Starry night

All those born with wings

2008-06-13T08:35:00.011-02:00

Jan Garbrek Group feat. Manu Katche, May 15th 2008, Sofia, Bulgaria

Мъча се да си измисля причина да пиша за концерт един месец след като е минал. След като всякакъв екзалтизъм (нова дума) се е отлял от главата и ушите…и кристалният глас на саксофона е достигнал ръба на тишината. Измислих, че това би могло да бъде малко звездна музика по повод тихомълком отминалия едногодишен рожден ден на този блог. И без друго никой не заръча фоерверки за героичното и напълно изненадващо постоянство на неговия автор. :)

Отдавна не съм толкова jazz-person, колкото бях. С времето музикалната еклектика ме атакува от все повече и все по-неочаквани посоки. Един ден ще се събудя окончателно вън от светлите редици на Елитарната Публика, да се свети името й, и така ще ми се пада. Може би този ден вече е настъпил. Най-хубавото нещо на концерта в София обаче беше, че не съм забравила защо толкова харесвах Jan Garbarek group. Заглавието на поста, което е и заглавието на един от най-известните албуми на Гарбарек, ми припомня как един приятел казваше „слушателите на гениалния Майлс са natural born wingers”. Това вероятно важи не само за Майлс. Крилете не са изгубени :).

Ян Гарбарек – саксофони / тенор и сопранино/ плюс някаква странна свирка. Среброкос, с бледността и изящните черти на севера – мълчалив скандинавски вълшебник със саксофон вместо магическа пръчка, достигнал неизразими нива в магьосническото изкуство. Наричат музиката му изключително визуална. Звукът му е кристално чист, остър почти, композициите му са емоционални и много картинни. Покрай него критиците заговарят за експлоатация на тишината. От дългогодишната си работа със станалите почти неслушаеми в наши дни легенди Джон Колтрейн и Кийт Джарет той излиза, извлякъл най-доброто, и същевременно култивира нещо съвсем различно и свое, което постепенно се превръща в едно от най-важните лица на европейския джаз. Музиката на Jan Garbarek Group е поредица от истории, съдържащи в себе си природата, фолклора и всичкия мистицизъм, на който северът е способен. Гарбарек не продума. Нямаше представяния, флиртове с публиката. Типично в негов стил – нека музиката е вашият единствен разказвач. Излезе заедно с тримата си музиканти и започнаха своя саундтрак към въображаем филм за места, където ледовете се остъргват с хрущящ звук, студените води на северния Атлантик се разплисват по фиордите, в кристализиращия въздух ясният, отчетлив глас на гмурец прави дует с прибоя… Дали остана някой нерзабрал какво означава онова странно „илюстративен джаз”, което толкова често върви заедно с името на норвежкия саксофонист?

Ману Катче – ударни. Ако като чуеш това име автоматично не си помисляш за най-знаменития перкусионист в света в момента, то със сигурност поне ще се сетиш за един къдрокос французин, който често се появява в акустичните изяви на Стинг, гостува в поне два негови албума (Nothing like the sun и Soul cages) понякога му прави бек вокали, неведнъж е свирил с Питър Гейбриъл, Джони Митчъл и кой ли още не. Онези неща дето бухат с тях по чинелите /да взема да проверя най-после как се казват, а?/ са като продължение на ръцете на Ману Катче. Свързани са с дланите му чрез някаква свърхподвижна става, която им позволява да се въртят във всички посоки с изумителна скорост и прецизност. Като гост-музикант на основния състав го бяха извели по-напред на сцената и участието му беше много повече от обичайния съпровод на ударните. Което е чудесно, защото измежду атрактивните по дифолт дръмъри Катче е един от онези, от който барометрите по залите щяха поголовно да гърмят, ако ги имаше. В определени моменти палките буквално преставаха да се виждат и с това ставане, сядане въртене на ръце и крака във всички посоки…ако не беше толкова симпатичен, щях да го оприлича на пуснато на фаст-форуърд, полудяло членестоного. Вече няколко албумното сътрудничеството между двамата се оказа още един знак за това колко готов и умеещ успешно да еволюира спрямо новите изисквания музикант е Гарбарек. Катче донесе със себе си срахотна енергия и придаде ново, по-модерно, хмм…по-ударно звучене.

Юри Даниел – бас. Ах, солото на баса! За пръв път виждам такова нещо, пък аз съм концеретен ветеран, т ака да се каже. Басистът изсвири една тема, започна втора, като същевременно зазвуча отнякъдe първата. После започна трета, а първите две си продължаваха. Хората развъртяха глави неразбиращо. Трябваше ни известно време да осъзнаем, че Даниел записва в реално време на някакъв инструмент в краката си тъкмо изсвиреното, след което го пуска на запис и свири заедно с него новата тема. В края на 10 минутното соло в залата звучаха все едно 5 бас-китари. Тотална лудница!

Райнер Брюненгхаус - клавирни. На този концерт за пореден път се убедих, че звукът от синтезатор ми е по на сърце от този на класическо пиано. И все пак още по-хубаво е, че ги имаше и двете. А пък фактът, че по време на едно от клавирните самостоятелни включвания звучаха едновременно изпод пръстите на само един човек си е направо слисващ. Може би това беше моментът, в който софийската публиката се хвърли в луда любов завинаги по скандинавските майстори плюс Ману Катче. Жалко, че Брюненгхаус нямаше още една ръка, тогава вероятно щяхме да чуем one-man клавирно трио от синтезатор, пиано и орган.

Липсваше ми само абсолютно магичният виолист Ким Кашкашиян, който напълни ‘In praise of dreams’ с толкова много мистика и го направи най-любимия ми албум на групата. Силно се разочаровах, че не го видях на живо в София. Но това е много малка и вероятно само моя грижа.

Едно от любимите ми неща на концерти е да изолирам звука от определен иструмент. Имам си и специална техника – представям си коридор между мен и съответния музикант, за да игнорирам останалите и да чуя как точно звучи в този момент да речем пианото. Този път ми беше трудно, защото на моменти синхронът беше толкова добър, звук преливаше в звук все едно дейстивително си нейде из норвежките гори и трудно разбираш кой шум на какво точно е вестител. Така до 10.30, когато, в едно със светнатите лампи, танцуващите музикални теми, които заплитаха каквито си пожелаят традиции и митологии на фона на падащ в океана гръм, се приземиха за довиждане сред станалите на крака хора и тълпите, стекли се пред сцената като на рок-концерт. Последното си е достатъчно красноречиво описание на концерта, защото все пак говорим за онази, елитарната публика. :)

12

2008-05-16T10:48:00.016-02:00

(Никита Михалков)

Обещано в края на този пост.

********************

12 мъже, които дори не са разгневени. По-скоро отегчени. После уморени и в края може би съсем малко обновени.

12 мъже, които дори нямат имена, защото са назовани чрез собствените си истории.

12 живота, който, като в детски калейдоскоп, събират общата картина на някаква си чужда биография, чието продължение се решава.

12 пъти изживени лични страхове и болки, изстрадани лични решения и изплакани сълзи, под удобния предлог – животът на едно дете, което почти през цялото време присъства в гръб.

12 разказа, обединени от изкуплението.

Ще успее ли числото 12 – общият резултат на онова-което-ги-е-събрало – да компенсира липсата на вяра у единиците, които го съставят? Вяра в неизменността на човешката природа. Ще преодолее ли тази немощна сбирищина – 12, гневното присъствие на цяла свита от понятия, добре познати на днешните империи: “чуждост”, “принадлежност”, “подозрителност”, “групова преданост”, “ксенофобия”, “недоверие”, “сблъсък на култури и цивилизационни модели”? Режисьорът отказва да даде на зрителите си еднозначен отговор на тези въпроси. Отказва да даде насоки и на членовете на своето безименно жури, за да им запази правото свободно да изберат, да отсъдят, без после да бъдат съдени за избора си.

Чудя се какво да кажа за избора, освен че така напира за главната роля във филма. Освен, че филмът е буквално затворен в неговата рамка... Представете си, че е изборът е въже. В началото му е едното възможно решение, в края – другото, противоположното. А разстоянието между тях се гърчи нестабилно, може да зикриви във всички посоки и от първата да последната минута на решителната нощ се основава не на правно-релевантни факти, а просто...на правото на избор. Два отбора с менящ се състав теглят от двете страни, борейки се за надмощие. По-силният от двата ще победи. Ще реши. А сега си представете как ще се промени картината ако измъкнете двата хлъзгави и изменчиви края изпод дланите на дванайсетимата и ги размените... Ако просто обрънете въжето наопаки? Ще успеят ли героите да разпознаят кой кой е, ще открият ли разликата и ще има ли значение извървeният от едната до другата страна път? Ще има ли изобщо разлика между двата възможни избора?

Героите са шарени, разнопосочни, все възможни хора: комик, директор на горбище, обикновен служител в метрото, телевизионен продуцент, научен работник, художник, шофьор на такси, интелектуалец, евреин, хирург от Кавказ... Всеки един е разказвач, слушател, изповедник, актьор в поредната пиеса за поредния живот. Инструментите на личните им хроники са им нужни, за да нарисуват справедливо историята на чеченското момче, обвинено в убийството на втория си баща-московчанин. Само председателят на журито – режисьорът, защото в ролята е самият Михалков, е безучастен – мисли, преценява. Сякаш само той се кани да вземе решение не за себе си, а за онзи, заради, когото са се събрали. Тихомълком се подготвя за т.нар. coup de theatre , когато гласът на мъдростта взима финално думата в края на заседанието и на нощта. Но дотогава се разиграват възможни сценарии, провокират се размисли, оспорват се доводи. И през цялото време подсъдимият има име, а те – не. За сметка на това в днешния ден, в деня на избора, чеченското момче вече няма лице, присъства само в гръб – останали са само техните лица. Какво значение има лицето му сега? Никакво. За живота му сега е важна само пъстрата мозайка от лицата на дванайсетимата.

Като цяло римейкът е доста точен спрямо “12 разгневени мъже” на Сидни Лъмет от 57-ма година. Детайлно и отблизо обаче разликите са доста. Например хуморът, без който Михалков, просто не би бил Михалков, тотално липсва в натегнатия и мрачен оригинал. Разлика има и в екранното присъствие на героите. Лъмет оставя голяма част от творбата си в ръцете на онзи, който пръв изрича „представете си, че е невинен”. Убедителният, нежно-манипулиращ Хенри Фонда е най-яркият ми спомен от оригинала. А в "12" на централно място имаме точно противоположния герой. Великолепният Сергей Гармаш, когото можем да видим и в момента по кината, в последния филм на Анджей Вайда – „Катин”, се превъплъщава в агресивния московски шофьор на такси, подложен на най-голямата метаморфоза. Той буквално напълва филма с гнева и невярата си, въвлечен е в почти всички междуличностни сблъсъци в тясното пространство на салона. Гармаш на моменти е по чеховски драматичен и пресилен – театралност, която може да е както малък „руски” недостатък, така и умишлено търсен ефект за акселериране на гротескността. Но през цялото време не те оставя (или поне мен не ме остави) да го приемаш еднозначно. Мислиш, че е еднакво възможно да е представител както на обичайната мегаполисна ксенофобия, така и да е носител на здравия разум. Не спираш да допускаш, че колкото и да изглежда пълен антипод на нас-толерантните-и-даващите-шанс, в края всъщност той ще се окаже правият.

Михалков се отказва и от клаустрофобичната атмосфера на оригинала. Режисьорът разширява мрачната малка стая до размерите на физкултурен салон. Дава много повече инструменти, които да помогнат на журито повече или по-малко в избора. Така в тежката, затворена нощ остава място за игра/баскетбола/, за изкуство/пианото/, за социална проблематика /тръбата през средата на салона/, за театрална сцена. И самият филм става някак по-широк, по-обхватен. Нещо повече, камерата излиза от физкултурния салон, за няколко кадри от миналото на подсъдимия. А там има какво да се види:

Историята на момчето е история за харизматични, мистични защитници-полудиваци, които танцуват с ножове и пълнят с възхита очите на децата от своя народ. После убиват с ножовете си за танци и биват убивани от хора, които спасяват децата им и са приятели на семействата им. Абсурдната картина на една разхастарена бивша империя, която спокойно може и да не е Руската.

Композицията на кадрите е ужасно красива в своята изчистеност. Камерата гради сцени, в които светлината, мракът и сенките са основният цвят. Изтисква целия потенциал на детайлите в това ограничено пространство. И дори успява с два противоположни символа да покаже, буквално да избистри пред очите на зрителя, двете възможни развръзки. За да остане усещането, че сякаш избор изобщо няма. Че двата възможни резултата от присъдата са ако не приравнени, то поне лишени от значение. Споменатите два символа почти едновремнно се визуализират в края на филма (макар че присъстват полу-скрито и преди това), без да се сблъскват един с друг, без да доказват своята правилност, без да се борят за надмощие.

Това, че естественото право (Уики казва: Естествените права са набор от свободи, които в съвременността се смятат за неотменни и произхождащи от естеството на човека; тези права не зависят от културата и управлението на държавата) и позитивното право (най-общо – писаният закон) не са двете лица на едно и също нещо ще ви го каже всеки първокурсник в юридическия факултет на Софийския университет. Но още Аристотел е вярвал, че правото на съдиите съдържа в себе си частица от естественото право, че, казано по-просто - съществуват естествени правила на справедливостта. Важно е да съществуват. Никита Михалков явно също е пророк на тази вяра.

През целите два часа и половина на “12” зрителят e поставен при равни условия със съдебните заседатели. Той мисли, колебае се, уморява се, взема решения и се разколебава. Отговорът на един важен за развръзката въпрос до самия край разчита единствено на интуиция и, разбира се, на естествените правила на справедливостта:

Танцува ли в килията си момчето, или марширува?

Operation: Mindcrime. А counter-strike.

2008-04-25T07:13:00.023-02:00

В отговор на операцията на Hazel.

Идеята е "3х3" - последните три купени книги, последните три прочетени и три любими за препрочитане.

Предстоящите три

Ако можех да чета книгите със скорстта, с която се сдобивам с тях, светът щеше да е едно по-добро място.

Американски пасторал (Филип Рот)

Рот е американският еквивалент на Йън Макюън в Англия. Къде що се появи класация – той е там, на челните позиции. Чела съм му единствено „Синдромът Портной“, която е колкото любима на критиците, толкова заклеймявана, за това, че възвеличавала амриканския нравствен разпад или някаква подобна глупост. На мен ми хареса много. Затова се зарадвах на скорошното излизане у нас на "Американски пасторал" – наградената с Пулицър първа част от т. нар. Американска трилогия. „Синдромът...” е силно биографична. Изглежда, че е запазена писателска марка на Рот да подхвърля неща, които изглеждат от една страна твърде скандални, от друга – твърде автентични, за да са измислица. Което е чудесно. Харесвам искреността, която придобива литературата на този тип писатели. И може да се каже, че това е едно от нещата, които очаквам от Американски пасторал. Друго какво очаквам…може би по-модерен Стайнбек, по-сатиричен и саркастичен Ъруин Шоу, Уди Алън с висок литературен потенциал, нещо близко до Дон Де Лило да речем...не знам... Което ме подсеща, че самото величие на литературната критика Харолд Блум казва за Филип Рот и Дон Де Лило, заедно с Томас Пинчън и Кормак МакКарти (гениалността на МакКарти е тема на друг пост, скоро, надявам се): „They wrote the Style of our Age”.
Вътрешната страна на вятъра (Милорад Павич)

Павич просто ме замая с Хазарския си речник и дори с мъничката "Стъкленият охлюв". Май не съм се сблъсквала с друг автор, който така да се рее из въображението си и сякаш не измисля, а просто събира разни фантазии от около себе си, по време на полети из алтернативни светове. После ги подрежда по уникален начин. Но…Но не съм прочела още "Вътрешната страна на вятъра", защото първите й десетина страници ме накараха да я остава с усещането, че отлагам разочарованието си. Всичко ми се видя някак натегнато, насилено. Като от високомерната позиция на автор, който е твърде наясно, твърде сигурен в това, което написах в първите две изречения на този абзац. Това усещане е интуитивно и съвсем начално. Може и да е погрешно, ще кажа със сигурност като прочета цялата книга. Само не знам кога.

Four Great American Classics (Various Artists)

4 в 1 – “complete and unabridged ”, си е направо абра-кадабра. Включва: The Scarlet Letter на Натаниъл Хоторн, The Adventures Of Huckleberry Finn на Марк Твен, The Red Badge of Courage на Стивън Крейн и Billy Budd, Sailor на Хърман Мелвил. Към "The Scarlet Letter" са направени толкова много препратки в литературата (от пост-модернистите особено), киното и дори музиката, че няма как, ако не друго, поне да не разчита на любопитството ми. Основната причина да си взема книгата обаче беше комбинацията Хък Фин – Хърман Мелвил. Хъкълбери Фин е може би най-любимият ми герой от по-късното детство. Толкова го харесвах и така му завиждах... В рамките на 5-6 години може би съм чела изцяло или отчастти “Приключенията...” към 5 пъти и съм гледала 10 различни филмови адпатации. Интересно дали след един голям времеви срок все така ще ми харесва изящното умение на Марк Твен да разказва и характерното му чувство за хумор. Всъщност не се съмнявам, че ще е така. Хърман Мелвил пък е написал една от най-великите книги изобщо и без да знам много за Били Бъд с голямо нетърпение чакам да й дойде редът.

Току що прочетените три
Stars in my pocket like grains of sand (Samuel Delany) - повторение
But have you ever arrived on a world at dawn?

Не знам дали ще си събера ума да напиша нещо смислено в отделен пост. Какви неща прави този човек! Какви бутони натиска, за да се подреждат думите му в толкова вълнуващи аранжименти? В интервюто в новия брой на Shadowdance Хал Дънкан казва, че Дилейни го е научил на любов към езика. А според мен всеки пишещ може да се учи от него на любов към живота. Имам един много любим цитат от друга негова книга: "Words mean things. When you put them together they speak. Yes, sometimes they flatten out and nothing they say is real, and that is one kind of magic. But sometimes a vision will rip up from them and shriek and clank wings clear as the sweat smudge on the paper under your thumb. And that is another kind."
Ако съумеете да си представите смисъла и възможностите, които предоставя един утринен свят (всеки един от хилядите светове във Вселената), силата да пристигнеш и загубата да го напуснеш заедно с изгрева, може би ще разберете защо “Stars in my pocket like grains of sand” е още един, съвсем отделен вид магия.

А как сега да обясня успешно защо след „Stars in my pocket…” „Рицарят, дяволът, смъртта” беше почти цивилизационен шок. :) Трябва да сте чели и двете книги, за да се получи. Със сигурност има общо със споменатата по-горе любов към живота, или ако щете, с любовта изобщо. За романа на Елена Алексиева определено ще пиша по-подробно. От една страна, защото е нещо добро за българската литература сякаш, но най-вече, за да не звучи твърде снобско, когато казвам, че тази хубава книга всъщност не ми хареса.

И накрая - натоварената „пътна обстановка” през последния месец имаше нужда от един Стивън Кинг. „Тъмната кула III: Пустош” беше чудесна, само че свърши бързо. Романът е хем особен, тя цялата поредица е различна, но и типчно за автора – напрегнат, емоционален, много добре разказан и много четивен. За съжаление, ако се движа с тази скорост, ще завърша седемте книги за Роланд Стрелеца някъде през 2038 година.

Неостаряващите три

Вярвам, че възрастта на четящия е определящо важна. Например "Пилето" на Уилям Уортън на 16 години е за приятелството, за порастването, за любовта и секса, но най-много от всичко – за полетите. След няколко години в нея може би има малко война – буквално и не, и един особен, уортънов поглед към другостта. Десет години и няколко прочита по-късно емоционалното ми отношение към тази книга сигурно е свързано с птичите пътища – има птичи пътища, но дири по небето няма; нещо е живяло, отминало, оставяйки ни нещо.
Говорейки за емоционални отношения, "Dying inside" (Robert Silverberg) също е в тази графа. Тук съм се опитала да кажа, каквото имам да казвам за нея. Със сигурност има и неща, които ще си останат между нас :) След този втори прочит предстои трети, един ден. И непременно ще си я нося при следващото ходене в Ню Йорк.

И остана само да представя най-шантавия арменец в историята на абстрактния експресионизъм – мистър Рабо Карабекян. Забравете за прехвалените "Закуска за шампиони" и "Кланица 5", "Синята брада" е най-яката книга на Кърт Вонегът. Лудата сбирщина герои включва един измислен експресионист Тери Кичън, който принадлежи към известния Нюйоркски артистичен кръг на Джаксън Полък и Марк Ротко и е нещо като събирателен образ на двамата. Пол Слейзингър – писател във финасова и творческа криза. Също и вдовицата Сърк. Животът на колоритния дует съседи Рабо Карабекян и Пол Слейзингър подозрително напомня за времето, когато Тед Стърджън, в един от най-трудните моменти на писателската си кариера, споделя неудачите си със своя съсед и приятел в Кейп Код Кърт Вонегът (който, също като Рабо, освен писател е и художник-график). Макар по-известното твърдение да е, че друг известен герой – Килгор Траут, носи в себе си нещо от Стърджън.

"Синята брада" е великолепна сатира за племето на артистите, за възторзите и неволите им, за начина, по който си представят своя „артистичен живот” и начина, по който го живеят. Може да се чете всякак – цялата или на части, отзад напред или с главата надолу. Все ще е ужасно забавна и остроумна. Или просто аз прекалено много си падам по такива истории. Красноречив факт е, че Рабо е героят от всичките не малко прочетени книги, когото най-много съм искала да познавам. За да ми разкаже как Вселената е била отначало голяма колкото три килограмова ягода и е експлодирала точно седем минути преди полунощ преди три трилиона години. Или за философията си, че душата е неонова тръба вътре в нас и само регистрира постъпките на тялото, без да може да му влияе:

- …ето защо, когато стана свидетел на ужасна постъпка на мой приятел аз просто го одирам и му прощавам.
- Одираш ли? Какво значи да одираш?
- Това, което вършат китоловците, когато издърпат на борда уловения кит...махам месото и всички останали обвивки, докато пред мен остане единствено душата му ...А после му прощавам.
- Как пък ти хрумна да употребяваш такава дума „одирам”?
- Открих я в едно издание на „Моби Дик”... и много я харесах.

*********

Първо мислех да не посочвам имена. После обаче ми стана съвестно. Got to keep the loonies on the path :) Та, tataf и armydreamer, ако имате желание и време, чувствайте се поканени, съвсем по правилата.

3+1 от София Филм Фест

2008-04-15T07:13:00.010-02:00

Почти дойде време за следващия Филм Фест докато авторът се организира да съчлени този пост. И така:

Сензацията

Уди Алън беше започнал да изглежда поостарял, поизчерпан. Енергията на почти фетишизирания Ню Йорк сякаш постепенно се беше изконсумирала. После се пренесе (Уди Алън, не Ню Йорк) към нов генератор на вдъхновение, най-любимия ми град на света – Лондон, и това май се очертава доста успешен ход. Ако "Match point" беше хубав, но нетипичен, то „Сензацията” си е Уди Алън с гръм и трясък. Не е „Ани Хол”, „ Манхатън” или „Съпруги и съпрузи”, но стилът е напълно разпознаваем и всичките режисьорски и сценарни атрибути, които толкова харесвам, са налице.

Вероятно трябва да си фен на абсурдистския хумор, колкото съм аз, за да се зарадваш напълно на този филм. Може би и затова критиците го приемат противоречиво. А мен просто ме заболя коремът от смях. „Сензацията” е абсолютен фарс. Само Уди Алън може да направи сюжет за съвременен Джак Изкормвача разбиващо забавен. И да го започне с реката на подземното царство и Смърт. Смърт, който, без дума да обели цял филм, предвожда кораба на напусналите тоя свят клетници. Сред тях е внезапно починалият Джо Стромбъл – британска таблоидна фурия, за когото това последно пътуване се превръща в поредна журналистическа меганаходка. С тъкмо придобитата си голяма тайна той става напълно неудържим – ни оня с косата може да го спре, нито мъглите на отвъдното...Героинята на Скарлет Йохансон е негов посредник сред живите за разнищване на сензацията. Превъплъщението й в хахавата и размъкната американска студентка по журналистика Сондра Прански, чийто сексапил може да варира от абсолютната нула до точката на горене, доказва че от трите секс-икони на днешното кино тя е най-добрата актриса. За свръзка между двамата ловци на скандали служи Сплендини – водевилен магьосник-евреин от Бруклин, изигран от самия Алън. Клокочещата сензация пък е с елегантното и изтънчено излъчване на Хю Джакман. Той е богаташкият наследник Питър, за когото някак не изключваш възможността да бъде едновременно романтичен представител на британското висше общество и безжалостен таро-убиец на проститутки.

Двете лица на филма се оформят в две двойки. Сплендини и Сондра Прански така абсурдно се преструват на баща и дъщеря, че самото им екранно присъствие е смешно, пък какво остава за диалозите, които водят. А двойката Сондра – Питър е за да има все пак някакъв романс, който така и не успява да събере сили сред цялата идиотщина.

Не знам как се получава така, че повтарянето на някаква безумна реплика в един момент става страшно забавно и започваш да се смееш само като усетиш, че наближва да бъде изречена за пореден, десети път. В случая: „I love you, really. With all due respect, you're a beautiful person. You're a credit to your race”, което Сплендини казваше на когото му падне. Той всъщност почти всичко съобщаваше с all due respect. :)

Ако един ден Уди Алън направи филм, в който не показва възхитата си и не се покланя на Големия Град, ще е ясно, че безвъзвратно е остарял. И в “Сензацията” Лондон е едно особено присъствие – наситено, осезаемо и живо. Всеки кадър, където декор е градът, е сякаш заснет с особено внимание (нещо доста явно и в „Match Point”), а повечето останали сцени от друга страна – особено тези с кораба на смъртта, са семпли като в театрална постановка и като че ли служат за подсилване на комедийния ефект. С нетърпение чакам Барселонския филм, като знам колко цветно и дизайнерско е там.

Най-много от всичко се зарадвах на този филм заради свежестта и заряда, от които много режисьори, с десетилетия по-млади, биха могли да се учат. Сигурно трябва просто да ти се излива отвътре, за да успяваш да твориш с такава живителна енергия, когато си на толкова години.

Призраците на Гоя

Нямам представа какви са ги натворили Милош Форман и Жан Клод Кариер в общата си книга със същото заглавие, но този филм е недоразумение. Историята е малко за Испания в един епичен период от нейната история, малко и за Инквизицията, за нейните невинни жертви, за сблъсъците и завоеванията на Наполеон и Уелингтън на иберийска земя, за Франсиско де Гоя… в крайна сметка за нито едно от тези неща както трябва. Сякаш се опитва да пресъздаде Испания през очите на художника, без самият той, като герой, да е в центъра на разказа. Уж нещо като кино-вариант на The Disasters of War – серията картини на Гоя, изобразяващи този период. Неуспешно. Личната история беше с твърде неясна позиция и твърде неубедително изиграна от Натали Портман, за да ме развълнува, а епиката на глобалната история беше прекалено неепично предадена, за да ме впечатли. Призраците на Гоя не станаха съвсем ясни. Всъщност не стана ясно каквото и да е на (за) Гоя.

Много слаба роля на Натали Портман. Нужно ли беше да си криви устата във всички посоки?! Въобще, образът на лудата-с-разчолената-коса беше натоварено с толкова амбиция за драматичност клише, че ми стана смешно. Все едно го е измислил студент първокурсник след дълги напъни, а не един от най-големите режисьори, които киното познава.

Имаше някои хубави неща, в които си личи талантът на Форман, ако и в този филм да е положил доста усилия да си го потисне: тук-там кинематографичното пресъздаване на Испания такава, каквато ще я види и изобрази в изкуството си Гоя, но можеха да обърнат много, много повече внимание на това; как представителите на две воюващи страни по същество са еднакви в методите си за отстояване на съответната кауза; Хавиер Бардем, по когото последните месеци не спирам да се възторгвам, успява да е страхотен дори и в толкова безсмислен филм. И толкоз.

„Призраците на Гоя” не беше тотално скучен и изнервящ, но не беше и нещо повече от телевизионна продукция, за ранния следобед в неделя, която забравяш тридесет секунди след финалните надписи.

Срам, срам за майстора. Казвам си го с особено голямо разочарование за втори път напоследък след "Мъглата" на Франк Дарабонт. И ако за Дарабонт мога да направя смелото предположение, че този път талантът му да новелизира някъде се е подхлъзнал, то за Милош Форман, в комбинация с Жан Клод Кариер, просто нямам обяснение.

Дали извънземните, които са подменили режисьора на "Полет на кукувиче гнездо", "Амадеус" и "Човек на луната" с този, ще ни го върнат, ако всички заедно се помолим?

Семейство Савидж
е от онези комедии, които са смешни, макар че са тъжни. Филм за старостта и за остаряването толкова наистина, че е почти документален. За изгубването на близостта в семейството и за нейното възвръщане, но изменена и странна.

Страхотна игра на на Филип Сиймур Хофман и Лора Лини. Великолепно се справят със задачата да бъдат трогателно обикновени, живеещи и същевременно справящи се по своя обикновен начин с всеки свой пореден, обикновен крайнюйоркски ден; неусетно застаряващи, но не напълно изгубили надежда; деца на сенилния си много възрастен баща, с когото трябва да бъдат близки сега , след като никога преди не са били; сблъскващи се с отговорност, за чийто произход не смеят да са искрени със себе си (дали им е вменена от някакъв цивилизационен дълг, или е родена от естествените вътрешни закони на семейството?); Добре Образовани Непреуспели Американци, които не могат просто да захвърлят и забравят отговорността, каквато и да е тя; брат и сестра, чието роднинство личи по сходството в дезорганизираните им животи.

Семейство Савидж не е шедьовър, не се отличава с нещо особено запомнящо. Обикновен и всекидневен е, като историята, която разказва. Това сякаш е правилният начин да мисилиш за остаряването и справянето със старостта – леко, реалистично, без сантименталности и сълзливост, с насмешка.

******

На „+1”-то се пада нелеката задача да бъде Филмът На Годината, поради което Демиургът му отрежда отделно място в пространствено-времевия континуум. (Започнах да говоря като Валери Стефанов :).

Tales for Europe's Youth

2008-03-05T07:14:00.008-02:00

Калин и кавалкадата от копита са неуморни. Неумората обаче има предели. И нужда от помощ. Идеята на европейския проект с чудното име "Tales for Europe's Youth" е тази: "Bulgarian-child-and-young-adult-novels-to-be-bewwwtifully-rendered-into-German-and-English-and-disseminated-across-the-continent" (извинявам се, Калине, но нямаше как...:))

А молбата за съдействие заедно с всички подробности е тук.

Ако се появят идеи - може направо във форума на фондацията или пък тук в коментарите .

Qui va ram'ner Mme Oscar? Il est trop tard Mme Oscar!

2008-02-28T12:31:00.006-02:00

Кино-вечерта на 24-ти беше вечерта на Джоел и Итън Коен. Не че някой е изненадан. Още с обявяването на номинациите, където сред режисьорите не присъстваше Джо Райт, стана ясно, че и тази година Оскарите и Златните глобуси ще си отправят реплики на несъгласие за филма на годината. Че за пореден път окуражителното потупване от малкото сестриче няма да е никаква индикация за действията на големия брат. Малко статистика: 2005 – уж безапелацонният „Авиаторът” е отнесен от скромния, но много емоционален „Момиче за милион долара” ; 2006 – пак уж безапелационният (и всъщност много хубав) „Планината Броукбек” изненадващо и, по моему все пак справедливо, е детрониран от „Сблъсъци”; 2007 – впечатляващият-с-нищо „От другата страна” (особено след далеч по-психологическия и стилен корейски оригинал – ‘Infernal Affairs’) изпревари мегафаворита „Вавилон”, чийто велики качества също останаха загадка за мен.

Тази година разногласието не беше толкова фрапиращо, защото поначало нямаше ясно изявен кандидат. Или по-скоро изглеждаше, че ясно изявените кандидати са два. Представителите на чуждестранната преса в Холивуд харесаха повече „Изкупление” (Atonement) от “Няма място за старите кучета” (No сountry for old men). Членовете на Академията пък, точно обратно - показаха, че за тях „Изкупление” изобщо не е бил сред фаворитите и за пореден път демонстрираха голямата си симпатия към братята Коен.

За мен и двата филма имат недостатъци, които ги пращат далеч от перфектността. Не са от онези, за които можеш да кажеш „това е филмЪТ”, имало е и по-слаби от тях в предишните години, но и доста по-силни. И двата имат фантастична кинематография. И двата са по своему всъщност много хубави и оригинални. Затова решенията и на двете наградни журита са по своему всъщност справедливи.

След това твърде дипломатично изказване може би е редно да споделя, че ако трябваше аз да избирам, щях все пак да дам наградата на „Изкупление”. Не заради Кийра Найтли, която ми е много симпатична, но в този филм почти не смени изражението си. А заради (и трите) Брайони и създадения да бъде харесван от всички Джеймс Макавой, който ми стана голям любимец още с чудесното си представяне в „Последният крал на Шотландия”. Донякъде заради емоционалната история изпод хладните нрави на времето, но не съвсем, защото беше малко поразвлечена и разхвърлена. Сигурно и защото намирам Йън Макюън за наистина много добър, макар че тази му книга не съм я чела. Но най-много заради наситеното бритиш усещане, страхотното участие на музиката в събитията и просто прекрасната операторска работа, превърнала филма в нещо средно между самата действителност и нечия (мечтателна, детска) представа за нея. Не знам какво значи името Шеймъс Макгарви в кинематографичните среди, не го бях чувала преди, но смятам, че е вълшебник. И пренебрегването на филма в тази категория не беше честно.

За сметка на това имам логично обяснение за отсъствието на Джо Райт в групата на най-добрите режисьори, макар че филмът му е сред първите пет на годината – нещо на пръв поглед почти толкова абсурдно, като да определиш книга за шедьовър, но да сметнеш, че авторът й не се е справил чак толкова добре (с всички уговорки за по-голямата комплексност на киното). В „Изкупление” обаче толкова много личи почеркът на Антъни Мингеля, че номинация за Райт може би е изглеждала нередна. Докато гледах филма, през цялото време мислих, че режисьорът явно е силно повлиян от по-опитния си и много харесван от Академията британски колега. Нещата съвсем се изясниха, когато прочетох в интервю искрените благодарности на Райт към Мингеля за реалната помощ, която му е оказал при снимките. (Режисьорът на ‘Студената планина’ се появява и физически в „Изкупление” – в ролята на журналиста, който интервюира възрастната Брайони в края :).

Atonement e изключително кинаджийски, колкото и да ми е трудно да обясня какво значи за мен това. Дори и финалната сглобка да не е съвършена, много е важно за един филм да изглежда като да е мислен, структуриран, правен с огромно желание и внимание, сякаш всеки член на екипа се е опитал да вложи в своята си част всичко, което знае за киното, или което е почерпил като опит от вече утъпкани пътеки, и му се е получило.

За No сountry for old men пък установих, че оформя три групи зрители – такива, които го отхвърлят с тоталното неразбиране ‘защо е целият хайп’; втори, който го харесват, но трезво (мисля, че аз съм от тези); и третите са емоционално пометените. Самият факт, че последната група я има и тя не е малка, е достатъчно красноречив. Филми, които правят такива неща, са по дефиниция добри, защото са постигнали поне една от големите цели на всяко изкуство.

Няколкото сериозни сюжетни неразбории, заради залитането към тема, която просто беше ‘недостатъчна’, щяха да костват на No сountry for old men титлата „филм на годината”, ако зависеше от мен. Нямането на място за старите кучета стана жертва на тъмната стихия Антон Шигър. За да не остане темата съвсем в трета глуха, тук там – ни в клин, ни в ръкав, насред надхитрянето на живот и смърт – изникваше по някоя сцена с търсещия мястото си стар шериф. Единият проблем беше, че тези сцени изглеждаха прекалено многозначни – мислиш, че нещо съществено ти е убягнало, а всъщност не е така. Освен това дори и емоционално за мен нямаха особен ефект, освен да разконцентрират сюжета. Пространството беше дотолкова иззето от неспираемия Шигър и непредаващия се Мос, че героят на Томи Лий Джоунс просто нямаше достатъчно сили да обоснове с нужната достоверност заглавието на филма.

Уникално е обаче как Джоел и Итън Коен успяват да предадат ново лице, да обърнат с краката нагоре филмови тематики, в чиято идейност зрителят отдавна е престанал да вярва. Истински сценарни виртуози. Имат изключително странно чувство хумор, а шантавите им диалози са ми много любими. (Освен това, както се видя на церемонията, са мултиплициран Уди Алън и как да не ги харесваш…) В „Няма място за старите кучета” атмосферата е съществена част от нещата – атмосферата е настръхнала. Камерата е жълтава, пребледняла, всички излишни звуци са се отекли от кадрите в очкаване на лошата съдба в човешки облик. Тя не се забавя. Връхлита върху всичко дето е на пътя й с нейзбежността на тропическа буря. И с долу горе същата емоционалност. Не знам кого точно съпортваше Хавиер Бардем в този филм, но може би е за добро, че не го пратиха да се състезава за водеща роля. Тогава едва ли Даниел Дей Луис щеше да успее да го пребори, въпреки невероятното си изпълнение в „Ще се лее кръв” (There will be blood), и щяхме да съжаляваме.

За останалите спрягани имена на филми и хора:

„Ще се лее кръв” е хубав филм, изнесен почти изцяло на плещите на Даниел Дей Луис.

След като „Ерин Брокович”, „Вътрешен човек” и „Сириана” почти ме умориха от скука, реших, че трябва просто да се откажа от този тип политически/корпоративни трилъри. После обаче “Добрият пастир” изнадващо много ми хареса, а сега и “Майкъл Клейтън” също. Дори само заради това: „There's no play here. There's no angle. There's no champagne room. I'm not a miracle worker, I'm a janitor.”, което не мога да не оценя подобаващо, изпод малко излишния драматизъм, може би заради собствената ми принадлежност към правно-корпоративната въртележка. Макар че по дефиниция не съм фен на адвокатски истории и след два месеца едва ли ще си спомням нещо от него, филмът е разказан добре, без прекалено да се затлачва в юридически-бизнес-машинации, повече фокусиран върху умората и вътрешните борби на героите. И най-вече изигран добре. Винаги съм смятала Джордж Клуни за актьор средно ниво. Изглежда не съм била права. Беше напълно автентичен – изтощен до смърт, с изчерпани емоции, лишен от хъс.

„Джуно” не ми въздейства по никакъв начин, твърде се напъваше да е оригинален, не му повярвах. Не ми хареса.

Хавиер Бардем и Даниел Дей Луис бяха предизвесетени победители за всички актьорски отличия при мъжете тази година – 19 спечелени награди за ролята на Антон Шигър и 18 за тази на Даниел Плейнвю. През последните години киносветът рядко е бил толкова категоричен (22 награди за Филип Сиймур Хофман през 2006!), и почти не се е случвало всякакви изненади да са изключени. Единствената изненада за мен беше, колко готин е в действителност Бардем. С Шигър не може да са един и същ човек! А да, и присъствието на Виго Мортенсен сред номинираните. Ако ролята на руския бандит, който говореше и се държеше като Робокоп, в тоталната глупост „Източни обещания” (Eastern promises) е сред най-добрите пет на годината, не знам какво му става на киното.

При дамите беше по-напрегнато. Напоследък филмите за живота на личности, оставили следи в миналия век, са сигурно-печеливша формула. Особено в актьорските категории. То не беше Айрис Мърдок, Рей Чарлс и Мохамед Али, Джони Кеш и Джун Картър, Капоти, тази година дойде ред и на Едит Пиаф. Предполагам, че влизането в кожата на истински човек, пресъздаването на харизма, която има още живи свидетели, не е лесна работа. Не съм гледала „Животът ми в розово”(La Vie en Rose) , но чух достатъчно възторжени отзиви за изпълнението на Марион Котийяр и със сигурност ще поправя този пропуск. Пък и на церемонията беше толкова красива и искрена, че и простих задето не е Кейт Бланшет. Отличаването на Тилда Суинтън беше неочаквано за мен. В „Майкъл Клейтън” се справя чудесно с ролята на несигурна жена, внезапно докопала висините на корпоративната стълбица и готова със зъби и нокти да ‘оправдава’ оказаното й доверие. Но и тя не е Кейт Бланшет. :) А и бях сигурна, че ще дадат наградата на Ейми Раян – майката от „Жертва на спасение” (Gone baby gone), заради болната за американците тема за изчезващи деца и лоши родители.

Беше интересна филмова година. В по-глобален план - едва ли някой от победителите и гастролиралите през нея ще остане да осветява пътя на поколенията, но пък и киното е вече на достатъчно години, за да очаква всеки път да го откриват наново. В по-личен – нямах свой явен фаворит, но пък много филми ме зарадваха искрено. И несправедливостите не бяха много. А Джон Стюарт е пич, аз си го харесвам отдавна, така че – догодина пак.

Divisadero: through the future pasts

2008-02-08T11:37:00.000-02:00

“This saying good-bye on the edge of the dark

And cold to an orchard so young in the bark
Reminds me of all that can happen to harm

An orchard away at the end of the farm.”
(Robert Frost, ‘Good bye, and keep cold’)

Не съм добра в кратките селекции на любими неща. Но ако някой ме пита за ‘модерната’ англоезична литература от последните години, отсега мога да кажа двама автори, които без чудене и колебания, пъвосигнално ще се холограмират в главата ми. Общото между тях: обитават Северна Америка; не просто изписват думите, а ги докосват и оформят; и двамата се казват Майкъл; романите им са като картина на Василий Кандински – може да изрежеш отделни ярки и самостоятелни елементи (сюжети), да ги запазиш и запомниш сами по себе си, но може и да ги прелееш в една обща, завършена цветова емоция (история).

За американския носител на Пулицър Майкъл Кънингам искам да напиша нещо отделно и по-подробно. При някой следващ порив на Силата. Той го заслужава. А сега – за отличения с Букър и де що има награди канадец (роден в Шри Ланка) Майкъл Ондатджи. Поводът е последния му роман, който наскоро излезе и на български.

Майкъл Ондатджи e университетски преподавател по английска литература, който понякога пише кино сценарии. Поет с няколко сборници поеми, когото много подозирам в джаз. („…музиката на Телониъс Мънк е като пленени птици..” – самата истина. Освен това пресъздава литературно музикални техники!). Нормално е и дори е редно всичко, което авторът е, да заживява по свой си начин в творбите му. При Ондатджи е точно така.

„Дивисадеро”. Дивисадеро е улица (взела името си от испанската дума за ‘раздeлeние’) – алегоричното място на всички внезапни и мълчаливи сбогувания, стоварващи се върху героите. Дивисадеро едновременно с това е и хълм (от divisar – ‘взирам се от високо’) – място за различна перспектива към романа, където времето е конструирано от преплетени в настоящето много минало и малко бъдеще.

В калифорнийска ферма, насред хълмове, които и след столетия помнят трескавите ‘златни’ времена и покрай речен бряг, чийто завои сякаш крият повести на Балзак, три деца растат под опеката и милостта на смълчан и суров баща. Две сестри – родно и осиновено дете, и едно прибрано от съседната ферма момче-сираче. До момента, в който зрелостта променя братските отношения. Ражда се онази припламваща из тъмните ъгли страст, която необяснимо се вклинява в семейства и преобръща сърца. (Тя, заедно със смътното усещане за небуквален инцест, ще се появи поне още два пъти в романа – през младостта на писателя Люсиен Сегюра и години по-късно, в историята на собствените му две дъщери.) Една сцена на интимност отприщва у бащата умопомрачена моментна ярост, на границата на синеубийството, и вцепеняващ ужас у дъщерята, на границата на отцеубийството. После повлича след себе си самопрокуждането в различни посоки на всички деца – родни и чужди; самотата на бащата; изграждането на съвсем нови животи, в които думите на една от героините: „The raw truth of an incident never ends” са неписан закон.

И изведнъж авторът изоставя тези си герои, за да се впусне, половин век назад във времето, в живота Люсиен Сегюра. Писателят-самотник в пренаселения свят на своите измислици, който кара раздрънканата си каруца из френските провиниции, все по-далеч от изоставеното минало. И неговата история има своя преломен момент, в който се пречупва и започва отначало, под бремето на всички спомени. (Ондатджи твърди, че Люсиен Сегюра е измислен герой. Но аз все още не му вярвам съвсем.)

Това са двете основни сюжетни линии, почти самостоятелни новели в рамките на романа. Ондатджи е поет и използва това в прозата си („полуизречените мимики и ноти на музиканта наподобяваха нескончаем брътвеж на див гълъб”, „Скри си едно фенерче, малко употребявано. Гледаше да не го хаби...знаеше, че и то като него е смъртно”) Но впечатляващият му стил не се изчерпва с поетичния изказ. Както вече споменах – картините на Кандински, или някои джаз етюди, т.е. – фрагменти вътре или извън други фрагменти, които се докосват и разменят, понякога в реално време, понякога само в контекста на книгата, променят хода си, извървяват заедно определен път или завинаги изгубват връзка един с друг. Двете основни истории са бегло свързани сюжетно, но под повърхността се отразяват като през пречупени огледала, разположени в различни ниши на времето. Проблясват моменти, като неочаквани спомени от различни епохи, герои се оглеждат един в друг, повтарят се цели сцени (парчетата остро стъкло; водната кула; актовете на насилие; изоставянето на дома; служещият за фон глух грохот на три войни и т.н.)

Ондатджи доусложнява формата на повествованието като впримчва във всяка една от двете “новели” достатъчно завършените подразкази за отделните герои:

Детската страст на порасналия Купър (момчето сираче от първата история) по златотърсаческите години придобива ново лице – казината стават неговите рудоносни реки. Читателят навлиза в свят, в който, за да оцелееш, трябва бързо да прощаваш, свят на нарко-пласьори, зависими блондинки, задимени игрални зали и покер-хитреци. Свят, в който е нужно да познаваш хората ‘така, както ги е познавал Толстой’, за да можеш да ги измамиш.

Ана заминава за Франция, по стъпките на писател, чийто живот сякаш самата тя е живяла. Клеър единствена понякога се завръща в калифорнийския дом, за да разбере, че нищо от нея не е останало там, освен конните пътеки.

Младият Люсиен израства със сестринско-приятелската близост на момичето от съседната ферма и бъдеща героиня на романите му Мари-Неж. А възрастният Люсиен, вече съвсем различен човек, със съвсем различен живот, споделя пътищата с едно колоритно номадско семейство.

Само един герой, и то периферен (но може би любимият ми в романа), успява буквално да извърви времето между двете ‘новели’, за да се превърне в свързващ мост между тях. Рафаел, в когото няма тъмнина. Полуциганинът-музикант, с джобове пълни с подправки и понякога с овъргалян в перушина гръб (не може да е случайно, след като се казва така…).

Героите и техните истории са обединени от темите за лесночупещите се връзки с физическия свят наколо, наречен дом; за самоличността на човек, извън рамките на този свят; за интензивните интервенции на миналото в бъдещето. Изоставеният дом е в основата както на двете големи истории, така и на подисториите. Неслучайно първата глава е озаглавена неопределено „Сирачето”. Всеки от четиримата обитатели на калифорнийската ферма в определен момент остава по своему сиротен. Същото важи и за участниците във френския разказ. Домът задържа и пази миналото и когато героите избират да бягат от миналото, обричат идентичността си на спорност. Някое драматично събитие или поредица от такива преобръща живота им и те придобиват ‘сто различни лица, сто гласа и ново име’. Всяко пребиваване става временно, всяко настояще – нетрайно. Трикове с имената онагледяват проблемите със самоличността, при драматичната загуба на биография. Крадецът, спътник на Люсиен, през ден се назовава по различен начин и използва имената си като краткотрайни пароли, за да се пази от тъмните сили. Появява се понятие от санскритската поезия, означаващо буквално „препъване в името” – човек обърква близките си, повлиян от подсъзнателните си копнежи /нещо, което на няколко пъти се случва на Купър/. Понякога, макар и не често, преобладаващата посока навън, далеч от дома, се преобръща – Люсиен и Крадецът с огромно внимание построяват дом за птици, дом за мравки и други буболечки, дом за самите тях, на поляната в Марсеян.

Но дори и в редките моменти, когато героите са спрели да заличават старите следи и са започнали да оставят нови, доколкото могат, миналото – лично и колективно, не престава да е основен герой в съдбите им. И основен герой в романа, защото, както казва Ондатджи, живеем в повторение на собствените си истории, без значение какво се опитваме да разкажем. Бъдещето е биографичен колаж. В книгата обаче това не носи усещане за липса на път и надежда, а по-скоро обратното – дава посоките на десетки възможни начала, ако ще и всичко, което сме познавали, да ни дебне зад всеки прекрачен праг.