What's that crap?

Закаляване

2009-11-23T17:24:00.003+01:00

Когато бях дете, много се говореше за дневен режим и закаляване. Имах дори цяла книжка, наречена “Здравна читанка”, където се обясняваше в разказчета и стихове колко е важно да правиш гимнастика и да спазваш дневен режим – и най-вече, какви злини и падение те очакват ако не се миеш редовно и си мързелив.

Като едно дефектно, кекаво – и поради това постоянно тормозено и бито дете – аз, естествено, горях от желание да бъда здрава, силна и непобедима. Правех гимнастика. Ядях зеленчуци. Поливах се със студена вода. Едно лято, когато децата от селото на баба и дядо ме търсеха да ме бият по неизвестна причина, дори се принуждавах да спя следобед – най-омразното ми нещо на света.

Но това което книжките не ти казват е, че от едно дребно, заоблено момиченце можеш да се превърнеш само и единствено в дребно и заоблено девойче. И че каквито и упражнения да правиш и колкото и рано да си лягаш, едрите момчета все така ще те бият. Не знам, всъщност, какви чудеса съм очаквала от гимнастиката и закаляването – може би да се превърна в момче.

Все така продължаваха да ме бият. Във книжките, филмите и историите, които чуваш ситуацията винаги изглежда така: тормозеното дете един ден събира смелост и злоба и фрасва насилника така, че онзи пада в безсъзнание. Или пък му разбива жестоко носа. След което той престава да го тормози веднъж и завинаги.

В тези истории насилника винаги е само един – не цялото училище и практически всяко познато и непознато дете от мъжки пол. В тези истории насилника винаги те предизвиква на двубой – никога не се промъква зад теб и не те ритва с все сила в задника (след което избягва, а ти не си в състояние да го догониш). Нито пък те фрасва с топка по главата, при което цялото игрище избухва в злорад смях – а ти, естествено, не можеш да се биеш с цялото игрище. В историите винаги е достатъчно веднъж да събереш сила, злоба и вдъхновение и – хлопала, ставаш непобедим.

Опитът ми показва точно обратното. Колкото и безстрашно да се хвърлях да се защитавам, винаги аз бях битата – противниците ми просто бяха повече, по-едри, по-силни и по-бързи. И колкото и вдъхновение да събирах, чудото така и не се случваше.

На тринайсет години спрях да раста. Ей-така, просто спрях да раста. Ако си пазех дрехите и обувките от тогава, и сега спокойно бих могла да се побера в тях.

Посветих цяла година на упорити упражнения за порастване. С часове скачах на въже, разтягах си краката и висях на лост. Единственото, което се случи през тази година беше, че доста напълнях. Ръстът ми остана същия, какъвто е и днес – 157 сантиметра.

По-късно ми дойде друга блестяща идея – да се запиша на бойни изкуства. Какво беше учудването ми, когато в школата по бойни изкуства вместо между железни бойци се оказах сред множество деца с различни заболявания, дошли с надеждата да се научат да се отбраняват срещу насилниците.

Още при първата тренировка установих, че изобщо не обичам да се бия. Че не ми идва отвътре да ударя човека срещу себе си, само защото ми е посочен за противник. Но гордостта ми не ми позволяваше да се откажа. А не след дълго в школата си намерих куп приятели и вече не ми се искаше да се отказвам.

Бях безнадежден случай. Имах забавени рефлекси, без усилие успявах сама да се насиня докато правя някое упражнение или да се набутам толкова близко до други трениращи, че да отнеса някой удар, който не е предназначен за мен.

За разликата от множеството филми, в които яката мацка, тренирана в бойните изкуства, размята над главата си двама едри мъже – в реалността се потвърдиха впечатленията ми, че по-големия винаги има физическите закони на своя страна. Дори когато противниците са с еднакви възможности, винаги шансовете са на страната на по-едрия. Какво остава за случаите, когато по-дребният е на всичкото отгоре кекав, тромав и некоординиран.

Иска ми се да кажа, че школата е направила от мен непобедим боец. Само дето не е. И след две години тренировки всяко нетренирано и не спортувало момче с една глава над мен беше в състояние да ме набие – и го правеше.

Само че в школата установих нещо много важно за себе си. За разлика от множество хора, които са по-силни, по-здрави, по-едри, по-бързи и със сто пъти по-голям потенциал... аз имам нещо, което те не притежават. Имам безкрайна издръжливост и захапка на булдог. Никога не се отказвах, колкото и мизерно да беше представянето ми. Бях в състояние да продължа да правя нещо, в което знам, че не съм добра и никога няма да стана добра – просто заради удоволствието да го правя.

Също така, за пръв път в живота си намерих колектив, в който бях популярна и всички искаха да си говорят с мен или просто да бъдат покрай мен (имах си хас, бяхме две момичета на няколко десетки момчета). И също така, там за пръв път си намерих приятел.

Но да не забравя – остана ми и един полезен навик. Студените душове. Не подценявайте закаляването. Хора, след всеки топъл душ или вана се поливайте със студена вода. Много помага.

Да си носиш в кръста

2009-11-20T20:29:00.004+01:00

Разни самозвани модни критици и префинени естети непрекъснато пискат срещу панталоните с ниска талия – грозно било, нездравословно било, виждали се сланинки, кореми, прашки. Изстивали ти бъбреците, матката, пъпа, незнам-кое-си. Кога най-после щели да се върнат на мода панталоните с висока талия, които били толкова женствени, елегантни и прочие.

Надявам се, никога – панталоните с ниска талия ще изтръгнете само от студените ми, мъртви ръце (или по-скоро крака). Докато съм жива няма да обуя панталони с висока талия.

Да започнем с това, че нямам талия и никога не съм имала. Знам, че теоретично всеки има талия, която се намира някъде около кръста, но при мен тази част не се различава по ширина от областта десет сантиметра по-нагоре или по-надолу.

До към двайстата ми година се продаваха само и единствено панталони с висока талия, светът дори не беше чувал за други. Да си намеря панталони по мярка беше мисия невъзможна. Панталоните, в които дупето и краката ми изглеждаха добре, по никой начин не можеха да се закопчаят в кръста. Тези пък, които ми ставаха в кръста, висяха като торба в останалата част. Обикновено си купувах някакъв компромисен вариант, който ми стоеше еднакво зле навсякъде.

Помня вечерите, когато се връщах вкъщи след натоварен ден и събувах с облекчение проклетите панталони. Дълго се взирах в дълбоката червена резка, където колана се беше впивал безмилостно в тялото ми и не можех да разбера какво, по дяволите, не е наред с мен. Как е възможно да имам нормално за ръста си тегло, да нямам корем – и в същото време да не мога да си закопчея панталоните?

Дълго време използвах следната хитрина – тъй като и без това носех дълги блузи, просто откопчавах копчетата, подпъхвах ги отвътре и оставях панталоните си да се крепят на ципа. О, радост! О, блаженство! Най-накрая можех да дишам свободно! Докато не след дълго циповете на всичките ми панталони сдадоха багажа.

Когато дойдоха на мода панталоните с ниска талия, сякаш отново се родих – изведнъж се оказа, че мога да си купувам с няколко номера по-малки панталони! И ми стават навсякъде! И мога да се храня в тях без да ме заболи корема!

Това, което не знаех е, че също като мен, повечето жени нямат фигура като пясъчен часовник. Че дрехите не се произвеждат според това, как изглеждат жените, а жените се предполага да се приспособят според дрехите. И че панталоните с ниска талия са значително по-удобни не само за мен. Доказателство за което е, че високите талии уж все се връщат на мода – но само по списанията, в действителност не съм забелязала някой да ги носи.

За всички изтънчени естети, обидени от гледката на любовните ми дръжки ще кажа – целунете ми гъза, нося това, което ми е удобно.

Нормално преводаческо поведение

2009-11-05T19:00:00.042+01:00

Преди време си свалих си филма Normal Adolescent Behaviour, за който бях чела добри рецензии. Започнах да търся чешки субтитри и намерих едни, но не вървяха с филма – тайминга им избързваше. Понеже други чешки субтитри нямаше, а ми беше жал да изтрия вече сваления филм, реших да им оправя тайминга. Смъкнах оригиналните субтитри и започнах.

По някое време забелязах, че нещо с чешките субтитри не е наред – няколко пъти хващах героините да говорят за себе си в мъжки род и обратното. Когато в оригиналните субтитри се появи репликата “Не, не съм”, преведена на чешки като “Да, съм”, започнах да се замислям. Когато открих, че “senior meeting“ (среща на четвъртокурсниците) е преведно като “неща, които правят големите”, а “model kongres“ (симулация на Конгреса) като “конгрес на манекенките”, ми стана ясно, че май няма да се измъкна само само с тайминга, а ще трябва да превеждам целите субтитри.

Заех се с превода, само за да открия, че този който е превеждал на чешки е уникален талант, авангарден футурист, който вместо да се хаби със субтитри, би трябвало да се заеме да пише сюрреалистични романи.

Първият голям шок ме сполетя след като попаднах на следния диалог:

- I think Price got really cute this summer. (Мисля че през лятото Прайс е станал много сладък.)

- Can we stop using that word, "cute"? (Може ли да престанем да използваме думата “сладък”?) Bunnies are cute. (Зайчетата са сладки.) Pet rats are cute. (Мишоците са сладки.) Men are sexy. (Мъжете са секси.)

Преведен като:

- Мисля, Прайсова, че това лято ще бъдеш мацка.

- Не казвай непрекъснато “мацка”. Бъни е мацка. Домашно отглеждания плъх е мацка. Мъжете са секси.

През следващите няколко дни се хващах, че си мърморя под носа “домашно отглеждания плъх е мацка” и тръскам глава. Но това, което последва, не се отрази по-добре на психическото ми здраве:

Wearin' the traditional cowboy look...with a little bit of pizzazz (Облечен в традиционен каубойски стил... с малко допълнителен блясък) = Облечен в традиционен каубойски костюм... с малко пица

a barely conscious amoeba (полусъзнателна амеба) = самонадеяни хамелеони

Did you know you have to drive ninety minutes for frisee? (Знаете ли, че трябва да шофирате деветдесет минути, за да си купите листна ендивия?) = Стига да искате, когато и да е, дори само за да отскочите на фризьор за деветдесет минути ?

Had to cut our string.(Трябваше да прекъсна връзката помежду ни) = Трябваше да си наглася прашките.

I'm gonna take a turn. (Ще се позавъртя наоколо) = Ще направя завой.

Why didn't you? (Защо не го направи?) - Too chicken, I guess. (Понеже съм страхливец, предполагам) = Заради момичетата, мисля.

If you were a mother...and your kid was about to lose a limb... (Ако беше майка... и детето ти го заплашваше да загуби крайник...) = Един ден, когато бъдеш майка... и детето ти изпусне бисквита...

We are two of the most awesomest people in school, right? (Ние сме едни от най-готините хора в това училище, нали?) = Кои две личности в това училище са най-страшни?

What about the fact that Price cheated on us at spring break... and gave everyone crabs? (А какво да кажем за Прайс, който ни изневери през пролетната ваканция... и всички хванахме от него срамни въшки?) = А какво за фактът, че Прайс ни изневери през лятната ваканция... и после ни донесе рак?

You're not fuckin' serious. (едва ли се нуждае от превод) = Не си справедлив.

Fuck you.(определено не се нуждае от превод) = Шибам те.

Мога да продължавам до безкрайност, защото целия превод беше един абсурдно голям бисер. Но за да не ви отегчавам, ще кажа само, че ако не си бях направила труда да преведа чешките субтитри наново, чешките зрители щяха да гледат съвсем различен филм...

Пилешки

2009-11-02T18:48:00.006+01:00

Днес се возих в трамвая с няколко пубертетни момиченца, които крещяха из целия вагон на някакъв странен език. Тълпата ме беше притиснала до едно особено вресливо девойче от компанията, така че добре се наслушах. Първата ми мисъл беше – чужд език. Втората – прекалено е римувано с повтарящи се срички, за да е чужд език. След минута се усетих, че говорят на пилешки*. Само дето девойките говореха някакъв чешки вариант на пилешкия и слагаха пред всяка сричка “ге”.

Неочаквано ми изникна спомена, как сестра ми говорим вариант на пилешкия език (заимстван от “Синьо лято”, ако не се лъжа) с разместване на сричките в отделните думи. По време на една ваканция така се бяхме усъвършенствали, че говорехме със същата скорост, с която говорехме нормално. Също като тези девойчета в трамвая.

След което се усетих, че като малки доста сме надценявали значението на “тайните” си разговори. Към днешна дата бих платила добри пари (стига да ги имах) само и само да не ми се налагаше да слушам врякането на тези момиченца...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

* за тези, които не знаят – пилешки език е, когато пред всяка сричка от думата слагаш по едно “пи“ или “пе“.

Автоматичен превод от Google

2009-10-30T19:13:00.004+01:00

Google Translator ме забавлява

2009-10-29T20:14:00.001+01:00

Пица по балкански

2009-10-02T18:22:00.009+02:00

Днес смятам да отдам чест на един ненаименован ресторант във Варна, където ядохме с Kiff. Не му казвам името, не за да пазя репутацията му, а защото не си направих труда да го запомня. Ресторантът имаше обширно меню, включващо пици – освен нормалните пици, предлагаше и пица по арабски и по балкански. Както всички знаем, на Балканския и на Арабския полуостров пицата е традиционно ястие.

Друго типично ястие беше гювечето по китайски. Не знаехте ли, че в Китай лапат гювечета, та ушите им плющят?! И аз не знаех.

Поисках за Kiff меню на английски. Като дресинг предлагаха картофки, домати и... хартия.

Яли ли сте някога салата от cucumber? Не знам какво представлява и не се осмелих да пробвам.

Тук преводаческият гений е издишал. Става дума за пилешки трътки на шиш. В Румъния видях меню на английски, където преводачът беше подходил още по-творчески – манджите, които не е знаел как да преведе ги беше оставил на румънски. Явно с идеята, че ако на английски не може да обясни що за ядене е това, чужденците и без това няма да искат да си го поръчат.

Мениджърът на ресторанта, след като ни видя че снимаме и се хилим, дойде да провери какво става. Казах му, че се забавляваме с грешките в английското меню и той, от нямане какво да отговори, ме нахока, че не съм го потърсила първа, за да му кажа да ги оправи. (Все ми е на ума, че ако бях тръгнала да търся шефа на ресторанта щяха да ме посрещнат с отворени обятия: “Да, кажете моля, какви грешки има в менюто, много сме ви благодарни и веднага се гласим да ги коригираме!) След тази височайша визита с Kiff доста спекулирахме дали няма да ни се изплюят в храната, понеже още не ни я бяха донесли. Но позитивния финал беше, че гювечето по шопски (моето) и по китайски (на Kiff) бяха много вкусни.

Чудя се дали менджърът щеше така да ми се накара, ако вместо на български го бях заприказвала на английски. Едва ли. По време на престоя ни в България забелязах, че персоналът в заведенията и продавачите се отнасяха извънредно учтиво с мен – но само докато ме мислеха за чужденка. Проговорех ли на български, уважението изчезваше моментално – започваха да се обръщат към мен на “ти”, да ми казват “здрасти” и “чао” и дори да ми говорят на малко име (в автосервиза, след като си показах личната карта).

В същото време не престваха да са подчертано учтиви с Kiff (няма да се излагаме пред чужденците, я!), колкото и грубо да се отнасяха с мен. В една дюнерджийница изрично помолих в дюнера, който поръчвах за него, да не слагат пържени картофи. Игнорираха ме и ми дадоха дюнера с пържени картофи. Но когато Kiff отиде с очарователния си чуждестранен вид и ги помоли на английски, не само че не го пратиха по дяволите, но и му приготвиха нов дюнер според неговите изисквания.

Накрая така ми писна, че последната вечер в България, която прекарвахме в един русенски бар, реших да не се издавам. Цяла вечер говорих на английски със собствените си съграждани, в родния си град. Никой нищо не позна. Такива приятелски, учтиви и очарователни българи, с каквито прекрах онази вечер, никога не бях срещала.

DIY Karneval 2009

2009-09-25T20:11:00.022+02:00

Тази година пражският DIY Карнавал се проведе под надслов "Неприспособяването не е престъпление". И тъй като този път имаше необичайно много родители с деца, смятам да посветя този пост на тях.

Всички снимки

Road Movie

2009-09-22T10:28:00.008+02:00

Когато тръгваш към България с двайсет и пет годишна кола, която не е била в движение допреди няколко дни и с шофьор, който току-що е взел книжка и почти не е карал, имаш само две възможности – или непрекъснато да се притесняваш, или да спреш да се притесняваш въобще. Както обикновено, аз се спрях на втория вариант.

Пътешествието ни отне три дни на отиване и три на връщане, спахме в колата, която е пригодена за тази цел.

Пътищата

В Чехия, Словакия и Унгария са пей, сърце. След което гледката рязко се променя.

Понеже Kiff искаше да избегне Карпатите и възможността да се забие в Букурещ, направихме обиколка през Тимишоара, Турну Северин, Крайова и Александрия. Голяма грешка. Не само че пътищата бяха под всякаква критика, но и половината бяха в ремонт и през двайсетина километра едното платно беше затворено.

Това, което се набива най-много на очи по румънските пътища са кръстовете покрай пътя, където някой е катастрофирал и умрял. През километър-два – кръст или параклис. При начина на шофиране на румънците никак не е чудно. Да не говорим за безбройните трупове на кучета, котки и други неидентифицирани същаства.

Шофьорите

Румънските шофьори мога да определя само с една дума – камикадзета. Това, че не ги интересуват правилата за движението по пътищата или безопастността на останалите участници в движението не ми е толкова чудно. По-чудно ми е, че явно не ги интересува собствената им безопастност. Нормална гледка представлява да видиш по най-стръмните завои в Карпатите как шофьор в раздрънкана дачия, от чиито багажник стърчи детска количка си играе на Формула 1 и изпреварва TIR-ове. Или пък TIR-ове, които си играят на Формула 1 по баирите. Многобройните табели, на които е написано колко катастрофи са станали в тази отсечка и колко са ранени и мъртви, явно никого не впечатляват.

Табелите

Бяха жива мъка за мен, начинаещият навигатор. Винаги съм подозирала, че унгарците кръщават градовете си по следния начин: струпват безразборно на едно място съгласни и като станат двайсетина, казват готово. Докато намерим Felsővárosi Fekete Földek направо ми се ревеше.

Моят любим, като типичен млад шофьор, влезеше ли в град, не можеше да излезе. Загубихме по този начин цял един ден – сутринта се лутахме из Сегед, следобеда из Арад. В Арад се изгубихме така чутовно, че вздадохме всякакви надежди да се ориентираме по табелите и Kiff реши, че единственият начин да намерим пътя представлява да завиваме само наляво. Оказахме се в някакво гето, което го докарваше на Градът на Бога. Улиците дори не бяха асфалтирани, а нашия транспортер едва се събираше между къщите. Местните обиватели явно водеха целият си социален живот на улицата и ни гледаха лошо, ама много лошо. Боях се да снимам, та затова имам само тези деца.

Табелите, ах табелите в Румъния. Докато пътят е само един, табелите усложливо те осведомятват, че си тръгнал в правилната посока, но появи ли се кръстовище или кръгово движение – изчезват безследно. Единственото, което ти остава е да завиеш в посоката, която ти се струва най-правилна – там е заветната табела, от която разбираш, че вместо към Тимишоара си се устремил към Клуж-Напока.

Движението по пътищата

Моят любим Kiff, току-що приключил шофьорските курсове, прилежно спираше на всяка пешеходна пътека в Румъния и не можеше да се начуди, че пешеходците първо дълго го гледат изумено, после притичват като зайци през платното, като в движение му махат и му благодарят. Обясних му що за рефлекс е това и че дори след седем години, прекарани в Чехия, не преставам да давам предимство на колите и да се очудвам, че ми спират.

Същото се случваше и с велосипедистите – Kiff по навик намаляваше и съвестно изчакваше да отмине движението в насрещносто платно, преди да ги заобиколи. При което велосипедистите силно се паникьосваха и се забиваха в канавката. Явно си мислеха, че шофьорът спира, за да слезе и да ги потроши с манивелата. Убедих го, че само стресира излишно горките хора и Kiff от немай-къде се научи да профучава на сантиметри от тях като истински румънец.

Бензиностанциите

На какви ли не бензиностанции се нагледахме в Румъния. Бензиностанции, които още не са си сменили цените от преди валутния борд през 2005, бензиностанции, където не се продава бензин и най-лошия вариант – обирджийските къщи. Така ги кръстихме с Kiff, понеже се оказа, че в Румъния е достатъчно да сложиш пред дома си колонки и вече си бензиностанция – можеш да продаваш за колкото прецениш, че можеш да изтръскаш от спиращите будали.

След един цял ден по т.нар. румънски магистрали изнемогвахме за нещо, което да не е топла вода и Kiff от немай-къде спря на една обирджийска къща. На момента дойде един румънец и започна да ни обяснява нещо на румънски. Като видя, че не го разбираме, проговори на език, който мога да определя само като маймунски. Половин час жестикулира и вика: “Мъ - ъъъ - уъ - ъъ!” – но ние и този език не го знаехме. Погледнахме цените, които ни стреснаха повече и от ъ-кащия румънец и си продължихме по пътя прежаднели, съсипани и лепкави.

След петдесетина километра, когато вече бяхме загубили всякаква надежда, се случи чудо – попаднахме на единствената нормална бензиностанция в Югозападна Румъния. С нормални цени, леденостудена кола и най-важното – заключваща се тоалетна с течаща вода, тоалетна хартия и сапун. Идеше ми да прегърна отегчените продавачи и да им кажа, че работното им място е оазис и рай на земята. И двамата така се влюбихме в тази бензиностанция, че решихме да останем да спим на паркинга.

Стопаджиите

От самото начало бяхме решили да взимаме стопаджии. В Чехия и Словакия не видяхме никакви. В Будапеща спряхме на двама симпатични младежи, но се оказа, че те отиват на фестивал в съвсем различна посока. Останалите унгарски стопаджии не се харесаха на Kiff – един приличал на мафиот, друг бил гелосан и гледал мръсно. В Румъния престанах да настоявам – тамошните стопаджии направо ме плашеха. Бих предпочела да не бяха черни чичковци с по три останали зъба и да имаха някакъв багаж. Когато най-накрая срещнахме нормални стопаджии – младежи с раници, белорус и швейцарка – успяхме само да ги хвърлим през Дунав мост, понеже бяха тръгнали за Гърция.

На обратен път в Словакия качихме двама монаси францисканци, които отиваха на събор в Пилзен. Обещаха да се молят за нас, Kiff им заръча да се молят по-скоро за колата. Бяха облечени ето така

Произшествията

Бяха много, разбира се. На магистралата в Унгария на предното стъкло точно пред мен се метна една пеперуда, размаза се, умря и се размаза още повече. Естествено, изпищях. Kiff подскочи, едва не изтърва волана и след като му показах умрялата пепруда, ме помоли да не пищя докато шофира. Помислил, че е станало нещо на пътя и едва се удържал да не настъпи спирачката. На следващия ден една птичка почти направи същия номер – хвърли се към предното стъкло и се размина на милиметри. Този път не изпищях, но предупредих, че ако се беше пребила, нямаше да се удържа. Докато си довърша изречението, друга птичка се метна връз колата, размаза се и умря. Както бях обещала, изпищях.

В Дружба от мотора почна да тече вода и се наложи да прекараме един незабравим ден на морето, разпрявяйки се с механици. Едвам избутахме колата от паркинга, където бяхме спряли и то познайте къде – до контейнерите. Цял ден от околните хотели мъкнаха боклук и ни оглеждаха подозрително. На следващата сутрин гларуси нападнаха боклука и се биха и грачиха с часове на покрива на колата. След това пристигнаха боклукджиите – нагли типове, които не спряха да се зверят през стъклата и да ни проверяват дали не правим нещо интересно.

Просяците

Ни нападнаха в момента, в който влязохме в Румъния и спряхме да заредим. Един започна да размахва пачки с идеята да ни размени пари, други двама се впуснаха да мият стъклата. Започнахме спонтанно да проклинаме на няколко езика и се опитахме да се избавим от тях, бутайки им едно евро. Незнайно защо не го искаха. За по-сигурно се махнахме и спряхме на друга бензиностанция, на около километър по-нататък. След малко ни настигна на колело един от миячите на стъкла, който беше размислил и си искаше едното евро.

В Унгария ни направиха същия номер, но този път не се оттървахме толкова лесно. Просяците наобиколиха колата и отказваха да се махнат, докато не им дадем пари. Kiff се опита да им пробута едно евро, но тарторът им се разкрещя на някаквъм унгарско-немско-чешки, че с едно евро можел да отиде максимално на обществена тоалетна. Kiff му даде още едно, но наглецът се развика още по-силно, че това едвам стигало за сандвич, а той искал да си купи гулаш и колегата му също искал гулаш. Kiff изпуши и му се разкрещя, че и той иска да си купи гулаш и му демонстрира дупките в джобовете на любимите си панталони. Просяците започнаха да ни псуват на унгарски и да блъскат по бронята. Накрая им дадохме 500 форинта (2,5 евро) и те се съгласиха да се махнат.

Ние обаче бяхме спряли с намерението да вечеряме в близкия ресторант и да преспим на паркинга. Което вече нямаше как да стане, понеже се бояхме да оставим колата, пък и им бяхме дали половината от останалите ни форинти. Kiff се беше ядосал на цяла Унгария и заяви, че отиваме да ядем в Словакия. Така че забихме към Комарно, вечеряхме и спахме там.

Чужденци в чужда земя

Ние самите бяхме не по-малко шокираща гледка за местното население – през целия път Kiff ходи гол до кръста, а аз – с горнище от бански. Не че сме имали намернение да се правим на нудисти, но как се издържа през август на пуснато отопление? След като няколко месеца се опитва да се пребори с парното в колата, Kiff филосфски заяви, че така поне нямало опастност моторът да заври. Пътувахме с пуснато отопление и отворени прозорци. Kiff страшно изгоря отляво, аз отдясно и на дясната половина от главата ми се образуваха естествени раста-плитки.

Чуждите земи

В Унгария всичко е красиво, спокойно и подредено. Тоалетните навсякъде работят и във всяка паланка има Tesco. Дори не намерих какво да снимам.

Затова пък в Румъния ... Два дни висях на прозореца с отворена уста. Румъния е като излязла от филм на Костурица, Румъния е пълен цирк. Блъснато куче, чиито черва са размазани по цялото шосе, а на края на същото това шосе седи циганско семейство и яде диня. Църкви, във всяко село църкви. Хора, които масово ходят на църква. Хора, които седят на голата земя. Хора, които ходят боси. Млади жени със забрадки, носещи децата си на гръб. Деца, които си играят без надзор насред улицата. Баби и дядовци, облечени по модата отпреди сто години. Истински цигански катуни, каквито не бях виждала от детството си. Гъски, които групово се прибират от реката. Пуйки, които групово се прибират от реката. Крави, които групово се прибират от паша. Явно сме уцелили вечерния час на всички домашни животни. Всеки път, когато се спрем да погледнем картата, изскача някой да ни пита защо сме спрели пред неговата къща и какво искаме. Човек, който седи край пътя и си чете вестник, на километри от всякакво населено място и не, там няма спирка. Слънчасали проститутки, за които ми е безкрайно жал. Циганин, който говори чешки и се опитва да ни продаде грозна икона за безумната цена от 500 крони.

Цигански дворци в стил истеричен, агресивен мутробарок. Почти всяка къща, която не е порутена колиба е палат, планиран сякаш не от архитект, а от малко дете според собствените си представи за приказен дворец. Бузеску - селото на циганските богаташи. Дворец, в двора на който седят жени в шалвари и обикалят кокошки. Който не може да си позволи подобно безумие, поне слага на старата си къща ламаринена стреха с кулички. Или я боядисва във възможно най-крещящия цвят - аленочервено, турско синьо, цикламено розово. Или поне керемидите се оцветяват в неоново зелено. Или поне оградата е с орнаменти или с гръцки колони. Явно е въпрос на чест. Когато най-накрая влизаме в село, където къщите са просто нормални, стари къщи, не мога да повярвам на очите си. Каруци. Конски каруци, магарешки каруци. Бабичка управлява каруца докато си говори по мобилния телефон.

Да, и ядохме мамалига. Много беше вкусна.

Всички снимки

BulgariaTek 2009

2009-09-12T00:28:00.050+02:00

Тази година BulgariaTek не беше във Варвара. Миналата година имаше проблеми с полицията и доколкото разбрах, на някой от системите им конфискували половината апаратура. Естествено, чешките организатори тази година не горяха от желание да се връщат и BulgariaTek го организираха французи.

До последния момент не беше ясно къде точно ще се провежда събитието, така че доста си погризах ноктите из пътя. Непрекъснато се оглеждах за интересно изглеждащи бусове и камиони с чуждестранна регистрация, но никакви не се виждаха. Точно когато се бях отчаяла напълно, ги намерихме. И добре, че ги намерихме – иначе посмъртно нямаше да намерим мястото сами. Оказа се, че се кара няколко километра по черни пътища до tekk-а, който беше на Дуранкулашкото езеро.

Поляната още не беше утъпкана (така и не се утъпка – не дойдоха дори половината хора, които бяха миналите години) и Kiff сполучливо избра да паркира насред най-гъстите изсъхнали магарешки бодили.

Първата вечер започна доста късно. Повечето системи се обединиха и направиха една огромна сцена, на която се редуваха да пускат. Единствената друга сцена беше на километър и там някакви немци пускаха техно. Доста разочароващо в сравнение с предишните години, когато сцените бяха десетина.

Това беше първият BulgariaTek, където не говорих чешки от началото до края. Затова пък си поприказвах на български. За пръв път видях толкова български посетители – на втората вечер дори се появи българска сцена. Но не бързайте да се радвате – пускаха доста сакато, тепърва се учеха да пускат без да жалят ушите на присъстващите. Освен това им беше хрумнала гениалната идея на изсъхнала поляна с бодили до кръста, където в тъмнината обикалят множество пияни хора, да сложат около шатрата си запалени свещи в пластмасови чашки. Така че след като угасихме първия пожар, си заминахме за да не се върнем повече. На третата вечер минавахме наблизо и дочухме от българската сцена какво мислите – караоке! Да се дотътриш накрай света на tekk – и за какво? За да ревеш на микрофона караоке. Не разбирам.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

Първата сутрин се свестих и отидох на езерото да се мия. Не че миенето ми имаше особен смисъл – привлякох вниманието на три кучета, които през цялото време шляпаха във водата около мен. Та докато се плисках с мътна вода и отбивах опитите на едното от кучетата да ме принуди да му хвърлям камък, дочух нещо необичайно откъм главната сцена. Задружен приветствен рев, сякаш на концерт се е появила най-накрая звездата на вечерта. Оказа се, че е дошла полицията.

Конфронтацията беше невероятно забавна. Личеше си, че полицаите от окръг Дуранкулак нямат никаква, ама никаква представа какво се прави, когато няколкостотин полуголи, изкукуригали чужденци си организират парти на тяхна територия. Затова пък организаторите на BulgariaTek бяха преживели стотици подобни сблъсъци.

Един тип си филмираше от покрива на камиона целите преговори, с което привлече вниманието на полицаите. Проведоха кратък разговор с жестове, който отстрани изглеждаше по следният начин:

“Ей, чшшш. Я ела тука”
“Не, благодаря – тук се чувствам чудесно”
“Ела, ела да те питам нещо”
“Няма нужда, и оттук виждам добре”

Полицаите имаха вид на кучета, стоящи под дърво, на която се е качила котка. Явно не бяха свикнали хората да се впечатляват толкова малко от тяхното присъствие.

Намерете седемте разлики между двете картинки

Полицаите поседяха, попушиха цигари, пък си заминаха

Всички беснеят на One Night In Hackney

... и всички имат тръни в обувките

Някой правят любов с колоните

... други си почиват

Трети поят кучетата с вода

Французите, както обикновено рисуват по себе си хуйове – едва се оттървах да не ми нарисуват и на мен

Тук се случва нещо интересно...

...но не знам точно какво

Моето домашно животно

и всички снимки...

Най-дългата цигара в живота ми

2009-09-02T14:44:00.006+02:00

В Русе, както може би знаете, имаме рекордни амплитуди. Нетърпимо горещо през лятото и ужасно студено през зимата. Та това беше една от тези зимни нощи, през която температурата беше паднала до рекордните -25.

Прекарах вечерта на барче с първото си гадже и неговите приятели. Компанията им се състоеше от измислени квартални пешлемета, които гледат лошо и се слагат мафиоти. Точно тази вечер се беше появил някакъв отдавна невиждан стар член на бандата, който обираше цялото внимание. Три часа водиха разговор (от който, естествено, бях изключена), който се състоеше от сумтене, нечленоразделни звуци и недовършени изречения с големи паузи между тях. От моя гледна точка разговорът не изглеждаше нито особено оживен, нито особено интересен. Но от тяхна, изглежда, се бяха разприказвали така, че не можеха да спрат. Когато най-накрая се наканиха да тръгват, моят човек, за да не се разделят така набързо, реши да изпратим стария приятел до тях. Тръгнахме.

Студът навън беше непоносим, всепоглъщащ. От дъха ми кичурите коса пред лицето ми замръзваха. Бях с едно тъничко яке и отдолу суичър с голяма и грозна качулка, която никога не слагах, понеже изглеждах като идиот. Тази нощ я сложих, че и си я нахлупих през лицето. Не ми пукаше как изглеждам. Студът се просмукваше през дебелите подметки на зимните ми обувки и имах чувството, че се разхождам по заледения паваж по цвички.

Моят любим, както обикновено, се правеше на герой и не си беше сложил качулката, но на оскъдната светлина от уличните лампи виждах, че сополите му текат в посока към устата и замръзват по пътя. Останалите също се бяха сгърчили в якетата си, но въпреки това вървяха едвам-едвам, увлечени в разговор, сякаш бяха тръгнали на разходка в разкошен пролетен ден. Само аз подтичвах напред, подгонена от студа и се молех старият приятел да не живее много далеч.

Изгледите обаче не бяха добри. Останалите от компанията един по един се изнизваха по собствения си път – като, разбира се, всеки път се спираха и трогателно се сбогуваха по половин час – но старият приятел продължаваше да се тътри напред. На половината път някой подметна на моят човек да ме изпрати до нас, но той само махна с ръка и си продължи приказката.

Останахме само тримата. Вече бях изгубила всякакви надежди и дори не се стараех да прикривам тракането на зъбите си. Ръката на моят любим бях пуснала след първите стотина метра, защото беше истинско мъчение да я държа извън джоба си, дори и с ръкавици. Проклинах собствената си глупост, че не тръгнах да си ходя, докато бяхме близко до нас, но ми се струваше, че вече е прекалено късно да ги зарежа.

Оказа се, че старият приятел живее на самият край на града, на четири спирки от барчето, където бяхме седяли. Когато най-накрая стигнахме до неговият блок, моят любим реши, че това не е достатъчно – да изпушели още по цигара пред входа.

Старият приятел извади от джоба си пакет. Пушеше сто милиметрови.

Dismissed

2009-06-03T18:37:00.006+02:00

Тъй като не съм отраснала с MTV, през двете години, когато живях в квартира със сателит го гледах с въсторжен научно-изследователски интерес. Особено любимо ми беше шоуто Dismissed. Сценарият на шоуто е следния: едно момиче/момче трябва да си избере измежду две момчета/момичета. Двамата съперници/съпернички имат по половин ден да очароват обекта. Интересно беше да се види колко различно подхождаха момчетатата и момичетата към задачата. Момичетата обикновено си харесваха единия още в самото начало и не си променяха мнението до края на играта, каквото и да се случеше. (Изключение видях само веднъж: момичето толкова си хареса единия младеж, че го целуна още в началото на деня. При което той така се наду и се самозабрави, че започна да се държи отвратително със съперника си и да го унижава публично. Момичето се отврати от него и избра другото момче). Другият вариант беше момичето да не хареса нито единия от двамата и накрая да си избере този, който и е по-малко несимпатичен.

При момчетата хавата беше съвсем друга - страхотно се изживяваха в ролята си на “избиращи” и насърчаваха момичетата да си съперничат. Насъскваха ги една срещу друга, тенденциозно флиртуваха ту с едната, ту с другата, за да ги накарат да ревнуват и си умираха от кеф, ако се стигне до скандали и сцени. Редовно измисляха различни състезания между момичетата и до края на играта очевидно не бяха сигурни коя да изберат.

Но краят винаги беше един и същ - момчето си избираше не по-красивата, не тези с по-големи бомби, а тази от двете, която има по-голямо самочуствие. Без изключения. Тази, която се имаше за красавица и беше по-самоуверена, винаги печелеше.

Изводът се налага от самосебе си – да имаш ниско самочувствие е не просто неуспешна тактика, а направо социално самоубийство.

Да бъдеш скромен и да не се изтъкваш, на практика означава, че привличаш два вида хора – мислещи, добри хора, които оценяват скромността (за съжаление са адски малко и предимно си седят у дома) и хищни психари, които искат да се въползват от теб (за съжаление са адски много и са навсякъде). “Нормалните” хора много не налитат на срамежливци.

Така че, да бъдеш самоуверен е не просто стил на поведение, а въпрос на оцеляване. За щастие, самоувереността се научава. Също като карането на колело, тениса и правописа, това е игра, която има своите правила.

Много хора бъркат самоувереността с екстровертността, или дори с откровенното нахалство. Докато истинската самоувереност всъщност означава да познаваш добре самия себе си – парадоксално, интровертите умеят това много по-добре от екстровертите.

За да си самоуверен не е нужно устата ти да не спира да мели, или да познаваш половината град. Добрата новина е, че можеш да бъдеш пълен темерут и при това – самоуверен. Достатъчно е да познаваш добре силните и слабите си страни и да не чувстваш потребност да се извиняваш за това, което представляваш.

Гласовете ви чувам

2009-05-25T13:24:00.013+02:00

I have, in the past, used my own life in my writing. I wrote about my hormonal teenage shenanigans in an essay on teen sexuality. I used a bout of life-threatening illness as a way into a discussion of death-themed poetry. I reflected on my body image to introduce a book chapter about feminism and beauty.

Or that's what I thought I was doing. Many of my readers thought I was confessing my darkest secrets and asking them to either return in kind or judge and advise. I've received confessions of adultery, teenage promiscuity, drug use and prostitution. I've had emails from people revealing rapes, abortions and life-long loneliness. I'm touched, of course, but also uncomfortable and disturbed. It's wonderful that a piece of writing can make someone feel less alone but troubling that a small, carefully chosen and crafted anecdote would inspire strangers to reveal incredibly intimate and often upsetting details of their lives.

And then there are those who think a public "confession" is an invitation for judgment or advice. I've been sent religious screeds, promises to pray for me and several descriptions of the hellfire awaiting me. I've been told to get counselling, see a psychiatrist, have more sex and get a makeover.

Emily Maguire, Too much information

Обикалях между стелажите на един голям супермаркет, когато насреща ми изскочи позната физиономия. Позната физономия плюс познат истеричен фалцет и познато противно кикотене. Веднага свих зад съседния стелаж с мисълта: “О, Боже, дано да не ме е видял, дано да не ми се лепне и да ме хване на приказка”. В следващия момент осъзнах, че въпросната личност просто няма как да ме познае. Бях срещнала един от участниците в последния Биг Брадър.

Всеки, който чете блогът ми, знае значително количество детайли от живота ми и може дори да има чувството, че ме познава. Аз, от своя страна, познавам малка част от хората, които ме четат.

Не пиша за да получа съчувствие, разбиране или признание от напълно непознати хора. Още по малко пък, за да получа полезни съвети или за да чуя нечия морална оценка за характера и поведението си.
Разказвам истории от живота си, понеже пиша с удоволствие и доста хора са ми казвали, че с удоволствие ме четат. Пиша заради тях. Но не си правя илюзията, че се познаваме.

Учудва ме колко много хора не могат да направят разлика между задушевен разговор с приятел и четенето на блога на абсолютно непознат човек. Когато веднъж в контекста на една история написах, че обичам да коментирам филми, оказах се засипана с мнения, колко някакви хора не понасят този ми навик. Хора с които изобщо не съм се срещала, камо ли пък да сме гледали филми заедно. Друг път разказвах за навика на мъжа си да слуша силно музика (навик, от който между другото, се отказа преди доста години) и ме разкритикуваха задето АЗ слушам силно музика. И така нататък.

Предполагам, че същите хора като малки са имали въображаеми приятелчета, писали са писма на Винету и са били убедени, че когато Педя човек-Лакът брада казва: “Лека нощ, деца!” го казва СПЕЦИАЛНО на тях.

В патологичното си проявление, подобно объркване може да те доведе до там, че да си мислиш, че говорителите по телевизията ти четат мислите и ти подават сигнали – или че в последния си филм Анджелина Джоли те бройка с очи и ти обещава да напусне Брад Пит заради тебе.

Спомням си за един пост в expats.cz който започваше с “ХЕЙ ТИ! ТОЧНО ТИ! Този пост е за тебе, човече, дето ме гледаше накриво в трамвая! Толкова ли сте захлупени в Чехия, че не сте виждали чернокожи?” – от някакъв тип, който беше безкрайно възмутен, че някой го гледал странно в трамвая и си мърморел под носа. Следваха три страници спекулации защо автора на този пост не се е конфронтирал с издразнилия го индивид, а е намерил за нужно да пуска тема във форума. Самият автор, доколкото си спомням, така и не се появи да обясни. Сигурно е бил зает да получава факсове от Марс.

Така че... ХЕЙ ТИ! ТОЧНО ТИ, НЕПОЗНАТИ ЧИТАТЕЛЮ! Моят блог не е СПЕЦИАЛНО за теб! Може би знаеш доста неща за мен, но в действителност, не се познаваме! Аз не съм комшията ти, който си пуска силно музика! Нито пък непознатия в киносалона, който те дразни с коментарите си! Ако имаш проблем с тези хора, разреши си го с тях. Не пиша, за да те питам какво ти е мнението за мен. Ако имаш да кажеш нещо за писането ми – давай! Писането ми познаваш. Мен не.

Удоволствието да живееш с хазяи 2

2009-05-22T11:05:00.007+02:00

Сънувам, че съм замръкнала навън и ме вали пороен дъжд. Бляскат светкавици, трещят гръмотевици, които стават все по-силни, докато накрая се събуждам. Не престава да вали – дъждът е вътре в стаята. Седя на леглото си от мокра по-мокра и нищо не разбирам. Трещенето, което ме е събудило, е нечие блъскане по входната врата.

Ставам да отворя – подгизнала, рошава и неадекватна – само за да ми се разкрещят някакви двама непознати, които отказват да чуят или да разберат и дума от това, което им казвам. Което не е много чудно, понеже чешкият ми не е на ниво. За щастие, пристига Kiff и от последвалия разговор разбираме, че апартаментът под нашия е наводнен. Непознатите, които се оказват комшиите отдолу, отказват да повярват, че водата не тече от нас. За потвърждение ги каним в стаята, след което заспиваме изтощени на по-малко мократа половина от леглото.

На другия ден мазилката от половината таван и част от стената пада, а самият таван изглежда, сякаш е пипнал някаква гадна кожна болест. Агенцията отказва да направи каквото и да е. Както казах, студена война.

Но истинската криза настана заради уредбата. Kiff си я беше донесъл от вкъщи с обяснението, че не може да вирее без музика, а моят дискмен и скапани колонки са обида за слуха. На мен музиката не ми пречеше, но явно бях единствена.

Един ден при прибирането си вкъщи, служителката на Агенцията, която прекарваше най-много време там, ме спря и обяви: “Англичанинът, който живее над вас каза да ви предам, че ако не престанете да пускате музиката толкова силно, ще дойде и ще ви убие.” – “И вие съвсем спокойно ми съобщавате, че той иска да ни убива? И това ви се струва в реда на нещата?” – “Той плаща 36 000 за апартамент, а вие 6 000 за стая. Да ви убива ако иска” – ми съобщи служителката с непоклатима логика.

Разтреперана от яд изтичах по стълбите нагоре и позвъних на вратата на потенциалния си убиец. Човечецът беше не по-висок от мен и изобщо не изглеждаше заплашително. “Значи вие сте този, дето ще ни убива? Муахахаха!” – изхилих се в лицето му възможно най-убедително, въпреки че изобщо не ми беше до смях. “Не съм казал, че ще ви убивам, а че ако продължите да пускате музика толкова силно, ще дойда и ще ви строша уредбата” – рече притеснено англичанинът. “Значи убийството се отлага, засега просто се каните да влезете с взлом и да ни трошите собствеността? Моля, заповядайте!”- Англичанинът промърмори нещо в смисъл, че в момента бил зает и набързо затръшна вратата.

Но не престана да се оплаква. Твърдеше, че подът му вибрирал от музиката и Kiff в старанието си да го убеди с добро, пусна уредбата толкова силно, колкото никога преди това не я беше пускал и отиде да изпробва вибриращия под. Естествено, нищо не усети. Опитвахме се да аргументираме с него и Aгенцията, че нарушение на реда представлява само ако пускаш музика след 11 вечерта или 7 сутринта, което ние не правим, но на тях логиката явно не им беше силната страна.

За капак, когато един неделен следобед си доспивахме, Kiff се събудил гладен и решил да отскочи до хладилника без да се облича. Само за да лъсне по гол задник пред служителите от Агенцията и някакви техни клиенти, които точно се черпели с кафенце. На нашите аргументи, че не сме ги чули да влизат, понеже сме спали и че не сме могли да очакваме, че ще кибичат в кухнята точно в неделя следобед никой не откликна с разбиране.

Някъде по това време се появи Американецът. Работеше за Агенцията и като типичен американец беше усмихнат, любезен и приятен и често разменяхме по някоя дума, когато се засичахме в кухнята. Освен това Американецът живееше в сградата и понякога си съкращаваше дългите вечери, играейки покер на компютъра в офиса, така че се виждахме доста често.

Един прекрасен ден заварих лудия немец Кристофър и Американеца в офиса. Направих си набързо нещо за ядене и за да не ги притеснявам, се изнесох да ям в стаята си. Kiff тъкмо си беше сглобил компютъра и играеше нещо, слушайки музика. Не след дълго лудия немец започна да блъска по вретата и да крещи да намалим музиката. Kiff сви рамене и намали малко звука.

Изтегната на кревата, продължих да си чета списание и да ям, когато без да чука, лудия немец Кристофър връхлетя в стаята и се разкрещя: “Аз не ви ли казах да намалите музиката! Казах ли ви да намалите шибаната музика!” Kiff беше замръзнал пред компа, Американецът, пребледнял, на вратата. “Не ми харесва вашето държание – обадих се. - Не можете ей-така да си влизате тук и да ни заповядвате.” - “Дреме ми на оная работа какво ти харесва! И имам право да ви заповядвам, понеже тази сграда е моя! Ако кажа, още тази вечер ще се изнесете!” – “Не можете да ни гоните от апартамента. Имаме подписан договор” – “Ти ли ще кажеш какво мога и какво не мога! Искаш ли още тази вечер да си търсите нова квартира!” – лудия немец беше наистина полудял.

На другия ден се засякох в кухнята с Американеца. “Много се извинявам – каза той. – Направо нямам думи. За пръв път виждам такова нещо. Аз ... не знаех, че в Европа собствениците се държат по подобен начин с наемателите. Още веднъж се извинявам.”
“Няма нищо - отвръщам. - Вината не е ваша.”

---------------------------------------------------------------------------------------------------------

След две седмици се изнесохме, тъй като така или иначе договорът ни изтичаше. Бяха ни казали, че ще правят ремонт на апартамента, което приехме като предното извинение, понеже от тази кварира ни гонеха може би за петдесети път. Но когато след седмица се върнахме да им оставим ключовете, се оказа че не са лъгали. Ремонт като ремонт – бяха избили целия под в коридора, така че се виждаше долният етаж. Така и не разбрах как успяват да си стигнат до офиса.

Англичанинът от горния етаж, който първо ни наводни, а после се гласеше да ни убива, го застигна лошата карма. Kiff го беше срещнал на стълбите целия потрошен и на патерици.

Удоволствието да живееш с хазяи 1

2009-05-20T15:25:00.012+02:00

Разказвала съм какво е да живееш със съквартиранти, дойде му времето да разкажа и какво е да живееш с хазяи. Както се досещате, не е готино.

С Агенцията се запознах някъде през 2003, когато с колегата ми Миро си търсехме квартира. Не само че не можехме да намерим англоговорящи брокери, но и всички автоматично си вадеха извода, че след като говорим английски, имаме чували с пари. Миро беше изровил отнякъде Агенцията, която се специализираше на чужденци. Но когато отидохме на оглед, се оказа че ни се е паднала рускиня, която изобщо не говори английски. Светлана ни обясни на руски, че тя е приятелката на Кристофър, чиито баща притежавал пет сгради в Прага, за които той отговаря. С лудия немец Кристофър тепърва щяхме да се запознаем.

Таванът беше нов, слънчев и прекрасен. Въртях се из него, докато колегата Миро омайваше, както той си знае, Светлана на развален руски. Единодушно решихме, че искаме да наемем квартирата и Миро подхвърли, че ще ни трябва още един креват. Светлана повдигна вежда към голямата спалня. “Mы... – заекна Миро - мы друзя.” - и се зае да и обяснява, че всъщност е женен и че си търсим обща квартира единствено от икономически съображения.

Не знам доколко Светлана му повярва, но никакъв допълнителен креват не се появи. Тъй като аз съм 1,57 а Миро около два метра, разрешихме въпроса така, че той спеше на двойния креват (на който едвам се събираше по диагонал), а аз си конструирах от възглавниците на кушетката импровизирано гнезденце на пода.

Една сутрин, или може би по обед, ме събуди блъскане по вратата. Скочих да отварям гурелива и по тениска, когато на тавана връхлетя лудия немец Кристофър. Започна да обикаля наоколо и да крещи: “Какви са тези работи! Защо спиш на пода! Имаш креват!” Обясних му, че с Миро не сме двойка, а широкоскроени артистични натури и само си делим наема, при което лудия немец Кристофър си продължи обиколката по сградата, подвиквайки “Как може да спи на пода! Смахната работа!”. На следващия ден ни донесоха креват.

След няколко месеца Миро реши да се връща в Щатите, а аз не можех да си позволя да плащам наема сама. Попитах Агенцията дали не могат да ми намерят нещо по-евтино, при което ми предложиха едната стая от апартамeнта, който им служеше за офис.

Началото беше идилично – работех от тъмно до тъмно и изобщо не се засичах с Агенцията, освен веднъж месечно, когато им плащах наема. Но макар да не ги виждах, усещах осезателно присъствието им – купища мръсна посуда в кухненската мивка, вадех от пералнята чужди чорапи, неведнъж откривах, че някой е бил в стаята ми в мое отсъствие и е гледал телевизия.

Върхът беше, когато ми се обадиха да ме питат не можела ли съм да се махна през уикенда, понеже искали да настанят в стаята ми някакъв клиент. Докато беснеех по този повод в студиото, един от колегите ми обобщи проблема:
“Ти си живееш с впечатлението, че това е твоята квартира, а те смятат, че ти си им се настанила в офиса.”

Но не само Агенцията смяташе, че квартирата и всичко в нея си е тяхно – на същото мнение явно беше и чистачката, която бяха наели да почиства входа. Постоянно ми ползваше препаратите, чистеше незнайно какви лайна с гъбата ми за съдове и попивателна кърпа, оставяйки ги почернели от мръсотия – и за капак изливаше мръсната вода от кофата си във ваната.

Колко точно трябва да си тъп, за да видиш на кухненската мивка гъбичка и попивателна кърпа и да си кажеш “Ха, тези ще да са за миене на пода!”. Или да влезеш в красива, чиста, изкрящо бяла баня и да лиснеш помия във ваната? И кой, за Бога, наема подобен индивид за за чистачка?

Нямаше как да се разбера с нея, защото не говорех чешки. Един ден нервите ми прекипяха и се разкрещях на една от служителките на Агенцията, че едва ли са толкова закъсали, та да не могат да си позволят да купят на чистачката си препарати и гъби и да и кажат да престане най-накрая с това безобразие. Поне престана да излива мръсна вода във ваната, а за препаратите и гъбичката измислих сложна система за криене по шкафовете, като периодично променях скривалището им.

Следващият проблем дойде с настъпването на лятото. Имах по-малко работа и повече време да излизам, което доведе до следващотото усложнение – приятелите ми. Тъй като квартирата беше на извънредно удобно място в центъра (точно до централната спирка на нощните трамваи - което означаваше, че можеш да вземеш който и да е нощен трамвай от където и да е и накрая благополучно да се озовеш вкъщи), непрекъснато някой оставаше да преспива. Не да преспива с мен, защото ако беше така щеше да преспива при мен в двойния креват – а просто да преспива, за което удобно служеше разгъваемото канапе в техия офис.

По принцип Агенцията не работеше през уикендите. Но всеки път, когато някой от приятелите ми останеше да пренощува на кушетката, някой от Агенцията решаваше да си свърши нещо рано сутринта в събота или неделя. По този повод непрекъснато ми триеха сол на главата, аз пък тихо беснеех, че явно очакват от мен да плащам наем, но ако може изобщо да не давам признаци на живот. Или още по-добре, да им плащам наем, пък да живея някъде другаде.

Но всичко това се оказаха бели кахъри в момента, в който на сцената се появи Kiff. Всъщност, поводът да се сближим беше, че той остана да преспива, а аз вече се бях наплашила и не смеех да слагам познатите си на кушетката.

Не след дълго Kiff се нанесе при мен и проблемите започнаха. “Защо им миеш скапаните чинии и чаши – ядосваше се той. – Да не си им слугиня?” През изминалите месеци си бях свикнала, че зарязаните мръсни съдове са мое задължение, както и изхвърлянето на коша. Но заразена от революционния дух на Kiff, реших че повече няма да го правя. На всичкото отгоре в кухнята имаше миялна машина.

За по-малко от седмица в мивката се натрупа стабилна сбирка от мръсни чаши и чинии. След известно време някой от тях се усети да ги сложи в машината, като умело нареждаше чашите с дъното нагоре, така че бяха идеално измити отвън и мръсни отвътре. Но те си ги ползваха и така.

Неофициално беше обявена студена война.

Million Marihuana March 2009

2009-05-13T12:28:00.015+02:00

Както всяка първа събота през май и тази година се проведе Million Marihuana March - демонстрация за легализация на марихуаната. Започна се с поход през центъра на Прага и се приключи с купон с електронна музика в парка. Събрало се беше куцо и сакато - в буквалният смисъл на израза. Наоколо подскачаха куп кьопави веселяци, на които искам да посветя този пост.

Извънредно ме зарадва откритието, че далеч не съм единственият трудноподвижен човек, който не се бои да излезе навън и да се забавлява. Да продължаваме в този дух!

още снимки от събитието

Спорно ориентиране

2009-04-28T20:11:00.003+02:00

Хомосекуални и хетеросексуални хора се карат дали сексуалната ориентация е научена или вродена. Аз казвам – какво значение има?

Винаги съм подкрепяла теорията, че хомосексуалната ориентация е вродена. Струва ми се логично, след като във всяко общество, по всяко време хомосексуалните хора са били около 4%. Но напоследък прочетох няколко публикации, които ме накараха да се замисля – ами ако е (съзнателен/несъзнателен/полусъзнателен) избор? И стигнах до извода, че дали хомосексуалната ориентация е вродена, или е избор – моята реакция ще бъде все същата.

Аз не съм се родила вегетарианка, феминистка, агностичка, дарвинистка, почитателка на елетронната музика, защитничка на ЛГТБ правата. Такава съм станала – по собствен избор. Не защото желая да провокирам някого, а защото моят избор ме кара да се чувствам щастлива, пълноценна, доволна от себе си.

В моето семейство никой не носи обици – майка ми винаги е твърдяла, че това е варварски навик, сестра ми никога не е изпитвала потребност да си дупчи ушите. Но аз от крехка възраст жадувах за обици и откакто съм пълнолетна нося обици и пиърсинги къде ли не – не защото искам да се противопоставям на семейната традиция, а защото това съм аз. Такава се харесвам – с обици.

Може да се спекулира дали желанието ми да си дупча кожата е вродено, наследено или научено. Но кого го интересува? Аз съм тук, присъствам на света – индивид с леко надупчена външност – и се предполага да имам същите права като всяко друго човешко същество.

Ако нечий избор е да обича човек от собствения си пол, защо този избор да заслужава по-малко уважение, отколкото ако е вродена/генетична/наследена особенност?

Тежко е да си говедо, а е скучно да си умен

2009-04-17T17:26:00.007+02:00

Като дете ме бяха нарочили за умна. Умна, та умна – как веднъж не казаха че съм хубава, примерно! Така ми беше писнало да съм за умна, че когато в четвърти клас учителката ни по математика излезе в болничен и дойде да я замести друга (която не беше запозната с репутацията ми на “умна”) и започна да ми пише четворки и да ми крещи, че съм глупава, за пръв път изпитах извратеното удоволствие от това, някой да не очаква нищо особено от мен.

Не мисля, че като дете съм била кой знае какъв мозък – по-скоро нямах особена конкуренция. Освен това, веднъж като ми се беше разнесла славата на “умна”, дори учителите по чиито предмети не се справях чак толкова добре ми пишеха шестици.

За имиджа ми много помагаше факта, че винаги съм имала много добре развита финна моторика, което означаваше, че за разлика от повечето деца на същата крехка възраст, можех да изрежа кръгче от хартия, без да мяза на многоъгълник и да го залепя на листа, без да се омажа до ушите с лепило. Също така винаги съм имала красив, четлив почерк – главно защото категорично отказвах да пиша ръкописно и изписвах буквите печатно.

Друго, което подпомагаше на репутацята ми на “умна”, беше че не бях нито шумна, нито особено енергична. С два куци крака е малко трудно да търчиш като изоглавен и да не можеш да се спреш. Откровенно завиждах на останалите деца за неизчерпаемата им енергия – в сравнение с тях се чувствах като бабичка, понеже много по-голямо удоволствие ми доставяше да си седна удобно. Затова пък типичното детско крещене ми лазеше по нервите, дори когато самата аз бях дете – не разбирах какъв е смисъла да врещиш, сякаш те колят и какво точно се предполага да постигнеш с това.

Изобщо, в детската тълпа изпъквах като бяла врана. В класа ми имаше един особен навик – всеки път, когато някое детенце имаше рожден ден и донесеше бонбони и след почерпката му останеха един-два, всички деца се скупчваха около него и започваше дива и креслива битка за последните няколко бонбона. Винаги седях отстрани и наблюдавах тази гледка с чувство на неопределено смущение. Напомняха ми пилетата на село, когато баба ми им сипеше храна и те започваха да пищят и да се блъскат, да се катерят върху гърбовете на други пилета, да скачат в коритото с храна, да заравят глава в нея и да се омазват целите и всичко наоколо. Срамувах се заради децата, които се държаха толкова нецивилизовано и глупаво, срамувах се и заради себе си, че не съм като тях.

В класа ми в началното училище имаше доста отличнички, но те винаги много се учеха (пък и родителите им ги натискаха) и според използвания тогава израз “се бореха за оценки”. Аз за нищо не се борех. Ниските оценки, които понякога получавах, в известен смисъл ме обиждаха, но не ми разбиваха сърцето. Щом, казвах си, без да влагам особени усилия, общия ми успех е над пет, за какъв чеп остава да се боря? Струваше ми се, че това би означавало да бъда нелоялна конкуренция на тези, които действително полагат усилия.

Бях непоправим подсказвач. Направо ме сърбеше мозъка отвътре, когато видех някой да се мъчи с въпрос, чиито отговор знам. Подсказвах непрекъснато и неумолимо, чак останалите деца ми се сърдеха – сега разбирам, че съм обиждала интелигентността им, но тогава ми се струваше, че просто не умеят да оценят моята помощ.

Живота ми на възрастен потвърди подозренията ми, че не е кой знае каква печалба от тотото да си умен. В сравнение, примерно, с умението да успееш да се пребориш и да надкрещиш останалите за последния бонбон в кутията.

По следите на изчезналия смисъл

2009-04-16T17:41:00.003+02:00

картинката е от The Brick Testament

Мисля, че установих защо котките са толкова смешни животинки. Те се вземат прекалено на сериозно. Особено докато са малки, котките са внушителни колкото пюшена играчка. В същото време излъчват самочувствие и достойнство като за стадо лъвове. Именно този контраст ги прави толкова забавни.

Защо топеното сирене с вкус на гъби има вкус на сурови гъби? Суровите гъби стават а ядене, не отричам, но кой ги яде сурови? Все едно топеното сирене с вкус на шунка да има вкус на сурово месо.

Една позната тема от филмите: някой заболява от неизлечима болест. Изчаква да не може да се вдигне от леглото и започва да моли най-близкия си (родител, дете, партьор) да го убие, за да не се мъчи.
Къде е логиката? Ако аз се разболея от неизлечима болест, бих направила следното: изчакам да зазлея, но чак толкова, че да не съм способна да се помръдна от леглото – след което се самоубивам. Какъв е смисъла да тормозиш най-близкия си човек и да го превръщаш в убиец, причинявайки му неизлечима травма за цял живот? Единствената възможна причина е, че нямаш кураж да се самоубиеш и прехвърляш отговорността на някого другиго – нека той да се бори с вината, нищо че неговият живот продължава, а твоя свършва.

Замисляли ли сте се някога каква точно е ролята на Светия дух? Според мен е там само за калабалък, колкото да не са Света двоица. Целия Стар завет е посветен на Светия отец – бог, Новия завет пък е за приключенията на Исус, а Светия дух (освен че в началото прехвърча над водите) се вясва само колкото да освети Мария и после изчезва, забравен и недооценен. Ако Исус е фронтмена, който се появява на всички плакати, а Бог - китариста, който движи групата, Светия дух определено е басиста, който винаги остава на заден план.

Никога няма да проумея защо толкова често, докато стоя на спирката минаващи хора се блъскат в мен, при положение че има достатъчно място да се разминем. Не е ли логично този, който се движи, да избегне този, който стои? Тези хора докато вървят, не си ли казват: “Хей, насреща си виждам препятствие – чакай да го заобиколя!” или се предполага докато стоя на спирката да въртя глава на всички страни, да предвиждам кой в каква посока е тръгнал и да подскачам насам-натам все едно съм под обстрел?

All Fools' Day

2009-04-01T18:00:00.006+02:00

Както съм споменавала и преди, мразя да ходя на фризьор. Още преди два месеца бях решила, че приличам на разплетена дамаджана и е крайно време да се подстрижа, но непрекъснато отлагах. На какво приличам сега е трудно да се каже.

Ако имах малко кураж, щях поне да сменя фризьорката. Тази се държи надменно с мен, предполагам защото нямам осем сантиметрови изкуствени нокти с френски маникюр и прочие символи на благосъстояние, така любими на повечето фризьорки. Аз обаче нямам кураж да си потърся нова фризьорка и си ходя все в същия салон, който е близо до старата ни квартира. Също така не съм си сменила личната лекарка и зъболекарка и продължавам да си ходя в кабинетите им до старата ни квартира, въпреки че се преместихме преди три години.

Фризьорката ме посреща с тъмни очила, вдигнати в косата, въпреки че навън е толкова мрачно, че в десет часа сутринта лампите са светнати. Обикновенно настоявам до последно да не ми мият главата, но този път съм се предала предварително. Миналия път преди мен бяха някакви майка и дъщеря и когато произнесох фразата: “моля, не ми мийте главата” вече бяха на вратата – честна дума, спряха се и се втренчиха в мен, сякаш бях казала: “обичам да хапвам човешко месо”. Така че този път се оставям да ми измият главата. Усещам се как се гърча и правя отвратени физономии, понеже мразя непознати хора да ми пипат главата – или да ме пипат където и да е - и адски се радвам, че в салона не присъства никой, който да ме види. Докато фризьорката старателно ми налива вода в ушите, аз се опитвам се да си представя нейните усещания – не я ли е гнус да пипа скалповете на всякакви хора? Ами ако не си бях мила главата от един месец?

Фризьорката постоянно ме пита какво да прави с косата ми и аз мекошаво се съгласявам с всичко, докато не се усещам, че току-що съм кимнала да ми направят сешоар. Е, какво пък, нали днес ще ходя на интервю... Сешоарът се оказва много по-продължителен и по-скъп, отколкото съм си представяла (откъде ще знам, като ходя на фризьор два пъти годишно). Помахвам за сбогом на едни петстотин крони (около 35 лева) и излизам от салона.

Оглеждам се в отсрещната витрина - дългата ми коса е бухнала и зализана по такъв начин, че спокойно мога да мина за Степфордска съпруга. Особено ако се абстрахирате от джинските ми и стария суичър с качулка. Ако пък решите да не се се абстрахирате, контрастът е адски комичен. Вкъщи се преобличам до нещо по-представително и отивам на интервю.

В момента, в който влизам, човекът на рецепцията без да ме погледне и без да каже дума вдига лист хартия, на който е написано “за интервюто на фирма еди-коя си – натам”. На мен ми призлява – групово интервю означава, че съм се нахакала на дистрибутори или някаква подобна шашма. Не бяха успявали да ме излъжат така от ранните ми софийски години. За момент се замислям дали да не си изляза, но безумния оптимист в мен ме убеждава, че щом съм дошла дотук, мога поне да погледна за какво става дума.

Навсякъде са поставени бележки накъде се отива за интерюто. Лош признак. Пред офиса пушат някакви хора, явно също за интервюто. Всъщност навсякъде наоколо пъплят хора, дошли за интервюто, прескачат се и попълват въпросници. Мамка му, къде се наврях. Въпреки това попълвам въпросника. Скоростно ме пращат вътре заедно с още едно момиче.

“Студентка ли сте?” – пита ме интервюиращият. Защо навсякъде ме питат дали съм студентка? Със сигурност има и студенти на моите години, но едва ли са мнозинство. Казвам, че не съм и интервюиращия ме забива с въпроса дали нямам говорен дефект. Отговарям, че съм българка. Аха, така ли, това за съжаление щяло много да пречи на работата, която била свързана с множество разговори с клиенти – отговаря той и ми показва вратата.

Единственото, за което съжалявам е, че се разкарвах дотук. Сякаш досега старателно съм крила, факта че съм българка! Ако си бяха направили труда да прочетат мотивационното ми писмо, там го пише. Ако си бяха направили труда да прочетат CV-то ми, там също го пише. Майната им, щеше да е достатъчно да ми бяха прочели името.

Дневна доза романтика

2009-03-26T18:11:00.009+01:00

Когато бях дете, адски се притеснявах да гледам любовни сцени, седнала между родителите си на кушетката пред телевизора. Да не говорим, че в онази крехка възраст френските целувки ми се струваха върха на гадостта.

Вече не гледам телевизия с родителите си, а целуващите се герои не ме отвращават – просто ме отегчават до смърт. Хубаво, обичат се хората – да са живи и здрави – но защо трябва да губя толкова време от живота си, за да ги наблюдавам? Нима се предполага всички зрители да сме воайори? Не е ли достатъчно да покажат за няколко секунди героите, които се целуват и после падат на кревата и да оставят останалото на въображението на зрителя? Мързелива работа от страна на сценаристите – вместо да измисляме някакъв екшън или диалог, кажете на актьорите да се полигавят пет-десет минути и работата е готова.

Ако мислите, че нарочно си избирам романтични филми, за да се дразня – нищо подобно. Бягам от романтичните филми като дявол от тамян. Нищо не може да ме накара доброволно да гледам филм, в който някой на някъде търчи, за да успее в последния момент да каже на някого другиго, че го обича. Когато Kiff настояваше да догледаме “Казанова” в жест на самозащита заспах.

Но в днешно време вездесъщите сценаристи вмъкват близките кадри на поруменели от страст лица, гладещи се ръце и безкрайни креватни сцени в практически всеки филм. Екшън, комедия, трилър, хорър, фантастика, крими – всичко задължително завършва с целуваща се двойка главни герои.
Ще кажете, гледай независимо кино. Гледам независимо кино, но само на него не се живее. Чат-пат ми се приисква да погледам и някой сериал.

Отказах се да гледам “L-word” – интригите и ситуациите ми бяха интересни, но креватните сцени ми идваха в повече и ми писна да нареждам: “Ако исках да гледам софт-порно, щях да си пусна софт-порно, а не сериал!” (това, че не гледам софт-порно е друг въпрос).
Когато в “Доктор Хаус” сценаристите решиха да вмъкнат любовна интрига между Хаус и доктор Къди, разбиха ми сърцето. Не ми стигаше блудкавата сантиментална номер 13, заради която постоянно крещя към екрана “Умри, умри най-сетне!”, оставаше и от циничния доктор Хаус да направят нежен любовник.

В последно време с този тренд се прекалява. Всеки филм/сериал задължително трябва да има романтична интрига и така противните ми сцени с пъшкане. Само мен ли ме дразнят? Само на мен ли ми се струват излишни? Какъв точно е смисъла от тези сцени?

И това ако не е ирония

2009-03-19T17:01:00.003+01:00

Веднъж месечно ходя в Бюрото по труда, за да ме хокат, че не си търся работа (долна лъжа, между другото), в замяна на което ми плащат здравни осигуровки и чат-пат ме пращат на реквалификация. Служителката, която отговаря за имената от К до Р ме посреща като стара позната и от вратата започва да ме плаши, че този път наистина ще ме прати да кандидатствам за нощен пазач, машинописка в морга или касиерка в супермаркет. Обикновенно тези заплахи само ме забавляват, защото никой работодател, който е с всичкия си, не би ме наел да чистя железопътни вагони или нещо от сорта, но работата като касиерка наистина ме плаши. Защото там вземет всекиго – на касата в супермаркета са ме обслужвали хора, които не говорят дума чешки или имат татуировки по лицето. Днешния хит е, че ме пращат да кандидатствам за камериерка – изискванията включват английски език, компютърна грамотност, свидетелство за правоуправление категория Б и за предпочитане – немски.

В чакалнята на Бюрото по труда монотонно бръмчи екран, на който непрекъснато се прожектират клипове, посветени на различни професии. Рекламираните професии са тотално безумни – леене на свещи, изработка на ковано желязо - но този път, представете си, клипът е посветен на анимацията. И на всичкото отгоре е сниман в студиото, в което съм работила, по времето на първия ми филм в Чехия.

Пропагандират анимацията, мисля си, а в същото време не предлагат курсове по анимация или работни места за аниматори. А когато се появи някой с опит в анимацията, като например аз, едиственото което правят е да го овикват, че не си е избрал по-популярна професия и да му предлагат да работи като чистачка и помощник в кухня. После ми хрумва, че макар в клипа да виждам само познати физиономии, не виждам никой от българските аниматори, нито себе си, нито нашата стая. И изведнъж си спомням...

Годината е 2002 а аз и моите колеги поради липсата на по-интересни занимания работим денонощно и практически живеем в студиото – за разлика от чешките си колеги, които си имат по-интересни занимания и само работят там.
Пролетна утрин, колегите ми току-що са допушили първия си за деня джойнт и разгорещено обсъждат колко би могла да тежи човешката кожа, без останалото. Друг колега току-що е пристигнал и се настройва за работа опънат на кушетката, която сме домъкнали от балкона, с краката нагоре. От доста време не е идвала чистачка (шефът ни е пестелив) и под бюрата са се натрупали бутилки, кошчетата преливат от надраскани листи, а пепелниците – от угарки. Сцената хармонично се допълва от стелещ се цигарен дим и множество мръсни чаши по всички свободни плоскости.

Скрита зад преградата на бюрото си, аз като единствена работя, когато дочувам отваряне на врата и изненадано хлъцване, след което – тишина. Изскачам като човече на пружина иззад преградата и пред мен се открива следната гледка – колегите ми замръзнали насред половин дума втренчено се взират в някаква група хора застинали на вратата с шокирани изражения. Начело на групата стои мениджърката ни Ленка, която се опитва да обясни необяснимото с думите: “Това са... мхм, българските аниматори”, след което тактично извежда снимачния екип, дошъл да види как се правят детските анимационни филми. Всички дружно отиват да търсят по-представителни образци на аниматорството, а ние се разминаваме с възможността да блеснем в телевизията.

Пък Google Translator ме псува...

2009-03-13T11:19:00.010+01:00

Летен грип

2009-03-11T17:45:00.004+01:00

see more Lolcats and funny pictures

Страдали ли сте от летен грип? Любимия ми момент е, когато се чудиш дали първо да се повърнеш или да седнеш на тоалетната. Логичното решeние е да седиш на на тоалетната чиния с кофа пред себе си. Установих го, когато в начална фаза на летен грип отидох да гледам “Super Size Me“ .

Никога няма да забравя първия път, когато карах летен грип на крехката възраст 24 години. Станах една съботна сутрин и понеже моя любим Kiff спеше като мървец след нощта, прекарана на парти (и нямаше никаква надежда да го събудя, за да прекараме деня като щастлива млада двойка), реших да напазарувам в един търговски център на другия край на града.

На излизане от къщи установих, че леко ми се повдига. Реших, че е от глад и си купих от близкия магазин сокче и кифла. Весело нагъвайки ги, се качих в трамвая и се приготвих за приятно и релаксиращо пътешествие по Прага (любимото ми занимание в почивните дни). Обаче криво си бях направила сметката – след първите няколко спирки започна да ми се повдига неудържимо. Геройски изтърпях още няколко спирки, но страха, че ще се издрайфам пред публика, ме принуди да сляза със залитаща походка (имам предвид, по-залитаща от нормалното).

Едвам-едвам се дотътрих до най-близката пейка и започнах да обмислям бъдещия си план на действие. Пазаруването очевидно можех да зачеркна. Единственото, което ме интересуваше в момента беше, къде мога да намеря сравнително чиста тоалетна, където да се издрайфам. На спирките на метрото обикновено има тоалетни – най-близката спирка беше на стотина метра. Но по една случайност точно до тази спирка се намираше бившата ни квартира и много добре знаех, че там тоалетната не работи. Хрумна ми да се обадя на Kiff, но не можах да измисля с какво точно се предполага да ми помогне. Освен ако не долетеше като един Супермен с хапчета против гадене...

Поне половин час прекарах на пейката в състояние на пълна чуденка. Докато седях позивите за повръщане бяха сравнително поносими, но бях сигурна, че ако стана и се опитам да ходя, ще стане някоя беля. Обмислях всички варианти и все така нищо умно не ми хрумваше. Накрая тежко се надигнах, покрих се в храстите зад пейката и си бръкнах в гърлото.

Точно в този момент изникна някаква жена, застана точно до мен и си проведе на висок глас някакъв извънредно неотложен разговор по телефона. От целия широк парк, кой знае защо си беше избрала именно този храст и моя драйфаща милост явно изобщо не я смущаваше.

Повърнах криво-ляво и реших че съм във форма да потегля обратно към дома, където да се свия на кълбо и мълчаливо да страдам. Довлякох се до спирката, качих се на трамвай в обратната посока и повтаряйки си “умът властва над материята”, се опитах да удържа гаденето в стомаха си, преди да стане обществено достояние. Успешно издържах до своята спирка, само за да се изповръщам обилно точно пред входа на квартирата.

Няма идеални хора... освен Kiff 2

2009-02-27T23:04:00.000+01:00

Една от особенностите на моя любим и партньор в живота Kiff е, че не познава чувството за такт. Не веднъж съм се опитвала да му обясня какво представлява тактичността, защо е необходима и как се използва в практика, но на него продължава да му се струва, че това е просто неспособността на някой хора да се изразяват конкретно. Но би трябвало да съм знаела с какво се захващам, когато в началото на връзката ни го попитах: “Обичаш ли ме?” и получих отговор: “В момента се чувствам, сякаш те обичам, но не мога да гарантирам за по-късен момент”, а на въпроса: “Мислиш ли, че съм красива?”, моят любим, поет по душа ми отвърна: “Трябва да признаеш, че не си стандартния тип красавица-манекенка, при което повечето хора бих казали, че си съвсем обикновенно привлекателно момиче - но за мен си най-хубавата” (последното го добави набързо като видя израза ми).

В началото на връзката ни също така смяташе за съвсем уместно да осведоми всеки случайно срещнат словак, че има извънредно добро отношение към тяхната нация и дори е изгубил девствеността си със словакиня - при което трябваше няколко пъти демонстративно да стана и да си замина, докато схване връзката между двете събития.
С Kiff трябва да имате силни аргументи, иначе просто не става.

Примерно, дълго време имаше навика да отиде на парти, да хване възможно най-надрусания човек и да му обясни логично, че в дългосрочен план негативите от вземането на первитин са многократно повече от позитивите. Успях да го накарам да престане, когато се сетих да му кажа, че едва ли някой би могъл да го убеди със същия аргумент да престане да пуши по кутия на ден. Друг типичен парти-навик на моя любим е да отиде при диджея и да му обясни, какво точно не му харесва на звука и как би трябвало да се реши този проблем. При което е убеден, че голяма част от любимите му диджеи са странно нервни и избухливи хора, които вместо да се зарадват на предоставената им полезна информация, имат склонността да го пращат по дяволите.

Друга особенност на моя любим е силния му интерес към атомната енергия и атомните електроцентрали. В резултат на което зная много повече за атомните електроцентрали, отколкото някога съм имала желание да науча. Но вече съм му хванала цаката – достатъчно е три-четири пъти да повторя: “Нали знаеш, че не проявявам ЧАК ТАКЪВ интерес към атомните електроцентрали” за да престане. Но познатите ни, които не го знаят този трик, често си патят. Имахме един познат словак, атомен физик, на когото Kiff всеки път се хвърляше с фанатичен блясък в очите и го завличаше до няколко часова дискусия. При всеки опит да му напомня, че може би на Кело не му е приятно да говори за работа в свободното си време, Kiff тактично сменяше темата с нещо от сорта на: “И тъй, Кело – ходите с Линда вече две години, няма ли да се ожените?”. Накрая Кело напусна работата си и се върна да живее в Словакия - подозирам, в отчаян опит да се избави от компанията на Kiff.

Но абсолютния си върх моят любим успя да достигне, когато го нападнаха и отидохме в полицията да подадем жалба. Първото, което му хрумна да попита полицайката, на която даваше показания, беше дали може да разчита на нея, че не е корумпирана. Безкрайно се учуди, когато полицайката получи истеричен пристъп, понеже явно беше очаквал кратък и ясен отговор от типа на: “Да, корумпирана съм” или “Не, не съм корумпирана”.