Психология в интернет

Сезоните в мъжкия и женския живот - Даниел Левинсън

2008-05-13T08:24:00.000-07:00

1. Основни идеи и принос.

От началото на 70-те години Даниел Левинсън и колегите му Мария Левинсън, Шарлот Дероу, Едуард Клайн и Брейкстин Маггий провеждат цялостни емпирични изследвания за развитието на мъжа през ранната и средната възраст. Методът, който се използва, е интервюта и някои клинични тестове. През 1978г. излиза книгата „Сезоните в мъжкия живот”. Тя предизвиква бурни дискусии в теориите за развитието и се смята, че прави пробив в теоретичните модели за човешкото развитие. Приносът на Даниел Левинсън се сравнявас този на Ериксън 20 години по-рано. Първият емпирично верифициран модел за човешкото развитие.

Докато интересът на Ериксън е предимно към юношеството, израстването и конструирането на личността, Даниел Левинсън се интересува от по-нъсен период – прехода в средата на живота. Това е времето между 40-45 години, което представлява мост между ранната възрастност и същинската или средна възраст.

Даниел Левинсън се интересува преди всичко от отговора на въпроса „Какво означава да си възрастен?” „По какво се различава предвъзрастността от възрастността?” Според Даниел Левинсън най-дългага фаза на жизнения цикъл зрелостта е най-слабо изследвана. Нещо повече – природата на зрелостта е една от най-добре пазените „тайни” в обществото и вероятно в човешкия живот.

Както повечето изследователи Даниел Левинсън изследва сезоните в мъжкия живот. През 1996г. излиза книгата „Сезоните в женския живот”. От различните термини за обозначаване на индивидуалния живот, жизнен път, жизнен обхват, протичане на живота Даниел Левинсън аргументира използването на понятието жизнен цикъл. Понятието жизнен цикъл внушава 2 ключови понятия:

1)протичането на индивидуалния живот представлява една завършена цялост или пътуване от една начална точка (раждане) до една крайна точка (смърт). В това пътуване въпреки индивидуалните и културни вариации има някаква универсална последователност и взаимосвързаност в отделните периоди и сезони в човешкия живот.

Метафорично всеки човек разбира връзките между природните сезони и сезоните на човешкия живот. Всеки сезон или възрастов период има свое време. Той е важен, когато е в правата си и трябва да се разглежда в собствените си термини. Не може да очакваме, че в средна възрастност ще живеем с илюзиите, че сме вечно млади, да отлагаме решаването на задачите в живота и да се държим като че ли пред нас има безкрайно време. Нито един сезон не е по-добър или по-важен от другия. Всеки сезон има свое място, свой специфичен характер и със свои задачи на развитието допринася за оформянето на цялото. Това е свойството на сезоните да бъдат част от общия цикъл, който свързва миналото и бъдещето и го съдържа в себе си. Всеки сезон или възрастов период е различен от този, който го предхожда и следва, макар че има нещо общо между двата. Ето защо при преминаването от един сезон към другия се налага известен преход.тази евристична идея за приемственост между възрастовите фази и едновременно с това промяна довежда Даниел Левинсън до обогатяването на периодизацията на жизнения цикъл като последователност от стабилни и преходни периоди.

2. Комплексен подход към психосоциалното развитие. Основни понятия. Индивидуална жизнена структура. Стабилни и преходни периоди. Индивидуация. Подходът на Даниел Левинсън както и този на Ериксън е множествен и мултидисциплинарен. Развитието се разглежда като интеракция между биологичната, социално-психологическите и културните процеси. Даниел Левинсън определя своя подход като психосоциален, а своята теория като резултантна. Крайна цел е описанието на всеки индивидуален живот в най-широк смисъл, като се отчита влиянието на множество фактори и тяхната промяна в различните периоди на живота. Основно понятие, с което се операционализира множествената детерминация на жизнения цикъл е ИЖС. ИЖС характеризира авторството или оформянето на индивидуалния живот в определено време. Понятието се използва, за да се изследват взаимоотношенията на Аза със света. Как Аза се включва в социалния свят и как благодарение на тази интеграция индивидът става по-ангажиран и личностно израстващ. Понятието ИЖС предполага да се разглеждат както промените на Аза, така и промените на социалния свят. ИЖС е централно понятие. Нейните външни страни са общата съвкупност на интересите, жизнения стил, жизнените цели, социалните роли и социокултурните условия. Психологически аспекти (вътрешни) са значението, смисъла, който те имат за човека, психодинамичните качества, които се удовлетворяват и изменят от взаимодействията с външния свят. Всяка ИЖС има три аспекта :

1)Същността на мъжкия социокултурен свят. Това включва класа, религия, народност, политически системи, семейство(нуклеарно или разширено), структура на професиите, исторически, политически и икономически събития. Икономически просперитет или депресия, война, природни бедствия;

2)Участието на индивида в този свят. Разширяващите се социални роли на индивида като гражданин, работник, приятел, любовник, съпруг, баща, майка, член на различни групи и организации, а също така разгръщащите се във времето интереси, жизнени цели и начин на живот;

3)Начинът, по който индивидът въвлича, влага или игнорира личностното си присъствие и развитието на своето чувство за ценност в ежедневието.

Даниел Левинсън разглежда авторството на тези аспекти. Нито един от тях не е най-важен. В дадена жизнена структура някои компоненти са централни. Те заемат повече влеме и енергия, други са перипетни и изискват по-малко влагане на Аза. За мъжа най-важни са професията(централен компонент), около нея семейството, отношенията с връстниците, религията, свободното време и народността.

За жената структурообразуващ център на живот е семейния жизнен цикъл. Около него професия, приателство, личностно израстване. Съгласно разбирането на Даниел Левинсън развитието на възрастните се изразява в еволюция на ИЖС. Въпреки че той признава съществуването на културни, групови и индивидуални различия, Даниел Левинсън и сътрудниците му търсят относително универсалните генотипни свързани с хронологичната възраст периоди в развитието през ранната, средната и късната възрастност. Тази концепция е стадиална, във всеки стадий предлага различни индивидуални варианти. Тези периоди са универсални според Даниел Левинсън.

3. ХАРАКТЕРИСТИКА НА СТАБИЛНИТЕ И ПРЕХОДНИТЕ ПЕРИОДИ. НОРМАТИВНИ ЖИЗНЕНИ КРИЗИ. ИЖС не остава статична. Тя преминава през поредица от стабилни и преходни периоди. Стабилните периоди са структурообразуващи. Те продължават между 6, 8, 9 години. Преходните периоди са структуропроменящи и продължават около 4-5 години. Някои хора ги правят плавно, а за други тези преходни периоди могат да бъдат големи кризи. За развитието на възрастния са важни както периодите на промяна, така и стабилните периоди, в рамките на които човек постига определени цели и удовлетворява определени потребности. Стабилните и преходните периоди имат свои основания и специфични задачи в зависимост от възрастта и мястото им в жизнения цикъл. Така например, едни са задачите в ранна възраст на живота, навлизането в света на възрастните, годините от 22-28 години, когато индивида трябва да изследва света на възрастните, възможностите, които той предлага, за да стигне до една първоначална дефиниция на себе си като възрастен. За целта индивидът прави своите ключови избори, за да изгради първата стабилна жизнена структура, която да свързва и осигурява жизнеспособна връзка на цененото, значимото Аз със света на възрастните.

Други са задачите на другата стабилна жизнена структура- улягане (35-40 години). Различни компоненти на живота – работа, семейство, приятели, идеали се намират в равновесие и позволяват на индивида да постигне някакво старшинство. Това е кулминацията в ранна възрастност – Даниел Левинсън го определя като време, в което индивидът става господар на себе си. Основна задача на стабилните периоди е да се достигне до цели и ценности, които са важни за възрастовия период. Основа задача на преходните периоди е индивидът да приключи със съществуващата жизнена структура и да работи за инициирането на нова. Да приключи с детството.

Всеки преходен период включва в себе си приключване и ново начало; за да се осъществи израстването и прехода към новото, човек трябва да преоцени и да измени съществуващата жизнена структура.

Периодите на преход и промяна настъпват, когато човек, относително доволен от живота си, започва да разглежда постиженията си в нова светлина. Променя се собственото отношение към воя живот и към самия себе си. Човек разбира, че някои цели и постижения (например, социален усрех, власт, пари) е надценил, а други – подценил. Възможно е човек да достигне до извода, че не се е реализирал, не е развил способностите си, пренебрегнал е мечтите си. И накрая може да прецени, че нещо в живота му не е наред, не е щастлив и трябва да се промени. Възникналата вътрешна неудовлетвореност налага личността да търси изход, да ревизира направените по-рано изводи и да реши как да промени живота си, от какво да се откаже и какво ново да намери. Отначало човек като че ли иска да скрие проблема или да обвинява другите, а всъщност отговорът за неговата неудовлетвореност е в самия него. Нужно е да се разкрие противоречието между това, което е в действителност и това, което би искал да бъде. Ако човек не намери смелост да почувства разочарованието, което изпитва по отношение на себе си и своите дела, той не би могъл да промени реално себе си и да премине през кризисния период на изменението. За съжаление не винаги хората владеят тази култура на вътрешен живот и търсят източниците на своето психично благополучие предимно в постиженията на външния свят. Само 10% от хората осъзнават, че продължителното състояние на неудовлетвореност произтича от вътрешни причини. Всъщност развитието на възрастния се осъществява, само когато в преходните периоди той успява да свърши тази вътрешна душевна работа, която изисква ситуацията в развитието. Развитието по необходимост преминава през тези жизнени преходи или нормативни жизнени кризи, които са резултат на израстването и в които индивидът трябва да свърши тази вътрешна работа, за да преоцени и да измени съществуващата жизнена структура.

Според Даниел Левинсън това предизвикателство за вътрешна, личностна промяна обикновено е трудно осъществимо, а може би и невъзможно, ако не бяха процесите на индивидуация. Даниел Левинсън възприема понятието индивидуация от Юнг, когото смята за баща на психологията на развитието на възрастните.

4. ОПИСАНИЕ НА ОБЩАТА СТРУКТУРА, ЕРИТЕ И ПЕРИОДИТЕ НА ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛ.

Индивидуация – 3 основни понятия в теорията на ДЛ.

Основни разделителни принципи на класическата психоанализа и психоанализата на К. Г. Юнг (неоаналитична ориентация). Неоанализата почива върху телеологическото допускане, че в човек съществуват вродени потенциали за огромен растеж и развитие с крайна цел себепостигане като цялостна интегрирана личност. Според Карл Юнг индивидуацията е вроден стремеж за саморазвиващ спонтанен поток от енергия, който мотивира хората към самоосъзнаване, самоизрастване и постигане на своята уникалност. Индивидуацията благоприятства изграждането на толерантност към собствената личност и към човешката природа изобщо. Приемане на позитивните и негативните страни на личността, на противоположностите, на неизвестното и мистичното. Най-кратката дефиниция на индивидуацията, която Юнг предлага, е „вроден стремеж за себепостигане и самоосъзнаване”. В този процес на себепостигане Юнг подчертава значението на индивидуалния опит и на културата. Този възглед е в противоречие с базисните допускания на класическите психоаналитични теории за същността на човешката природа и възможностите за цялостно психично развитие. В тезата на Зигмунд Фройд крайна цел на успешното психическо развитие е индивида да успее да канализира чрез сублимация психичната енергия на аморалното То социално приемливи форми на изява, което става в 5, 6, 7 години от живота. Карл Юнг оспорва тази идея, че целта на развитието е повече контрол на Аза и СвръхАза върху импулсите на То, т.е. на една психична инстанция спрямо друга. Според него този обяснителен принцип предполага непрекъснато възпроизвеждане на конфликтите в психичната организация през жизнения път в нов контекст. Възрастният остава заключен в драмата на своето детство. Според Карл Юнг крайна цел на здравото личностно израстване е постигане на единство и цялост – изграждане на вътрешен интегритет на личността е необходимо условие за оптимална реализация на човешкия потенциал. Човешкият живот според Карл Юнг тече по посока на преодоляване на противоречията и преживяването на цялостността. Психичните преживявания, които носят здраве, радост и предават смисъл на живота са съпътствани от единство на противоположности и премиряване на противоречивите възможности. В тази насока на разсъждение за ползите от индивидуацията Карл Юнг прави заключение: „Патологичните разстройства и неврозите се пораждат от вътрешното разцепление на личността. Всичко което засилва вътрешното разцепление влошава невротичните състояния на индивида.” Юнг смята, че благодарение на процесите на индивидуация човек е способен да приеме и да преодолее конфликтите вътре в себе си на едно по-високо равнище на осъзнатост. Юнг наблюдава, че някои хора успяват да надрастват определени проблеми, а други не успяват. Срещата със интегритета и цялостта на Аза е преодоляване разцеплението на личността, което води до единство на противоположностите в една трета позиция на нов синтез, където по-рано са били „тезис” и „антитезис”.

Това своеобразно личностно израстване или повишаване на равнището на самопостигане – от придобиването на нов духовен опит, на нова и по-силна житейска насока и цел – всичко онова което в по-ранните години на по-ниска степен на осъзнатост е давало повод за бурни конфликти или панически изблици на чувства, когато се разгръщат през зрелостта от по-високо равнище на личността, изглеждат като буря, която се наблюдава от върха на планина. По този начин разбира се индивидуалната буря не е по-малко истинска, но разликата идва от това, че човек не се намира насред нея, а над нея. В разбирането на Юнг човек в психологически смисъл е едновременно е долина и планина. Когато доминира вътрешното разцепление, война със самия себе си – долина. Когато има осъзнаване на разцеплението, усещане за наличие в човек и в самия теб на противоборстващи сили, които могат да бъдат интегрирани по нов начин чрез нов духовен опит – планина.

Откъсването на човек от духовните измерения на живота го невротизират, а в един по-широк план е предпоставка и за хистерия. Карл Юнг твърди, че там където господства рационалистичният материализъм, държавите се превръщат не толкова в затвори, колкото в лудници за хората.

Идеите на Юнг за индивидуацията – вроден стремеж за самопостигане и самоосъзнаване и неговия теоретичен модел за структурата на личността като система от полярности (архетипове) предлагат евристични възможности за описание и обяснение на психичното развитие на по-късните фази на живота. Юнг твърди, че процеса на индивидуация и по-конкретно себепостигането изискват висока степен на осъзнаване, самопознание, житейски опит, които са възможни едва във втората половина на живота (40 години). Тогава хората започват да чувстват, че предишните им теории и вярвания зао смисъла и крайните цели в живота стават безполезни. Втората половина на живота има различен смисъл, различни задачи и цели; правене на пари, социално съществуване, семейство и просперитета са първостепенни задачи на първата половина на живота. Във втората половина на живота се изисква отделяне на самопознанието – метафората „изгряващото и залязващото слънце” – Юнг подчертава значението на оттеглянето на насочените навън лъчи през младостта

„Персоната” – социално-желателния образ, маската на ...........и пренасочването им навътре с оглед осветяването на самия себе си. Според Карл Юнг пренасочването на самопознанието навътре е основен момент на личностно израстване, на което е способна само зрялата личност, защото се променя смисъла на нейния личностен живот, който се оформя не толкова от настоящето, а от връзката на миналите и бъдещите цели и аспирации. В теоретичния модел за структурата на личността като система от архетипове, освен тази полярност (персона-self) Юнг разграничава втора полярност: Анимус (дух- образът за мъжкото начало) и Анима (душа – образът за женското начало). Твърде интересен архитип е „сянката” - тя е противоположност на персоната. Сянката съставлява подтисканите, тъмните аспекти на личността, нещо като втора личност с инфантилен и несъвършен характер. Макар че по дефиниция сянката е отрицателна фигура, тя е противоречива и впечатляваща и носи и съзидателен характер.

Разглеждането на личността като противоречива структура, включваща полярни характеристики, обяснява процеса на индивидуация, който протича през зрелостта във втората половина от живота. Тази повратна точка в жизнения път изисква интегриране на полярностите по нов начин – същностният момент на личностното израстване през зрелостта.

Даниел Левинсън възприема тази идея на Юнг за индивидуацията като обяснителен принцип за промяна на ИЖС в преходните периоди на живота. За разлика от Юнг, той разглежда индивидуацията кото процес, който протича през целия живот. В хода на индивидуацията човек формира все по-ясни граници межзу Аза и света на другите и институциите. Той формира все по-точна представа кой е, какво желае, развива по-реалистична и сложна картина за света, това което предлага и изисква. По-голямата индивидуация позволява на човек да бъде по-независим и самопораждащ се, но тя също така осигурява увереност и разбиране, че сме свързани с този свят, част сме от него и сме отговорни за него. В преходните периоди на живота процесите на индивидуация са водещи и осигуряват свързване на приключване на една жизнена структура с началото на нова. Те подготвят интрапсихична почва и основа, на която миналото може частично да бъде ревизирано и бъдещето – прието в настоящето.

В своята концепция за еволюцията на ИЖС Даниел Левинсън разглежда процесите на индивидуация в прехода към ранна възрастност (30 години) и прехода на средата на живота. Както Юнг, така и Даниел Левинсън смята, че преходът в средата на живота предлага най-големи възможности за активиране на индивидуацията и същевременно за личностно израстване. Времето, когато мъжете и жените се подготвят за средна възрастност и трябва да предприемат важни стъпки за модифициране на младежкото си Аз, включително и на багажа от нерешени проблеми от детството, юношеството и младостта.

Стабилност и промяна на близките отношения през жизнения път

2008-05-13T08:13:00.000-07:00

1. ТЕОРИЯ ЗА ПРИВЪРЗАНОСТТА – ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ.Теоретична рамка на тези изследвания е теорията за привързаността на Джон Боулби и емпиричните изследвания на Мери Ансуърт, която прави първата типология на стиловете на привързаност. Теорията за привързаността поддържа тезата, че стремежът на човешките същества да създават удовлетворяващи ги афективни връзки със значимите други има фундаментална адаптивна и развитийна функция. Според Боулби човешките същества на всяка възраст са най-щастливи да разгърнат своите таланти за напредък, когато са уверени, че зад тях има един или повече доверени хора, които ще се притекат на помощ, ако възникнат трудности. По какво се различават близките отношения на привързаност от другите социални отношения?

1)Индивидът обича да е в близък контакт с обекта на привързаност и при раздяла с него преживява известна степен на стрес и протест.

2)Обектът на привързаност се възприема кано източник на сигурност и подкрепа по време на опасност, заплаха или болест.

3)Присъствието на обекта на П служи като сигурно убежище, от което индивидът може да изследва, проучва и развива своите способности и личността си.

Джон Боулби разглежда привързаността като устойчив личностен конструкт и поддържа хипотезата, че универсалните различия в емоционалните и поведенчески механизми на привързаността от ранните години остават относително стабилни през жизнения път.

Все пак има важни различия в крайните цели и мотивацията в ранната привързаност и тази на възрастните. При възрастните целта на привързаността в близките отношения е физическа и емоционална близост с обекта на привързаност. За ранното детство Боулби разглежда привързаността като еволюционен механизъм за оцеляване, чрез който бебетата черпят грижи и защита от своите обгрижващи.

В зависимост от това доколко са чуствителни и откликващи на детските нужди се формират вътрешните оперативни модели. Понятието на Боулби вътрешни оперативни модели означава емоционално значими психични представи, образи за себе си или другите хора, които се развиват през ранните години. Оперативните модели на привързаност могат де се диференцират по две пресичащи се полярни оси :

По хоризонтала – позитивно/ негативно Аз

По вертикала – позитивен / негативен друг

Оперативните модели на привързаност по естествен път изграждат вътрешни когнитивни и афективни измерения едновременно за себе си и за типичните черти на интеракция със значимите други. Тези модели включват очакванията на детето за емоционален отклик от другите в ситуации на заплаха и представи за тяхната склонност да се грижат за него. Те научават колко са ценни за другите и доколко могат да разчитат на тях за емоционална подкрепа и сигурност. Именно на базата на тези ранни когнитивни и афективни модели се формира индивидуалният стил на привързаност, който се проявява най-често в стресова ситуация на раздяла с обекта на привързаност.

2. ТИПОЛОГИЯ НА СТИЛОВЕТЕ НА РАННА ПРИВЪРЗАНОСТ. УСТОЙЧИВОСТ И ПРОМЯНА НА СТИЛА НА ПРИВЪРЗАНОСТ. На базата на моделиране на ситуациите на раздяла с майката Мери Ансуърт установява 3 основни стила на привързаност и 3 типа на емоционален дистрес при физическа раздяла с обекта на привързаност:

1)Сигурен стил – 70% от децата – характеризира децата, които успешно възприемат родителя като сигурна опора и зточник на безопасност, когато са в състояние на дистрес. Те са общителни, изследват обстановката, настроени са приятерски към непознатите, въпреки че са предпазливи. Реагират с гняв, когато майката ги напусне, радват се, когато се върне.

2)Тревожен/амбивалентен стил – 20% от децата – характеризира деца, при които се смесват поведения на привързаност и открити изблици на гняв към родителя, когато са в дистрес. Те не се успокояват лесно, вкопчват се в майката на раздяла и показват смесица от търсене на близост и раздразнение при завръщането.

3)Избягващ стил – 10% - характеризира деца, които при дистрес избягват родителя и демонстрират отчужденост, избягват също така и непознати.

Какви са майките на тези деца?

1)Майки на деца със сигурен стил – чувстват се комфортно при физически контакт с детето и са чувствителни към неговите нужди.

2)Майки на деца с тревожен стил – нечувствителни към детските нужди или непостоянни в грижите. Понякога прекалено грижовни (задушаващи), а друг път повърхностни.

3)Майки на деца с избягващ стил – чувствт се неудобно при физически контакт с детето, склонни са към проява на раздразнителност към него и не са чувствителни към нуждите му.

3. МОДЕЛИ И МЕТОДИ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ. Нарастващ брой емпирични изследвания проверяват хипотезата на Боулби за устойчивост и влияние на ранните оперативни модели на привързаност в близките отношения през младостта и зрелостта. Най-представително е изследването на Синди Казан и Филип Шейвър (1987г.) – базира се на голямо анкетно проучване сред 3000 души – и на Бартоломей и Хоровиц (1991г.). методите, които се използват са цялостно описание на стиловете на привързаност или описание на стила, разделено на отделни айтеми.

Синди Казан в съответствие с модела на Ансуърт предлага 3-компонентен модел на стиловете на привързаност, а Бартоломей – 4-компонентен.

Най- новият модел (2000г.) на Бренън, който се нарича дименсионален и се приема, че е по-добър за индивидуална оценка по две дименсии – тревожност и избягване.

Синди Казан задава три типа въпроси:

1. отношение към родителите;

2. отношение към романтичния партньор в текущата възраст;

3. отношене на индивида към себе си.

Резултатите показват голяма приемственост между привързаността към родителя и в последствие към интимния партньор. Освен това се установява, че и през по-късните години се запазва съотношението на хората с различен тип привързаност. Най-голям е относителният дял на младите хора със сигурен стил на привързаност – 56%. Те описват родителите си като топли, толерантни и любвеобвилни. Младите хора с избягващ стил са 25%. Те възприемат родителите си като строги и студени. Най-близък е процентът на индивидите с тревожен стил – 19%. Тревожно-амбивалентните хора са огорчени по-скоро от бащите си, които определят като несправедливи. В сравнение с тревожно-амбивалентните младите хора със сигурен стил дават описание на родителите си като на хора с чувство за хумор, майката– разбираща, а бащата – сърдечен и грижовен. Освен това участниците със сигурен стил определят майките си като нежни и не толкова критични, а бащите справедливи за разлика от избягващия тип. Все пак резултатите разкриват известна предубеденост. Това важи особено за по-младите участници, които са склонни да идеализират родителите си. До настоящия момент няма много лонгитюдни изследвания за приемственост на детската привързаност и възрастността. Но все пак има достатъчно доказателства за приемственост. В 20-годишно лонгитюдно изследване на Уотърс и сътрудници (2000г.) се открива значителна устойчивост и запазване на стила на привързаност от детството при 64% от изследваните студенти. Резултатите от други изследвания показват, че стилът на привързаност не е веднъж завинаги зададен.

Формиране на мотивационната сфера на личността

2008-05-13T08:08:00.000-07:00

Формиране на мотивационната сфера на личността

· Мотивация за развитие на личността

· Мотивация на учебната дейност

· Развитие на познавателните потребности

· Формиране и изучаване на мотивацията на учене

1.Мотивите са стимули, които насочват поведението на човека, но не всички стимули са мотиви.Само по-особените стимули се определят като мотиви.Съдържанието на мотивите е равно на съзнанието на човека.Всяка

мотивираща система е подредена по йерархичен начин.Всеки от нас има индивидуална мотивираща система, но има и установена обществена мотивираща система.Индивидуалните системи се доближават до обществените системи, а не са еднакви.

Конфликтът между мотиви с различна насоченост се нарича мотивация.Мотивацията е състояние на личността, при което се отдава предпочитание на един или друг мотив.Мотивацията е механизъм на развитие чрез преструктуриране.Мотивацията е вътрешнопротиворечив процес.

2.При мотивацията има процес на силно осмисляне.Мотивацията развива личността когато е оптимална, силната мотивация ни развива, а слабата мотивация ни прави неспособни.

2.1.Различните видове мотиви влияят на ученето.Някои мотиви, тясно свързани с учебната дейност са:

· Интересите на учениците

· Емоционална удовлетвореност от познанието-няма достойно място на тази група мотиви в практиката

· Интерес към начина на учене

3.1. Познавателните потребности се отнасят към висши потребности.Потребностите се развиват на основата на теорията на Фестингер за развитието.

Двете условия за развитие на потребностите са:

· постепенно задълбочаване и разширяване на знанията в отделните области на живота

· системно практикуване на умения, свързани с придобитите знания.

4.1.Формирането на мотиви е сложно и се извършва от цялостния учебен процес.

Делови мотиви-награди, оценки-не са мотиви, не подсилват истинските мотиви.

Мотивация

2008-05-13T08:06:00.000-07:00

1.Същност на мотивацията

2.Мотивация и вътрешно целеобразуване

3.Волева игра-„ Мотивирай ме, за да уча! ” Целта е участниците да използват езика на тялото си / жест, мимика / / проксемика / , чрез думи, устно или писмено, за да мотивират себе си и другите хора.

„ Проблеми на нравствената мотивация”- проф.Николов, Йоанна Цветкова „Мотивационна и когнитивна регулация на учението”, изд.Лик София, 2002г. Ханс и Майкъл Айзенк,

„Наблюдение на психиката”, изд.Лик София, 2005г.„ Защо се държим по начина, по който го правим” / за агресията /

Иван Карагьозов- / тестове /

„Психологическа диагностика на отклоненията в развитието и поведението на детето и юношата”.

Учебната дейност има три съставки / компонента /

1.потребностно-мотивационна

2.съдържателно-операционна

3.ценностно-оценъчната

Психологически основи на индивидуалния подход

62.Индивидуални различия и индивидуализация на развитието на учениците

За да се приложи индивидуален подход е необходимо да се направи психологическо проучване на учениците.То отваря широк фронт за ангажиране на всички-родители, учители, целия клас.

Индивидуалните различия са нещо толкова ясно, че няма нужда да се доказват.Индивидуалните различия не пречат на самия индивид, но те са главен проблем за обществото, което не зачита индивидуални различия.Такова общество не би могло да просперира, за разлика от обществата, в които се зачитат индивидуалните различия и върхови постижения-те се развиват с високи темпове.Индивидуалните различия трябва да се изучават и проучват.Изучават се по различен начин-чрез тестове, чрез сравняване дейността на учениците в учебната дейност и извън нея.Чрез съпоставка с възрастовите особености, чрез съпоставка с атологичните изменения в критични ситуации.

63.Психологическо-педагогически основания за индивидуализация на учениците.

1.Индивидуализиране на учебните планове, учебни програми на обучението.

2.насищане на училищния живот с условия за развитие на индивидуални способности.

3.оптимизъм в оценките на постиженията на учениците.

Целеобразуването-условие за по-висока ефективност на обучението

64.Целеобразуването като психологическо-педагогическа проблема.Целеобразуването е процес на формулиране на педагогическите цели и на приемане/неприемане на тези цели от учениците.Учебната дейност, без приемане на целите от страна на учениците, става безсмислена.

Таксономия на Блум- метод за конкретизиране на знанията на уроци и занимания.

Формулата на педагогическите цели не е завършено, не е приложена таксономия по отношение на всички цели.Цели, които не са декомпозирани: интелектуални качества, нравствени качества, естетически качества, икономически, езикови, двигателни, политически, културни, информационни, културни,...

Борба за конкретизиране на целите-това е проблем за контролиране на ефекта.

65.Психологическо-педагогически изследвания за приемане на външни цели.

За вътрешно целеобразуване има три етапа:

І етап-ориентация- когнитивен дисонанст;

ІІ етап-организация-явление, което съвпада с ориентацията;

ІІІ етап-регулация;

Ако това е налице, учениците се активизират масово и приемат процеса на целеобразуване.В състояние на когнитивен дисонанс учениците са жадни за знание на консонанс, не са удовлетворени и са получили ценни знания от учителите.Пренареждането на подсистемите е най-ефективно, когато учениците възприемат знания, осъзнават ги.Емблемата на осъзнатите знания е рефлекцията и тук се говори за едно рефлексно целеобразуване.Пренареждането на подсистемите става и чрез силови подходи, но тогава ефектът е значително малък, развитието е незначително.рефлективното целеобразуване е най-важният механизъм за саморазвитие.

Работоспособност и умора на учениците

66.Психологически анализ на причините за намаляване на работоспособността

При работоспособни ученици има голями резултати.Нейното намаляване води до ниски резултати.Умората намалява работоспособността поради ............... задачи.От една гледна точка без умора, училище няма / не може да има / , а от друга гледна точка, умората трябва да се контролира и може да премине в преумора.Полагането на усилия развива учениците.Умората е опасна, защото води до соматични заболявания.Трябва да се доставя удоволствие чрез .......... от придобити умения.Външни прояви на умората са прозяване, повишено кръвно налягане и др.Признаците на умора са до голяма степен нормални.Проф. Янев прави изследване на умората.Човек каквато и работа да върши, трябва да премине през етап на обработване.След етап на най-висока работоспособност, следва етап на умора, която трябва да бъде облекчена чрез няколко минутна почивка.На основата на това изследване се изготвят учебни програми, съобразени с умората.

.....................................-намалена работоспособност поради преподаване.Има същите признаци, но почивката тук не помага, а само смяната на монотонното преподаване.

Психично пресищане- постепенно натрупване на отрицателно отношение към учебния предмет и учителя, който го преподава / обратно /, защото всичко тръгва от отношението между учител-ученик.Учениците обикновенно се опитват да злепоставят новите учители по различен начин.

Стресът-не трябва да се натрупва срещу него-негативно отношение, защото има различни видове стрес-здравословен илри дистрес, който вреди.Желателно е да се премахват високите нива на стреса, за по-висока работоспособност.Стресът идва от негативното ни отношение към негативната ни система за оценяване при изпитване.Режимът на изпитване трябва да се ..............Друг източник на стрес е неразбирането на учебния материал, защото учителите не го представят по разбираем и подходящ начин.В психиатрията се говори за дидактогенни неврози-те се предизвикват от фактори на училището.

И умората, и стресът изискват компетентно отношение, за да не се предизвикват неврози у учениците.

67.Профилактиката срещу намаляване на работоспособността на учениците

Видове профилактични мерки:

Обективни профилактични мерки-удобни и подходящи квадратури и кубатури; дозировка на учебната задача.Субективни профилактични мерки-отнасят се до субекта на учебния процес, който е двуединен- учител и ученик; високообразован учител, а учениците трябва да имат висока учебна мотивация; за да не се отклони от нормата за умора и работоспособност; специални професионални мерки-те са или обективни, или субективни; двуръчие-феномен-човек използва 100% от своята работоспособност / и двете полукълба на мозъка работят / ; бързо четене-начин на повърхностно четене.

Психология на професионалния тред на учителя

68.Професионално-педагогически способности на учителя:

1.комуникативни-покриват професионалната дейност;

2.организаторски-организатор на социална структура;

3.конструктивни-умение да обедини своята специалност да сътворява урока;

4.гностични, т.е. способности за самоусъвършенстване:

-педагогически оптимизъм, педагогическа наблюдателност, педагогически акт-всичко, което учителят прави......................................................................

69.Приоритетни качества-особено необходими качества:

Актуални

1.организаторски

2.конструктивни

3.професионално саморазвитие

4.комуникативни

Необихевиоризъм

2008-05-13T08:04:00.000-07:00

Операционализъм

Операционализмът възниква в края на 20-те години на 20век.

Възниква методологическа криза в психологията, изразяваща се в неголямата точност на отчитането в понятията и научният анализ се затруднява. Учените се насочват в търсене на критерии за точна дефиниция на понятията. Дори издигат посолата, ако едно понятие не може да бъде точно дефинирано от научната система,то отпада.

Операционалистите представят научни понятия чрез експериметални операции, с които учените изследват даден обект.

Идеята е на физика Бричман - понятието е синоним на система от операции, посредством от които е установено. Този постолат е приемлив за повечето бихевиористи, които изпитват трудности при дефиниране на формулата стимул- реакция /SR/. Отъждествяването на понятието изключва неговото съдържание, характеристиките на обективната действителност.

Понятието от обобщено отражение на различни страни на обективната действителност се превръща в отражение на операциите /действията на учения/.

Стивънс формулира няколко категорични правила,задължителни за всяка научна система:

1.Всички твърдения за дадено явление, Стивънс нарича имперични предложения – те се свеждат до прости термини в отношението, между които трябва да се постигне съгласие; 2.Опита на отделната личност винаги се изключва; 3.Изучава се някакъв обект, а не самият експериментатор; 4.Експериментаторът може да изследва процеси и явления, протичащи в него самия, но да ги разглежда като протичащи в друга личност; 5.Приемливи са само такива съждения, чиято истинност или неистинност при нужда може да се провери в конкретната ситуация; 6.Основна операция при изграждане на понятието е разграничаването. Разграничаването на тези операции е характерно само за тези операции; 7.Формалните и имперични предложения (съждения), които се изграждат, да се формират максимално точно и ясно, трябва да се изключи всякаква двусмислица;

Стивънс казва, че не е нова школа, а възможен път за постигане на точност при създаване на апарат на науката.

Операционализмът придобива популярност, защото е създаден с надеждата на част от психолозите по онова време да преодолеят методологически проблеми.