, а от другата, в топли цветове гаснеше заревото на залеза. Пред нас, като гръбнак на митологично чудовище, плуващо в тъмните води на нощта, стоеше скалният ръб... в низината блещукаха градове.
Картината беше някак космична, налудна. За пръв път виждах планината такава. Тръгнахме по ръба, държейки се за въжето. Всяка крачка беше усили за зрението и сетивата. Трябваше да сме безкрайно внимателни, за да стигнем невредими... В този момент извърнах очите си назад и видях как Мария спокойно си се катери по едно зъберче от другата страна на въжето, държейки е едва едва с пръсти. Краката ми омекнаха, гореща вълна ме обля целия, с изтънял и треперея глас я помолих да слезе... "Какво правиш там", "Минавам" - беше невинният отговор. След като вече беше долу не й спестих викането, наистина се бях уплашил. Продължавахме да се движим напред, а сега беше дори по-светло, отколкото на здрачаване. Пълната месечина се беше превърнала в същински светилник и хвърляше достатъчно светлина върху пътеката, за да изгасим фенерчето и да се движим само по нея. Луната беше нашето спасение. Не след дълго видяхме светлини, някой светкаше с фенерче откъм заслона. Това ни изненада, не бяхме очаквали да срещнем хора на това място. Все пак заслонът представлява нещо, не по-голямо от стая, подобно на голяма консерва с дървени нарове, окачено с метални въжета близо до ръба на скалата на височина около 2800 метра. И ние им светнахме с фенерчето, обсъждайки оживено какви ли хора ще срещнем на такова място по това време. Мъничко оставаше, страхът и умората се превръщаха в радост и бодрост. Оказа се, че хората с фенерчетата са двама поляци, които също щяха да спят на заслона. Видимо притеснени, те ни питаха добре ли сме, могат ли да ни помогнат с нещо, имаме ли нужда от храна или вода... Влезнахме в заслончето, за да се настаним и се заговорихме. Човеци, истински, добри, загрижени. Решили да обиколят българските планини, идваха от Рила, утре рано щяха да продължат към Вихрен. Още няколко пъти ни попитаха дали имаме нужда от нещо, предлагайки приятелски всичко, с което разполагат. Не им отказах единия челник, с който си посветих, докато разстеля чувалите на дървения нар. Ей, човеци...в милионния град, където навсякъде пъплят хорица, блъскат се, крещят си и общо взето живуркат някак си, е толкова трудно да ги срещнеш, а тук, тук на крачка от звездите, в дървена кутийка, кацнала върху скала на хиляди метри височина, ги срещаш. В планината сякаш са по-често срещан вид, сигурно защото бягат в нея, за да се почувстват за миг човеци, а не мравки в бездушен мравуняк...
Въпреки че навън беше доста студено, решихме да вечеряме пред заслона и да се полюбуваме на пълнолунието. Постлахме си одеално, а с други две се завихме. Скоро топла пара започна да се издига над кипящата разтворима супа, с която щяхме да сгреем посмръзналите си тела. А природата се беше погрижила да ни остави без думи - безумен залез, пълнолуние, по едно време черен диск започва да яде парченца от луната...лунно затъмнение. Това не можеше да е истина... Мечтата не просто се осъществяваше, с цялото объркване в плана ни изживяването далеч задминаваше очакванията ни...
Колкото и да ни се искаше да продължим да се наслаждаваме на картината, започнахме да измръзваме и решихме да се скрием в колибката. Там се сгушихме под одеалото и бързо заспахме. А колко хубаво е да спиш на почти 3000 метра надморска височина!

Сутринта се събудихме от шумоленето на нашите съквартиранти - поляците, които рано рано бяха станали и се бяха приготвили да заминават. Единият си тананикаше "Get up, stand up" на Боб Марли, карайки другия да става, та и аз се събудих с усмивка. Оказа се, че те бързат да тръгнат и нямаше да можем да закусваме заедно, както искахме ние. Станахме да ги изпратим, снимахме ги и се разделихме...надали щяхме да се видим отново. Помахаха ни за последно, когато бяха на петдесетина метра от нас и продължиха, откроявайки се като два черни силуета на фона на зазоряващото се небе. Ние седнахме в малкото коридорче, водещо към входа на заслона, завихме се и с очакване насочихме взор към зората. В ръце държахме чаша топъл шоколад, от който се издигаше тихо пара. Слънцето боязливо се показа иззад планините, хвърляйки лъчите си на всички посоки. Полека светлината запълзя по чукарите, спускайки се бавно към долините между тях, за да накара накрая планинските рекички да блеснат в злато.
Така, дори преди да закусим, прекарахме около час в съзерцаване на изгрева и снимане. Какво да се прави, на човек му се иска по някакъв начин да запази изключителни моменти като този, за да може по-късно да се върне към тях. Както аз правя сега. После се прибрахме в заслончето, на което не може да му се отрече, че е доста артистично само по себе си. Отвън, приличащо на кутийка, а отвътре, уютно и пълно с всевъзможни вещи и надписи, оставени от туристите преди нас - супи, свещи, запалки, въже, ракия, вода, бисквити, бинт...и две книги за гости. Да, книгите за гости определено погълнаха доста време, защото е трудно да си на такова място и да не ти се прииска да знаеш, какво са си мислили хората, които също като теб са преспали тук. Какво ги е довело, как са се чувствали... Останахме очаровани, написахме и ние по нещо и решихме, че най-ценното, което можем да завещаем на заслончето е нашето българско знаме... То остана закачено на стената, за да напомня на всеки, който мине оттам, че тези високи върхове, това небе, в което денем се издигат орли, че звездите нощем, че ледените пирински езера...това е България. Без изкуствена патетика, поне аз така го усещам.
Разделихме се с колибката, кацнала като гнездо на скалата и поехме по обратния път към Кончето, за да го видим този път денем. А то не беше по-малко удивително. Сега далеч по-ясно можехме да си дадем сметка за отвесните пропасти, спускащи се от двете страни на ръба. Небето беше ясно, дива птица, може би орел, се рееше свободно над скалите. А ние бяхме нейни другари, бяхме стигнали дома на орлите, и се разхождахме по небето, толкова близо до тях. Странното е, че винаги когато гледам морето се чувствам малък и нищожен. Създава ми чувство за несигурност и необятност. Планината, съвсем напротив, изпълва духа ми с някакъв свободен порив, със сила. Чувствам се волен, жив, чувствам се човек. Планината не ми създава усещане за нещо диво и чуждо, напротив, обзема ме спокойствие, сякаш съм си удома... Духът ми се издига във висините, върховете само ме предизвикват да застана отгоре им и да оставя света в краката си. Красиво е.

Държейки се здраво за въжето, смеейки се и наслаждавайки се на гледката, ние вървим по Кончето. На места ръбът е дотолкова ръб, че се налага да се държим на ръце, а краката си да опираме хоризонтално в стена, за да продължим. Тук таме адреналинът се покачва, бездната е под краката ни, за да се успокои при следващата сигурно стъпка. Решаваме да стигнем до края на въжето, а там, там някой е поставил пътен знак за стесняване на пътя и българско знаме... И после надолу, други планинари ни подминават, любезно се поздравяваме. Усмихнати сме, бодри, сигурно това е истинското щастие. На премката между Вихрен и Кутело сядаме да обядваме, който обяд се превръща в едно безкрайно "мърдосване" под греещото слънце. Легнали един до друг на тревата и опрели глави на раниците си, ние сме затворили очи и вдишваме свежият пирински въздух. Тревата е мека, сякаш направена, за да се отпуснеш и заспиш на нея, а топли лъчи леко милват лицето ти. Все пак трябваше да си ходим и тръгнахме да си събираме нещата, които по време на обяда бяхме разхвърляли навсякъде около нас. В този момент се случи нещо неочаквано! Малката ми чантичка, в която носех нещата от първа потребност, сякаш гръмна, подскочи, а аз, който бяха до нея отскочих стреснат назад... "Чантичката ми експлодира!" - промълвих с най-изненаданото и невинно изражение на света, докато Мария се превиваше от смях на тревата. После се оказа, че една запалка, оставена вътре, е гръмнала заради горещината, но това не промени факта, че приятелката ми дълго ми се смя след това. И след всички тези премеждия (и най-вече след злокобната експлозия в чантичката ми), поехме надолу. Ако сте планинари, сигурно знаете, колко досадно нещо може да бъде слизането. С много мъки се добрахме до хижата, а по път допълнително ни забавиха малиновите и ягодови храсти, на които обърнахме сериозно внимание. След около час седяхме под едно дърво на пътя за Банско, чакащи някоя кола да спре на стоп и да ни отнесе до автогарата. Спря голяма семейна кола, а вътре - баща, майка и син. Явно причината бащата да спре, беше избухнал скандал в семейството, а ние бяхме добра причина да накара жена си да млъкне. Въпреки това, напрежението се усещаше, но пък си мисля, че ние - млади, щастливи и влюбени, ги накарахме някак да омекнат. Стигнахме до гарата и по случайност жената трябваше да провери за авотбусите утре и слезе с нас. И добре че, защото се оказа, че последният автобус за София е тръгнал преди броени минути. Явно отчаяният ни вид накара хората да се смилят: "Качвайте се, ще го догоним" От сърдитото семейство и помен не беше останал, хората се смееха и оживено говореха, докато гонехме автобуса. "Автобус" - спирачки, слизаме, сваляме багажите и го спираме, както е на пътя. "За къде сте?" - "За Гоце Делчев". Не е нашият, товарим отново багажите и към гарата в Разлог. Там за минута го хващаме и купуваме последни билети...Наистина подходящ завършек на цялото приключение...
И да знаете, мечтите се сбъдват!

Звезди и гайди, гайди и звезди...

2008-08-30T08:59:00.001+03:00

Има пътища, които човек може никога да не извърви. Сигурен съм, за 8 милиона българи гайдарското надсвирване в малкото родопско селце Гела ще остане просто непрочетена колонка във вестника, а дори и прочетена, тя ще е осакатена от неловките думи на някой журналист, принуден да предаде новината за събитието вкратце, така че да се смести до някоя обемна статия за героите на деня, били те политици, футболисти, фолк звезди... Неслучайно казвам това. Преди година аз също не успях да отида в Гела по Илинден и бях запомнил само краткия разказ в един от големите ежедневници, разказ, който надали щеше да ме заведе там, надали би ми помогнал да усетя духа на това място, неговите хора и красотата на случващото се там. Накараха ме думите на една възрастна родопчанка, която спаси мен и един приятел от измръзване, сгря телата ни с чаша чай, а душите ни с благия си родопски говор. Да отидеш в Родопа, да се докоснеш до топлата красота на нейните върхове, подобни на развълнувано море от гори, които вместо с пяна са обрамчени с бели скали, да поговориш с нейните хора, носещи в сърцата си необятността, спокойствието и непокорността на планината...бях успял да видя тези й страни, но нещо ми липсваше, за да мога да кажа, че съм усетил истинския й дух...мечтаех да чуя как в небето над мен се носи дрезгавият, но изпълнен с вечност писък на каба гайда, сякаш разказващ с дрезгавия си глас приказка за едно забравено време, за любов, за гордост, за чудно красиви девойки, за храбри планинци, хайдути, овчари, за самодиви с чудни премени, за душмани , за мъка, за мъст, за свобода... За неща отдавна забравени, толкова далечни на нашия свят от стъкло и бетон, неща, които понякога са ни нужни, за да си припомним кои сме, какви сме, за да си припомним, че сме хора...
Чудно е усещането, когато се докоснеш до подобна магия, но нямаш ли с кого да я споделиш, красотата ѝ остава някак половинчата. Истинското щастие е само споделеното щастие. А аз съм щастливец. Автобусът вече криволичеше по живописния път към Смолян, а отпуснала глава на коленете ми, спеше спокойно Мария - Човекът именно с когото исках да заспя, слушайки песента на гайдите, под осеяното със звезди небе на Родопа. Безсънната нощ тежеше вече и на моите клепки, но някак ми беше трудно да откъсна очи от редуващите се навън поточета, скали и гори. Макар да бях виждал вече неколкократно тези картини, сякаш всеки път, когато се връщам тук магията отново се събужда и ме поглъща в тихо съзерцание. Още повече, усещането, че тази вечер предстои нещо, което дълго ще помня, ме изпълваше с лек трепет и очакване. Пък и пълният с най-различни хора рейс, с които се бяхме запътили в една посока спомагаше за това ми настроение. Скоро бяхме в Пампорово, място, което всеки път отминавам с болка. Място, където човешката алчност и непремереност бяха превърнали планината в бетонен гроб... В Смолян се стоварихме на гарата, а навсякъде около нас се въргаляха големи планинарски раници, чували, шалтета и тем подобни, барабар с притежателите им. В такива моменти те обзема приятното чувство, че си сред себеподобни, сред хора, които, колкото и различни, бяха доведени тук от същото, което е довело и теб... На гарата разбира се, хаосът беше пълен. Всички, включително и ние, бяха дошли с идеята, че не може да няма никакъв организиран транспорт до събора, който всяка година събира хиляди души... Оказа се, че е съвсем възможно, транспорт нямаше, а до Гела пътят не беше никак малко. На всичкото отгоре цяла група от София си беше купила билети за някакво несъществуващо превозно средство в три часа и ситуацията изглеждаше доста критична. Интересното беше, че щеше да става още по-абсурдна, което само ни развеселяваше. Пък и усещането за приключение се губи, когато всичко върви по вода. Далеч по хубаво е, когато нещата се объркат по средата и те отведат в неочаквана посока. Та, спаси ни лелята на информацията на гарата, която след разговор, звучащ приблизително така: "Ало, Жоро, абе тука има сумати хора, ела ги вземи с газката..." ни осигури транспорт след няколко часа.
Спокойни, че ще има как да отидем до селото, прекарахме няколко часа в разходки из града, тъпчейки се с всевъзможни сладки неща. Времето мина неусетно и се отправихме към автогарата, където трябваше да дойде обещаният ни транспорт... И съвсем скоро...той се появи... Разнебитена, очукана и вече пълна с хора светлосиня газка, която приличаше повече на рециклирана консерва, отколкото на превозно средство, се зададе с боботене и трясък... Подобна гледка няма как да не изпълни с дива радост сърцето на пътешественика и усмивки се появиха по лицата ни (това пътешествениците са странна порода хора, аз, примерно, все още си мечтая, като пътувам някой път на стоп да се возя на тир, но засега съм случил само на камион на Пътна помощ :). Но хубавото тепърва престоеше... Ние все още бяхме останали с погрешното впечатление, че ще има още някакъв транспорт, защото този вече беше почти пълен (при това с доста колоритни люде, заклевам се, за пръв път видях циганка на раста), а на гарата чакаха поне още толкова... Все пак решихме да сме сигурни и влезнахме вътре, когато шофьорът прикани всички останали хора на гарата да се качат във вече пълното бусче. С видимо недоумение и почуда, всички безропотно започнаха да се тъпчат, така че скоро бусчето не само отвън приличаше на консерва, но вече и отвътре бяхме нещо като сардини, набутани в ламаринена кутийка. Аз до последно не можех да повярвам, че е физически възможно да се съберем вътре, но скоро, невъзможното беше факт... Двадесет и пет души в бус за петнадесет, всеки седеше в някого, опираше се в нечия глава, крак, ръка, а на завой всеки падаше върху съседчето си, за да му се върне само след няколко секунди със същата сила. В подобна задушевна атмосфера, изпълнен със усмихнати, млади хора, нашият "родопомобил" си изкачваше бърчината към Гела, когато в един момент усетихме, че целият е пълен с дим... "Родопимобилът" усилено пушеше, въпреки отчаяните опити на шофьора му да овладее ситуацията и скоро ни се наложи да слезнем, леко стреснати, но смеещи се. "Аз съм дотук" - каза "родопошофьора" и ние продължихме нагоре пеш, макар да ни оставаха километри до събора. Мисля си, ако подобно нещо се бе случило в София, сигурно возещите биха се ядосвали, псували, крещели... Тук всички слезнахме със смях, помогнахме си да свалим раниците и дори никой не се сети да си поиска поне част от парите, макар че имахме още доста път. А денят бавно си отиваше, докато ние лека полека се приближавахме селото. От височината се разкриваше картина на покрити със зелена горска пелена върхове, реки, поляни и тук таме бели къщички, допълващи тази българска приказка. Достигнахме селото, където решихме, че не ни се ходи повече и още на третата кола ни качиха: "Накъде сте?", "Към събора"..."Качвайте се"... Шофьорът за пореден път затвърди мнението ми, че на стоп е доста по-вероятно да попаднеш на нормални и приветливи хора (напук на мнението на повечето хора, че това е нещо много опасно), отколкото, ако пътуваш по обичайния начин. Скоро ни остави на събора, сред колоритна картина на сергийки със сладка, мед, мурсалски чай, чанове, черги, халища, обагрени в най-различни цветове и задължителните за всеки събор, продаващи всевъзможни неща, цигани, които обаче, някак странно, този път не успяваха да превърнат събора в цигания, както се случва на много места... И навсякъде, навсякъде млади хора. Само млади хора. Пъстрото множество от най-различни млади човеци се движеше, смееше, радваше, танцуваше, свиреше, пиеше, пееше... Усмивки на истинска и неподправена радост, нещо толкова чуждо на живота ни в студения градски мравуняк. Не знам дали възгласът "Навсякъде млади хора" е най-правилният, достатъчно би било да кажа, че навсякъде около нас имаше Хора. Но не от тези, дето се блъскат за мястото в трамвая, намръщени и нещастни, други, по-живи, повече човеци... Като замаяни просто обикаляхме и гледахме лицата, усмивките, емоцията, до такава степен завладяла това множество от непознати и съвсем различни един от друг хора. Насочихме се към място, където тълпата се беше събрала около нещо. Трима души седяха на поляната и свиреха на тарамбуки, докато четвърти им пригласяше на гайда. Музиката беше завладяла всички и слушащите пляскаха в такт с тарамбуките, давайки на музиката още повече сила и живот. Никога няма да забравя лицето на един от хората с тарамбуките. Той свиреше широко усмихнат, смееше се лицето му, смееха се очите му и сякаш сърцето му танцуваше в ритъма на музиката. Сякаш казваше: "Харесва ви нали? И на вас сърцата ви танцуват, виждам го..." И наистина, сърцата на хората пееха, танцуваха, а в очите им имаше щастие. Скоро се изви хоро, а ние решихме да го погледаме отстрани, пък и нямахме търпение да опитаме сладкото от зелени орехчета, което ти бяхме купили от една възрастна жена. Е, въпреки че беше зелено и въпреки че беше от орехчета, сладкото се оказа изумително вкусно (ако имате възможност, не го пропускайте!). Избрахме място за палатката си - на един склон, гледащ към залеза, и след като я разпънахме седнахме с очи, отправени към залязващото слънце и чаши сладко вино Порто. Лекият хлад сякаш само правеше по приятни и завладяващи, разливащите се топли вълни след всяка глътка вино. Слънцето бавно се скри зад силуета на тъмни върхове, оставяйки ни удоволствието да следим променящите се от оранжево до лилаво и дори кафяво багри на небето. Накрая златното сияние стана просто контур, обрамчващ планината, а небето над него се разливаше постепенно от турско синьо до черно. И тогава безкрайният спектакъл на вселената продължи с още по-завладяваща картина - милиони малки светилници украсиха небето... Пред такава гледка човек изпитва смесени чувства. Едното на смирение и нищожност пред необятността на вселената, която сякаш се изсипва над главата ти, а другото чувство е сякаш си бог и се радваш на величественото си творение. После се огледахме наоколо и почувствахме, че сме попаднали в друг свят. Поляните около нас се бяха преобразили и сякаш отразявайки небето, светлини бяха изпълнили и тях. В един момент ме обзе чувството, че съм сред лагер на номади, всеки, от които е запалил огън пред юртата си и е събрал около него близките си хора. После пък въображението ми започна да рисува река, по която са пуснати в приказна феерия безброй запалени свещи. И скоро мечтата ми се сбъдна, сякаш целия небесен купол, обсипан с безброй светлини, се изпълни от песента на гайда... После още една и още една... От различни посоки се носеха дрезгавите гласове на гайди. Заслушах се, някъде наблизо се издигаше песента на стойни мъжки гласове. По тялото ми полазиха тръпки, сякаш тази музика извиква нещо първично, нещо скрито много дълбоко в душата на всеки, закодирано там преди хилядолетия, нещо диво, но и благородно, нещо, колкото човешко, толкова и животинско. Станахме и се отправихме към гласовете, зарязвайки раници, палатка... Не вярвахме, че на подобно място, толкова изпълнено с човеци, някой би ни ограбил. И не сгрешихме. Намерихме ги... Буен огън пламтеше, сякаш извиращ от самата земя, а до него няколко мъже, хванати за ръце танцуваха хоро и вглъбено пееха. Гайдата и гласовете в чуден танц се извисяваха към небето сякаш, за да докоснат звездите... Но преди да докоснат тях, докоснаха сърцата ни. Ние кротко приседнахме и като замаяни просто седяхме и гледахме, отворили душите си за тази безумна музика... Картината пред очите ни сякаш те хващаше, впеценяваше и разтърсваше, чувствах се обезумял, безмълвен...беше толкова красиво. В един момент просто започнах да плача, не исках и не можех да се сдържа, плачех като малко дете. Тогава се обърнах към Мария, по чиито бузи също течаха сълзи. Прегърнах я. Сълзите ми не искаха да се подчиняват и поне половин час не спряха да се сипят, превръщайки се в най-чистото огледало на душата ми в този момент. В такива мигове съзнаваш толкова много неща... Съзнаваш кой си, откъде идваш, какво безумно богатство притежаваш... Имаш чувството, че изживяваш цялата палитра от чувства - любов, омраза, тъга, горест, радост, които безименният творец е вложил в тази музика. Сякаш те понася към корените ти, към нещо скрито и забравено в теб. И това нещо в такъв момент крещи с безумна сила, като диво животно, сложено в клетка, в каквото ние сме превърнали душите си в света на изкривени чувства и емоции, в който живеем... Не знам дали в живота си някога съм разбирал толкова ясно какво е България, колкото в този момент. И България, тогава когато сякаш най-много я обичах не беше висопарни слова и патетични речи, а беше гласът на гайда и мъже, звезди, огън и сълзите на мен и човека, когото обичам... Никога не се бях чувствал така, не помня нещо да ме беше разтърсвало толкова силно, да беше докосвало точно тази частица от мен, която сега беше цялото ми същество... И така, унесени, ние дълго седяхме и гледахме гайдарите, докато не ни стана студено и не решихме, че е време за сън... Станахме и безмълвни се отправихме към палатката...

На сутринта очите си зарадвах, отваряйки ципа на палатката, за да открия гледката към огряната от слънцето планина. Рошави и сънени се събуждаме с няколко мили думи, оправяме си багажа и отиваме да гледаме концерта на лауреатите от вчерашното надсвирване. Сядаме на полянката пред сцената, където вече в полукръг са се събрали десетки млади хора, едно цветна картина на младостта. Концертът събуди вчерашните емоции у хората и скоро повечето пригласяха на песните, пляскайки с ръце в такт и бурно аплодираха всяко изпълнение, вживели се в еуфорията на празника. Впечатляваща беше фолклорната група от Гела, която се появи като свита, пратена от миналото, със своите старовремски носии, пеейки на десетки гласове и свирейки на няколко гайди. Групата разигра цяло представление пред очите ни, в което имаше и хора, и заканително извадени ножове,и невинни дечица, поели щафетата от своите баби, за да занесат традицията в бъдещето и да я опазят като съкровище, което никой друг не може да има. Скоро решихме, че е време да си вървим и къде на стоп, къде с автобус...вечерта си бяхме в София...

Бяхме изминали един път, път към миналото, към корените си, към душите си. За два дена ги бяхме отворили широко, за да ни се наложи да ги затворим отново, връщайки се в града. Не за друго, а за да не ги отровим с мръсен въздух и мръсни чувства. А тук животът не беше спрял да тече. Мравките си щъкаха из мравуняка, тъпчеха се в градския транспорт, мислеха си, че живеят, а животът отдавна беше направил място на рутината и механичното съществуване. За тези хора съборът в Гела не се беше случил, за тях не съществуваха звездите на Родопите и песните на гайдите. За тях просто бяха минали два обикновени дена. А аз щях да запомня тези два дена цял живот.

Напред и надолу или как скочихме от най-високия мост на Балканите

2008-05-18T16:54:00.000+03:00

В един момент стоях там, отгоре. Стъпил бях с двата си крака на парапета, гледах само напред, защото знаех, че погледна ли надолу, това е краят. Знаех, че едни нищожни десет сантиметра ме делят от бездна, дълбока 120 метра. Спрях да мисля...казах си... -Готов ли съм - не, не съм. Питам се отново - Готов ли съм...не, не съм... След това без да се усетя, някакъв вътрешен порив ме е запратил напред. Очите ми за миг се затварят, а после усещам как с невероятна скорост летя надолу, ушите ми свистят, погледът ми вижда само бясно и безмилостно приближаващата се земя... В един момент забравяш за въжето, забравяш, че нещо, макар и нищожно, те свърза с живота и просто падаш... Обзема те безумен ужас, страх, но такъв страх, че не можеш и да изкрещиш...После въжето плавно се опъна и спря полета ми...Повдигна ме плавно нагоре и за втори път полетях надолу... Това беше един от най-красивите моменти в живота ми... За броени секунди, поне в съзнанието си, бях между живота и смъртта, а след това, по дяволите, знаех, че съм жив. Вече не я нямаше убийствената скорост и свистенето, всичките ми мускули, цялото ми тяло се отпусна и...наистина летях. Бях най-свободният и щастлив човек в целия свят, виждах планините, земята под мен, небето и...летях. Носех се свободно нагоре-надолу, вече нито височината, нито моста, нито въжето имаха значение. Бях се превърнал в дух и сетива, нямаше болка, нямаше страх. нямаше нищо друго освен щастие...че съм жив, че съм свободен, че летя. Щастието сякаш беше топла кръв, която изпълни цялото ми тяло, усетих,че се усмихвам, усетих, че ми е топло, че се смея...

Много се чудих как да започна този разказ. Даже се чудих дали изобщо да го пиша. Подлежеше ли на описание подобно преживяване... Едва ли. В момент като този сетивата ти се изострят, чувствата и възприятията ти са съвсем различни, пък и самият скок е неописуем. И все пак, реших, че имам нужда да го споделя, да го сложа в кутията, в която събирам мигове щастие.

Та, за какво точно става дума. Тази идея беше от много време, отлагахме я, хората се отказваха, плановете се променяха и така до... 18.05.2008 г. Преди няколко вечери момчето, което трябваше да ни кара, беше се отказало и сериозно обмислях възможността да последваме примера му. Въпреки колебанието, на същия ден сутринта бяхме на уговореното място, откъдето се качихме на малко бусче. Не след дълго отбихме, слезнахме и имахме възможност да погледнем надолу... Гледката беше ужасяваща. Не отричам, само поглеждайки през парапета - зави ми се свят. И с право, намирахме се на най-високия мост на Балканите - този на Витиня (120 м). И понеже ми е трудно да ви обясня колко високо е това... Качвали ли сте се на блок - 20 етажен. Е, това е колкото три 20-етажни блока един върху друг. Много куцо описание, ама няма как... Не че ще ви придаде и малко от страха, който изпитах, след като погледнах отгоре. В този момент не вярвах, че ще скоча. После скочих. Това вече ви го разказах. Гадното беше, че малко преди да скоча, въжето леко се разбрида и се наложи организаторите да го лепят и кърпят. Беше си доста стряскащо, но не можех да се откажа. След като ни свалиха екипировката, леко замаяни и с усмивки до ушите, си хванахме кола на стоп и скоро седяхме на една бензиностанция в София, пиехме и се опитвахме да осъзнаем какво точно се е случило. Още не сме, поне не и аз... Един съвет, направете го, няма да съжалявате. Поне за миг ще осъществите вековната мечта на човека да лети и то в най-чистия й вид. Поне за миг. Струва си, повярвайте.

Пролет в Родопите...

2008-05-01T17:11:00.001+03:00

Това е някаква краста. Прибирам се, уморен, мръсен, всичко ме боли...взимам един душ и вместо да си легна - сядам да пиша. Не мога да го обясня. От една страна това е един вид желание да споделиш и направиш и други хора съпричастни към това, което си преживял и изпитал, а от друга - стремежът да запазиш спомена и усещането в най-чистия му вид. Да го спасиш от избледняване, да запишеш, не толкова самите факти, а емоцията, която чувстваш вмомента, когато знаеш, че всичко е приключило и се превръща в част от чекмеджето с красиви спомени. Не че можеш да разкажеш планината... Не можеш, повярвайте.
Та, всичко първоначално беше една идея - да си направим разходка из Родопите. Приключенците, както винаги, бяхме аз и моят другар по разбирания за живота, вселената и всичко останало - Боби. И двамата бяхме ходили там, но с кола и без да видим кой знае какво, така че изпитвахме някакво особено вълнение от срещата си с тази, изпълнена с толкова мистика, легендарност и загадъчна красота, българска планина. На последния ден от Великден - 30 април, ние се натоварихме на рейса за Смолян, откъдето щеше да започне нашият дълъг, но интересен път. Пътуването, като цяло не си струва описанието, та ще започна от момента, когато вече бяхме на хижа "Смолянски езера". Наистина, красиво беше, но нещо ме смути. Бях гледал снимки на тази местност - поляни, езера - идилия с една дума. Сега гледката беше друга - райската местност се беше превърнала в една голяма строителна площадка, където бетонът заливаше поляните, високите хотели засенчваха езерата, а спокойствието беше заменено шум на машини и моторни резачки... Времето не беше хубаво, даже започна да ръми, но това не беше в състояние да ни изплаши и след като ни упътиха накъде да вървим, запътихме се към първата си цел - хижа "Перелик". Скоро ни предстоеше да установим, че, нито картата ни отговаря по някакъв начин на действителността, нито маркировката води донякъде, нито обясненията на местните хора съвпадат с истината. Както и да е. Пътеката заобикаляше езерата и ни се наложи, вместо очакваната дива природа, да се "любуваме" на бетонните сгради, строящите се хотели. Скоро и друга гледка щеше да прекърши отчасти нашата идея за девствената Родопа. Навсякъде лежаха дънерите на изсечени дървета, кални коловози, оставени от камиони и верижни машини, просичаха гръдта на планината. Много болно ми стана, не мога да го скрия. Това, всъщност, не беше първата такава гледка. Пътьом минахме през Пампорово, което беше една бетонна джунгла, отдавна задушила околната природа, превърнала в пустош от изсечени дървета и засипани със студен асфалт поляни. Замислих се докъде, по дяволите, може да доведе човешката алчност. Строяха се хотели, които дори зиме остават празни, изсичат се столетни гори за дребна печалба, съсипва се национално богатство, което не е възстановимо и в никакъв случай не е съизмеримо със спечелените пари, колкото и да са те. Заболя ме като човек, заболя ме и като българин, защото това, по дяволите, е мое! Това е моята страна, разрушавана от собствения си народ и нехайни управници. Същите тези, които бяха извадили зоната на Перелик от "Натура 2000", за да я превърнат един ден в нови ски писти...Беше грозно, никой, дори туристите на харесваше това, което се прави там. До каква степен трябва да си се самозабравил, че да виждаш в древната снага на планината само възможност за печалба, да не изпитваш ни най-малка жал, забивайки веригата на моторната резачка в столетни дървета!? Не знам, наистина...

Продължихме пътя си през гората, където дървосекачите не се бяха посвенили да режат дори дърветата с маркировка и така стигнахме до едно място, където тя просто свършваше. В последствие всички, с които говорихме бяха безкрайно учудени, как точно сме изгубили пътя, къде е изчезнала маркировката. Стигнахме до един извод - някой изрод просто беше изсякъл гората...цялата...с маркировката... Въртяхме се, чудихме се, накрая потеглихме по някаква остатъчна маркировка, която, обаче, ни изведе почти оттам, откъдето бяхме тръгнали. И така - два часа път отидоха на вятъра. Проклинайки всичко и всички, тръгнахме да търсим нов път и накрая с помощта на двама местни, успяхме да се ориентираме. "Ей тука е - 4, 5 километра...толкова." Това определено ни обнадежди. И така, вървяхме, после пак вървяхме и...вървяхме. След около час започнахме да се ядосваме. След час и половина заваля суграшица, после сняг на парцали. Вятърът запращаше малките ледени късчета в лицата ни и ни караше да се чувстваме все по-малки и смачкани от голямата планина. А там времето се мени буквално за секунди. Наистина, сякаш бяхме в някаква странна приказка, където дъжд, сняг и суграшица се редуваха с жарко слънце и за минути се озовавахме в друг свят. В един момент не виждаме на пет метра пред себе си, а само след минута пред теб се открива море от планини, огряно от залязващото слънце. Пътят не свършваше, умората се натрупваше и в един момент наистина се чувствахме смазани. За наше щастие, накрая достигнахме хижата. Всъщност, признавам, доста бяхме подценили планината. Бяхме оставили хубавото и топло време долу да ни заблудят и бяхме потеглили с мисълта, че ще спим на палатка там горе. Огромен късмет беше, че хижарката не беше слезнала в града, иначе щяхме да прекараме една много тежка вечер. Тя ни прие с пословичната родопска гостоприемност, запали ни печка, наля ни чай. След като се посъвзехме и хапнахме, се заговорихме с леля Кина, която ни очарова с усмивката и чистосърдечната добрина, с която се обръщаше към нас. Сякаш бяхме загубили вярата, че и такива хора има. Големият и изпълнен с хиляди безлични лица град ни беше накарал да привикнем със студенината на злобните малки човечета, пъплещи насам-натам и пълнещи сутрин градския транспорт. Тези хорица бяха джуджета. Мънички, озлобени болтчета в бездушната машина на съвременния свят, в който ти си едно малко нищо, в който с времето губиш себе си, превръщайки се в част от тълпата. Тази жена не беше такава. Тя, може би нямаше добре платена работа, хубава кола, не пазаруваше в МОЛ-а, не ходеше по скъпите клубове и дискотеки... Беше просто един добър човек, от тези, които все по-рядко се срещат. За много неща говорихме, много въпроси обсъдихме, но няма да забравя един неин разказ. Разказ за двама братя, единият приел исляма, а другият останал християнин. Единият в Широка лъка, а другият - в населеното с българи мюсюлмани село Брезе. И така и до днес се помни общият корен, а двете фамилии, на които братята дали начало, носят едно и също име. "Нашите българомохамедани са добри - говореше тя - ние живеем заедно, празнуваме празниците си - Байрам и Великден. Кръвта ни свързва, преди и те са били християни, но са приели Исляма. Но вярата не ни разделя. Някои хора, идващи отвън се опитват да я използват, за да насадят омраза помежду ни, но ние винаги сме живели като едно, защото в Родопите сме здрави българи. Родопите са българска твърдина!" Силни думи. Едно е да ги прочетеш в някой учебник, друго да ги чуеш от един родопчанин, защото в тези думи сякаш беше събран духът на Родопа и на нейните деца. А тези, които днес се опитват да сеят разделение, те забравят, че хората в Родопите помнят разказите от своите баби и дядовци, това е родова памет, която трудно се заличава... Така леля Кина ни разказа легендата за помохамеданчването на някои от близките села, която й е предадена от нейната баба. И в думите й имаше много истина и много мъдрост. Доста смешни пред тези прости думи изглеждат всички високопарни слова за толерантност и тн, с които ни заливат всеки божи ден по разните медии. Малко по-късно към нас се присъедини и един от граничните постови. Хижарката се заговори с него на своя си, родопски диалект, а ние, уморени, се отпуснахме на столовете си и се заслушахме в разговора им. Говорът им беше мек и плавен, като гънките на планината, някак топъл и унасящ, сякаш слушаш собствената си баба да разказва приказка. Скоро усетихме как умората взимаше превес и се отправихме към леглата. Така заспахме, а в главите ни се блъскаха мислите и емоциите от изминалия ден.

Събудихме се, беше студено. Печката беше изгаснала през нощта. С много усилия се облякохме и излезнахме навън, където очите ни бяха заслепени от белия сняг, покрил всичко наоколо. След като закусихме се отправихме към върха. Лека, полека, по заснежените склонове достигнахме великана на Родопа планина. Валеше сняг, не можехме да застанем на самия връх и се качихме на една от вишка, явно изоставена. Оттам отправихме погледите си на юг, към Беломорието, тази незараснала българска рана, рожба на несправедливия Ньойски договор. Замислих се как някога родопските овчари са водили многохилядните си стада зиме в Беломорието, замислих се за Капитан Петко войвода, роден също там... На такова място трудно е да не ти стане тежко за съдбата на осакатената ни Родина. Направихме си няколко снимки с българското знаме и тръгнахме надолу. Все пак имахме да гоним още много път, а наближаваше обяд. След като хапнахме, нарамихме тежките раници и закрачихме по немаркираната пътека. Скоро и тя се изгуби в гората, зарита със сняг и паднали дървета и ни се наложи да си пробиваме път сред шубраците. По едно време съвсем изгубихме посоката, започваше да става все по-трудно. На места затъвахме до кръста в сняг, падахме, гората беше толкова гъста, че се ориентирахме само по интуицията си. Със сетни сили успяхме да излезнем на пътя, откъдето се ориентирахме към Гела. Бяхме доста уморени, но когато пред очите ни се показаха трите малки селца - Гела, Стикъл и Солища, забравихме за натегнатите мускули и болящите стави...Пред нас, върху налудно зелени поляни, бяха накацали бели къщички, сгушени една до друга,а рамка на всичко това бяха високите родопски върхове, обрасли с столетни и моравозелени борове. Идиличната картинка, сякаш излезнала от някоя народна приказка, се допълваше от стадата, пасящи по склоновете и цъфналите овощни дръвчета. Сякаш и времето в този момент стана по-хубаво, слънце огря планината, а над нея се синееше, изпъстреното с бели облачета, небе. Седяхме в захлас, забравили за бързането, за пътя, който ни предстоеше да извървим. Боби още не беше свалил своите мартеници и ги закачи на едно от окъпаните в цвят дръвчета. Решихме да останем още малко и да обядваме там. Струваше си забавянето... Искахме да попитаме някого, накъде точно да се упътим, за да стигнем Широка лъка най-бързо и виждайки един овчар, сметнахме, че той е човекът. Да, ама не. "Колко е от Гела до Широка лъка?" Отговорът му беше...интересен: "Ми, то оттук е шест километра, то и оттам е шест километра, абе..." Явно разбиранията за време и пространство на местните хора бяха малко по-различни, но ние вече бяхме свикнали с това. Скоро се спуснахме в една приказна долинка, на която имаше малка, изоставена къщичка, река в средата, която се пенявеше и разбиваше в малки бързейчета. Наоколо, освен наситенозелените поляни, имаше и гора от величествени борове, поникнали от покритата с мъх земя. С всеки изминал час в тази планина, усещахме как тя ни грабва и завладява, усещахме цялата й магия и прелест. Ходехме по един огрян от слънцето път, ограден от пасища, гори и цъфнали дръвчета. Сякаш създателят беше използвал тук цялото си въображение, за да изпише картината пред очите ни. Лек беше пътят ни надолу, пък и бяхме забравили за тежките раници и болящите колене, толкова беше хубаво. Скоро бяхме в Широка лъка. Белите родопски къщички, накацали една над друга, бяха огряни от залязващото слънце. Ние намерихме една полянка в края на града, където разпънахме палатката си. Никой не вярваше, че в това време ще спим навън, а на нас ни се струваше бзкрайно топло, в сравнение с вчерашния студ на върха. Всъщност цялото това бързане беше, защото Боби държеше да гледа полуфинала за Шампионската лига и любимия си Ливърпул. Това ни отведе в колоритното местенце - Гостилница "Филтер". Там явно предизвикахме интерес и освен сервитьорките, с нас реши, че иска да си говори и местния пияница - овчар - чичо Митко (хахаха). Той беше преживял жестока житейска драма, след като в кръчмата му бяха взели 1 лв за минерална вода. Реакцията му беше оправдана - обяви, че са търгаши и обирджии и че ще запали ресторанта. След това реши да го купи, и развя банкнота от 50 лв във въздуха, крещейки:"Ще ви купааааа". Обясни ни, че той е истински, чист българин - капитан Петко Войвода, а на сервитьорката заяви, че заслужава: "най-голямото" :) После каза, че ние сме му много добри приятели и иска да ни вземе "координатите".... Едва се измъкнахме от неговата компания и през смях се прибрахме в палатката. Над нас беше звездното родопско небе, до нас шумолеше реката, а боровете леко поклащаха върховете си. Неприятното беше, че Боби беше започнал да се разболява и ни се наложи да отпътваме спешно на следващия ден. Оказа се, обаче, че е празничен ден (1 май, труженико) автобуси няма... Кофти работа, но и пътуването на стоп е спасение. Е, имахме късмет, не мога да отрека, и следобеда отново бяхме в пазвите на бетонното чудовище... Вече ви казах, не мога да разкажа планината, но, надявам се, че този разказ ще ви отведе при нея. Тогава ще го разберете по-лесно....

Мислех си...за пътуването. Какъв е смисълът - да, срещаш нови хора, разширяваш хоризонта си, отваряш очите си за неща, за които без това би останал сляп. Но не е само това... Целият път, той е най-вече път към себе си. Пътуваш, за да откриеш себе си, да разбереш кой си, откъде идваш, накъде отиваш. Такова беше и това пътуване, пътуване назад към природата, към корените, опит да се докоснем до това, което ни прави повече българи и повече хора... Ще оставя въпросът отворен, все пак..."Започва път от моя праг"...

19 Февруари в Босилеград

2008-03-01T20:34:00.000+02:00

Левски - име, пред което всеки българин благоговее. Има защо, Васил Иванов Кунчев е една от най-ярките личности в националния ни пантеон - революционер, политик, идеолог на българското национално - освободително движение. Левски е в сърцето на всеки един от нас и сигурно това е причината 135 години след смъртта му никой на не е посмял да посегне и с мръсни ръце да опетни името му. Именно затова той продължава да е обединител на всички, които се чувстват българи, без значение на политическата им принадлежност, религия, убеждения и тн. Показателно за това е ежегодното отбелязване на трагичния 19-ти февруари в Босилеград - Западните Български Покрайнини. Това малко градче има тъжна и поучителна история. След края на Първата световна война то е окупирано от Сърбия и вече почти 100 години преживява най-различни катаклизми - от абсолютната забрана на всичко българско, през лагерите на бивша Югославия, където са пращани най-отявлените българи, до разпада на тази изкуствена държава, където все повече започва да изпъква въпросът за съдбата на Западните Български Покрайнини и тяхното население. А това население и до днес се определя като българско, въпреки че в училище изучава почти изцяло програмата на сръбски език, а икономическият натиск е довел до неговото свиване в рамките на около 30 000 души по официалните статистики. Запомняща се манифестация на това самосъзнание е ежегодното отбелязване на паметта на Апостола на 19-ти февруари. Няколко поредни години предпочитам да прекарвам там този важен ден. Защо ли? Защото там имам възможността да усетя поне за малко духа на Левски. В простите думи на Босилеградчани аз виждам повече духовна сила и извисеност отколкото във високопарните и често изпразнени от съдържание думи, произнасяни ежегодно от родните политикани на паметника на Апостола в столицата. Едните се борят за власт и популярност, а другите- просто да останат българи. Това ме води там. Както всяка година, гостите на града бяха посрещнати радушно от представителите на българското малцинство в Културно-Информационния Център. След като успяхме да стиснем ръцете на всички, се отправихме към паметника на Левски, издигащ се в центъра на градчето. Там ни чакаха още хора, от които, за голяма моя радост, голяма част млади - мои връстници. Шпалир от знамена огради бюста на героя, а самото честване започна с българския химн. Волю-неволю трябваше да изслушаме и сръбския, което видимо беше по-неприятно за босилеградчани. На тържеството присъстваха представители на немалко български институции - Народното Събрание, Столичния общински съвет, представители на различни общини. Нямаше да е зле вниманието към тези позабравени българи да беше ежедневно, а не само кампанийно, във връзка с няколко определени събития от националната ни история. Скоро площадът се изпълни с жизнерадост, когато 20-тина ученици от малките класове на местното училище се подредиха сред останалите хора. На сцената се редуваха патриотични песни и речи, а ученици от Босилеград декламираха одата "Левски" от Иван Вазов. Подобна картина може да трогне сърцето дори на най-големия национален нихилист. Картина на искрено родолюбие и безкористна почит към паметта на Апостола. В такива моменти си струва да се замислиш какво представлява Родината. Силно звучат думите на един местен българин, че човек може да осъзнае нейната стойност, едва когато я загуби. Умеем ли да я ценим ние, които живеем в свободна България... ?

Това ме наведе и на още една мисъл. И на този 19ти февруари паметникът на Васил Левски в Босилеград беше затрупан с цветя. А дали е така в малките градчета из България, дали са така окичени паметниците на героите в собствената ни държава или стоят надраскани, с окрадени букви и обрасли с треволяци из паркове и градинки. Като и да е... Прекарахме още няколко приятни часа в Босилеград, след което поехме към ньойската граница.

Денят на независимостта - 17.02.2008

2008-02-26T08:44:00.000+02:00

Революция. Да, това определено беше революция. Макар с дълга предистория, макар и очаквана, макар дори часът и датата да бяха известни... Трудно е да опишеш една революция, защото тя е характерна, освен с чисто историческите действия, които ще бъдат записани в страниците на учебници и енциклопедии - митинги, прокламации и тн, с един особен дух, в който се крие цялата й същност. Този дух се състои в съзнанието на една общност, че е дошъл денят тя сама да пише историята си и че този ден е днес и връщане назад няма. Силно чувство, безспорно, дори за наблюдател. Та...ние имахме привилегията да станем свидетели на едно историческо събитие, което до голяма степен ще предопредели бъдещето на Западните Балкани. Неговата значимост тепърва ще се оценява, а последствията рано или късно ще засегнат и нас по един или друг начин. Как започна всичко... Беше събота вечер, аз бях на рожден ден на приятелка от випуска - купон като купон. Телефонът ми звънна - "Я, Гелето". Получих предложение, на което не можах да откажа - среща в 7 сутринта и да си нося международен паспорт... Къде щяхме да ходим, не можах да разбера, но така винаги е по-интересно ;) И на следващата сутрин - къде ще ходим, къде ще ходим - в Косово. И ето ни на път...към страната на орлите. Минахме границата под предлога, че отиваме да пием ракия с приятел в Ниш и се насочихме към Прищина. Няма да се спирам на пътуването ни през Източна Сърбия, просто няма какво толкова да се каже. Надали има нещо, което да би предизвикало у някого особени емоции в тази част на страната, ако изключим, разбира се, българския Цариброд, който също лежеше на пътя ни. След като подминахме Медвежда (за която албанците също претендират), започнахме да навлизаме в планинска земя и тъкмо си зададохме въпроса - ще има ли граничен пункт за Косово, когато след един завой пред нас изникна сръбската застава. Спряхме. Сърбите - намръщени (изключая един, който явно беше местния Мунчо и хващайки Калашника си, се захили широко). Да, на тях определено не им беше ден. Нахлузиха бронежилетките, хванаха в ръка оръжията и се постараха да изглеждат поне малко по-достолепни. Кел файда. Струва си да се отбележи, че ние бяхме първите, които щяха да минат границата на Косово през този пункт на тази историческа дата. На 20 метра по-нагоре спряхме на Косовския пункт. Тук вече бяхме изненадани - колата ни беше заобиколена от униформени, които носеха нашивки - "Kosovo police" и изпитваха видимо любопитство към нас. И дойде - ТЯ, жената! В униформа -ниска, суха, мургава, омазана с прекомерно количество грим, досущ като югопевачка - неповторимо грозна! С широка усмивка на лице ни поздрави, че влизаме в свободно Косово и покани нашия шофьор в пункта, където да ни издадат визи. След малко той излезе леко пребледнял и едва сдържащ смеха си и ни разказа как полицайката шеговито му подхвърлила, че може да го арестува и поразпита ;) Пред нас стоеше току що опъната бодлива тел, доста символно - за една нощ беше изникнала нова граница. И така, отправихме се към Прищина. Пътят беше осеян с албански знамена, закачени на всичко по-високо от един метър. Тук таме картинката се разнообразяваше и от някое американско. Видяхме и паметник на UCK (Армия за Освобождение на Косово), което ни впечатли, защото още не знаехме, че в този ден ще видим десетки подобни. При самото влизане в Прищина еуфорията вече се усещаше. Хората се събираха на групи и се насочваха към центъра, албанският орел беше окичил всяка къща, улична лампа, та дори и рейсовете на градския транспорт. Успяхме да паркираме между едни блокове в центъра, взехме фотоапаратите и се приготвихме за "събитието". Първото нещо, което някак особено символично се изпречи пред очите ни беше недостроената сръбска катедрала, срещу университета... Безвъзвратно закъсняла, сякаш за да отбележи една отминала епоха - епохата на сръбско Косово. В улиците в центъра еуфорията беше неописуема - тълпи от екзалтирани албанци със знамена и тук-таме бели капи се движеха напред-назад - крещяха, смееха се, танцуваха, прегръщаха се. На строената по време на Югославия спортна зала в центъра беше провесен огромен портрет на Адем Яшари в бойна униформа и с оръжие. Прищина този ден имаше и безброй гости - албанци от Западна Македония, Албания, Прешево, Медведжа и Бояново - всичките, дошли, за да споделят общия празник на своята нация и да заявят в този исторически момент своето единство. По площадите бяха излезнали хора от всички възрасти - от беззъби старци с бели капи, през фанатично гледащи младежи, до невинни дечица, които обаче също държаха албански знамена, често пъти доста по-големи от тях. Сега, като се замисля, в съзнанието ми изникват думите на Гео Милев от поемата "Септември": "неудържими/ страхотни/ велики: /НАРОД!". Когато човек види всичко това, разбира колко безвъзвратно загубено е Косово за Сърбия... Опитахме да си намерим място, където да обядваме и да се скрием от студа, но се оказа невъзможно. Понеже не ни се чакаше с часове в колата до обявяването на самата независимост, решихме да отидем в Скопие, където също щеше да има организирани празненства. Това се оказа много добро решение. По пътя на юг забелязахме няколко самотни православни храма, което леко ни жегна, но въпреки всичко, не можехме да изпитаме съжаление към сърбите. Те сами бяха виновни за случващото се и сега беряха плодовете на стогодишната си шовинистична политика на Балканите... Знамена, коли със знамена, лозунги, честитящи независимостта... Това беше основната гледка по пътя. Минахме през Качаник, където бяха организирани тържества около внушителния паметник на UCK и скоро бяхме на Македонската граница. Тук хаосът беше пълен. Всеки правеше, каквото си поиска - нищо ново - Добре дошли в Р. Македония. Очаквахме тук да има някаква разлика, но сякаш не бяхме напускали пределите на Косово - пътят беше изпълнен с леки коли, окичени с албански знамена... Пристигнахме в Скопие, паркирахме до Калето и още отваряйки вратите на колата, разбрахме че тук нещата ще бъдат интересни - звук от стрелба с автоматично оръжие изпълни въздуха. Спогледахме се и тръгнахме към старата чаршия. Тук вече бяхме в някаква балканска революционна идилия - на една малка кълдъръмена уличка между старите къщо 40-тина мъже се бяха хванали рамо за рамо и танцуваха тежко албанско хоро, пеейки с пълен глас. Силна картина... Много силна... Самата чаршия беше също празнично накичена с албанския орел, а хората излизаха от кръчмите и си честитяха независимостта. Но освен празничност, в чаршията се усещаше и страх. Макар и малкото македонски дюкяни бяха залостени здраво а отпред висяха големи надписи - "Не работи". Каква ирония на съдбата - прочутата българска скопска чаршия днес беше изцяло албанска...Над къщите и сокаците, които някога са били огласяни само от българска реч, сега се вееше албанското знаме. По улиците групи от млади хора с бели капи се разхождаха с груби, непоколебими изражения, при среща се прегръщаха и от време на време някой вадеше пистолет и започваше да стеля във въздуха. И ако в Прищина хората просто празнуваха, тези тук се заканваха. Те знаеха, че след Косово идва техният ред и явно бяха готови. Но ние определено не бяхме готови за това, което щяхме да видим на площада пред паметника на Скендербег - около 10 000 албанци със стотици знамена се бяха събрали, за да отпразнуват независимостта на Косово, а от централния магазин се спускаше 30 метрово знаме с черен орел. От сцената, разположена с поглед към другия бряг на реката ечаха революционните песни на Илир Шакири, албанския химн, които бяха прекъсвани от възгласи "UCK" и автоматична стрелба. Най-отгоре се вееше транспарант с албанското име на града - Шкупи. Да, това беше закана. Македония беше следващата. В същото това време македонската полиция не смееше да се доближи до албанската част на града, а обикновените хора се бяха изпокрили по къщите си. Всичко в тази държава беше бутафорно - суверенността й, символите й, цялото й измислено съществуване. Смешно е, че същите тези, които бяха ходили да бият старците на поклонението на Мара Бунева, сега се бяха изпокрили като мишки. Но това е обяснимо - за да може да съществува една изкуствено създадена нация, като македонската, тя трябва да бъде обединена от нещо, а нещото, което най-силно обединява хората е врагът. И понеже истинският враг с орловото знаме е непосилен за бутафорната държавица и нейните клоуни-защитници - измисля се нов и той бива посочван от медии, историчари, политици - България и българщината. Жалко, но факт. Не намирам изобщо за нужно да коментирам издържаността на тази, възпитавана от държавата омраза, защото тя вече сама се пропуква на нивото на обикновените хора, за които е непонятно как хем българите са враг, хем техните дядовци имат ордени за храброст от българската армия... Та...постояхме на празненствата, независимостта биде обявена и ние решихме, че е време да си ходим. На излизане от албанската част отправихме поглед към манастирчето св. Спас, където бяха мощите на големия българин - Гоце Делчев. С известна болка се замислихме, че всичко, за което Той се беше борил, един ден можеше да бъде загубено, ако късогледите политици в Скопие не осъзнаеха скоро нуждата от промяна в своята политика. И така, със доста смесени чувства, поехме към границата...

Студ, виелица, лавини - едно изкачване на зимна Мальовица.

2008-02-24T12:34:00.000+02:00

Та...бяхме тръгнали към Мусала. Това на 27-ми януари 2008 година. Прогнозите не бяха обнадеждаващи, но аз се преборих с инстинка си за самосъхранение и...напред към първенеца на Балканите. Съвсем по график си бяхме в Самоков, откъдето щяхме да вземем лифта към Ястребец и да се отправим към върха. След известни перипетии с не особено контактните местни (както прави ракията с хората :), успяхме да разберем, че лифтът не просто няма да тръгне навреме, а изобщо няма да ни закара нагоре, заради ураганния вятър. Хората съвсем сериозно ни предупредиха, че горе не може да си ходи и в мен започна отново да взима връх разумната страна... Но, уви, нашият безумно смел водач реши, че щом сме тръгали, трябва да отидем някъде. Къде, къде - хайда на Мальовица. Е добре де, ама тя Мальовица е много по-опасна от Мусала, пък и с тоя вятър... И какво от това... Така, леко обезкуражени (изключая нашия водач, в чиято кръв кипят шопските гени), пристигнахме в ски центъра и потеглихме нагоре. Признавам, след само 15-тина минути бях забравил опасността, замаян от зимната прелест. Наистина, Мальовица зиме притежава рядко срещана алпийска красота и нейна снимка лесно може да се сбърка с някой връх в Алпите, Скалистите планини и тем подобни. Та, бодро и с бърза крачка достигнахме хижа Мальовица, където аз бях решил да се откажа и по възможност да накарам и другите благоразумно да го направят. Не че нещо, ама ураганът отдалеч се виждаше как завихря снега по билото на върха... Да, ама не! Гореспоменатият водач, обладан от привичната си самоувереност, реши че продължаваме. Какво да правя, с течение на времето се убедих, че каквито и неразумни решения да вземе, няма начин - винаги го следвам. И...започна изкачването. Наистина беше някак налудно красиво. Когато стигнахме на първата тераса и слънцето се показа иззад зъберите на Рила, сякаш бяхме на друга планета, в някакъв друг свят. Ние самите бяхме просто черни силуети, обиколени от хвърлящите сенки зъбери, а пред нас светлината падаше като тънка линия на белия сняг. Поспряхме да се огледаме и да щракнем по някоя снимка и ето - отново вървим нагоре. Бавно, полека, стъпка след стъпка. Не ти стига въздух, слънцето блести в очите ти, дори през очилата, усещаш напрежението в мускулите си...хубаво е, някак жив си. Ходиш срещу придодата, срещу вятъра и студа и сякаш изпитваш докъде можеш да стигнеш... Е, усилието си беше сериозно и лека полека групата започна да оредява, няколко души решиха, че не е по силите им и се върнаха назад. И така, в по-малоброен състав, започнахме да се движим по склона към върха. Нагоре планината ставаше все по-безмилостна и сурова, вятърът се усилваше, а снегът премина в ледена кора, което ни принуди да внимаваме на всяка стъпка, защото опасността да се подхлъзнем беше голяма. И колкото по-нагоре отиваш, толкова повече ти се иска да се качиш на върха. Въпреки вятъра, леда, заслепяващото слънце...просто като някакъв инстинкт - седиш срещу него и искаш да знаеш, че си го победил, покорил, че си доказал своята способност да достигаш крайния предел на възможностите си. Често, когато ходиш в планината и си се напрегнал в постигането на някаква цел, била тя връх, хижа или просто място, до което си решил да стигнеш, губиш възможността да се вгледаш за по-дълго в заобикалящата те гледка. Е, така беше и в този случай, но в кратките спирания, видяното можеше беше наистина запомнящо се. Огреният от слънцето склон изглеждаше като блестяща порцеланова купа, овенчана с назъбените, черни скали. Спираш, гледаш и пак продължаваш. Нагоре. Но докъде? В един момент усетихме, че ураганът до такава степен се усили, че при по-силен повей лесно ни събаряше на земята или просто ни захвърляше от едно място на друго. В такава ситуация беше невъзможно да се покажем на билото - единственият път към върха. Вятърът лесно би ни отвял от ръба... Тук вече водачът беше разколебан и моите съвети му подействаха добре (Е, може да е прекалено самоуверен понякога, ама затова пък аз съм там, за да му мрънкам на главата). И ме послуша - тръгнахме надолу. По пътя беше паднала лавина, което ни напомни, колко опасна и нередвидима може да бъде всъщност планината. Обещахме си да не го оставим непокорен и с леко облекчение са заспускахме надолу... В главата ми се въртяха мисли, колко слаби и крехки изглеждахме пред стихийната сила на зимната планина, колко нищожни са всъщност хората, тръгнали да покоряват върхове, океани, пустини. Но, въпреки чисто физиеската си нищожност, нещо голямо и силно ги движеше отвътре и ЧОВЕКЪТ винаги беше победител, винаги достигаше целта, за да отправи взора си към нови простори... И тази вътрешна сила e човешкият дух... Ще се върнем, Мальовица!

Сурва 2008

2008-02-23T19:15:00.001+02:00

Кукери, джамалари, бабугери, сурвакари - цял набор чудовища щеше да се изсипе в граовската столица - Перник, как да го изпуснем :) Така, тръпнещи в очакване, се качихме на влака и се отправихме към града на миньорите, храбрия Кракра (и на Киро Легендата, разбира се!). Изгубихме ненужното време, закусвайки в едно от заведенията в центъра, след което заехме мястото си на необичайно оживения площад. И скоро...дефилето започна. Всички бяхме дошли с очакването, че ще видим нещо наиситна интересно, но бяхме смаяни от невероятното фолклорно богатство, танцуващо, дрънчащо, пеещо и свирещо пред очите ни. Гласовете на стотици медни чанове, хлопки и камбани огласиха центъра на иначе неприветливия град и ни накараха да се потопим в един различен свят. Свят, който до голяма степен е чужд на нашия бит на очуждени и студени чеда на бетонната, многомилионна джунгла, но свят, който извикваше от нас нещо първобитно, диво, нещо, идващо дълбоко от сърцето, идващо от корените ни на българи. Скоро неусетно започнахме леко да подскачаме в такт със звъна на чановете, а аз усетих как изтръпвам, когато една от групите излезе под звука на зурни и тъпани. И така - десетки маскирани мъже и жени от цялата страна играеха пред очите ни бесовските си танци, сякаш излезнали от някоя "долна земя", възкресили хилядолетни вярвания и традиции. И странното беше, че тези обичаи не бяха извадени от някоя прашна книга, нито от витрините на музеите из страната - те бяха живи. Дошли от своите села и градчета, от възрастни до деца, те просто представяха това, което правят в началото на всяка година в своето родно място. Многообразието от костюми, багри, ритми ни изпълни със смесени чувства. От една страна се годеехме с това, което виждаме, гордеехме се, че това принадлежи на нас, на българите. Гордеехме се, че сме го пренесли през хилядолетията, че всичките тези чудовища бяха живи пред очите ни, но същевременно изпитахме и срам от мисълта, какво точно правим ние за запазването на всичко това. Срамувахме се, че сме отправили поглед към света, към чужди култури и цивилизации, а същевременно сякаш сме загубили способността си да се вглежаме в самите себе си, в собствената си неповторимо богатство. Изпълниха се със смисъл думите на Вазов, че сме осъдени да умрем чужденци в собствената си страна, чиято красота сме неспособни да оцени. Обещахме си да променим това, поне за самите себе си. И така...от Македония - Кочани, през Граовско, равна Тракия, та чак до полегатата Странджа се изредиха най-различни групи, със своите регионални особености и причудливи вариации на традицията. Възхитиха ни високите близо четири метра маски на земенци, косматите пирински бабугери, а аз лично си харесах шарените ямболски и странджански кукери. Погледите ни бяха приковани към дефилето, но след около четири часа почувствахме краката си отмалели и замръзнали и решихме да оставим за кратко кукерите. Така, след като посветихме поне час на невероятна одисея в търсене на място, където да обядваме, се намерихме в ужасно кръчме при гарата, носещо симптоматичното има "При Митко". Та, прежалихме префинения си вкус на разглезени софиянци и преглътнахме вековните чорби от кръчмицата :) Следобеда прекарахме, обикаляйки сред навалицата, в търсене на маски и кукери, с които да се снимаме. И така, усетили умората от силните преживявания, многото впечатления и стоенето прави, в един момент неусетно бяхме в претъпкания влак за София... Скоро бяхме в прегръдката на смога, сред безименна, блъскаща се тълпа, но топлината, която беше изпълнила душите ни на хора и българи щеше да ни грее още дълго.